Проклятието над Прогонващия духове

Глава 1 Разкъсвачът от Хоршоу

Когато чух първия писък, се извърнах и затулих ушите си с длани, притискайки силно, докато ме заболя главата. В този момент не можех да помогна с нищо. Но все още го чувах - писъкът на измъчван свещеник -и той продължи дълго време, преди най-сетне да заглъхне.

Потръпнах в тъмния обор, заслушан в дъжда, който барабанеше по покрива, опитвайки се да събера смелост. Беше лоша нощ и щеше да стане по-лоша.

Десет минути по-късно, когато пристигнаха майсторът на ями и помощникът му, аз се втурнах през обора да ги посрещна на прага. И двамата бяха едри мъже и едва им стигах до раменете.

- Е, момче, къде е господин Грегъри? - попита майсторът на ями с нотка на нетърпение в гласа. Повдигна фенера, който държеше, и надникна подозрително зад ъгъла. Очите му бяха проницателни и интелигентни. Никой от мъжете нямаше вид на човек, който би търпял глупости.

- Много е болен - казах, опитвайки се да овладея нервността, която караше гласа ми да звучи слабо и несигурно. - През последната седмица е на легло, измъчван от треска, и ме прати да го заместя. Аз съм Том Уорд. Чиракът му.

Майсторът на ями ме огледа от глава до пети, като погребален агент, който ми взема мярка за ковчег. После повдигна едната си вежда толкова високо, че тя се изгуби под козирката на каскета му, откъдето още капеше дъжд.

- Е, господин Уорд - рече той с остра нотка на сарказъм в гласа, -очакваме инструкциите ви.

Пъхнах лявата си ръка в джоба на бричовете си и извадих скицата, която каменоделецът беше направил. Майсторът на ями сложи фенера долу на пръстения под, а после, с безкрайно отегчено поклащане на глава и един бърз поглед към помощника си, взе скицата и започна да я разглежда.

Указанията на каменоделеца посочваха размерите на ямата, която трябваше да бъде изкопана, и тези на камъка, който трябваше да бъде спуснат там.

След няколко мига майсторът на ями отново поклати глава и коленичи до фенера, като държеше листа много близо до него. Когато се изправи, изражението му бе смръщено.

- Ямата би трябвало да е дълбока девет фута - каза той. - Тук пише само шест.

Копачът на ями си разбираше от работата, спор няма. Обичайната яма за затваряне на богърт е дълбока шест фута, но за богърт-разкъсвач, най-опасният от всички, нормата е девет фута. Определено си имахме работа с разкъсвач - писъците на свещеника бяха доказателство за това, -но нямаше време да изкопаем девет фута.

- Ще трябва да стане - казах. - Трябва да се направи до сутринта, иначе ще е твърде късно и свещеникът ще е мъртъв.

До този момент двамата бяха едри мъже, обути в големи ботуши, и от всяка пора на телата им струеше увереност. Сега внезапно придобиха нервни изражения. Бяха наясно с положението от бележката, която изпратих, за да ги повикам в обора. Бях си послужил с името на Прогонващия духове, за да съм сигурен, че ще дойдат веднага.

- Знаеш ли какво правиш, момче? - попита майсторът на ями. - Разбираш ли си от работата?

В отговор се взрях право в очите му и се опитах да не мигам.

- Ами, започнах добре - казах. - Наех най-добрите копачи на ями в Графството.

Това бяха правилните думи и лицето на майстора на ями разцъфна в усмивка.

- Кога ще пристигне камъкът? - попита той.

- Доста преди зазоряване. Каменоделецът сам ще го донесе. Трябва да бъдем готови.

Майсторът на ями кимна:

- Водете тогава, господин Уорд. Покажете ни къде искате да копаем.

Този път в гласа му нямаше сарказъм. Тонът му бе делови. Искаше да

приключи с тази работа. Всички искахме същото, а времето беше кратко,

затова вдигнах качулката си и, носейки тоягата на Прогонващия духове в лявата си ръка, излязох начело в студения, силен ръмеж.

Двуколката им беше отвън, с инструментите, покрити с непромокаемо платнище; от търпеливия кон между тегличите се вдигаше пара.

Прекосихме калното поле и поехме покрай живия плет от трънка към мястото, където той оредяваше, под клоните на древен дъб досами черковния двор. Ямата трябваше да е близо до осветена земя, но не твърде близо. Най-близките надгробни камъни бяха само на двайсет крачки разстояние.

-Изкопайте ямата колкото може по-близо до това - посочих към ствола на дървото.

Бях изкопал много ями под бдителния поглед на Прогонващия духове, за да се упражнявам. В спешна ситуация можех да свърша работата и сам, но тези мъже бяха опитни и щяха да работят бързо.

Когато се върнаха за инструментите си, аз се проврях през живия плет и поех с криволичене между надгробните камъни към старата църква. Беше в лошо състояние: от покрива липсваха плочи и не беше боядисвана от години. Бутнах страничната врата, която поддаде със стон и скърцане.

Старият свещеник беше още в същата поза, проснат по гръб близо до олтара. Жената бе коленичила на пода до главата му, разплакана. Единствената разлика бе, че църквата бе обляна в светлина. Тя беше претършу-вала вестиария за запаса от свещи и ги беше запалила всичките. Имаше поне сто, събрани на групички от по пет-шест. Беше ги наслагала по скамейките, на пода и върху первазите на прозорците, но най-много имаше на олтара.

Докато затварях вратата, в църквата нахлу порив на вятъра и всички пламъци потрепнаха ведно. Тя вдигна поглед към мен, по лицето й се стичаха сълзи.

- Той умира - отекващият й глас беше изпълнен с мъка. - Защо ви трябваше толкова време да стигнете дотук?

Тъй като вестта ни беше застигнала в Чипъндън, ми трябваха два дни да пристигна в църквата. До Хоршоу имаше повече от трийсет мили, а и не бях потеглил веднага. Отначало Прогонващия духове, все още твърде болен, за да стане от леглото, отказа да ме пусне.

Беше краят на септември и бях навършил тринайсет през август. Обикновено Прогонващия духове никога не изпраща чираци да работят сами, докато не ги е обучавал поне година, а аз му бях чирак от по-малко от шест месеца. Това бе труден, плашещ занаят, който често включваше справяне с това, което наричаме „мрака“. Учех се как да се справям с вещици, призраци, богърти и създания, които бродят в нощта. Но дали бях готов за това?

Трябваше да бъде обвързан един богърт, което, ако се направеше правилно, трябваше да е напълно ефикасно. Бях виждал Прогонващия духове да го прави два пъти. Всеки път беше наемал подходящи помощници и задачата минаваше гладко. Тази работа обаче бе малко по-различна. Имаше усложнения.

Разбирате ли, този свещеник беше родният брат на Прогонващия духове. Бях го виждал само веднъж преди, когато посетихме Хоршоу през пролетта. Той ни бе изгледал гневно и бе направил огромен кръстен знак във въздуха, с разкривено от гняв лице. Прогонващия духове дори не погледна в неговата посока, защото не можеха да се понасят и не си бяха говорили вече повече от четирийсет години. Но семейството си беше семейство и тъкмо затова той в крайна сметка ме изпрати в Хоршоу.

- Свещеници! - бе се възмущавал яростно Прогонващия духове. -Защо не се придържат към това, което знаят? Защо все трябва да се месят? Какво си е мислил - да се опитва да обвърже богърт? Нека аз си върша моята работа, а другите хора да си гледат тяхната.

Най-после се беше успокоил и беше прекарал часове, давайки ми подробни указания какво трябва да се направи и съобщавайки ми имената и адресите на копача на ями и каменоделеца, които да наема. Бе назовал също и един лекар, настоявайки, че само той ще свърши работа. Това беше друг досаден проблем, защото докторът живееше доста далече. Наложи се да пратя вест и просто се надявах, че е тръгнал веднага.

Погледнах надолу към жената, която много внимателно попиваше челото на свещеника с кърпа. Мазната му, сплъстена бяла коса беше отметната назад от лицето и очите му се въртяха трескаво в орбитите. Не бе знаел, че жената ще повика на помощ Прогонващия духове. Ако знаеше, щеше да възрази, така че беше добре, дето не можеше да ме види сега.

От очите на жената се стичаха струйки сълзи, които искряха на светлината на свещите. Тя беше негова икономка, дори не му беше роднина, и помня как си помислих, че сигурно е бил наистина мил към нея, та тя да е толкова разстроена.

- Лекарят скоро ще е тук - казах - и ще му даде нещо за болката.

- Цял живот е изпитвал болка - отговори тя. - Аз също му създавах големи грижи. Това го накара да се ужасява от умирането. Той е грешник и знае къде отива.

Какъвто и да беше или каквото и да бе сторил, старият свещеник не заслужаваше това. Никой не го заслужаваше. Той със сигурност бе смел човек. Или смел, или много глупав. Когато богъртът бе започнал да върши пакостите си, той се бе опитал да се справи с него сам, служейки си със свещеническите „сечива“: камбаната, Светото писание и свещта. Но това не е начин за справяне с мрака. В повечето случаи нямаше да има значение, защото богъртът просто нямаше да обърне внимание на свещеника и неговия екзорсизъм. В крайна сметка щеше да се махне, а свещеникът, както често се случва, щеше да си припише заслугата.

Но това беше най-опасният вид богърт, с който се налага да се справяме. Обикновено наричаме тези богърти „разкъсвачи на добитък“ заради основната им храна, но когато свещеникът бе понечил да се намеси, той се бе превърнал в жертва на богърта. Сега богъртът беше истински „разкъсвач“ с вкус към човешката кръв и свещеникът щеше да има късмет, ако се измъкне жив.

В настлания с каменни плочи под имаше пролука - зигзаговидна пукнатина, която се простираше от подножието на олтара до някъде на около три крачки зад свещеника. В най-широката си точка приличаше по-скоро на пропаст и беше широка почти колкото разтворена човешка длан. След като беше разцепил пода, богъртът бе хванал стария свещеник за ходилото и бе дръпнал крака му навътре в земята почти до коляното. Сега, в тъмнината отдолу, смучеше кръвта му, изцеждайки живота от него много бавно. Като едра, тлъста пиявица, която държи жертвата си жива възможно най-дълго, за да удължи собствената си наслада.

Каквото и да направех, щеше да е несигурно, независимо дали свещеникът ще оцелее, или не. Във всеки случай трябваше да пленя богърта. Сега, когато вече бе пил човешка кръв, повече нямаше да се задоволява с разкъсване на добитък.

- Спаси го, ако можеш - бе казал Прогонващия духове, докато се приготвях за път. - Но каквото и друго да правиш, погрижи се да се справиш с онзи богърт. Това е първото ти задължение.

Заех се със собствените си приготовления.

Оставяйки помощника на майстора да продължи да копае ямата, аз се върнах в обора със самия копач. Той знаеше какво да прави: първо наля вода в голямата кофа, която бяха донесли със себе си. Това е едно от предимствата да се работи с хора, които имат опит в това занятие: те осигуряват тежката екипировка. Ведрото беше здраво, направено от дърво, стегнато в метални обръчи, и достатъчно голямо да се справи дори с яма, дълбока дванайсет фута.

След като го напълни с вода някъде до половината, майсторът на ями започна да пресява в него кафяв прах от големия чувал, който бе донесъл от двуколката. Правеше го, сипвайки по малко всеки път, а после, след всяко добавяне, започваше да разбърква праха със здрава пръчка.

Работата скоро стана тежка, докато, съвсем постепенно, сместа се превръщаше в гъста лепкава каша, все по-трудна и по-трудна за размес-ване. Освен това вонеше като нещо, мъртво от седмици - което всъщност не бе изненадващо, предвид факта, че по-голямата част от праха се състоеше от счукани кости.

Крайният резултат щеше да бъде много силно лепило и колкото по-дълго го разбъркваше копачът, толкова по-силно взе да се поти и да се задъхва. Прогонващия духове винаги забъркваше сам лепилото си и ме караше да се упражнявам да правя същото, но времето бе много малко, а майсторът на ями имаше нужните мускули за тази задача. Понеже знаеше това, той се зае с работата, без дори да го моля.

Когато лепилото беше готово, започнах да добавям железни стружки и сол от по-малките торби, които бях донесъл със себе си, като разбърквах бавно, за да се уверя, че са равномерно разнесени из сместа. Желязото е опасно за богъртите, защото може да изцеди силата им, докато солта ги изгаря. Веднъж щом един богърт се озове в ямата, там ще си и остане, защото долната част на камъка и стените на ямата са покрити със слой от сместа, принуждавайки го да се смалява и да остава в границите на пространството вътре. Разбира се, проблемът е да вкараш богърта в ямата.

Засега не се тревожех за това. Най-после и двамата с копача останахме доволни. Лепилото беше готово.

Тъй като ямата още не беше завършена, нямах друго за правене, освен да чакам доктора в тясната, крива уличка, от която се влизаше в Хор-шоу.

Дъждът бе спрял и въздухът изглеждаше неподвижен. Времето се разваляше. Скоро щяхме да имаме не само дъжд, а внезапният първи слаб тътен на гръмотевица от запад ме изнерви още повече. След двайсетина минути чух звук от силен тропот на копита в далечината. Яздейки, сякаш всички хрътки на Ада го преследваха, докторът се зададе зад ъгъла, пришпорил коня си в бесен галоп, с развяващо се зад него наметало.

Държах тоягата на Прогонващия духове, така че нямаше нужда от представяния, а и във всеки случай докторът бе яздил толкова бързо, че беше останал без дъх. Така че просто му кимнах и той остави запотения си кон да пасе високата трева пред малката църква, и ме последва покрай нея до страничната врата. Задържах я отворена от уважение към него, за да влезе пръв.

Татко ме беше научил да се държа с уважение към всички, защото така и те ще отвръщат с уважение. Не познавах този лекар, но Прогонващия духове бе настоял за него, затова знаех, че е добър в работата си. Казваше се Шърдли и носеше черна кожена торба. Изглеждаше почти толкова тежка, колкото тази на Прогонващия духове, която бях донесъл със себе си и бях оставил в обора. Сложи я долу на около шест стъпки от пациента си и без да обръща внимание на икономката, която още се разтърсваше от сухи ридания, започна прегледа.

Стоях точно зад него и малко встрани, за да виждам възможно най-добре. Той внимателно дръпна нагоре черното расо на свещеника, за да открие краката му.

Десният му крак беше слаб, бял и почти без косми, но левият, онзи, който богъртът бе уловил, беше зачервен и отекъл, издут от пурпурни вени, които ставаха все по-тъмни, колкото повече се доближаваха до широката пролука в пода.

Докторът поклати глава и издиша много бавно. После заговори на икономката с толкова нисък глас, че едва долавях думите.

- Кракът ще трябва да се отреже - рече той. - Това е единствената надежда за него.

При тези думи сълзите започнаха да се стичат отново по бузите й и докторът ме погледна и посочи към вратата. Щом излязохме навън, той се облегна на стената и въздъхна.

- След колко време ще сте готови? - попита.

- По-малко от час, докторе - отвърнах, - но зависи от каменоделеца. Той лично ще донесе камъка.

- Ако се забавите още много, ще го изгубим. Истината е, че всъщност и бездруго не мисля, че има особени шансове. Дори още не мога да му дам нещо за болката, защото тялото му няма да понесе две дози, а ще трябва да му дам нещо точно преди да ампутирам. Дори при това положение, шокът може да го убие веднага. Фактът, че се налага да го местим веднага след това, влошава нещата още повече.

Свих рамене. Дори не ми се щеше да мисля за това.

- Нали знаете точно какво трябва да се направи? - попита докторът, като изучаваше внимателно лицето ми.

-Господин Грегъри обясни всичко - казах, опитвайки се да звуча уверено. Всъщност, ако го бе обяснил веднъж, Прогонващия духове все едно го бе обяснил дузина пъти. После ме беше накарал да му го рецитирам, докато остана доволен.

- Преди петнайсетина години си имахме работа с подобен случай -каза докторът. - Направихме каквото можахме, но въпреки това човекът умря, а беше млад фермер, як като касапско куче и в разцвета на живота си. Нека просто да стискаме палци. Понякога старите хора са много по-жилави, отколкото си мислиш.

После настъпи продължително мълчание, което наруших, като поисках да се уверя в нещо, за което се тревожех.

- Значи знаете, че ще ми трябва малко от кръвта му.

- Недей на краставичар краставици да продаваш - изръмжа докторът, после ми отправи уморена усмивка и посочи надолу по уличката, която водеше към Хоршоу. - Каменоделецът е на път, така че по-добре да тръгваш и да си свършиш работата. Другото остави на мен.

Заслушах се и долових далечния шум от приближаваща двуколка, така че се отправих обратно през надгробните камъни, за да видя как напредват майсторите.

Ямата беше готова и те вече бяха сглобили дървената платформа под дървото. Помощникът на майстора се бе покатерил на дървото и закрепваше скрипеца и въжетата върху един як клон. Беше приспособление с големината на човешка глава, изработено от желязо, с висящи от него вериги и голяма кука. Щеше да ни трябва, за да поддържаме тежестта на камъка и да го поставим много точно.

- Каменоделецът е тук - рекох.

Двамата мъже незабавно оставиха работата си и ме последваха обратно до църквата.

Сега в уличката чакаше друг кон, камъкът лежеше отзад в двуколката. Дотук нямаше проблеми, но каменоделецът не изглеждаше особено щастлив и избягваше да ме погледне в очите. Въпреки това, без да губим време, заобиколихме по дългия път и вкарахме двуколката през портата, от която се излизаше на полето.

Щом се приближихме до дървото, каменоделецът пъхна куката в халката в центъра на камъка и двуколката го повдигна. Трябваше да почакаме и да видим дали ще пасне точно, или не. Каменоделецът със сигурност беше наместил халката правилно, защото камъкът висеше хоризонтално от веригата, в съвършено равновесие.

Свалиха го на около две крачки от ръба на ямата. Тогава каменоделецът ми съобщи лошата новина.

Най-малката му дъщеря била много болна, измъчвана от треска - същата, която бе върлувала в Графството, приковавайки на легло Прогонващия духове. Жена му била до леглото й и той трябвало да се връща веднага.

- Съжалявам - рече той, поглеждайки ме в очите за пръв път. - Но камъкът си го бива и няма да имате проблеми. Това мога да ви го обещая.

Вярвах му. Беше положил всички усилия и бе обработил камъка много бързо, когато всъщност би предпочел да бъде с дъщеря си. Така че му платих и го изпратих да си върви с благодарностите на Прогонващия духове и с моите благодарности, и най-добри пожелания за оздравяването на дъщеря му.

После се върнах към настоящата работа. Освен че дялат камък, каменоделците умеят да го поставят и бих предпочел той да беше останал, в случай че нещо се обърка. И все пак майсторът на ями и помощникът му си разбираха от работата. Всичко, което трябваше да направя, бе да запазя спокойствие и да внимавам да не допускам никакви глупави грешки.

Първо, трябваше да работя бързо и да покрия стените на ямата със слой от лепилото, а накрая да покрия с него и долната част на камъка, точно преди да бъде спуснат на място.

Слязох в ямата и като си служех с четка и работех на светлината на фенер, който помощникът на копача държеше, се залових за работа. Беше деликатен процес. Не можех да си позволя да пропусна и най-миниатюр-ното местенце, защото това би било достатъчно да позволи на богърта да избяга. А тъй като ямата беше дълбока само шест фута вместо изискваните девет, трябваше да бъда още по-внимателен.

Сместа попиваше в почвата, докато работех, което беше добре, за-щото нямаше лесно да се напука и да стане на люспи, когато почвата изсъхне през лятото. Лошото беше, че бе трудно да се прецени точно колко да се нанесе, така че върху пръстта да остане достатъчно дебел външен слой. Прогонващия духове ми беше казал, че това е нещо, което идва с опита. Досега той беше наблизо, за да проверява работата ми и да добавя няколко довършителни „щрихи“. Сега щеше да ми се наложи сам да свърша работата както трябва. От първия път.

Най-сетне излязох от ямата и се погрижих за горния й край. Горните тринайсет инча - дебелината на камъка - бяха по-дълги и по-широки от самата яма, така че имаше издатина, на която да се опре камъкът, без да остави и най-мъничката пролука, през която богъртът да се провре. Тук беше нужно много внимание, защото точно там камъкът запечатваше земята.

Докато привършвах, блесна мълния, а секунди по-късно се разнесе силен тътен на гръмотевица. Бурята бе точно над нас.

Върнах се в обора да взема нещо важно от торбата си - онова, което Прогонващия духове наричаше „блюдо-примамка“. Изработено от метал, то бе направено специално за тази работа и имаше три дупчици, пробити на равно разстояние една от друга, близо до ръба. Измъкнах го, излъсках го с ръкав, после изтичах до църквата да кажа на лекаря, че сме готови.

Когато отворих вратата, миришеше силно на катран и точно вляво от олтара пламтеше малък огън. Над него, върху метален триножник, кък-реше и съскаше гърне. Доктор Шърдли щеше да използва катрана, за да спре кървенето. Намазването на чуканчето с него щеше също да предотврати влошаването на крака след това.

Усмихнах се под мустак, когато видях откъде докторът бе взел дърва. Навън беше мокро, затова той бе прибягнал до единствения сух материал, който можеше да се намери. Беше насякъл една от църковните скамейки. Несъмнено свещеникът нямаше да е твърде доволен, но пък това можеше и да му спаси живота. Във всеки случай сега той беше в несвяст, дишайки тежко, и щеше да остане така няколко часа, докато ефектът от отварата премине.

От пукнатината в пода се разнасяше шумът, който богъртът издаваше, докато се хранеше. Противен звук от гълтане и сърбане, докато създанието продължаваше да смуче кръв от крака. Беше твърде заето, за да си даде сметка, че сме наблизо и се готвим да прекъснем храненето му.

Не казахме нищо. Само кимнах на доктора, а той кимна в отговор. Подадох му дълбокия метален съд, за да събере кръвта, която ми трябваше, а той взе малък метален трион от торбата си и допря студените му, остри зъбци до костта точно под коляното на свещеника.

Икономката, замръзнала в същата поза, но със стиснати очи, си мърмореше под нос. Вероятно се молеше и очевидно нямаше да е от голяма помощ. Така че, потръпвайки леко, коленичих до доктора.

Той поклати глава.

- Няма нужда да виждаш това - рече. - Несъмнено някой ден ще станеш свидетел и на по-лоши неща, но не е нужно да е сега. Върви, момче. Връщай се към работата си. Мога да се справя с това. Само прати другите двама обратно да ми помогнат да го кача на двуколката, когато свърша.

Бях стиснал зъби, готов да се изправя пред това, но не беше нужно да ми повтаря. Изпълнен с облекчение, се върнах при ямата. Още преди да стигна до нея, силен писък проряза въздуха, последван от горестен плач. Но не беше свещеникът. Той беше в безсъзнание. Бе икономката.

Майсторът на ями и помощникът му вече бяха вдигнали отново камъка и бяха заети да бършат калта. После, когато се върнаха в църквата да помогнат на лекаря, аз натопих четката в последните останки от сместа и внимателно покрих с един слой долната част на камъка.

Едва имах време да се възхитя на работата си, когато помощникът на копача се върна тичешком. Зад него, движейки се много по-бавно, идваше майсторът. Носеше съда с кръвта, като внимаваше да не разлее дори и капка. Блюдото за примамка беше много важен инструмент. Прогонващия духове имаше запас от такива в Чипъндън, изработени по собствените му указания.

Извадих от торбата му дълга верига. Към голяма халка в единия край бяха прикрепени три по-къси вериги, всяка - завършваща с малка метална кука. Пъхнах трите куки в трите дупки до ръба на блюдото.

Когато вдигнах веригата, блюдото-примамка увисна под нея в съвършено равновесие, така че не беше нужно особено умение да го спусна в ямата и много внимателно да го поставя долу в центъра й.

Не, умението беше в освобождаването на трите куки. Човек трябваше да внимава много, за да отпусне веригите така, че куките да паднат далече от блюдото, без да го преобърнат и да разлеят кръвта.

Часове наред бях упражнявал това и въпреки че бях много нервен, успях да измъкна куките още при първия си опит.

Сега всичко беше само въпрос на чакане.

Както казах, разкъсвачите са едни от най-опасните богърти, защото се хранят с кръв. Обикновено имат много пъргав и хитър ум, но докато се хранят, мислят бавно и им трябва дълго време да проумеят нещата.

Ампутираният крак все още беше заклещен в пукнатината в пода на църквата и богъртът беше зает да сърба кръв от него, смучейки много бавно, сякаш за да има за по-дълго. Така прави разкъсвачът. Само сърба и смуче, без да мисли за нищо друго, докато бавно осъзнае, че все по-малко и по-малко кръв стига до устата му. Иска още, но кръвта има множество различни вкусове, а богъртът харесва вкуса на това, което смуче. Много го харесва.

Затова иска още от същото и разбере ли веднъж, че останалата част от тялото е била отделена от крака, тръгва да я преследва. Именно затова копачите на ямата трябваше да качат свещеника в двуколката. Досега двуколката щеше да е стигнала края на Хоршоу; като всяко потропване на копитата на коня я отдалечаваше от разгневения богърт, отчаяно жадуващ за още от същата тази кръв.

Един богърт-разкъсвач е като копой. Щеше да има добра представа в коя посока отвеждаха свещеника. Щеше също да осъзнае, че той се отдалечава все повече и повече. После щеше да си даде сметка за нещо друго. Че много наблизо има още от това, което му е нужно.

Именно затова бях сложил блюдото в ямата. Именно затова се наричаше „блюдо за стръв“. То беше стръвта, която да подмами разкъсвача в капана. Когато беше вече там, хранейки се, трябваше да действаме бързо, не можехме да си позволим да допуснем дори една-единствена грешка.

Вдигнах поглед. Помощникът стоеше на платформата, с една ръка върху късата верига, готов да започне да спуска камъка. Майсторът на ями стоеше срещу мен, с ръка върху камъка, готов да го намести, когато се спусне. Никой от тях не изглеждаше ни най-малко изплашен, нито дори нервен, и внезапно се почувствах добре, че работя с такива хора. Хора, които знаеха какво правят. Всички бяхме изиграли ролите си, бяхме направили каквото трябваше да се направи, възможно най-бързо и умело. Това ме караше да се чувствам добре. Да се чувствам част от нещо.

Безмълвно зачакахме богърта.

След няколко минути го чух да идва. Отначало звучеше просто сякаш вятърът свири в дърветата.

Но нямаше вятър. Въздухът бе напълно неподвижен и на тясна ивица звездна светлина между ръба на буреносния облак и хоризонта се виждаше лунният полумесец, добавяйки бледата си светлина към онази, която хвърляха фенерите.

Майсторът на ями и помощникът му не можеха да чуят нищо, разбира се, защото не бяха седми синове на седми синове като мен. Така че трябваше да ги предупредя.

- На път е - рекох. - Ще ви кажа кога.

Звукът от приближаването вече бе станал по-пронизителен, почти като писък, а можех да доловя и нещо друго: някакво ниско, тътнещо ръмжене. Носеше се бързо през гробището, идвайки право към блюдото с кръв в ямата.

За разлика от обикновения богърт, разкъсвачът не е много повече от дух, особено когато се храни. Дори тогава повечето хора не могат да го видят, но могат ясно да го почувстват, ако сграбчи плътта им.

Дори аз не видях много - само нещо безформено и някак розовочер-веникаво. После почувствах движение във въздуха близо до лицето си и разкъсвачът слезе в ямата.

Казах „сега“ на копача, който на свой ред кимна на помощника си, а той пък затегна хватката си върху късата верига. Още преди да я дръпне, от ямата се разнесе звук. Този път беше силен и го чухме и тримата. Хвърлих бързо поглед към другарите си и видях как очите им се разширяват, а устните им се свиват, изплашени от онова, което се намираше под нас.

Звукът идваше от богърта, който се хранеше от блюдото. Приличаше на алчното лочене на чудовищен език, съчетано с лакомото сумтене и пръхтене на едро месоядно животно. Имахме по-малко от минута, или някъде толкова, преди да излапа всичко. После щеше да усети кръвта ни. Сега беше освирепял, а ние бяхме в менюто.

Помощникът започна да разхлабва веригата и камъкът се спусна стабилно. Аз намествах единия край, а майсторът на ями - другия. Ако бяха изкопали ямата правилно и камъкът беше точно с посочения в скицата размер, не би трябвало да има проблем. Това си казвах - но непрекъснато си мислех за последния чирак на Прогонващия духове, горкият Били Брадли, който беше загинал, опитвайки се да плени богърт по този начин. Камъкът се бе заклещил, притискайки пръстите му под ръба си. Преди да успеят да освободят камъка, богъртът беше отхапал пръстите на Били и изсмукал кръвта му. По-късно той умрял от шока. Не можех да си го избия от ума, колкото и упорито да се опитвах.

Важното беше да вкарам камъка в ямата от първия път - и, разбира се, да си опазя пръстите.

Копачът владееше положението, вършейки работата на каменоделеца. При дадения от него сигнал веригата спря, когато камъкът беше само на частица от инча от ямата. После ме погледна с много сурово изражение и повдигна дясната си вежда. Погледнах надолу и придвижих моя край от камъка съвсем леко, така че, изглежда, беше в идеално положение. Проверих отново просто за да съм сигурен, после кимнах на копача, който даде сигнал на помощника си.

С няколко завъртания на късата верига камъкът се спусна и се намести от първия път, запечатвайки богърта в ямата. Разкъсвачът нададе гневен писък и всички го чухме. Но нямаше значение, защото сега той бе хванат в капан и нямаше повече от какво да се плашим.

- Добра работа! - извика помощникът, скочи от платформата и лицето му разцъфна в широка усмивка. - Идеално стана!

- Да - рече майсторът, като се пошегува сухо: - Все едно за това е правена.

Изпитах огромно чувство на облекчение, щастлив, че всичко бе свършило. После, когато гръмотевицата изтрещя и светкавицата блесна точно над главата ми и освети камъка, забелязах за първи път какво беше издълбал там каменоделецът, и внезапно се почувствах много горд.

Голямата гръцка буква „бета“, зачеркната с диагонална черта, беше знакът, че под нея е положен богърт. Отдолу, вдясно, римската цифра „I“ означаваше, че това е опасен богърт от първа степен. Имаше общо десет степени и онези от първа до четвърта можеха да убиват. После, отдолу, беше собственото ми име, Уорд, което ми признаваше заслугата за извършеното.

Току-що бях обуздал първия си богърт. И при това богърт-разкъсвач!