Проклятието над Прогонващия духове

Глава 8 Разказът на брат Питър

Кухнята беше в задната част на къщата, с изглед към настлано с каменни плочи дворче. Докато небето просветляваше, Андрю ми предложи закуска. Не беше много, само едно яйце и парче препечен хляб. Благодарих му, но трябваше да откажа, защото все още постех. Да ям, щеше да означава, че съм приел, че Прогонващия духове си е отишъл и че няма да се изправим срещу Изчадието заедно. И без друго изобщо не се чувствах гладен.

Направих каквото предложи Андрю. Откакто Прогонващия духове бе заловен, прекарах всеки един миг, мислейки как можем да го спасим. Мислех си и за Алис. Ако не направех нещо, и двамата щяха да изгорят.

- Торбата на господин Грегъри е все още в стаята ми в „Черния бик“ - спомних си изведнъж, обръщайки се към ключаря. - А той сигурно е оставил тоягата си и наметалата ни в стаята си в хана. Как ще ги приберем обратно?

- Е, това е нещо, с което мога да ти помогна - каза Андрю. - За всеки от двама ни е твърде рисковано да отиде, но познавам някой, който може да ги вземе вместо теб. Ще се погрижа за това по-късно.

Докато гледах как Андрю се храни, някъде в далечината зазвъня камбана. Имаше само един еднообразен тон, а между всеки звън оставаше дълга пауза. Звучеше скръбно, като биенето на погребална камбана.

- Това от катедралата ли е? - попитах.

Андрю кимна и продължи да дъвче храната си много бавно. Изглеждаше, сякаш има толкова малко апетит, колкото и аз.

Зачудих се дали камбаната призовава хората на ранна утринна литургия, но преди да успея да предположа това, Андрю преглътна парче препечен хляб и ми каза:

- Това означава нова смърт в катедралата или в някоя друга църква в града. Или това, или някъде другаде в Графството е починал свещеник и вестта току-що е стигнала. Това е обичаен звук тук тези дни. Страхувам се, че всички свещеници, които роптаят срещу нечестивата тъмнина и покварата в нашия град, биват бързо отстранявани.

Потръпнах.

- Всички в Прийстаун ли знаят, че именно Изчадието е причината за мрачните времена? - попитах. - Или само свещениците?

- Изчадието е достатъчно известно. В района най-близо до катедралата повечето хора са зазидали вратите на избите си с тухли, а страхът и суеверието се ширят навсякъде. Кой може да вини жителите на града, когато не могат да разчитат дори на собствените си свещеници да ги защитят? Нищо чудно, че паството намалява - Андрю поклати тъжно глава.

- Завършихте ли ключа? - попитах го.

- Да - отвърна той, - но сега вече клетият Джон няма да има нужда от него.

- Можем да го използваме - казах, говорейки бързо, за да мога да довърша това, което казвах, преди той да ме спре. - Катакомбите се простират право под катедралата и презвитерството, така че може да има начин да се влезе в тях. Можем да изчакаме до тъмно, когато всички заспят, и да се качим в къщата.

-Това е просто безразсъдство - Андрю отново поклати глава. -Презвитерството е огромно, с много стаи както над, така и под земята. И дори не знаем къде държат затворниците. Не само това - пазят ги въоръжени стражи. Искаш ли и ти да изгориш? Аз определено не искам.

- Струва си да опитаме - настоях. - Няма да очакват никой да влезе в къщата отдолу, при положение, че Изчадието е там. Ще имаме изненадата на своя страна и може би стражите ще са заспали.

- Не - отсече решително Андрю. - Това е лудост. Не заслужава още два живота.

- Тогава ми дайте ключа и аз ще го направя.

- Никога няма да се ориентираш без мен. Там долу е лабиринт от тунели.

- Значи знаете пътя? - попитах. - Бил сте там долу преди?

- Да, знам пътя чак до Сребърната порта. Но това е най-далечното място, до което изобщо бих искал да стигна. И има двайсет години, откак слизах там с Джон. Онова създание там долу насмалко не го уби. Може да убие и нас. Чу Джон: то се променя, вече не е дух, преобразява се в Бог знае какво. Там долу можем да срещнем какво ли не. Хората разправяха за свирепи черни кучета с грамадни, жестоки зъби; за отровни змии. Изчадието може да чете мислите ти, не забравяй; да приеме формата на най-ужасните ти страхове. Не, прекалено е опасно. Не знам коя участ е по-лоша - да бъдеш изгорен жив на кладата от Инквизитора или премазан до смърт от Изчадието. Това не са избори, които един млад човек би трябвало да прави.

- Не се тревожете за това - казах. - Вие се справете с ключалките, а аз ще си свърша моята работа.

- Ако брат ми не е могъл да се справи, тогава каква надежда имаш ти? Тогава той беше още в разцвета си, а ти си само момче.

- Не съм толкова глупав, че да се опитвам да унищожа Изчадието -казах. - Просто ще направя достатъчно, за да изведа Прогонващия духове на безопасно място.

Андрю поклати глава:

- Откога си с него?

- Близо шест месеца.

- Е - рече Андрю, - това ни обяснява всичко, нали? Знам, че имаш добри намерения, но само ще влошим положението.

-Прогонващия духове ми каза, че изгарянето на клада е ужасна смърт. Най-ужасната смърт от всички. Затова не одобрява изгарянето на вещиците. Ще допуснете ли да го сполети това? Моля ви, трябва да помогнете. Това е последният му шанс.

Този път Андрю не каза нищо. Остана да седи дълго време, дълбоко замислен. Когато все пак стана от стола си, всичко, което каза, беше, че е добре да стоя надалече и да не се набивам на очи.

Това ми се стори добър знак. Поне не ме беше изгонил да си вървя.

Седях отзад, чакайки нетърпеливо, докато сутринта бавно се влачеше. Не спах изобщо и бях уморен, но сънят беше последното, за което мислех след събитията от нощта.

Андрю работеше. През по-голямата част от времето го чувах в работилницата му, но понякога звънецът на вратата издрънчаваше, когато някой клиент влизаше или излизаше от дюкяна.

Беше станало почти девет часът, преди Андрю да се върне в кухнята. В лицето му имаше нещо различно. Изглеждаше умислен. А точно зад него вървеше някой друг!

Изправих се на крака, готов да побягна, но задната врата беше заключена, а двамата мъже бяха между мен и другата врата. После познах чуждия човек и се отпуснах. Беше брат Питър, който носеше торбата и тоягата на Прогонващия духове и наметалата ни!

- Всичко е наред, момче - каза Андрю, като се приближи и сложи длан на рамото ми в успокояващ жест. - Махни това нервно изражение от лицето си и сядай обратно. Брат Питър е приятел. Виж, донесъл ти е нещата на Джон.

Той се усмихна и ми подаде торбата, тоягата и наметалата. Поех ги с благодарствено кимване и ги сложих в ъгъла, преди да седна. Двамата мъже измъкнаха столове изпод масата и седнаха срещу мен.

Брат Питър бе прекарал по-голямата част от живота си работейки на открито и слънцето и вятърът бяха придали на кожата на главата му равномерен кафяв оттенък. Беше по-висок от Андрю, но нямаше толкова изправена стойка. Гърбът и раменете му бяха приведени, навярно от много-то години усърдна работа по земята с градинска лопатка и мотика. Носът му бе най-отличителната черта: закривен като клюн на врана, но очите му бяха раздалечени и в тях имаше дружелюбна искрица. Инстинктите ми подсказваха, че е добър човек.

- Е - каза той, - имаш късмет, че тъкмо аз правех обиколките нощес, а не някой от другите, иначе щеше да се намериш обратно в онази килия! Всъщност отец Кеърнс ме повика точно след зазоряване и се наложи да отговоря на няколко неловки въпроса. Той не беше доволен и съм сигурен, че още не е приключил с мен.

- Съжалявам - рекох.

Брат Питър се усмихна:

-Не се тревожи, момче. Аз съм само един градинар, за когото се знае, че трудно чува. Той няма дълго да се занимава с мен. Не и когато Инквизиторът е заловил толкова много други хора, които се готви да изгори на кладата!

- Защо ме оставихте да се измъкна? - попитах.

Брат Питър повдигна вежди:

- Не всички свещеници са под контрола на Изчадието. Знам, че ти е братовчед - каза той, обръщайки се към Андрю, - но нямам доверие на отец Кеърнс. Мисля, че Изчадието може да се е добрало до него.

- Това си мислех и аз - каза Андрю. - Джон е бил предаден и съм сигурен, че Изчадието е зад всичко това. То знае, че Джон е заплаха за него, затова е накарало податливият ни братовчед да се отърве от него.

- Да, мисля, че си прав. Забеляза ли ръката му? Казва, че е превързана, защото се изгорил на свещ, но отец Хендъл имаше нараняване на подобно място, след като Изчадието се добра до него. Мисля, че Кеърнс е дал кръвта си на онова създание.

Сигурно съм изглеждал ужасен, защото брат Питър се приближи и обгърна с ръка раменете ми.

- Не се тревожи, синко. В тази катедрала все още са останали някои добри мъже, а аз може да съм само един обикновен и незначителен брат, но се смятам за един от тях и върша Божия работа винаги, когато мога. Ще направя всичко по силите си, за да помогна на теб и господаря ти. Мракът още не е победил! Затова да се залавяме за работа. Андрю ми казва, че си достатъчно смел да слезеш в катакомбите. Вярно ли е? - попита той и потърка замислено крайчеца на носа си.

- Все някой трябва да го направи, така че съм готов да опитам - казах му.

- Ами ако се озовеш лице в лице с...

Той не довърши изречението. Сякаш не можеше да се застави да изрече „Изчадието“.

- Някой каза ли ти срещу какво може да се изправиш? За преобра-зяването и четенето на мисли и за. - Той се поколеба и погледна през рамо, преди да прошепне: - Премазването с „пресата“?

- Да, чух - казах, като прозвучах много по-уверен, отколкото се чувствах. - Но има неща, които мога да направя. То не обича сребро.

Отключих торбата на Прогонващия духове, бръкнах в нея и им показах сребърната верига.

- Бих могъл да го окова с това - гледах брат Питър право в очите и се опитвах да не мигна.

Двамата мъже се спогледаха и Андрю се усмихна:

- Упражнявал си се много, нали? - попита той.

- По цели часове - потвърдих. - Има един стълб в градината на господин Грегъри в Чипъндън. Мога да метна тази верига към него от осем фута разстояние и да я пусна право върху него девет от десет пъти.

- Е, ако някак успееш да минеш покрай онова създание и да стигнеш до презвитерството тази вечер, едно нещо ще е на твоя страна. Със сигурност ще е по-тихо от обикновено - каза брат Питър. - Смъртта снощи се е случила в катедралата, така че тялото е вече тук, вместо извън града. Тази нощ почти всички свещеници ще бъдат там на бдение.

От уроците си по латински знаех, че „бдение“ означава „будуване“. И въпреки това не ми стана ясно какво смятат да правят.

- Четат молитви и бдят над тялото - обясни Андрю, усмихвайки се на озадаченото изражение на лицето ми. - Кой е починал, Питър?

- Клетият отец Робъртс. Посегнал на живота си. Хвърлил се от покрива. Това прави вече пет самоубийства тази година - той хвърли поглед към Андрю, а после отново се взря право в мен. - Влиза в умовете им, нали разбираш. Кара ги да правят неща, които са в разрез с Бог и със собствената им съвест. А това е много тежко за един свещеник, който е дал святи обети да служи Богу. Така че когато вече не може да издържи, понякога той отнема собствения си живот. А това е ужасно деяние. Да отнемеш сам живота си е смъртен грях и свещениците знаят, че никога не могат да отидат в Рая, никога не могат да бъдат с Бог. Помисли си колко ли лошо трябва да е да ги тласнат към това! Ако само можехме да се отървем от това ужасно зло, преди в този град да не остане нищо добро, което да поквари.

Настъпи кратко мълчание, сякаш всички се бяхме замислили, но после видях устата на брат Питър да се движи и си помислих, че може би се моли за клетия мъртъв свещеник. Когато се прекръсти, бях сигурен в това. После двамата мъже се погледнаха и едновременно кимнаха. Без да проговорят, бяха стигнали до съгласие.

- Ще дойда с теб чак до Сребърната порта - каза Андрю. - След това брат Питър може да успее да помогне...

С нас ли идваше брат Питър? Той сигурно беше прочел изражението на лицето ми, защото вдигна двете си длани, усмихна се и поклати глава:

- О, не, Том. Липсва ми смелост дори да се доближа до катакомбите. Не, това, което Андрю иска да каже, е че мога да помогна по друг начин: като те упътя. Виждаш ли, има карта на тунелите. Поставена е в рамка точно на входа на презвитерството - онзи, който извежда право към градината. Вече не помня колко часове съм прекарал, чакайки там някой от свещениците да слезе и да ми възложи задачите за деня. През годините съм опознал всеки сантиметър от онази карта. Искаш ли да запишеш това, или ще го запомниш?

- Имам добра памет - рекох.

- Е, просто ми кажи, ако искаш да повторя нещо. Както каза Андрю, той ще те упъти чак до Сребърната порта. Минеш ли веднъж през нея, просто продължавай да вървиш, докато тунелът се разклони. Следвай левия проход, докато стигнеш до няколко стъпала. Те водят нагоре към една врата, отвъд която е голямата изба за вино на презвитерството. Тя ще е заключена, но това не би трябвало да породи никакъв проблем, когато имаш приятел като Андрю. Има само още една врата, която извежда от избата, и тя е върху далечната стена в десния ъгъл.

- Но не може ли Изчадието да се промъкне след мен във винарската изба и да избяга? - попитах.

- Не - то може да напусне катакомбите единствено през Сребърната порта, така че си в пълна безопасност от него щом влезеш през вратата във винарската изба. Сега, преди да излезеш от избата, има нещо, което трябва да направиш. На тавана вляво от вратата има капак. Той води към пътеката, която се простира покрай северната стена на катедралата - хората, които доставят продуктите, го използват, за да свалят долу виното и ейла. Отключи го, преди да продължиш нататък. Това би трябвало да се окаже по-бърз маршрут за бягство, отколкото да се връщаш до портата. Дотук ясно ли е?

- Няма ли да е много по-лесно да използвам този капак в пода, за да сляза? - попитах. - Така мога да избегна Сребърната порта и Изчадието!

- Ще ми се да беше толкова лесно - каза брат Питър. - Но е прека-лено рисковано. Вратата се вижда от пътя и от презвитерството. Някой може да те види да влизаш.

Кимнах замислено.

- Въпреки че не можеш да го използваш, за да влезеш, има друга основателна причина, поради която е добре да се опиташ да излезеш оттам - каза Андрю. - Не искам Джон да рискува да се изправи отново лице в лице с Изчадието. Виждаш ли, дълбоко в себе си мисля, че той се страхува - толкова се страхува, че не е възможно да победи...

- Да се страхува ли? - попитах възмутено. - Господин Грегъри не се страхува от нищо, което принадлежи към мрака.

- Не и дотам, че да го признае - продължи Андрю. - Това е вярно. Вероятно не би го признал дори пред себе си. Но той беше прокълнат отдавна и.

- Господин Грегъри не вярва в проклятия - прекъснах го отново. -Той ви каза това.

- Ако ми позволиш да вмъкна някоя и друга дума, ще обясня - настоя Андрю. - Това беше опасно и мощно проклятие. Възможно най-голя-мото. Цели три сборища на вещици от Пендъл се събраха, за да го изрекат. Джон се месеше твърде много в работите им, затова те оставиха настрана собствените си неразбирателства и оплаквания и го проклеха. Това беше кръвно жертвоприношение и бяха погубени невинни души. Случи се във Валпургиевата нощ, в навечерието на първи май, преди двайсет години, а после те му го изпратиха върху парче пергамент, опръскано с кръв. Веднъж той ми каза какво е било написано там: „Ще умреш на тъмно място, далече под земята, без приятел до себе си!“.

- Катакомбите... - промълвих с глас, съвсем малко по-силен от шепот. Ако се изправеше сам срещу Изчадието долу в катакомбите, тогава условията на проклятието щяха да се изпълнят.

- Да, катакомбите - рече Андрю. - Както казах, изведи го през капака. Както и да е, братко Питър, прощавай, че те прекъснах.

Питър се усмихна мрачно и продължи:

- След като отключиш капака в пода, мини през вратата и ще излезеш в един коридор. Това е рискованата част. В далечния край има килия, в която държат затворници. Там би трябвало да намериш господаря си. Но за да стигнеш до нея, ще трябва да минеш покрай помещението на стражите. Опасно е, но там долу е влажно и мразовито. Сигурно ще са запалили голям огън в решетката на огнището и, ако е рекъл Господ, вратата ще е затворена, за да не пропуска студа. Така че ето го шансът ти! Освободи господин Грегъри, измъкни го през капака на пода и го отведи от този град. Ще трябва да се върне и да се справи с онова противно създание някой друг път, когато Инквизиторът го няма.

- Не! - заяви Андрю. - След всичко това не ми се иска той да се връща тук.

- Но ако той не се пребори с Изчадието, тогава кой? - попита брат Питър. - А и не вярвам в проклятия. С Божията помощ Джон може да победи този зъл дух. Знаете, че става по-лошо. Несъмнено аз ще бъда следващият.

- Не и ти, братко Питър - рече Андрю. - Срещал съм малцина мъже с такъв силен ум и воля като теб.

- Правя всичко по силите си - каза той, потръпвайки. - Когато го чуя да шепне в главата ми, просто се моля по-усърдно. Бог ни дава силите, от които имаме нужда - тоест, ако имаме достатъчно разум да помолим за тях. Но нещо трябва да се направи. Не знам как ще свърши всичко това.

- Ще свърши, когато на жителите на града им дойде до гуша - отсече Андрю. - Хората могат да бъдат потискани и угнетявани само до един момент. Изненадан съм, че са понасяли злобата на Инквизитора толкова дълго. Някои от нарочените за изгаряне на клада имат роднини и приятели тук.

- Може би да, а може би не - рече брат Питър. - Има много хора, които обичат публичните изгаряния на клада. Можем само да се молим.