Реси — неуловимият приятел

… Има два свята, в които живеят хора, наричащи себе си глъбинници. Глъбинниците рядко идват в градовете, с които ние сме свикнали, а като дойдат, тъгуват за своята странна сфера на дълбочините, където всичко е извито-криво, леко-безтегловно, необикновено тихо.

Първият свят е Космосът. Вторият — Океанът.

Космическата и подводната ера в историята на човечеството започнаха почти едновременно: след полета на Юрий Гагарин около земята и спускането в океана на Жак Пикар и Ден Уолш. Изучаването на Световния океан и на планетите от Слънчевата система привлече хора с особена сила на волята и здрав дух — специалисти, които могат да работят в непривична и враждебна за човека среда. Чудовищната тежест на водата и бездънната пустота на космоса — тези различни на пръв поглед условия — правеха близки обитателите на двата свята. Космическите станции и ракети, подводните домове и подводниците си приличаха в много отношения: глъбинниците еднакво се нуждаят от кислород и прясна вода, те се чувствуват откъснати от привичната, твърда земя. Двата свята изследваха неизвестното, съревноваваха се, шегуваха се едни с други, заедно и безобидно се смееха на ония чудаци-земляни, които години наред живеят под един покрив, ходят по една и съща улица, на работа и на ум не им идва да се гмурнат в океанската падина или да потичат по пясъците на Марс.

Космосът и Океанът държаха постоянна връзка. В кратките почивки между деловите разговори диспечерите обсъждаха новините от далечната Земя. Двама от тях — Астронавт и Командор — се познаваха отдавна и не изпускаха случай да си разменят мнения от разни, така да се каже „полюси“.

— Ало, Астронавт, харесва ли ти идеята за механичните животни в „Света на животните“? Гледал си, навярно предаването от Таймер? Слушам.

— Гледах го. Командор. Скучно зрелище. С такива „механични животни“ са пълни екраните ми. И цялата тази електроника — спътници, станции и така нататък — лети по предварително определени орбити. Слушам.

— Днес нещо нямаш настроение, Астронавт. Пустотата ти действува на нервите… Разбирам те, ти, звездният пустинник, няма защо да гледаш жираф: за да си представиш кое да е животно, достатъчна ти е информацията за неговите параметри. Но дъщеря ти, Аст, когато поотрасне, трябва да види жираф с крака и дълга шия. Инак тя няма да повярва, че има такова животно. Какво ще кажеш. Аст? Слушам.

— Разбрах те, Командор. Аз съм специалист по небесна механика и не зная нищо за това, как се отглежда жираф. Кажи ми по-добре какво виждаш през твоите илюминатори? Слушам.

— В близкия — мътна тиня. В далечния — сега разбирам кой размъти водата — ято риби активно работят с опашките си. Това е всичко, Аст. Слушам.

— След твоите думи моята сива Луна пазеше ни от завист. Живи риби!… А при мене само камъни. На твое място, Командор, аз бих оставил работата и бих отпътувал на лов. Впрочем, ти знаеш ли, че най-голямо е удоволствието да ловуваш с куче? Слушам.

— Гора на разсъмване. Лека мъгла между дърветата. И пред тебе, като се спира от време на време и души въздуха, тича куче. Слушам.

— Гони към тебе, все по-близо и по-близо и ха-ха да изскочи от храстите някой смахнат заек… Стига, Командор! Както вече си чул, след тигрите и жирафите ще дойде ред и на механичните зайци. Нима е интересно да ходиш на лов за такъв заек? Да забравим всички тези глупости. Слушам.

— Прав си, Аст. Такъв живот не е за нас. През отпуската ела при мен. Забелязах една клисура, където се крие хитър октопод. Ще опънем палатката на някой зелен склон. Гимнастика, закуска, после разходка на делфин, екскурзия до потъналия кораб, след обяд — почивка в топлото течение. А когато всичко ни омръзне, ще издебнем и ще уловим октопода за нашите дечица. Харесва ли ти това, Астронавт? Слушам.

— Отлично, Командор! Само че навярно не ще мога скоро да се измъкна оттук и да дойда при тебе. През идващия отпуск се уговорихме с приятели да се изкачим на най-високата планина на Луната. Ще ти разкажа как е минало. Така че извинявай и благодаря… До скоро чуване! Вика ме Юпитер. Отбой!