Проклятието над Прогонващия духове

Глава 21 Саможертва

Започнах да си проправям път през бъчвите и лавиците с вино, до-като стигнах до вратата, която водеше към катакомбите. По мои сметки оставаха по-малко от петнайсетина минути преди падането на нощта, така че нямах много време. Знаех, че щом слънцето залезе, господарят ми ще накара Алис да призове Изчадието за последен път.

Прогонващия духове щеше да се опита да прободе Изчадието в сърцето с ножа си, но щеше да получи само един шанс. Ако успееше, освободената енергия вероятно щеше да го убие. Беше смело от негова страна да е готов да пожертва живота си, но ако не уцелеше, Алис щеше също да пострада. Осъзнавайки, че са го измамили и че сега е хванато в капан зад Сребърната порта завинаги, Изчадието щеше да е разярено; със сигурност и двамата - Алис и господарят ми - щяха да заплатят с живота си, ако то не бъдеше унищожено достатъчно бързо. То щеше да размаже телата им в камъните на калдъръма.

Най-долу на стъпалата се поколебах. Накъде да тръгна? Въпросът ми веднага получи отговор: спомних си една от татковите поговорки:

Винаги тръгвай с най-добрия крак напред!

Е, най-добрият ми крак беше левият, затова, вместо да тръгна по тунела право напред, онзи, който водеше към Сребърната порта и подземната река отвъд нея, тръгнах по този вляво. Той беше тесен, с място точно колкото да позволи през него да се провре един човек, и лъкатушеше и се спускаше стръмно надолу, така че имах чувството, че се спускам по спирала.

Колкото по-надълбоко навлизах, толкова по-студено ставаше, и разбрах, че мъртвите се събираха. Непрекъснато мярках разни неща с край-чеца на окото си: призраците на Малките хора, дребни форми, които не бяха много повече от проблясъци на светлина, непрекъснато влизащи и излизащи от стените на тунела. А подозирах, че зад мен има повече, от-колкото отпред - изпитвах чувство, че ме следват; че сега всички се движим надолу към погребалната камера.

Най-после видях потрепване от светлина на свещ напред и излязох в погребалната камера. Беше по-малка, отколкото бях очаквал, кръгло помещение, може би не повече от двайсет крачки в диаметър. Отгоре имаше висока полица, вдълбана в скалата, а върху нея бяха големите каменни урни, които съдържаха останките на древните мъртъвци. В центъра на тавана имаше отвор с приблизително кръгла форма, като комин, тъмна дупка, в която светлината на свещите не можеше да достигне. От тази дупка висяха вериги и кука.

От каменния таван капеше вода, а стените бяха покрити със зелена слузеста тиня. Усещаше се и силна воня: смесица от мирис на гнило и на застояла вода.

Край стената се виеше каменна пейка; Прогонващия духове седеше на нея, опрял и двете си ръце върху тоягата си, докато от дясната му страна беше Алис, все още с превръзката на очите и запушалките за уши.

Когато се приближих, той се взря в мен, но вече не изглеждаше разгневен, само много тъжен.

- Още по-глупав си, отколкото си мислех - каза той тихо, когато се приближих и застанах пред него. - Върни се сега, докато още можеш. След няколко мига ще е твърде късно.

Поклатих глава:

- Моля ви, нека остана. Искам да помогна.

Прогонващия духове изпусна дълга въздишка.

- Може да влошиш нещата още повече - рече той. - Ако Изчадието получи каквото и да е предупреждение, ще стои надалеч от това място. Момичето не знае къде се намира, а аз мога да затворя ума си, за да се предпазя от Изчадието. Ти можеш ли? Ами ако то проникне в ума ти?

- Изчадието се опита да прочете мислите ми преди малко. Искаше да узнае къде сте. И къде съм аз. Но аз му оказах съпротива и не успя -казах му.

- Как го спря? - попита той с внезапно рязък глас.

- Излъгах го. Престорих се, че съм на път към вкъщи и му казах, че вие сте на път към Чипъндън.

-И то ти повярва? - Прогонващия духове се взря упорито в мен.

- Струва ми се, че да - казах, внезапно почувствал се не толкова сигурен.

- Е, ще разберем достатъчно скоро, когато бъде призовано. Върни се тогава малко по-назад в тунела - каза Прогонващия духове с омекнал глас. - Ще гледаш оттам. Ако нещата тръгнат зле, може дори да имаш някакъв слаб шанс да се измъкнеш. Върви, момче! Не се колебай. Почти е време!

Подчиних се, дръпвайки се доста назад в тунела. Знаех, че досега слънцето вече щеше да се е спуснало под хоризонта и здрачът наближаваше. Изчадието щеше да напусне подземното си скривалище. Във формата си на дух можеше да лети свободно из въздуха и да минава през твърди скали. Веднъж призовано, щеше да литне право при Алис, по-бързо от ястреб с прибрани криле, падащ като камък към плячката си. Ако планът на Прогонващия духове сработеше, Изчадието нямаше да разбере къде чака Алис. Дойдеше ли веднъж тук, щеше да е твърде късно. Но ние също щяхме да сме тук, сблъсквайки се с гнева му, когато си дадеше сметка, че е било измамено и хванато в капан.

Загледах как Прогонващия духове се изправя с усилие на крака и застава с лице към Алис. Той наведе глава и остана напълно неподвижен много дълго време. Ако беше свещеник, щях да си помисля, че се моли. Най-накрая той посегна към Алис и го видях да измъква восъчната запушалка от лявото й ухо.

- Призови Изчадието! - изкрещя той със силен глас, който изпълни погребалната камера и отекна надолу по тунела. - Направи го сега, момиче! Не се бави!

Алис не проговори. Дори не помръдна. Не беше нужно, защото го призоваваше от вътрешността на ума си, предизвикваше присъствието му със силата на волята си.

Нищо не предизвести появата му. В един миг имаше единствено тишина, в следващия полъхна силен студ и Изчадието се появи в помещението. От врата нагоре то бе копие на гаргойла над главната врата на катедралата: зейнали зъби, провиснал полюляващ се език, огромни кучешки уши и зловещи рога. От врата надолу беше огромен, черен, безформен кипящ облак.

Беше придобило нужните сили, за да приеме първоначалния си образ! Какъв шанс имаше Прогонващия духове срещу него сега?

За един кратък миг Изчадието остана съвсем неподвижно, докато очите му се стрелкаха навсякъде. Очи със зеници, които представляваха тъмнозелени вертикални цепки. Зеници, оформени като тези на коза.

После, когато осъзна къде се намира, то нададе стон на болка и слис-ване, който прогърмя по протежение на тунела, така че го почувствах как вибрира през самите подметки на ботушите ми и разтърсва като тръпка костите ми.

- Отново съм окован! Здраво окован! - изкрещя то с дрезгав, съскащ студен глас, който отекна в помещенията и проникна в мен като лед.

- Да - каза Прогонващия духове. - Сега си тук и тук ще си останеш, обвързан завинаги с това прокълнато място!

- Наслади се на делото си! Поеми през зъби сетния си дъх, кокалест дъртако. Измами ме, да, но за какво? Какво ще спечелиш, освен мрака на смъртта? Ще бъдеш едно нищо, но аз още ще мога да налагам волята си на онези отгоре. Те все така ще се покоряват на волята ми. Ще ми пращат прясна кръв тук долу! Така че беше напразно!

Главата на Изчадието стана по-голяма, лицето стана още по-отврати-телно, брадичката се удължи и се изви нагоре, за да се допре до подобния на клюн нос. Тъмният облак се спускаше с кипене надолу, образувайки плът, така че сега се виждаше врат и наченки на широки, мощни, мускулести рамене. Вместо с кожа обаче, те бяха покрити с груби зелени люспи.

Знаех какво чакаше Прогонващия духове. В мига щом гърдите бяха ясно очертани, той щеше да замахне право към сърцето в тях. Още докато гледах, кипящият облак се спусна по-надолу, за да оформи тялото надолу чак до кръста.

Но грешах! Прогонващия духове не си послужи с ножа. Сякаш появила се от нищото, сребърната верига се озова в лявата му длан и той вдигна ръка да я запрати по Изчадието.

Бях го виждал да прави това преди. Бях го гледал как мята веригата към вещицата Костеливата Лизи, така че веригата образува съвършена спирала и падна върху нея, приковавайки ръцете й отстрани до тялото. Тя беше паднала на земята и не можеше да стори нищо, освен да лежи там, зъбейки се, докато веригата обгръщаше тялото й и притискаше здраво зъбите й.

Същото щеше да се случи и тук, сигурен бях в това, и щеше да е ред на Изчадието да лежи там безпомощно. Но точно в същия миг, когато Прогонващия духове се готвеше да метне сребърната верига, Алис се изправи на крака, залитайки, и рязко смъкна превръзката от очите си.

Знаех, че не го стори нарочно, но по някакъв начин тя се озова между Прогонващия духове и мишената му и му попречи да се прицели както трябва. Вместо да се приземи над главата на Изчадието, сребърната верига падна на рамото му. При допира й, създанието изпищя в агония и веригата падна на пода.

Но все още не беше свършено и Прогонващия духове грабна тоягата си. Докато я вдигаше високо, готвейки се да я забие в Изчадието, се чу внезапно щракване и сгъваемото острие, изработено от сплав, съдържаща сребро, сега се оголи, проблясващо в светлината на свещта. Ножът, който го бях гледал да остри в Хейшам. Бях го виждал да го използва веднъж преди, когато се беше изправил срещу Тъск, сина на старата вещица Майка Молкин.

Сега Прогонващия духове понечи да забие тоягата си силно и бързо право в Изчадието, като се целеше в сърцето му. То се опита да се извърти, но беше твърде късно да избегне напълно удара. Острието прониза лявото му рамо и то нададе агонизиращ писък. Алис отстъпи назад с ужасено изражение на лицето, докато Прогонващия духове дръпна тоягата си назад, подготвяйки я за второ замахване, с мрачно и решително лице.

Внезапно обаче и двете свещи бяха угасени, потапяйки погребалната камера и тунела в тъмнина. Трескаво си послужих с кутийката с прахан и огниво, за да запаля пак собствената си свещ, но когато потрепна и оживя, тя разкри, че сега Прогонващия духове стоеше сам в помещението. Изчадието просто беше изчезнало! А също и Алис!

- Къде е тя? - изкрещях, тичайки към Прогонващия духове, който само поклати печално глава.

- Не мърдай! - нареди той. - Още не е свършило!

Взираше се нагоре, натам, където веригите изчезваха в тъмната дупка в тавана. Имаше клуп, а до него - втора единична верига. Прикрепена към края й и почти докосваща пода, имаше голяма кука. Беше нещо като система от скрипци и въжета, подобна на онези, използвани от майсторите на ями, за да наместват камъните, с които затискаха богъртите.

Прогонващия духове сякаш се ослушваше за нещо:

- Някъде там горе е - прошепна той.

- Това комин ли е? - попитах.

- Да, момче. Нещо такова. Поне такава е била целта, за която е служел някога. Дори дълго след като Изчадието било оковано, а Малките хора били мъртви и погребани, слабите и глупави хора принасяли жертви на Изчадието на същото това място. Коминът отнасял дима нагоре в бърлогата му над това място, а веригата използвали, за да изпращат изгорените жертвени дарове. Някои били смазани заради усилията си!

Нещо започваше да се случва. Почувствах някакво течение откъм комина, а във въздуха полъхна внезапен хлад. Вдигнах поглед, когато нещо, приличащо на дим, започна да се стеле бавно надолу, за да изпълни горните ъгли на погребалната камера. Сякаш всички изгорени жертвени дарове, поднесени някога на това място, се връщаха.

Но това беше нещо далеч по-гъсто от дим; приличаше на вода, на черен водовъртеж, развихрил се над главите ни. След броени секунди той стана спокоен и неподвижен, наподобявайки излъсканата повърхност на тъмно огледало. Можех да видя в него дори отраженията ни: аз - застанал до Прогонващия духове, който държеше тоягата си в готовност, с насочено нагоре острие, готово да се забие.

Това, което последва, беше твърде бързо, за да го видя както трябва. Повърхността на димното огледало се изду към нас и нещо проби през нея достатъчно бързо и силно, за да просне Прогонващия духове назад. Той падна тежко, при което тоягата излетя от ръката му и с остър, рязък звук се счупи на две неравни парчета.

Отначало стоях там зашеметен, почти неспособен да мисля, неспособен да помръдна дори едно мускулче, но най-после, целият разтреперан, прекосих помещението и отидох да видя дали Прогонващия духове е добре.

Той лежеше по гръб, със затворени очи, тънка струйка кръв се стичаше от носа му надолу в отворената му уста. Дишаше дълбоко и равномерно, затова го разтърсих леко, опитвайки се да го събудя. Той не реагира. Отидох до счупената тояга и вдигнах по-малкото от двете парчета, онова, към което бе прикрепено острието. Беше дълго приблизително колкото ръката ми над лакътя, така че го затъкнах в колана си. Застанах до веригата, гледайки нагоре.

Някой трябваше да се опита да помогне на Алис да унищожи онова създание веднъж завинаги, а аз бях единственият, който можеше. Не можех да я оставя на Изчадието. Затова първо се опитах да проясня ума си. Ако той беше празен, Изчадието не можеше да прочете мислите ми. Прогонващия духове вероятно бе упражнявал това с дни, но на мен просто щеше да ми се наложи да направя най-доброто, което мога.

Пъхнах края на свещта в устата си, захапвайки го със зъби, после внимателно хванах единичната верига с две ръце, опитвайки се да я задържа колкото се може по-неподвижна. След това поставих краката си над куката и стиснах веригата между коленете си. Биваше ме да се катеря по въжета, а една верига не можеше да е чак толкова различна.

Започнах да се придвижвам нагоре доста бързо: веригата беше студена и се впиваше в ръката ми. Когато стигнах в най-долния край на гъстата димна завеса, си поех дълбоко дъх, задържах го и проврях глава в тъмнината. Не виждах нищичко и въпреки че не дишах, димът влизаше в носа ми и в отворената ми уста, а в гърлото си усещах остър лютив вкус, който ми напомняше за прегорели наденици.

Внезапно главата ми се подаде от дима и аз се изтеглих по-нагоре по веригата, докато раменете и гърдите ми се измъкнаха от него. Намирах се в кръгло помещение, почти идентично с онова отдолу, само дето вместо комин отгоре, имаше шахта отдолу и димът изпълваше долната половина на помещението.

Един тунел водеше от отсрещната стена навътре в тъмнината и имаше друга каменна пейка, на която седеше Алис: димът стигаше почти до коленете й. Държеше лявата си ръка протегната към Изчадието. Отвратителното създание бе коленичило в дима, надвесено над нея: голият му извит гръб ми напомни за едра зелена крастава жаба. Още докато гледах, то придърпа ръката й в голямата си уста и чух Алис да извиква от болка, когато то започна да смуче кръвта изпод ноктите й. Това беше третият път, в който Изчадието се хранеше с кръвта на Алис, откакто тя го бе освободила. След като то свършеше, Алис щеше да му принадлежи!

Изпитвах студ, леден студ, а умът ми бе празен. Не мислех за абсолютно нищо. Изтеглих се по-нагоре и от веригата стъпих върху каменния под на горното помещение. Изчадието беше твърде погълнато от заниманието си, за да осъзнае присъствието ми. Несъмнено в това отношение то беше като богърта-разкъсвач от Хоршоу: когато се хранеше, абсолютно нищо друго нямаше значение.

Пристъпих по-близо и измъкнах парчето от тоягата на Прогонващия духове от колана си. Вдигнах го и го задържах над главата си, с острието, насочено към люспестия зелен гръб на Изчадието. Всичко, което трябваше да направя, беше да го забия силно и да пронижа сърцето му. То бе облечено в плът и това щеше да го убие. Щеше да бъде мъртво. Но точно докато напрягах ръката си, изведнъж се изплаших.

Знаех какво щеше да ми се случи. Щеше да бъде освободена толкова много енергия, че и аз щях да умра. Щях да бъда призрак точно като клетия Били Брадли, който беше умрял, след като пръстите му бяха отхапани от един богърт. Някога той се бе чувствал щастлив като чирак на Прогонващия духове, но сега беше погребан извън пределите на църковния двор в Лейтън. Мисълта за това беше твърде непоносима.

Обзе ме ужас - ужас от смъртта - и се разтреперих отново. Треперенето започна в коленете ми и продължи нагоре по тялото, докато ръката, с която държах ножа, започна да се тресе.

Изчадието трябва да бе доловило страха ми, защото внезапно обърна глава, все още с пръстите на Алис в уста, със струйка кръв, стичаща се по едрата му, крива и подобна на клюн брадичка. Но после, когато беше почти твърде късно, страхът ми просто се изпари. Изведнъж осъзнах защо съм там, изправен лице в лице с Изчадието. Спомних си какво беше казала мама в писмото си...

Понякога в този живот е необходимо да пожертваш себе си за доброто на другите.

Беше ме предупредила, че от тримата, изправили се срещу Изчадието, само двама щяха да излязат от катакомбите живи. По някакъв начин бях мислил, че онзи, който щеше да умре, ще е Прогонващия духове или Алис, но сега осъзнах, че щях да съм аз! Никога нямаше да завърша чиракуването си, никога нямаше да стана гонител на духове. Но като пожертвах живота си сега, можех да спася и двамата. Бях много спокоен. Просто приех това, което трябваше да се направи.

Сигурен съм, че в най-последния миг Изчадието осъзна какво щях да направя, но вместо да ме размаже и да ме убие на място, то обърна глава назад към Алис, която му отправи странна, загадъчна усмивка.

Замахнах бързо с всичка сила, насочвайки острието към сърцето му. Не почувствах острието да се допира до плът, но пред очите ми се възправи разтърсващ мрак; тялото ми се разтресе от тръпки от глава до пети, така че нямах контрол над мускулите си. Свещта падна от устата ми и почувствах как пропадам.

За миг си помислих, че съм умрял. Навсякъде цареше мрак, но засега Изчадието, изглежда, беше изчезнало. Затърсих опипом свещта си по пода и я запалих отново. Заслушан внимателно, направих знак на Алис да пази тишина и чух звук от тунела. Звукът от пристъпващите лапи на грамадно куче.

Пъхнах парчето от тоягата с острието обратно в колана си. След това измъкнах сребърната верига на мама от джоба на жакета си и я намотах върху лявата си длан и китката, готов да я метна. С другата си ръка вдигнах свещта и без да се бавя повече, се отправих след Изчадието.

- Не, Том, не! Остави го! - извика Алис отзад. - Всичко свърши. Можеш да се върнеш в Чипъндън!

Тя затича към мен, но аз я отблъснах силно назад. Тя залитна и едва не падна. Когато тръгна отново към мен, вдигнах лявата си ръка, така че да може да види сребърната верига.

- Не пристъпвай напред! Сега принадлежиш на Изчадието. Стой надалече или ще окова и теб!

Изчадието се беше нахранило за последен път и сега на нищо, казано от нея, не можеше да се има доверие. То трябваше да бъде убито, преди тя да получи свободата си.

Обърнах й гръб и си тръгнах бързо. Пред себе си чувах Изчадието, а зад гърба си - потропването от острите обувки на Алис, докато тя ме следваше в тунела. Изведнъж звукът, напомнящ пристъпване на лапи пред мен, спря.

Дали Изчадието просто беше изчезнало и бе отишло в друга част на катакомбите? Спрях и се заслушах, преди да поема напред по-предпазли-во. Точно тогава видях нещо пред мен. Нещо на пода на тунела. Спрях близо до него и ми се повдигна. Едва не повърнах още там, на място.

Брат Питър лежеше по гръб. Беше премазан. Главата му беше все още непокътната; широко отворените, изцъклени очи показваха ужаса, който очевидно бе изпитвал по времето на смъртта си. Но от врата надолу тялото му беше размазано в камъните.

Гледката ме ужаси. През първите си няколко месеца като чирак бях виждал много ужасни неща и се бях намирал близо до смъртта и до мъртвите повече пъти, отколкото ми се иска да си спомням. Но това бе първият път, когато виждах смъртта на някой, който ми беше близък - и то такава ужасна смърт.

Изправих се, разстроен от вида на брат Питър, и Изчадието избра тъкмо този момент да се хвърли с дълъг, скок от тъмнината към мен. За миг то спря и се втренчи в мен: зелените цепки на очите му проблясваха в мрака. Тежкото му, мускулесто тяло беше покрито с груби черни косми, а челюстите му бяха широко разтворени, разкривайки редовете от остри жълти зъби. Нещо капеше от онзи дълъг език, който се полюшваше напред, отвъд зиналите челюсти. Вместо слюнка, това беше кръв!

Внезапно Изчадието се хвърли в атака, затичвайки към мен. Приготвих веригата си и чух как Алис изпищя зад мен. Точно навреме осъзнах, че създанието бе променило ъгъла на атаката си. Мишената не бях аз! Беше Алис!

Бях зашеметен. Заплахата за Изчадието бях аз, а не Алис. Тогава защо предпочете да нападне нея, вместо мен?

Инстинктивно се прицелих. Можех да уцеля онзи стълб в градината на Прогонващия духове девет от десет пъти, но това беше различно. Изчадието се движеше бързо, вече готвещо се за скок. Затова изплющях с веригата и я метнах към създанието, гледайки я как се разтваря като мрежа и пада във форма на спирала. Всичките ми упражнения сега си казаха думата и веригата падна точно върху Изчадието и се затегна около тялото му. То не спираше да се търкаля, виейки, мъчейки се да се отскубне.

На теория то не можеше да се освободи, нито пък да се преобрази в друга форма. Но не смятах да рискувам. Трябваше да пронижа бързо сърцето му. Трябваше да го довърша сега. Затова затичах напред, измъкнах ножа от колана си и се приготвих да го забия надолу в гърдите му. Очите му се вдигнаха към мен, докато приготвях острието. Бяха изпълнени с омраза. Но имаше и страх: неподправеният ужас от смъртта; ужасът от небитието, което го чакаше, и то проговори в главата ми, молейки трескаво за живота си.

- Милост! Милост! - изпищя то. - За нас няма нищо! Само тъмнина. Това ли искаш, момче? И ти ще умреш!

- Не, Том, не! Не го прави! - изкрещя Алис зад мен, добавяйки гласа си към този на Изчадието. Но аз не слушах никого от тях. Независимо каква щеше да е цената за мен, то трябваше да умре. Гърчеше се в извивките на веригата и го прободох два пъти, преди да открия сърцето му.

Третия път, когато се хвърлих надолу, Изчадието просто изчезна, но чух висок писък. Никога няма да узная кой издаде този звук - дали Изчадието, Алис, или аз. Може би и тримата вкупом.

Почувствах мощен удар в гърдите, последван от странно чувство за потъване. Всичко потъна в тишина и почувствах как падам в тъмнината.

Следващото, което осъзнах, беше, че стоя край голяма водна шир.

Въпреки размерите си, приличаше повече на езеро, отколкото на море, защото, макар че към брега повяваше приятен бриз, водата оставаше спокойна като огледало, отразявайки съвършената синева на небето.

От един бряг със златист пясък пускаха на вода малки лодки, а отвъд тях различих някакъв остров, съвсем близо до брега. Беше зелен, с дървета и вълнообразни ливади, и ми се стори по-прекрасен от всичко, което бях виждал досега в целия си живот. Сред дърветата на билото на един хълм имаше постройка, подобна на замъка, който бяхме зърнали от ниските възвишения, докато заобикаляхме Кастър. Но вместо да е построена от студен сив камък, сградата проблясваше от светлина, сякаш построена с греди от дъгата, а лъчите й топлеха челото ми като прекрасно бляскаво слънце.

Не дишах, но бях спокоен и щастлив, и помня как си помислих, че ако съм мъртъв, то тогава бе хубаво да си мъртъв и просто трябваше да вляза в онзи замък, така че се затичах към най-близката лодка, отчаяно копнеещ да се кача на борда. Когато се приближих, хората спряха с опитите да спуснат лодката във водата и обърнаха лица към мен. В този момент разбрах кои бяха. Бяха дребни, много дребни и имаха тъмни коси и кафяви очи. Това бяха Малките хора! Сегантиите!

Те ме приветстваха с усмивки, втурнаха се към мен и ме задърпаха към лодката. Никога в живота си не се бях чувствал толкова щастлив, така приветстван, така желан, толкова приет. Цялата ми самота беше приключила. Но точно когато се готвех да се кача на борда, почувствах как една студена длан стисна ръката ми над лакътя.

Когато се обърнах, нямаше никой, но натискът върху ръката ми се усилваше, докато ме заболя. Почувствах как в кожата ми се врязват нокти. Опитах се да се отскубна и да се кача в лодката, а Малките хора се опитаха да ми помогнат, но сега натискът върху ръката ми се беше превърнал в изгаряща болка. Извиках и си поех през зъби силен, болезнен дъх, който заседна в гърлото ми и накара цялото ми тяло да изтръпне, а после - да се сгорещи все повече и повече, сякаш изгарях отвътре.

Лежах по гръб в тъмното. Валеше много силен дъжд и можех да почувствам как дъждовните капки барабанят по клепачите и челото ми и дори падат в устата ми, която беше широко отворена. Бях твърде отпаднал, за да отворя очи, но чух гласа на Прогонващия духове някъде отдалече.

- Остави го на спокойствие! - нареди той. - Дай му спокойствие, момиче. Това е всичко, което можем да направим за него сега!

Отворих очи и когато вдигнах поглед, видях Алис, наведена над мен. Зад нея различих тъмната стена на катедралата. Тя стискаше лявата ми ръка над лакътя: ноктите й, впиващи се в кожата ми, бяха много остри. Надвеси се напред и прошепна в ухото ми:

- Няма да ти се размине толкова лесно, Том. Сега ти се върна. Върна се където ти е мястото!

Поех си дълбоко дъх през зъби и Прогонващия духове пристъпи напред, с изпълнени с удивление очи. Когато той коленичи до мен, Алис се изправи и се дръпна назад.

- Как се чувстваш, момче? - попита той кротко, като ми помогна да се надигна и да седна. - Помислих, че си мъртъв. Кълна се, че когато те изнесох от катакомбите, в тялото ти не беше останал дъх!

- Изчадието? - попитах. - Мъртво ли е?

- Да, със сигурност е мъртво, момче. Ти го довърши, а при това нас-малко не довърши и себе си. Но можеш ли да ходиш? Трябва да се махаме оттук.

Зад Прогонващия духове забелязах пазача с празните бутилки от вино до него. Още беше потънал в пиянски сън, но можеше да се събуди всеки момент.

С помощта на Прогонващия духове успях да се изправя на крака и тримата напуснахме пределите на катедралата и поехме през пустите улици.

Отначало бях слаб и отпаднал, но докато се отдалечавахме от редиците терасовидно разположени къщи и започвахме да се изкачваме обратно в околността, започнах да се чувствам по-силен. След малко се обърнах и погледнах назад към Прийстаун, който се разстилаше под нас. Облаците се бяха вдигнали и луната се беше показала. Шпилът на катедралата сякаш блестеше.

- Вече изглежда по-добре - казах, като спрях, за да обхвана с очи гледката.

Прогонващия духове спря до мен и проследи посоката на погледа ми.

- Повечето неща изглеждат по-добре от разстояние - каза той. - А всъщност и повечето хора.

Май се шегуваше, затова се усмихнах.

- Е - въздъхна той, - отсега нататък това би трябвало да е далеч по-добро място. Но така или иначе, няма да бързаме да се връщаме тук.

След около час път, открихме стара изоставена плевня, в която да се подслоним. Беше ветровита и ставаше течение, но поне беше суха и имаше малко от жълтото сирене, което да хапнем. Алис заспа моментално, но аз седях буден дълго време, мислейки си за случилото се. Прогонващия духове също не изглеждаше уморен, а просто седеше мълчаливо, обгърнал с ръце коленете си. Най-накрая проговори.

- Откъде разбра как да убиеш Изчадието? - попита той.

- Наблюдавах ви - отговорих. - Видях ви да замахвате към сърцето му...

Внезапно обаче ме обзе срам заради лъжата ми и сведох ниско глава:

- Не, съжалявам - казах. - Не е вярно. Промъкнах се, когато говорехте с призрака на Нейз. Чух всичко, което казахте.

- И наистина би трябвало да съжаляваш, момче. Поел си голям риск. Ако Изчадието беше успяло да проникне в ума ти...

- Наистина съжалявам.

- И не ми каза, че имаш сребърна верига - рече той.

- Мама ми я даде - отговорих.

- Е, добре, че го е направила. Във всеки случай тя е в торбата ми и е на достатъчно сигурно място засега. Докато ти потрябва отново. - добави той злокобно.

Настъпи ново продължително мълчание, сякаш Прогонващия духове беше потънал в мисли.

- Когато те изнесох от катакомбите, ти изглеждаше студен и мъртъв

- рече той най-сетне. - Виждал съм смъртта толкова много пъти, че знам, че не грешах. После онова момиче сграбчи ръката ти и ти оживя. Не знам как да разбирам това.

- Бях при Малките хора - казах.

Прогонващия духове кимна:

- Да - каза той, - всички те ще намерят покой сега, когато Изчадието е мъртво. Включително и Нейз. Но какво ще кажеш ти, момче? Какво беше чувството? Страх ли те беше?

Поклатих глава:

- Повече ме беше страх точно след като прочетох писмото на мама

- казах му. - Тя знаеше какво ще се случи. Чувствах, че нямам избор. Че всичко е вече решено. Но ако всичко е вече решено, тогава какъв е смисълът да се живее?

Прогонващия духове се навъси и протегна длан.

- Дай ми писмото - настоя той.

Извадих го от джоба си и му го подадох. Отне му дълго време да го прочете, но накрая го върна. Доста време не проговори.

- Майка ти е проницателна и интелигентна жена - каза Прогонващия духове най-накрая. - Това обяснява много от написаното тук. Разбрала е точно какво смятах да направя. Притежава повече от достатъчно познания, за да го стори. Това не е пророкуване. Животът си е достатъчно тежък и така, без да вярваме в пророчества. Ти избра да слезеш по стъпалата. Но имаше и друг избор. Можеше да си тръгнеш и тогава всичко щеше да бъде различно.

- Но веднъж щом направих избор, тя се оказа права. Трима от нас се изправиха срещу Изчадието и само двама оцеляха. Бях мъртъв. Вие ме изнесохте обратно на повърхността. Как можем да обясним това?

Прогонващия духове не отвърна и мълчанието между нас се проточи. След известно време легнах и потънах в сън без сънища. Не споменах проклятието. Знаех, че това е нещо, за което той не би искал да говори.