Проклятието над Прогонващия духове

Глава 7 Бягство и пленяване

Заключиха ме в малка влажна стая без прозорец и не ми донесоха вечерята, която бяха споменали. За легло служеше само една купчинка слама. Когато вратата се затвори, застанах там в тъмното, заслушан в превъртането на ключа в ключалката и в стъпките, които отекваха, отдалечавайки се надолу по коридора.

Беше твърде тъмно, за да видя ръцете си пред лицето, но това не ме тревожеше особено. След близо шест месеца като чирак на Прогонващия духове бях станал много по-смел. Понеже бях седми син на седми син, винаги бях виждал неща, които другите не можеха, но Прогонващия духове ме научи, че повечето от тях не могат да ти навредят особено. Катедралата беше стара и отвъд градината имаше голямо гробище, което означаваше, че наоколо щеше да има разни създания - неспокойни създания като привидения и призраци, - но не се страхувах от тях.

Не, това, което ме тревожеше, беше Изчадието долу в катакомбите! Мисълта как то достига вътре в ума ми бе ужасяваща. Определено не исках да се изправя срещу това, а ако сега то бе толкова силно, колкото подозираше Прогонващия духове, щеше да знае точно какво става. Всъщност то вероятно бе покварило отец Кеърнс, настройвайки го срещу собствения му братовчед. Може би беше разпространило злината си сред свещениците и подслушваше разговорите им. Със сигурност щеше да знае кой съм и къде се намирам, и нямаше да е особено дружелюбно, най-меко казано.

Разбира се, не планирах да оставам там цяла нощ. Виждате ли, трите ключа още бяха в джоба ми и възнамерявах да използвам специалния, направен от Андрю. Отец Кеърнс не беше единственият, който криеше хитрини в ръкава си.

Ключът нямаше да ми помогне да мина отвъд Сребърната порта, за-щото беше нужно нещо далеч по-хитроумно и добре изработено, за да се отвори онази ключалка, но знаех, че ще ме изведе в коридора и през всяка врата на катедралата. Просто трябваше да почакам известно време, дока-то всички заспят, и тогава да се измъкна навън. Ако отидех твърде рано, вероятно щяха да ме заловят. От друга страна, ако се забавех, щях твърде много да закъснея да предупредя Прогонващия духове и можеше да бъда посетен от Изчадието, така че това беше преценка, в която не можех да си позволя да сбъркам.

Когато падна мрак и шумовете отвън заглъхнаха, реших да си опитам късмета. Ключът се превъртя в ключалката без ни най-малка съпротива, но точно преди да отворя вратата, чух стъпки. Замръзнах и затаих дъх, докато постепенно те заглъхнаха в далечината и всичко утихна отново.

Чаках дълго, ослушвайки се много внимателно. Най-накрая си поех бавно дъх и леко отворих вратата. За щастие, тя се отвори без нито едно изскърцване и аз излязох в коридора, като спрях за миг и се ослушах отново.

Не бях сигурен, че в катедралата и страничните й постройки не е останал никой. Може би всички се бяха върнали в големия свещенически дом? Но не можех да повярвам, че не биха оставили някого на пост, така че тръгнах на пръсти по тъмния коридор, страхувайки се да издам дори най-лекия звук.

Когато стигнах до страничната врата на вестиария, изпитах шок. Нямах нужда от ключа си. Тя вече беше отворена.

Сега небето беше ясно и луната се бе издигнала, къпейки пътеката в сребриста светлина. Пристъпих навън и тръгнах предпазливо. Едва тогава наистина усетих нещо зад гърба си: някой, застанал отстрани до вратата, скрит в сянката на един от големите каменни контрафорси, които подпираха страните на църквата.

За момент застинах. После, със сърце, блъскащо в гърдите ми толкова силно, че едва издържах, бавно се обърнах. Сенчестата фигура излезе на лунната светлина. Познах го веднага. Не свещеник, а братът, който бе коленичил и плевеше градината по-рано. Брат Питър беше почти изцяло плешив, само с една ивица рядка бяла коса зад ушите и мършаво, изпито лице.

Внезапно той проговори:

- Предупреди господаря си, Томас - каза. - Върви бързо! Махайте се от този град, докато и двамата можете!

Не отговорих. Само се обърнах и хукнах надолу по пътеката колкото можех по-бързо. Спрях да тичам едва когато стигнах до улиците. Тръгнах бавно, за да не привличам твърде много внимание към себе си и се зачудих защо брат Питър не се опита да ме спре. Не му ли беше това работата? Не беше ли оставен на пост?

Но нямах време да се замислям за това. Трябваше да предупредя Прогонващия духове за предателството на братовчед му, преди да е твърде късно. Не знаех в кой хан беше отседнал Прогонващия духове, но може би брат му щеше да знае. Това беше някакво начало, защото знаех къде се намира Фрайъргейт: един от пътищата, по които бях вървял, докато търсех хан, така че работилницата на Андрю нямаше да е твърде трудна за намиране. Забързах през калдъръмените улици, знаейки, че нямам много време; че Инквизиторът и хората му вече са на път.

Фрайъргейт беше широк, неравен път с две редици магазини и лесно открих работилницата на ключаря. Името над работилницата гласеше „Андрю Грегъри“, но помещенията тънеха в мрак. Наложи се да почукам три пъти преди в стаята на горния етаж да потрепне светлина.

Андрю отвори вратата и вдигна към лицето ми свещ. Носеше дълга нощна риза, а на лицето му бе изписана смесица от изражения. Изглеждаше озадачен, ядосан и уморен.

- Брат ви е в опасност - казах, опитвайки се да говоря с колкото може по-нисък глас. - Щях да го предупредя и сам, но не зная къде е отседнал...

Той безмълвно ми направи знак да вляза вътре и ме въведе в работилницата си. По стените висяха ключове и ключалки във всевъзможни форми и размери. Имаше ключ, дълъг колкото ръката ми от лакътя до китката, и се запитах колко ли голяма е ключалката, за която е направен. Бързо обясних какво се бе случило.

- Казах му, че е глупак да остава тук! - възкликна той и стовари тежко юмрук върху плота на една работна маса. - И проклет да е онзи коварен, двуличен наш братовчед! През цялото време си знаех, че не може да му се има доверие. Изчадието сигурно най-сетне се е добрало до него, изкривявайки ума му, за да отстрани Джон - единствения човек в цялото Графство, който все още представлява истинска заплаха за него!

Той се качи горе, но не му отне дълго време да се облече. Скоро се отправихме през пустите улици, поемайки по маршрут, който ни отведе обратно в посока на катедралата.

- Отседнал е в „Книга и свещ“ - промърмори Андрю Грегъри, клатейки глава. - Защо, за Бога, не ти е казал това? Можеше да спестиш време, като отидеш право там. Да се надяваме, че не сме твърде закъснели.

Но бяхме твърде закъснели. Чухме ги от няколко улици разстояние: мъжки гласове, гневно повишени, и някой, блъскащ с юмрук по някаква врата толкова силно, че можеше да събуди и мъртвите.

Наблюдавахме от един ъгъл, внимавайки да останем незабелязани. Сега вече нищо не можехме да направим. Инквизиторът беше там върху грамадния си кон и имаше на свое разположение двайсетина въоръжени мъже. Имаха тояги, а някои бяха извадили сабите си, сякаш очакваха съпротива. Един от мъжете заблъска отново по вратата на хана с дръжката на сабята си.

- Отворете! Отворете! Побързайте! - изкрещя той. - Или ще разбием вратата!

Чу се звук от дръпнати назад резета и ханджията дойде до вратата по нощна риза, държейки фенер. Изглеждаше объркан, сякаш току-що се бе събудил от много дълбок сън. Видя само двамата въоръжени мъже срещу него, не и Инквизитора. Може би именно затова допусна голяма грешка: започна да протестира и да ругае.

- Какво е това? - изкрещя той. - Не може ли човек да поспи след цял ден тежък труд? Да смущавате покоя по това време на нощта! Знам си правата. Има си закони срещу такива неща.

- Глупак! - викна гневно Инквизиторът, като се приближи с коня си до вратата. - Аз съм законът! Зад стените ти спи магьосник. Слуга на Дявола! Подслоняването на известен враг на църквата се наказва строго. Дръпни се настрана или ще платиш с живота си!

- Съжалявам, господарю. Съжалявам! - изхленчи ханджията и вдигна умолително ръце с ужасено изражение.

В отговор Инквизиторът просто направи знак на хората си, които сграбчиха грубо ханджията. Той беше безцеремонно извлечен на улицата и захвърлен на земята.

После, много бавно и внимателно, с изписана на лицето жестокост, Инквизиторът прегази ханджията с белия си жребец. Едно копито се отпусна тежко върху крака му и ясно чух как костта се счупи. Кръвта ми изстина. Мъжът лежеше на земята, пищейки, докато четирима от стражите изтичаха в къщата; ботушите им трополяха глухо нагоре по дървените стълби.

Когато извлякоха Прогонващия духове навън, той изглеждаше стар и крехък. Може би и малко уплашен, но бях твърде далече, за да съм сигурен.

- Е, Джон Грегъри, най-сетне ми падна в ръцете! - викна Инквизиторът със силен, надменен глас. - Тези сухи, стари твои кости сигурно ще горят добре!

Прогонващия духове не отговори. Гледах как връзват ръцете му зад гърба и го отвеждат надолу по улицата.

- Всички тези години, после се стига до това - промърмори Андрю. - Винаги е имал добри намерения. Не заслужава да изгори.

Не можех да повярвам, че това се случва. Имах в гърлото си толкова голяма буца, че не можех дори да говоря, докато не отведоха Прогонващия духове зад ъгъла и той изчезна от поглед.

- Трябва да направим нещо! - изрекох най-сетне.

Андрю поклати изнурено глава:

- Е, момче, помисли си за това и после ми кажи точно какво се предполага да направим. Защото аз нямам понятие. По-добре да се върнеш в работилницата ми, а на разсъмване да се махнеш колкото се може по-надалече оттук.