Реси — неуловимият приятел

На морския бряг в малкия залив седят на плосък камък момче и куче. Те са отделени от света с подковата на зелени планини, от краката им започва синьото платно на морето. Момчето и кучето гледат спокойно огледалото на залива.

Те се срещнаха тук, на брега. Реси, който отдалеч забеляза познатата фигура, се спусна плавно отгоре на сребристите си крила. В първия момент Серьожка дори се стресна: той не си представяше, че летящият Реси прилича на гигантско водно конче. Крилата безшумно се прибраха, хлътнаха под гъстата козина, Реси пак стана обикновеният Реси, спусна се към стопанина си. Те се разхождаха по горещия пясък и скимтенето на кучето се смесваше с радостните викове на момчето. После Сергей седна с кръстосани крака, и, като гледаше още учудено Реси, каза:

— Ти ли си това, Реси? Как се радвам… Седни до мене. Слушай…

Сергей извади от джоба си листче с бързата поръчка за приятеля…

Него, единственият от хората, които Реси слушайте, го изпратиха като важна личност: Таратар и кибернетикът Светловидов отидоха на летището, а майка му дори се вмъкна в самолета и, като се оглеждаше неспокойно, закопча на колана му тежката ремъчна тока. Когато самолетът забръмча и се издигна във въздуха и през прозорчето се мярнаха далечните, трепкащи във въздуха ръце на изпращачите, Сергей най-после повярва, че именно той отлита да изпълнява отговорно поръчение.

Листчето със задачата за Реси, което лежеше в джоба на Сергей, беше съчинено от професор Громов. По-точно, написано с ръката на кибернетика Светловидов, а продиктувано от самия Громов от далечна Индия. Светловидов, като даваше на Сергей листчето, каза точно така: „Позвъни ми Гел Иванович. Случи се нещо непредвидено: експедиция от морски ловци преследва уникален син кит. Името му е Нектон. Само твоят Реси може да намери и да спаси синия кит. Ти ще му предадеш съдържанието на този лист. Защото Реси слуша само тебе, нали така?“

Сироежкин кимна. Той почти нищо не разбра от формулите на професора, но след обяснението на Светловидов запомни как да чете всеки знак от листа. Срещата ще се състои на брега на морето, в заливчето Тихи, към него по команда на Електроник лети сега Реси…

В южната аерогара, където се приземи самолетът, радиото покани пътника Сироежкин Сергей в стаята на дежурния и там човек с бяла риза и запретнати ръкави, научен сътрудник от морската станция, стисна здраво ръката на осмокласника и го покани в колата си. Той откара Сироежкин в едно крайморско селце, настани го в мъничка бяла къща и домакинята, като нахрани госта, му показа от стръмния бряг как да слезе по тясната ивица на брега до залива Тихи. Меките линии на планините, златният пясък, синевата на морето, която се слива с небесната синева, харесаха на Сироежкин. В прекрасно настроение се спускаше той в залива Тихи, където ще се приземи Реси. Освен това в залива беше определена още една среща.

„Ти трябва да разбереш голямата сложност на задачата, Сергей — подчерта в разговора си Светловидов. — Реси, прекрасният разузнавач на пустинята, този път ще стане морски жител…“

„И така нататък?“… — попита с премижали очи Сергей.

— „Ти си прав: както каза Гел Иванович Громов, на Реси ще помогне именно неговото знаменито «И така нататък». Когато му прочетеш задачата, ще се включат схемите за поведението на морските животни. Но Реси, то се знае, не ще може да плува сам, ще му е нужен опитен водач. Институтът по бионика ни даде в помощ един специалист — млад, но вече опитен дресьор. Неговият делфин ще помогне на Реси. Запомни това име: морският надзирател Дон.“

Сергей и Реси чакаха повече от час. В очите на Сироежкин плуваха кръгове от слънчевото трептене. И ето Реси наостри уши, поизправи се и Сергей видя, че от морето излиза светлокос момък и шляпа по плитчината с плавници.

На брега плувецът свали очилата и плавниците, от устата му изхвърча струя вода, приклекна, подскочи няколко пъти, пое дълбоко въздух и чак тогава обърна внимание на Сироежкин.

— Сергей?

— Да.

— Мене ме казват Дон. — С мек жест плувецът подаде ръка. Той беше с няколко години по-голям от Сироежкин. — А това, доколкото разбирам, е Реси. — Дон кимна към рошавия фоксер.

Но Реси, който не се интересуваше от Дон, изтича към водата. От морето излизаше куче.

— А, Мъник, ти ме настигна!

Дон се наведе, взе в ръце кучето и, като го държеше за задните лапи, почна да го тръска като чувал. От козината се стичаше вода. Дон сложи отмалялото куче на пясъка.

— Нагълта ли се с вода? — шепнешком попита Сироежкин.

— Сега ще се съвземе — отговори небрежно младежът и като видя широко отворените очи на новия си познат, се засмя: — Ти какво, не знаеш ли как се плува днес на дълбоко? Момчето поклати глава и измърмори:

— Както би казал нашият най-як съученик Макар Гусев: не сме учили такова нещо.

Той се наведе над нещастното куче. А то изведнъж скочи и като посипа Сироежкин е мокър пясък, се спусна с лай към Реси. Стигнало до фоксера, кучето изведнъж млъкна, сякаш почувствува някаква клопка. После помириса непознатия и завъртя мократа си, смутено сведена опашка.

— Ето на, запознанството стана. Мъникът е славно морско куче, ти не му връзвай кусур, Реси — усмихна се надзирателят. — Сергей, не си ли забелязал тук Бъчвата?

— Не-е. А какво е това?

— Не какво, а кой. Моят делфин. Делфинът Бялата бъчва.

— Ах, Бялата бъчва! Разправяха ми за него. Но не се сетих веднага. Още не съм го видял.

— Аз го наричам Бъчвата — така е по-лесно. Бъчва — Бяла бъчва ще отплува с Реси да търсят Нектон.

— Зная. — Сергей облекчително въздъхна: доколкото можа да прецени, изпълняваше точно сложната задача.

Всичко вървеше така, както му беше обяснил Светловидов. Ето го Дон, ето го Реси, скоро ще пристигне и Бялата бъчва. Но как Реси ще отплува с непознатия делфин — това Сироежкин не можеше да си представи. А пък именно те — Реси и Бялата бъчва — трябва да спасят Нектон.

— Нектон! — със задоволство каза Сергей. — Красиво, мъжествено име.

— Да — подхвана Дон. — Свободен кит.

Синият кит, морски гигант, браздеше самотен океанските: простори. Китът беше известен на моряците от различни страни, макар че избягваше срещите с кораби. Затова името му беше Нектон, което по старогръцки ще рече „свободно плаващ“ — свободен кит. Малцина се бяха срещали с Нектон в просторния океан: той обичаше тихите прохладни дълбочини. Но ония, които поне веднъж бяха виждали как от зелените бездни, изхвърляйки на високо цветист фонтан, се подава остра, разчекната от тайнствена усмивка кадифено-черна муцуна със сърповидни мустаци и умни очи; как китът с мощен тласък, оставяйки подире си тонове пухкава пяна, скача към небето; и блясвайки на слънцето със синкаво тъмния си гръб и с бялото петно върху него, лети свободно над вълните, като набира в меховете на своите дробове порцията въздух, необходима му за гмуркането; как после, премятайки се като плувец от кула, потъва отвесно във водата, бавно и без пръски, изчезва за няколко часа в загадъчните дълбочини, шляпвайки за сбогом с перката на силната си опашка, от което още дълго време се носят бели гриви по вълните — ония щастливци, които са виждали Нектон, разказваха за неговата сила и рядка красота, за смелостта и присъщия само на него усет и техните пестеливи думи с времето се превръщаха в легенди.

Подводниците не рискуваха да се спускат в морската бездна, където като чудовищна сянка се разхождаше свободно Нектон: там налягането на водните пластове ще разкъса моментално здравата стомана. Но на дълбочина, възможна за плаване, сред обикновените кораби, които плаваха по своя курс, една подводница търсеше специално среща с Нектон. Подводницата „Тон“2, която принадлежи на фирмата „Пеликан“ и изучава живота на делфините, получи бързо нареждане да намери и да захарпуни със сънен снаряд Нектон. Няколкото реда в един таймерски вестник, че новият зоопарк „Светът на животните“ се готви да приеме един необикновен експонат — синия кит, известен сред моряците под името Нектон — разтревожиха Международния съвет за опазване на животните. Съветът даде нареждане на морските станции и на всички експедиции да намерят и да задържат подводницата. Тогава именно професор Громов предложи да помогне с новото си изобретение.

Така в една точка на планетата, в залива Тихи, се събраха пътищата на Реси, на неговия водач делфина Бялата бъчва, на дресьора на делфина Дон и на Сироежкин. Двамата стопани трябваше да запознаят морските разузнавачи, да им обяснят сложността на задачата.

— Ако Земята се крепеше, както са мислили древните, върху три кита, единият от тях щеше да е Нектон — каза замислено Дон, като си спомни онова, което знаеше за синия кит. — Дори не ми се ще да вярвам, че в наши дни може да има дива ловитба на такъв кит!…

Сергей си представи вилата в Таймер, собственика на „Света на животните“ и мълчаливо кимна.

— Кажи — Дон погледна подозрително към фоксера — твоят Реси ще може ли да следва Бялата бъчва? Чувах за неговите таланти и, разбира се, вярвам на всяка дума на Александър Сергеевич Светловидов, но Бъчвата е бърз плувец.

— Реси има скоростта на рибата-меч и самият е облечен с делфинова кожа — каза с гордост Сироежкин. Само че не се вижда под козината. Това е изобретение на Громов.

— Отлично казано! Авторитетът на Гел Иванович Громов е толкова голям, че вече почвам да се безпокоя за способностите на моята Бъчва… — Дон се засмя и в същия миг свъси прегорелите си вежди. — Но къде е Бялата бъчва? Къде е този непохватен, бъбрив Бъчва?

Дон допря до устни свирката, която висеше на метална верижка. Серьожа не чу обикновеното изсвирване — изобщо свирката не издаде никакъв звук. Дон скочи от камъка. Момчето застана до него, сложи длан над очите си. Зад един гигантски каменен блок изхвърлен преди милиони години от вулкан в морето, блесна сребрист гръб, подскочи делфин и се отправи към брега.

Морският надзирател се хвърли във водата, заплува срещу делфина и извика: „Той е!“ Кучетата, които се разхождаха по пясъка, се спряха и обърнаха муцуни към морето…

Дон посрещна делфина и му подаде ръка, а Бъчвата отвори уста, сякаш се смееше, внимателно стисна ръката със зъби и повлече човека след себе си в морето. Но Дон се изви ловко, прегърна хлъзгавото сребристо тяло и дори изправи делфина на опашката му, като го предизвикваше на борба. В първия момент Бъчвата сякаш се обърка, размаха безпомощно плавници, но после, като издебна сгоден момент, блъсна нападателя с муцуна в гърдите и го повали с един удар на опашката си. При падането Дон се вкопчи за плавника и делфинът като стрела го повлече в прохладния простор на залива. Малко след това плувците се върнаха на брега.

— Какъв е моят Бъчва, а?! — викаше Дон, като излизаше на брега. — Самолюбив, упорит, но затова пък смел! Видя ли?

Сергей кимна. Дон излезе от морето.

— Бъчвата изпълнява с радост всички поръчения, но той е свободен делфин — каза стопанинът. — Той никога няма да се помири с неволята — ще се удави от мъка или ще си разбие главата в някой камък.

Сергей се усмихна съчувствено: Бъчвата от пръв поглед му се стори симпатичен.

— Да не губим време — предложи Дон. — Трябва да ги запознаем… Но твоят Реси знае ли задачата?

— Знае, вече му прочетох формулите. — Сергей извади от джоба си и размаха във въздуха листчето, което му беше дал Светловидов. — Струва ми се, той може да говори по делфински…

— Много умно ти е кучето. — Дон се усмихна. — Разбираш, Серьога, и моят Бъчва е способно същество, но не разбира от формули като твоя Реси. Изобщо за него човешката реч звучи твърде бавно. Той свири много по-бързо и, както се казва, без излишни „думи“. Мъча се да се науча да свиря като него. — И Дон чукна с пръст по свирката, която висеше на врата му.

— Чел съм, че делфините свирят — спомни си Сергей.

— Точно това правех, свирих на Бъчвата, но ти ще излъжеш, ако кажеш, че си чул нещо. Това не е за нашите уши — ултразвук. Чува само Бъчвата. А може би и Реси… Но сега аз трябва да се разбера с него. Скоро ще се видим!

И Дон затича към морето, където го чакаше и безпокойно подскачаше върху вълните Бъчвата, който еднакво добре виждаше и във водата, и във въздуха. Дон доплува до него, легна по гръб и пое с една ръка приятелски подадения му плавник.

Той се върна много скоро, седна на камъка.

— А сега да видим Реси.

— Какво му каза? — попита нетърпеливо Сироежкин.

— Всичко е в ред. Разбрахме се.

— Толкова бързо? За какво?… Моля ти се, разкажи!

— Изсвирих му… — започна бавно Дон. — Ти, Сергей, не можеш да разбереш това: трябва да познаваш моя Бъчва, за да доловиш отсенките на неговата интонация. Свиренето на делфина мъчно се побира в човешки думи, и ти, ако ме беше чул, нищо чудно да си помислиш, че Бъчвата е наш момък, едва ли не твой съкласник, само че в делфинова кожа. Но не е така… Ще рискувам да преведа нашето свирене на обикновени думи, но ти помни, че съм неопитен преводач. Ето разговора ни:

„Бъчва, твоят брат е в опасност“ — изсвирих аз енергично, за да разбере той голямата важност на молбата ми.

Той веднага изсвири повикването към своя брат и моментално ме атакува със сигнали: „Аз не чувам нищо. Брат ми не отговаря. Кой е в опасност? Какво става с него?“

„Той няма да те чуе — отговорих аз сериозно, — той е много далеч, може би на хиляди мили. Но трябва бързо да му се помогне.“

„Аз винаги съм готов да полетя срещу опасността, щом е надвиснала беда и трябва да спася брата си. (Бялата бъчва е с горещо сърце, като всеки делфин, освен това е много смел). Кой е той — афалина, гринда или мой съплеменник белобъчва? — страстно отвърна Бъчвата. — Отговаряй! Само че свири по-бързо. Не губи време“.

„Кит — изсвирих аз, колкото мога по-бързо. — Синият кит, най-големият и силен кит. Хората го наричат Нектон. Навярно ти си чувал за него…“

„А-а, кит… Веднъж видях този грамаден Нектон. Той винаги плува сам…“

„Да, този кит, твой брат по кръв. На него трябва да му се помогне, Бъчво…“

„Ти пак губиш скъпоценни секунди. Човекът, както винаги, е много тромав и многословен. Аз зная какво е кит, зная и Нектон. Какво се е случило с Нектон?“

„Искат да го захарпунят. Плава подводницата «Тон», търси Нектон и когато го намери, ще забие в главата му харпун“.

„Харпун ли? Веднъж видях харпун — това е страшно. Но за тази планина-кит харпунът е все едно като за мене камъчето“.

„Ти си прав, Нектон дори няма да почувствува удара на харпуна. Но когато харпунът се забие в налепената с раковини кожа, Нектон ще престане да е Нектон. Той изведнъж ще загуби свободата си и послушно ще заплува към брега. Там ще го сложат в басейн и Нектон ще почне да се задъхва“.

„Аз отплувам. Аз ще предупредя Нектон“.

„Почакай, Бъчво. Ти, както винаги, си храбър и нетърпелив. Помисли малко как ще предупредиш Нектон: това е кит, той няма да почне да слуша един делфин, просто няма да те забележи“.

„Слушам те внимателно, Дон“.

„С теб ще отплува морското куче Реси. Ето го там, тича на брега заедно с моето куче“.

„Този покрит с козина, тромав и бавен дребосък? Ами че той веднага ще потъне на дъното и аз ще трябва да го спасявам“.

„Не се безпокой, Реси плува не по-зле от тебе. И знае езика на китовете“.

„Тогава веднага на път“.

„Не бързай, Бъчво. Току-що нарече Реси бавен дребосък и веднага след това си готов да плуваш с него накрай света. Запознай се, моля ти се с Реси, поиграй си, виж на какво е способен, посвикни малко с него. Труден път могат да изминат само другари — ти знаеш това“.

„Къде е той, този рошав Реси? Може би ще ми подхвърли с нос топка? Или ще иска да се надпреварваме? Или ще ми улови риба?“

— Това е приблизително целият ни разговор — завърши сериозно Дон. — Той, разбира се, не беше толкова многословен, разговорът продължи минута-две. Но аз нарочно го разказах с подробности, та ти, стопанинът на Реси, да знаеш с кого Реси ще търси Нектон. — И морският надзирател погледна изпитателно стопанина на Реси.

Осмокласникът се почеса по тила. Това се казва задача? А той чисто и просто само прочете на Реси формулите…

— Реси, при мен — тихо подвикна Сироежкин и кучето с един скок се намери до краката му.

Застанал на колене, прегърнал с длани главата на приятеля си, Сергей започна да му обяснява кой е Бялата бъчва. Той говори, говори, но в душата си не се надяваше на силата на бавните човешки думи. В края на краищата извади от джоба листчето и още веднъж прочете гласно важните формули на задачата.

— Това е всичко — пресипнало каза Сироежкин и се изправи на отеклите си крака. — Иди да се запознаеш с Бялата бъчва. Реси, напред!

Реси пред очите на изумения Сироежкин изведнъж започна да дебелее, сякаш го надуваха с въздух; главата и раменете му се сляха в едно кълбо; опашката му завибрира, разпери се като ветрило и се превърна в кормило или лост. Реси тромаво се заклати на кривите си лапи, приличен на мъничък кит, стигна до водата и ловко заплува, порейки с нос вълните и оставяйки подире, си пенеста следа — като малко черно торпедо се спусна да пресече пътя на делфина. Сироежкин въздъхна с облекчение. Дон се качи на камъка, присви очи и почна да измерва скоростта на плувеца.

Срещнаха се по средата на залива — Бялата бъчва и Реси — и известно време плуваха един до друг. После делфинът показа своите обичайни грациозни скокове и Реси, като камъче, което рикошира, заподскача над водата, наистина не така ловко и умело като съперника си. Делфинът заби глава във вълните, показа сребристия сърп на гърба си и заплува в открито море. Реси го последва. Плувците се скриха във вълните…

— Бива си го Реси! — викна Дон.

— Ама и Бъчвата! — подхвана Сергей.

Дресьорите тържествено си стиснаха ръце.

А Мъникът лаеше и тичаше по пясъка и кой знае защо не се решаваше да нагази в топлата вода, макар че преди малко беше излязъл от морското дъно.

Когато плувците се върнаха, всеки от тях държеше в уста по една голяма риба.

Бялата бъчва нагълта своята плячка, подкачи с муцуна другаря си, метна го във въздуха. И Реси, като хвърли своята плячка, която Бялата бъчва веднага изяде, малкият Реси, ловко се гмурна във водата и за голямо учудване на дресьорите преобърна дебелия тлъст Бъчва. Делфинът замахва с опашка, в същия момент подаде от водата усмихващата си муцуна и доволен изпръхтя. Тъмните му, прилични на копчета очи, сякаш казваха на Сироежкин: „Разбирам всичко и вземам обратно свиренето си за бавността на Реси. Но защо този акробат, този артист се отказва от вкусната риба, която улови?…“

Тържествуваше главният закон в живота на делфините, който бе забелязал още древният философ Плутарх: „Делфините са единствените същества, стигнали до великия философски принцип: приятелство не за възнаграждение“.

Серьожка и Дон бяха доволни, че техните възпитаници се сприятелиха. Но какво очакваше плувците — акули, морски бури, може би дори околосветско пътуване — можеше ли да се предвиди?…

Настъпи тъжната минута на раздялата.

— Щастливо плуване, Бяла бъчво! — каза Дон и свирна с беззвучната свирка.

— Довиждане, Реси! — извика Сергей.

Заедно с Дон той се покатери на големия камък и от него наблюдаваше как се отдалечаваха двамата плувци. Ето вече искрящата следа се развлече, изчезна в блясъка на морето. Морето беше огромно. То се сливаше с океана и нейде в този безбрежен простор плуваше Нектон. Него трябваше да открият — като самотен космонавт в звездната галактика.

Реси и Бялата бъчва пространствуваха в океана.

Те отминаха крайбрежните райони, където хората живееха в подводни градове и се трудеха в подводни заводи, добиваха злато и мед, манган и въглища, пресна вода и уран; електроцентралите, които работеха с ядрено гориво; подемните кранове, които пренасяха товарите с един замах на крановете; екскаваторите, които раздробяваха и смилаха с челюстите си кораловите рифове; подводните комбайни, които разчистваха джунглите на водораслите — всичко, което пълзеше, плаваше, работеше на дъното и помагаше на човека да завоюва Великия океан, Реси забелязваше още отдалеч. Вестоносците заобикаляха от страни подводниците, подводните дирижабли, танкерите, товарните шлепове — бързоходни, безопасни подводни съдове, за които не бяха страшни вълните, вятърът и бурите. Реси моментално различаваше змиевидния силует на танкера от стремителния катер „летяща риба“. Но сред многото кораби двамата спътници не срещнаха подводницата „Тон“ с характерната гърбица на плавника.

За острия поглед на Реси океанът беше голям прозрачен аквариум; линията на живота и смъртта на неговите обитатели минаваше нейде съвсем наблизо, понякога странно се преплиташе. Както в математическата игра-гонитба, на която Реси се състезаваше с машините някога, когато се учеше. В тази морска игра, както се убеди Реси от наблюденията си върху обитателите на океана, побеждаваха най-бързите, най-хитрите и зъбатите. Като сива безмълвна сянка се носеха в сумрачната дълбочина акулите, обречени от природата на вечно движение — нито една минута сън, за да не потънат без спасителния за всички риби плавателен мехур; плуваха красиво и величествено приличните на птици скатове3, махаха изящно плавници и зорко проследяваха жертвата си; реактивните калмари, опънати като стрела, се стрелкаха по своя път с опашката напред; летящите риби се засилваха на самата повърхност и с разперени крила, сякаш мънички самолети, летяха над вълните. Всичко беше в движение, в гонитба, в борба.

Морските жители не говорят много високо и без причина, за да не привличат враговете си. И все пак въпреки свистенето на вятъра и плясъка на вълните, шума на корабите и на подводните градове, тътена на бързите струи и далечните земетресения, ушите на Реси чуваха необикновените звукове. Ако той можеше да ги сравнява с привичните за хората понятия, би казал следното: целият океан е пълен с бучене, пляскане, викове, плач, скърцане, мъркаме, свистене, вой, грохот, щракане, квакане, мучене, барабанене. Реси не се интересуваше много коя риба какви звукове издава, но само белухата, според наблюденията му, можеше да свири, да стене, да грухти, да плаче като детенце, да звъни като звънче, да нищи, да свири на флейта и да имитира птиците, които тя никога в живота си не е виждала.

… Ето в гъстите водорасли плава парче от греда, но това не е греда, а легнала по гръб морска видра. На гърдите й е заспало малкото. Видрата бавно се спуска в дълбочината, като бди зорко над заспалото, а вълната приспива сина и. Когато се събуди, майката моментално ще доплува до него, ще оближе гъстата му козина — като награда за първия урок по плуване. А после — пътешествия в морските глъбини, безспирни игри и нов урок на свечеряване — как да си приготвят легло за нощуване. Видрата притиска до гърди малкото, внимателно се увива в листата на гигантско водорасло и вълната на океана ще ги люшка в зеленото одеяло до сутринта.

Но какво е за Реси някаква си случайна видра! Трябваше да преплува стотици мили с Бялата бъчва, да нагълта заедно с него немалко морска сол, за да разбере какво бързоплувно, любопитно, предано на приятеля си същество е този волен морски делфин. Нашите пътешественици се състезаваха в бързина, ловяха най-големите риби, зъбеха се на приближаващата ги мрачна акула и често си подсвиркваха един друг. Самотният делфин е мълчалив, щом са двама, е разговорлив, а в ятото бърбори безспирно. Бъчвата спазваше това правило и между другото си разменяше подсвирквания с приятеля си, понякога произнасяше монотонното, почти човешко „ха-ха“, а когато Реси твърде дълго плаваше на дълбоко, тракаше челюсти в търсене на изгубения и печално-призивно свиреше.

Бялата бъчва знаеше много и разни истории като всеки пътуващ делфин, но една от тях разказа на другаря си не веднъж и дваж.

„Слушал съм — свиреше Бъчвата, разбира се, не с думи и не на глас, а с особени, неуловими за човешкото ухо звуци, — слушал съм и вярвам, че това е самата истина, а не празно свирене… Слушал съм, че някога делфиновите и китовите стада излезли от морето на суша и заживели на твърда земя, както си живял досега ти, Реси, преди да се срещнеш с мене. Това били щастливи времена, защото на земята няма морски бури, в които загиват цели стада от делфини, — на земята има мека трева, много плодове, риба в реките и дъхав, ароматен въздух. Зверовете не ни нападали; делфините, ти знаеш това, имат твърде много зъби, а китовете сами по себе си са страшни. И ние вече сме били забравили съвсем за морето и сме мислили, че сме се родили и винаги сме живели на зелената земя.

Но веднъж на разсъмване, когато сме се плъзгали по мократа трева, дошла една зла маймуна с дебела тояга. Нито един от нас не помнел някой да е обидил тази маймуна, но във всеки случай и да я обидил някой, не бил кит, нито делфин. А маймуната се нахвърлила срещу нас, почнала да бие на ляво и на дясно по гладката кожа, а ние вече не сме можели да се движим така пъргаво; както злата маймуна, защото слънцето изсушило росата. Делфините и китовете Реси, не бива да се бият, както и децата: те имат нежна кожа, те се обиждат много лесно и запомнят несправедливостта за цял живот.

Ние сме се върнали в морето…

Завинаги сме се върнали във водната стихия. Но вече не сме били предишните. След живота на сушата у нас се събудил страхът: страх да не потънеш, когато вълната те зашемети, страх да не се удавиш в бездната. Ние пак сме си свободни, но не можем да забравим, че някога сме живели на твърда земя… Затова навярно всеки делфин, всеки кит, ако дори го застрашава опасност, бърза да спаси потъващия си събрат, щом чуе вик за помощ…“

„Изсвири ми този главен сигнал“ — помоли Реси, като изслуша старата приказка.

Бъчвата издаде два продължителни, почти сливащи се сигнала.

И Реси ги запомни завинаги…

От зелените вълни насреща им изведнъж изскочиха от водата, като свиреха, бързи афалини, подскочиха към Бъчвата и почнаха да го подхвърлят с муцуните си във въздуха, сякаш той вече потъваше. Бъчвата се превъртя във водата и почна да им обяснява причината за своя вик, а после попита усърдните афалини — защото всички делфини в света се обясняват на един „език“ — дали не са срещнали кита, който хората наричат Нектон. Афалините, като разбраха, че Бялата бъчва се е пошегувал с тях, наведнъж сломотиха нещо с възмутено свиркане — като нашето „как не те е срам“, — веднага отплуваха и отговориха отдалеч: „Не, не сме го срещали“.

Нашите разузнавачи се забавляваха и разговаряха по пътя, но нито за минута не забравяха за синия кит. Разбира се, те не чуваха зловещата фраза на фон Круг до капитана на подводницата „Тон“, която търсеше да залови Нектон: „Гледайте да го улучите в болковия нерв, а после този неуловим кит доброволно, самичък ще доплува в «Света на животните»“; те не знаеха как професор Громов вика по телефона: „Ало, моля бързо да ми предадете сведения за чувствителността на медузата към бурите!“ — нашите приятели нямаха засега никакви сведения за Нектон, но помнеха, че трябва да намерят синия кит. И Бялата бъчва питаше всички срещнати делфини, а Реси посвоему решаваше сложната задача. От наблюденията върху делфините и от сигнала, който му беше изсвирил Бъчвата, Реси направи следния важен извод: като всеки кит, Нектон може да бъде изкаран: от тайнствените дълбочини с вик за крайно голяма опасност, на който вик той ще откликне веднага…

Оставаше да разгадае картата на живота на самотния Нектон. А тя несъмнено беше много заплетена. Защото ако дори погледнеха назад пътя си в морето, той ще изглежда като странно извита нишка — поради теченията, вятъра, бурите, насрещните кораби, които те заобикаляха. Нектон, който познаваше просторите на световния „подводен космос“ по-добре от Бялата бъчва, лавираше в океаните по-хитро и по-предпазливо — по своите китови орбити.

Веднъж Реси и Бялата бъчва попаднаха на стадо черни гринди, които се отбраняваха от акулите. Застанали в полукръг, заслонили с телата си беззащитните си рожби, тези делфини с удари на кръглите си, сякаш надути глави отблъскваха нападателите, тракаха страшно с челюсти, късаха със зъби дяволската кожа на някой заплеснал се хищник.

Акулите не отстъпваха.

С един пресипнал лай, който отекна страшно в ушите на Реси, другарят му се нахвърли срещу акулите; в устата му зъбите не бяха по-малко от тези на пет гринди. Само за миг Реси изпревари Бялата бъчва, срещу който връхлитаха святкащи очи и стотици остри като кама зъби, пъхна електрическия заряд в чувствителния нос на нападащата акула.

Едва ли разбраха нещо в тази кратка схватка храбрите делфини гринди и отчаяният Бъчва. Но всички те пронизително засвириха и така поздравиха победата на Реси. След електрическите удари няколко гърчещи се тела бавно потънаха в дълбочината и ято акули се нахвърли върху своите зашеметени събратя. Кръвожадността е главният закон на морските пирати…

Гриндите, като кимаха с черните си глави, съобщиха с писъци на пътешествениците, че преди няколко дни видели синия кит. Може би в дълбоките пластове още е останала следа от миризмата, ако не са я размили теченията…

Нашите разузнавачи се сбогуваха с дебелите гринди, които приличаха на надутия Реси, и се спуснаха на дъното. Те плуваха в тъмното, без да обръщат внимание на ятата плашливи риби. Бъчвата, когато му се свършеше въздухът, изскачаше на повърхността, а Реси оставаше в дълбочината и кръстосваше там, като поддържаше връзка с другаря си чрез подсвиркване.

Реси попадна на слаба следа на кит, когато Бялата бъчва, който се върна отгоре, му съобщи, че наближава буря.

Те хукнаха по следата като две хрътки и ту губеха едва доловимия дори за носа на Реси китов мирис, ту ненадейно пак го намираха.

Но колкото и да беше увлечен по гонитбата, Бялата бъчва не можеше безкрайно дълго да плува като Реси в дълбокото: дробовете му искаха свеж въздух. И когато Бялата бъчва пак изплува на повърхността, Реси чу вик за помощ. Главният сигнал на делфина, при който бързат да се притекат на помощ неговите събратя, жалната молба за помощ, накара Реси да забрави за следата на Нектон и със скорост, на която само той беше способен, полетя към потъващия си приятел.

По сигнала той определи точно мястото на срещата, в движение подхвана с якия си нос неподвижния Бъчва и една гигантска вълна, точно като оная, която току-що беше ударила делфина в подводната скала, повлече плувците…