Пясъците на времето

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА

Полковник Акока имаше инстинкта на ловец. Обичаше преследването, но това, което му даваше дълбоко, почти физическо удовлетворение, бе убиването. Веднъж беше споделил с приятел: „Получавам оргазъм, когато убивам. Няма значение дали е елен, заек или човек — има нещо в отнемането на един живот, което те кара да се чувстваш като Бог.“

Акока бе служил във военното разузнаване и скоро беше постигнал блестяща репутация. Той бе безстрашен, безмилостен и интелигентен и тази комбинация привлече вниманието на един от помощниците на генерал Франко.

Акока бе постъпил в щаба на Франко като лейтенант и за по-малко от три години се бе издигнал до чин полковник, почти непознато постижение. Поставиха го начело на фалангистите — специална група, използвана да тероризира тези, които се противопоставяха на Франко. Беше през време на войната, когато Акока бе повикан от член на ОПУС МУНДО.

— Искам да разберете, че ние разговаряме с вас с разрешението на генерал Франко.

— Да, господине.

— Ние ви наблюдавахме, полковник. Доволни сме от това, което виждаме.

— Благодаря ви, господине.

— От време на време ние имаме известни задачи, които са, да ги наречем, много конфиденциални. И много опасни.

— Разбирам, господине.

— Ние имаме много врагове. Хора, които не разбират значението на работата, която вършим.

— Да, господине.

— Понякога те ни пречат. Ние не можем да позволим това да се случва.

— Не, господине.

— Надявам се, че бихме могли да използваме човек като вас, полковник. Мисля, че се разбираме.

— Да, господине. За мен би било чест да бъда от полза.

— Бихме желали да останете в армията. Това ще бъде ценно за нас. Но от време на време ще ви възлагаме тези специални задачи.

— Благодаря ви, господине.

— Не бива никога да говорите за това.

— Не, господине.

Мъжът зад бюрото бе накарал Акока да се почувства напрегнат. В него имаше нещо неумолимо заплашително.

С течение на времето Акока бе повикан, за да изпълни няколко задачи за ОПУС МУНДО. Както му бяха казали, всички те бяха опасни. И много конфиденциални.

При една от мисиите Акока бе срещнал хубаво младо момиче от добро семейство. Дотогава всичките жени, които бе имал, бяха курви или проститутки и Акока ги бе третирал с отвращение. Някои от тях се бяха истински влюбвали в него и към тях бе проявявал най-лошото си отношение.

Но Сузана Середиля бе принадлежала на друг свят. Баща й бе професор в Мадридския университет, а майка и бе адвокат. На седемнадесетгодишна възраст Сузана притежаваше тяло на жена и ангелско лице на мадона. Рамон Акока не бе срещал никога жена като тази жена-дете. Нейната деликатна уязвимост бе вдъхновила в него нежност, на каквато той не беше очаквал, че е способен. Той се влюби лудо в нея и поради причини, които нито родителите й, нито Акока разбираха, тя също се влюби в него.

През медения им месец Акока се чувстваше като че ли не беше познавал никога друга жена. Той бе изпитвал похот, но съчетанието от любов и страст беше нещо, което никога преди това не бе преживявал.

Три месеца след женитбата им Сузана му съобщи, че е бременна. Акока бе страшно възбуден. В допълнение на радостта им бяха го изпратили в красивото малко село Кастилбланко, на баска територия. Това бе през есента на 1936 година, когато борбата между републиканците и националистите беше в разгара си.

В една спокойна неделна сутрин Рамон Акока и Сузана пиеха кафе на селския площад, когато изведнъж той се изпълни с баски демонстранти.

— Искам да се прибереш вкъщи — каза Акока. — Ще има неприятности.

— А ти…?

— Моля те. Аз ще се оправя.

Демонстрантите започнаха да стават агресивни.

С облекчение Рамон Акока наблюдаваше как неговата съпруга се отдалечава от тълпата по посока на един манастир в далечния край на площада. Но когато тя го доближи, вратата изведнъж се отвори широко и въоръжени баски, които се бяха крили вътре, наизскачаха стреляйки. Акока видя как неговата съпруга падна под градушка от куршуми, без да може да направи нищо. Този ден той даде клетва да отмъсти на баските и на Църквата.

И сега той бе в Авила пред друг един манастир.

„Този път те ще умрат.“

В манастира, в тъмнината пред изгрева, сестра Тереза държеше камшика здраво в ръката си и нанасяше силни удари върху тялото си, чувствайки как възлестите влакна се впиват в нея, докато тихо произнасяше молитва. Тя почти извика силно, но издаването на звук не бе разрешено, затова сподави виковете в себе си.

„Прости ми, Исусе, за моите грехове. Бъди свидетел, че наказвам себе си така, както Ти беше наказан, и че нанасям рани върху себе си така, както бяха нанесени рани върху тебе. Позволи ми да страдам така, както Ти страдаше.“

Тя почти припадаше от болка. Нанесе си още три удара и след това се свлече на сламеника, агонизирайки. Не беше предизвикала кървене. Това бе забранено. Като потрепваше от агонията, която предизвикваше всяко движение, сестра Тереза върна камшика в черния му калъф и го положи в един ъгъл. Той бе винаги там като едно постоянно напомняне, че и най-малкият грях трябва да бъде заплатен с болка.

Простъпката на сестра Тереза се състоеше в това, че сутринта, като завиваше покрай ъгъла в един коридор със сведени очи, се блъсна в сестра Грасиела. Стресната сестра Тереза погледна в лицето на сестра Грасиела. Веднага след това тя докладва за своето нарушение. Преподобната майка Бетина се намръщи с неодобрение и направи знака за наказание с камшик, правейки трикратно движение с дясната си ръка, свита като че ли държи камшик, върхът на палеца опрян до вътрешната страна на показалеца.

Лежейки в леглото си, сестра Тереза не можеше да заличи от паметта си изключително красивото лице на младото момиче, което бе видяла. Знаеше, че до края на живота си няма да й проговори или да я погледне, защото и най-малкият признак на интимност между монахините се наказваше сурово. В атмосферата на строга морална и физическа въздържаност не се допускаше да се развиват каквито и да е било отношения. Ако две сестри работеха една до друга и проличеше, че безмълвната им близост им доставя удоволствие преподобната майка ги разделяше веднага. На сестрите не се разрешаваше и да стоят два пъти последователно на масата до едно и също лице. Църквата деликатно наричаше привличането между две сестри „особено приятелство“, а наказанието бе незабавно и сурово. Сестра Тереза бе получила своето наказание за нарушаване на правилото.

В този момент ударите на камбаната достигнаха до нея като че ли от голямо разстояние. Това бе гласът на Бог, който я порицаваше. В съседната килия ударите на камбаната прозвучаха в коридорите на сънищата на сестра Грасиела и се смесиха със скърцането на пружините на леглото. Мавърът се движеше към нея гол, с набъбнала мъжественост, протягайки ръце да я сграбчи. Сестра Грасиела отвори очи, събуждайки се внезапно с лудо туптящо сърце. Огледа се ужасена наоколо, но видя, че е сама в малката си килия, а единственият звук бе успокоителното биене на камбаната.

Сестра Грасиела коленичи до леглото си. „Исусе, благодаря ти, че ме върна от миналото. Благодаря ти за радостта, която получавам от това, че съм тук в твоята светлина. Позволи ми да ликувам само в щастието от твоето същество. Позволи ми да бъда вярна на призива, който си отправил към мене. Позволи ми да облекча мъката на твоето свято сърце.“

Тя стана и внимателно оправи леглото си, после се присъедини към процесията на своите сестри, които се придвижваха безмълвно към параклиса за сутрешната молитва. Усети познатата миризма на горящи свещи и допира на износените камъни през сандалите си.

В началото, при постъпването си в манастира, тя не бе разбрала думите на майката игуменка, която й каза, че монахинята е жена, отказала се от всичко, за да притежава всичко. Сестра Грасиела бе тогава на четиринадесет години. Сега, седемнадесет години по-късно, на нея й беше ясно. В съзерцанието тя притежаваше всичко, защото съзерцанието е отговорът на ума към душата. Дните й бяха пълни с чудесен мир.

„Благодаря ти, че ми помогна да забравя, Господи. Благодаря ти, че бе до мен. Не бих могла да се справя с ужасното си минало без твоята помощ. Благодаря ти… Благодаря ти…“

Когато утринната молитва свърши, монахините се върнаха в килиите си да спят до следващата молитва при изгрева на слънцето.

Отвън полковник Рамон Акока и хората му се придвижваха бързо в тъмнината. Когато стигнаха манастира, Акока каза:

— Хайме Миро и хората му са въоръжени. Не рискувайте.

Погледна към манастира и за момент видя онзи манастир с баските партизани, излизащи от него, и падащата Сузана под дъжд от куршуми.

— Не си давайте труда да хванете Миро непременно жив — каза той.

Сестра Меган се събуди от тишината. Това бе различна тишина, движеща се тишина, забързано движение на въздуха, шепот на тела. Имаше звуци, които не бе чувала през всичките си петнадесет години в манастира. Изведнъж се изпълни с предчувствие, че нещо ужасно ще се случи.

Стана в тъмнината и отвори внимателно вратата на килията. Гледката бе невероятна. Дългият каменен коридор беше пълен с мъже. Гигант с белег на лицето излизаше от килията на преподобната майка, като я теглеше за ръката. Меган гледаше шокирана.

„Сънувам кошмар — помисли тя. — Не е възможно тези мъже да са тук.“

Лицето на преподобната майка Бетина изразяваше панически ужас.

— Тихо! Това е Божи храм. Вие го осквернявате. — Гласът й трепереше. — Трябва да напуснете незабавно.

Полковникът стисна по-силно ръката й и я разтресе.

— Трябва ми Миро, сестро.

Кошмарът бе истински.

Започнаха да се отварят и вратите на други килии и монахините се появяваха с лица, изразяващи пълно объркване. Никога до сега не беше се случвало подобно нещо, което да ги подготви за тава изключително преживяване.

Полковник Акока избута на страна преподобната майка и се обърна към Патрисио Ариета — един от неговите главни помощници:

— Претърсете мястото. От горе до долу.

Хората на Акока се разпръснаха, нахлувайки в параклиса, столовата и килиите, като събуждаха тези монахини, които все още спяха. Монахините се подчиняваха безмълвно, спазвайки и сега своите обети за мълчание. Сцената напомняше за филм без звук.

Хората на Акока бяха изпълнени с чувство на отмъщение. Всички бяха фалангисти и помнеха твърде добре как Църквата се бе обърнала срещу тях през време на Гражданската война и поддържаше лоялистите срещу любимия им водач Франко. Това беше техният шанс да си върнат нещо. Силата и мълчанието на монахините вбесяваха тези мъже.

Минавайки покрай една от килиите, Акока чу викове.

Погледна вътре и видя един от своите хора да разкъсва одеждата на монахинята вътре. Той продължи нататък.

Сестра Лучия се събуди от гласовете на викащи мъже. Тя седна в леглото си, изпаднала в паника.

„Полицията ме е открила — бе нейната първа мисъл. — Трябва да изчезвам оттук.“

Нямаше никакъв изход от манастира, освен през главния вход.

Стана бързо и надникна в коридора. Гледката, която се разкри пред очите й, бе зашеметяваща. Коридора бе пълен не с полицаи, а с цивилно облечени въоръжени мъже, които чупеха лампи и маси. Навсякъде цареше хаос.

Преподобната майка Бетина стоеше сред всичко това, молейки се безмълвно, като гледаше как оскверняват любимия й манастир. Сестра Меган и Лучия се приближиха до нея.

— Какво по дя… какво става? Кои са тези? — попита Лучия.

Това бяха първите думи, които беше произнесла от постъпването си в манастира.

Преподобната майка постави дясната си ръка под лявата си подмишница три пъти — знак за „скрийте се“. Лучия я погледна, невярвайки на очите си.

— Сега бихте могли да говорите. За Бога, да се махаме оттук. И аз искам да кажа точно в името на Бога.

Патрисио Ариета се приближи до Акока.

— Претърсихме всичко, полковник. Няма и следа от Хайме Миро и хората му.

— Претърсете отново — каза Акока упорито.

В този момент преподобната майка си спомни за единствената ценност, която манастирът притежаваше. Тя изтича към сестра Тереза и прошепна:

— Имам задача за теб. Вземи златния кръст от столовата и го занеси в манастира в Мендавиа. Трябва да го измъкнеш оттук. Бързо!

Сестра Тереза трепереше така силно, че забрадката й се развяваше на вълни. Погледна втрещена към преподобната майка. Сестра Тереза бе прекарала последните тридесет години от живота си в манастира. Мисълта да излезе от него надхвърляше въображението й. Вдигна ръка и въздъхна:

— Не мога.

Преподобната майка извика:

— Кръстът не бива да попадне в ръцете на хората на Сатаната. Направи това в името на Исус.

В очите на Тереза се появи светлина. Изправи се с достойнство и си каза: „За Исус“, после се обърна и побърза към столовата.

Сестра Грасиела се приближи към групата, наблюдавайки с учудване бъркотията около себе си.

Мъжете освирепяваха все повече и повече. Чупеха всичко, което видеха. Полковник Акока ги гледаше с одобрение. Лучия се обърна към Меган и Грасиела:

— Не зная вие какво смятате да правите, но аз изчезвам оттук. Идвате ли с мен?

Те я гледаха твърде замаяни, за да отговорят.

Сестра Тереза се приближи бързо към тях, като носеше нещо увито в парче платно. Някои от мъжете подкарваха още монахини към столовата.

— Хайде — каза Лучия.

Сестрите Тереза, Меган и Грасиела се поколебаха за момент, след това последваха Лучия към огромната входна врата. Когато завиха в края на дългия коридор, видяха, че тя е изкъртена.

Внезапно пред тях се появи един мъж.

— Отивате някъде, госпожи? Връщайте се. Приятелите ми имат нещо предвид за вас.

— Имаме подарък за теб — каза Лучия. Тя грабна един от тежките свещници, поставени на масите в хола, и се усмихна.

Мъжът погледна озадачен.

— Какво може да правите с това?

— Ето това — Лучия замахна със свещника към главата му и той се строполи в безсъзнание на земята.

Трите монахини гледаха с ужас.

— Тръгвайте! — извика Лучия.

Секунда по-късно Лучия, Меган, Грасиела и Тереза бяха в предния двор, а след това през вратата навън в звездната нощ.

Лучия спря.

— Сега ви оставям. Ще ви търсят, затова е по-добре да се махате оттук.

Тя се обърна и се отправи към планините, които се издигаха в далечината, високо над манастира. Лучия помисли:

„Ще се крия там горе, докато спре издирването и тогава ще си отправя към Швейцария. Проклет късмет. Тези копелета ми развалиха едно чудесно укритие.“

След като се изкачи на известно разстояние, тя погледна надолу. От своето удобно за наблюдение място можа да види трите сестри. Невероятно, но те все още стояха пред вратата на манастира като три облечени в черно статуи.

„За Бога — помисли тя, — изчезвайте от там, преди да са ви хванали. Бързо!“

Те не бяха в състояние да помръднат. Изглеждаше, като че ли всичките им сетива са били толкова дълго време парализирани, че не можеха да осъзнаят какво става с тях. Монахините гледаха в краката си. Бяха така замаяни, че не можеха да мислят. Те бяха прекарали толкова дълго зад стените на манастира, откъснати от света, че сега извън закрилящите стени бяха изпълнени с объркване и паника. Нямаха представа къде да отидат или какво да правят. Вътре животът им бе организиран за тях. Бяха хранени, обличани, казваше им се какво да правят и кога да го правят. Те бяха живели по правила. Изведнъж правилата изчезнаха. Какво искаше Бог от тях? Какъв бе неговият план? Стояха скупчени, страхувайки се да говорят, страхувайки се да се погледнат една друга.

Колебливо сестра Тереза посочи към светлините на Авила в далечината и направи знак „нататък“. Започнаха да се движа несигурно към града.

Наблюдавайки ги от хълма горе, Лучия си мислеше:

„Не натам, глупачки! Това е първото място, където ще ви търсят. Добре, това си е ваш проблем. Аз имам свои проблеми.“

Тя постоя там за момент, като ги наблюдаваше как се отправят към гибелта си. „По дяволите.“

Лучия се заспуска надолу по хълма, като се препъваше по сипея. Затича се след тях, затруднявани от тежката си одежда.

— Почакайте — извика тя. — Спрете!

Сестрите спряха и се обърнаха. Лучия стигна до тях останала без дъх.

— Тръгнали сте в погрешна посока. Първото място, където ще ви търсят, е градът. Трябва да се скриете някъде.

Трите сестри я гледаха безмълвно.

— Планината. Идете в планината. Вървете след мен — каза Лучия нетърпеливо.

Тя се обърна и тръгна обратно към планината. Другите се поколебаха и след малко тръгнаха след нея една зад друга.

От време на време Лучия поглеждаше назад, за да се увери, че я следват.

„Защо не си гледам своята работа? — помисли тя. — Не нося отговорност за тях. По-опасно е, ако всички сме заедно.“

Тя продължи да се изкачва, като гледаше да не ги изпуска от погледа си.

За другите изкачването бе трудно и всеки път, когато изоставаха, Лучия спираше, за да я настигнат.

„Ще се отърва от тях сутринта.“

— Давайте по-бързо — извика Лучия.

В манастира нападението бе приключило. Замаяните монахини, с разкъсани и зацапани с кръв дрехи, бяха събрани и качени в затворени камиони без отличителни знаци.

— Закарайте ги в моя щаб в Мадрид — нареди полковник Акока. — Дръжте ги в изолация.

— По какво обвинение?

— Укриване на терористи.

— Да, полковник — каза Патрисио Ариета. Той се поколеба. — Четири от монахините ги няма.

Полковник Акока се намръщи.

— Намерете ги.

Полковник Акока отлетя за Мадрид, за да докладва на премиер-министъра.

— Хайме Миро е избягал, преди да стигнем до манастира.

Премиер-министърът Мартинес кимна.

— Да, чух.

Той си помисли дали Хайме Миро изобщо е бил там. Нямаше никакво съмнение. Полковник Акока ставаше опасно неконтролируем. Бяха отправени остри протести срещу бруталната атака над манастира. Премиерът подбираше думите си внимателно.

— Вестниците ме преследват за това, което се случи.

— Вестниците правят герой от този терорист — каза Акока невъзмутимо. — Не бива да им позволяваме да ни притискат.

— Той причинява на правителството големи неприятности. И тези четири монахини — ако проговорят…

— Не се безпокойте. Не могат да отидат далеч. Ще ги хвана и ще намеря Миро.

Премиерът бе вече решил, че не може да си позволи да поема повече рискове.

— Полковник, искам да осигурите добро третиране на тридесет и шестте монахини. Ще наредя на армията да се присъедини към издирването на Миро и другите. Ще работите с полковник Состело.

Последва дълга опасна пауза.

— Кой от нас двамата ще ръководи операцията? — очите на Акока станаха ледени.

Премиерът преглътна.

— Вие, разбира се.

Лучия и трите сестри пътуваха в ранната утрин, придвижвайки с на североизток в планините, като се отдалечаваха от Авила и манастира. Монахините, навикнали да се движат безмълвно, не правеха шум. Единствените звуци бяха от търкането на дрехите им, потракването на броениците и отчупване на клончето и тежкото им дишане.

Достигнаха до едно плато в планината Гуадарама и тръгнаха по набразден път, над който се издигаха каменни стени. Преминаха през поляни с овце и кози. До изгрева бяха изминали няколко мили и се озоваха в гориста местност до малкото селце Вилакастин.

„Ще ги оставя тук — реши Лучия. — Техният Бог може да се погрижи за тях сега. Той наистина доста се погрижи за мен — помисли тя с горчивина. — Швейцария е по-далече от всякога. Нямам никакви пари и паспорт и съм облечена като собственик на погребално бюро. Сега вече тези хора знаят, че сме избягали. Ще продължат да ни търсят, докато ни открият. Колкото по-бързо остана сама, толкова по-добре.“

Но в този момент се случи нещо, което я накара да си промени плановете.

Сестра Тереза се движеше между дърветата, когато се спъна и пакетът, който така старателно беше пазила, падна на земята. От платнената обвивка Лучия видя да се изплъзва фино гравиран златен кръст, блестящ в лъчите на изгряващото слънце.

„Това е истинско злато — помисли Лучия. — Някой там горе се грижи за мен. Този кръст е манна небесна. Истинска манна. Това е моят билет за Швейцария.“

Лучия видя как сестра Тереза вдигна кръста и внимателно го уви отново. Тя се усмихна вътрешно. Щеше да бъде лесно да го вземе. Тези монахини биха направили всичко, което им каже.

Град Авила беше силно възбуден. Новината за нападението върху манастира се беше разпространила бързо и отец Берендо бе избран да се срещне с полковник Акока. Свещеникът беше над седемдесет, с деликатен външен вид, който не отразяваше вътрешната му сила. Той бе сърдечен и състрадателен овчар на своите енории. Но в този момент бе изпълнен със студена ярост.

Полковник Акока го накара да чака един час, след което позволи да го въведат в кабинета му.

Отец Берендо започна без увод:

— Вие и вашите хора сте нападнали манастир без основание. Това е лудост.

— Ние просто си изпълняваме дълга — каза полковникът рязко. — Манастирът подслоняваше Хайме Миро и неговата банда убийци, така че сестрите сами си го заслужиха. Задържали сме ги за разпит.

— Намерихте ли Хайме Миро в манастира? — сърдито попита свещеникът.

Полковник Акока каза сухо:

— Не. Той и неговите хора избягаха, преди да влезем вътре. Но ще ги открием и те ще бъдат съдени.

„Моят съд“ — помисли свирепо полковник Акока.