Роузана (Роман за едно престъпление)

15.

Още в осем и половина на другата сутрин Мартин Бек нареди да повикат Ериксон. За трети път. Разпитът продължи два часа със същия слаб резултат, както през предишните два дни.

Когато Ериксон се изсули през вратата, придружен от млад полицейски сержант, Мартин Бек включи магнетофона на превъртане и повика Алберг. Двамата изслушаха записа в мълчание, прекъсвано само от време на време от кратките коментари на Мартин Бек.

Няколко часа по-късно отново седяха в стаята на Алберг.

— Е, как мислиш?

— Не е той — отговори Мартин Бек. — Почти съм сигурен. Преди всичко не е достатъчно умен, за да играе някаква роля. Чисто и просто не разбира за какво става дума, той е извън играта.

— Може би си прав — вдигна рамене Алберг.

— Освен това има нещо, което, разбира се, може да се припише единствено на така наречената интуиция, но все пак съм убеден. Вече познаваме малко Роузана, нали?

Алберг кимна.

— Изключително ми е трудно да приема, че тя по собствена воля ще се даде на такъв като Карл-Оке Ериксон.

— Правилно. Искало й се е, но не с кой да е. Но кой казва, че го е направила доброволно?

— Аз. Така трябва да е станало. Срещнала е някого и го е пожелала и когато се е стигнало до „онова“, тя е осъзнала грешката си, но е било късно. Не е бил Карл-Оке Ериксон обаче.

— Трябва да е станало по някакъв друг начин — колебливо се обади Алберг.

— Но как? Там, в онази малка каюта? Някой да е отворил вратата и да се е хвърлил върху нея? Тя сигурно би се съпротивявала, кряскала и викала и хората на борда би трябвало да я чуят.

— Може да я е заплашил. С нож или пистолет.

Мартин Бек хвърли дълъг замислен поглед към Алберг. После рязко се изправи и се приближи до прозореца — Алберг го проследи с очи.

— Какво ще правим с него? Не мога повече да го задържам.

— Смятам да говоря с него още веднъж. Според мен той не знае защо е тук. Време е да узнае.

Алберг се изправи и си облече сакото. После си тръгна.

Мартин Бек остана замалко до прозореца, размишлявайки, сетне звънна за Ериксон, извади портфейла си и влезе в съседната стая.

— Ама какво, по дяволите, става тук? — попита Ериксон. — Нищо не съм сторил. Не можете да ме държите повече тука, като не съм направил нищо. Майната му…

— Ще мълчиш, докато ти разреша да говориш. Ще отговаряш само на моите въпроси — тросна се Мартин Бек.

Той извади ретушираната снимка на Роузана Макгро и я пъхна под носа на Ериксон.

— Познаваш ли тази жена?

— Не. Коя е тая мадама?

— Виж хубаво снимката и после отговаряй. Виждал ли си жената от снимката?

— Не.

— Сигурен ли си?

Ериксон прехвърли лакът през облегалката на стола и се почеса под носа.

— Да. Никога не съм виждал мацката.

— Роузана Макгро, това име говори ли ти нещо?

— Що за идиотско име? Артистка ли е?

— Чувал ли си името Роузана Макгро преди?

— Не.

— Тогава ще ти поразкажа нещо. Жената на снимката е Роузана Макгро. Била е американка, пътничка при първия рейс на „Диана“ от Стокхолм на трети юли тази година. Тогава корабът е закъснял с половин денонощие, първо заради мъгла от изток, после заради повреда в мотора. Вече потвърди, че си бил на това пътуване. Когато параходът е пристигнал в Гьотеборг с десетчасово закъснение от разписанието, Роузана Макгро вече не е била на него. Тя е била убита в нощта на четвърти срещу пети юли и три дена по-късно е била открита в басейна на шлюза в Буренсхулт.

Ериксон се изправи като бастун на стола. Сграбчи страничните облегалки и левият ъгъл на устата му заигра.

— Затова ли… Значи… Мислите, че…

Притисна дланите си една в друга, стисна силно ръце между коленете си и толкова се приведе напред, че брадичката му почти се удари в бюрото. Мартин Бек видя как кожата около носа му побеля.

— Не съм убивал никого! Никога не съм виждал тая жена! Кълна се!

Мартин Бек не каза нищо. Той не откъсваше поглед от лицето на мъжа пред себе си и видя нарастващия ужас в очите му.

Когато проговори, гласът му бе сух и безизразен.

— Къде се намирахте и какво правехте вечерта на четвърти юли и в нощта между четвърти и пети?

— В каютата. Кълна се! Бях си в каютата и къртех. Не съм направил нищо! Никога не съм виждал тази жена! Казвам ви истината!

Гласът му се изви във фалцет и той отметна тяло към гърба на стола. Дясната му ръка се стрелна към устата, започна яростно да дъвче палеца си, докато се вглеждаше в снимката пред него. Постепенно погледът му угасна и гласът стана напрегнат и истеричен.

— Опитвате се да ме измамите. Мислите, че не вдявам, а? Това с мадамата е само клопка. Вие сте приказвали с Рофе и тоя идиот е казал, че съм аз. Той е проговорил, мръсникът. Той беше. Той го направи. Аз не съм правил нищо. Истина е. Нищо не съм направил. Значи Рофе казва, че съм аз, а? Той ли ви каза?

Мартин Бек не откъсваше поглед от лицето му.

— Мръсникът му с мръсник! Той оправи ключалката и той открадна парите!

Ериксон се наведе напред и оживено заговори. Думите просто извираха от устата му.

— Той ме принуди да присъствам и аз. Беше работил на гадния строеж. Това си беше негов номер. Аз не исках. Казах, че не искам. Отказах. Но той ме принуди, животното. И е проговорил, говедото…

— О кей — прекъсна го Мартин Бек. — Рофе проговори. Сега да чуя всичко от самото начало.

Един час по-късно той пусна лентата със записа на Ларшон и Алберг. Там бяха пълните показания за кражба с взлом, която Карл-Оке Ериксон и Ролф Шьоберг бяха извършили месец по-рано в автомобилна работилница в Гьотеборг.

Когато Ларшон излезе, за да се обади в полицията в Гьотеборг, Алберг каза:

— Все пак знаем къде да го търсим за известно време. — Замълча, барабанейки по бюрото. — Значи остават около петдесет души заподозрени. Ако е вярна теорията, че убиецът е бил сред пътниците.

— Някои можем да зачеркнем отсега. С това се занимават Колберг и Меландер. Имат гигантски материал. Методът на изключването, както казва Меландер, и подозира всички, включително малки деца и учителки по ръкоделие.

Мартин Бек млъкна и погледна Алберг, който седеше със сведена глава и разглеждаше ноктите на пръстите си. Изглеждаше точно толкова потиснат, колкото Мартин Бек, когато разбра, че разпитът на Ериксон не води доникъде.

— Разочарован ли си? — попита.

— Трябва да си призная, че да. По едно време ми се струваше, че сме успели, а сега се оказва, че ни остава още толкова.

— Все пак мръднахме малко. Благодарение на Кафка.

Телефонът иззвъня и Алберг се хвърли към него. Дълго време мълчеше със слушалка, притисната до ухото. После внезапно извика:

— Я, я, их бин хийр. Алберг хийр.

— Амстердам — прошепна на Мартин Бек и той дискретно напусна стаята.

Докато си миеше ръцете, мислеше: „ан, ауф, хинтер, ин, небен, юбер, унтер, фор, цвишен“, спомняйки си сладникавата миризма в една стая преди много години, кръгла маса със зелена покривка и стара учителка с разпарцаливена немска граматика в дебелите си ръце. Когато се върна, Алберг тъкмо оставяше слушалката.

— Ама че дяволски език! Шьоберг го нямало на кораба. Зачислил се в Гьотеборг, но въобще не се е качвал на борда. Оттук нататък да му мислят в Гьотеборг.

Във влака Мартин Бек заспа. Събуди се тъкмо когато пристигаше на Централна гара. Но съвсем разбуден беше вече в леглото си в Багармосен.