Роузана (Роман за едно престъпление)

19.

Изгледаха филмите в една лаборатория точно срещу Северната гара. В прожекционната беше много тясно и дори в този сюблимен момент Мартин Бек не успя да превъзмогне отвращението си към тълпите.

Присъстваха шефът, както и областният управител от Линшьопинг, градският прокурор, Ларшон и Алберг, които бяха пристигнали от Мутала. Освен това Колберг, Стенстрьом и Меландер.

Тук беше и Хамар, който беше виждал много повече престъпления от всички останали, но дори и той изглеждаше мълчалив, напрегнат и очакващ.

Загасиха осветлението.

Прожекционният апарат започна да ръмжи.

— Така, да… да, да…

Както винаги, Колберг просто не можеше да мълчи.

Минаваше гвардията на двореца. Площад „Густаф Адолф“. Гвардията зави по „Норбру“. Камерата се издигна нагоре по фасадата на операта.

— Нямат никакъв стил — обади се Колберг. — Изглеждат като военна полиция.

Областният управител изшътка.

Скелетът на кораба „Васа“, обгърнат от танцуващите завеси на умело композирани водни струи. Красиво чипоносо шведско момиче на стълбите на Концертната зала. Сетне Хьоторгсити. Туристи пред лапландска хижа в Скансен. Дворецът Грипсхолм с танцуващи хора в народни носии в дъното. Възрастна американка с виолетови устни и пайети по рамките на очилата. Райсен, Шепсбрун, фериботът за зоологическата градина, голям пътнически кораб на котва в Стрьомен, видян от излетното корабче в движение.

— Какъв е тоя параход? — попита областният управител.

— „Мур-Маккормакс-Бразил“ — отвърна Мартин Бек. — Пристига тук всяко лято.

Валдемарсуде, жената с виолетовите устни, Данвиксхем.

— Каква е тая сграда? — попита пак областният управител.

— Старчески дом — отговори Колберг. — Хайле Селасие беше наредил да дадат салют, когато беше тук преди войната. Помислил, че е дворецът.

Чайки, красиво махащи с крила, центърът на Фаршта, опашка от народ пред автобус с покрив от син плексиглас. Въдичари, тъпо зяпащи в камерата.

— Кой е тоя, който снима? — поинтересува се областният управител.

— Уилфред С. Белами младши от Кламат Фолс в Орегон — отговори Мартин Бек.

— Никога не съм го чувал — управителят вдигна рамене.

Свартмангатан, Брункеберг, преекспонирани.

„Диана“ на кея на Ридархолмен, снимана откъм левия борд. Роузана Макгро в добре познатата поза с поглед, насочен право нагоре.

— Това е тя — посочи управителят.

— Боже мой! — възкликна Колберг.

Жената с виолетовите устни влиза в кадър отляво, зъбите й блестят. Ясно се виждат само знамето и кулата на кметството. Поглед върху кея. Бели петна. Червенокафяви сенки. Черно.

Запалиха осветлението и мъж с бяла престилка надникна от вратата.

— Един момент, моля. Нещо с прожекционния апарат.

Алберг се обърна и погледна Мартин Бек.

— Сигурно се е запалил и всичко ще изгори — иронизира първият криминален асистент Ленарт Колберг, известен с това, че чете мисли.

В същия миг светлината угасна.

— Гледайте внимателно, момчета — подкани ги управителят.

Панорама на залива, гърбове на туристи, Западният мост, панорама на мостовете. Пенеща се вода, шведското знаме. Дълъг кадър на мисис Белами, изтегната на слънце в един шезлонг със затворени очи.

— Обърнете внимание на фона — подсети ги областният управител.

В дъното Мартин Бек успя да разпознае няколко души, но никой от тях не беше Роузана Макгро.

Шлюзът на Сьодертелье, железопътният мост, мостът над магистралата. Насрещни моторни яхти, махащ с ръка юнга, същите моторни яхти, снимани от другия борд, сбръчканият профил на мисис Белами.

Кадърът се повдигаше и спускаше с плавните меки движения на парахода, цветът му беше размазано сивозеленикав.

— Времето се е влошило — отбеляза областният управител.

Сега екранът беше светлосив, завъртане на камерата, къс от палубата с мостика, пустеещата, приличаща на гол гръб предна палуба. Градското знаме на Гьотеборг, мокро и провиснало на пилона в далечината. Щурманът в кадър, балансиращ с поднос надолу по стълбите.

— Какво е пък това? — попита управителят.

— Това е близо до Харвинге — отговори Мартин Бек, — някъде около пет-шест часа. Спрели са заради мъглата.

Кадърът показва палубата, изоставени шезлонги, светлосиво, мокро. Никакви хора.

Камерата обръща надясно, после с лек тласък се връща обратно. Роузана Макгро се качва по стълбите към палуба А, все още със сандали на бос крак, но с тънка прозрачна мушама върху роклята и качулка, спусната върху косата. Минава покрай спасителната лодка, поглежда право в камерата, бърз, равнодушен поглед към оператора, лицето спокойно и отпуснато. Рязко обръщане на камерата. Роузана Макгро в гръб, подпряла лакти на релинга, тежестта на тялото върху десния крак, търка левия глезен с петата на десния крак.

Само едно денонощие я дели от смъртта. Мартин Бек сдържа дъха си. Никой в стаята не казваше нищо. Жената от Линкълн избледня, екранът се покри с бели точици. Ролката свърши.

Мъглата беше изчезнала. Една напрегната виолетова усмивка. Възрастна двойка в шезлонги с одеяла върху краката. Няма слънце, но няма и дъжд.

— Кои са тия? — попита областният управител.

— Други двама американци — отвърна Колберг. — Казват се Андерсън.

Параходът в някакъв шлюз. Кадър от вълнолома към палубата, много гърбове. Някакъв мъж от екипажа на сушата, силно приведен върти ръчката за отваряне на шлюза. Камерата проследява как се отварят вратите. Сбръчканата двойна брадичка на мисис Белами, видяна отдолу на фона на мостика, и името на парахода.

Нов кадър от мостика. Нов шлюз. Предната палуба претъпкана с народ. Камерата се завърта към говорещ мъж със сламена шапка.

— Корнфийлд, американец. Пътувал е сам — поясни Колберг.

Мартин Бек се запита дали не е единственият, който е забелязал Роузана Макгро в предишния кадър. Тя стоеше на релинга, както обикновено опряна на лакти, облечена в тъмен пуловер.

Кадърът от шлюза продължаваше, но тя вече не се виждаше.

— Това пък какво може да бъде? — учуди се областният управител.

— Карлсборг — обясни Алберг. — Не онзи при Ветерн, а един, който се намира веднага на запад от Сьодершьопинг. Тръгнали са от Сьодершьопинг в девет без четвърт. Това тук трябва да е около единайсет.

Нов шлюз, нов изглед от предната палуба. Ето я пак. Пуловерът е черен, с открояваща се яка поло. В близост много хора. Тя обръща лице към камерата, изглежда се смее. Рязко прекъсване. Пенеща се вода. Дълъг кадър с мисис Белами и двамата Андерсън. По някое време пред камерата минава величественият полковник от Нор Меларстранд.

Мартин Бек усещаше потта да се стича по врата му. Още десет часа. Наистина ли се смееше?

Кратък изглед от предната палуба, само трима-четирима души. Параходът се движи по езерото. Бели точки. Край на ролката.

— Роксен?

— Асплонген — обади се Алберг.

Подвижен мост. Сгради по брега. Хора махат с ръка, други наблюдават.

— Норшхолм — продължи Алберг. — Часът е три и петнайсет.

Камерата упорито снимаше брега. Дървета, крави, къщи. Момиченце на около седем-осем години вървеше по пътеката край канала. Синя лятна рокличка, миши опашки и дървено сабо. Някой от борда хвърли монета на пътеката. Тя я взе, поклони се смутено и объркано. Още монети, момичето ги събираше. Затича се, за да е наравно с парахода. Една женска ръка с лъщящ половин долар между старческите пръсти с яркочервени нокти. Камерата изтегля, мисис Белами с екзалтирано лице хвърля монетата. Момичето на брега, дясната й шепа пълна с пари, абсолютно объркан, изумен син поглед.

Мартин Бек не го видя. Той чу как Алберг затаи дъх, а Колберг се изправи на стола си.

Зад благотворителката от Кламат Фолс, Орегон, беше минала Роузана Макгро — от ляво на дясно. Не беше сама. Вляво, плътно до нея, вървеше друг човек. Мъж със спортно кепе. Той беше с цяла глава по-висок от нея и за една десета част от секундата бе очертал профила си върху светлия фон.

Всички го бяха забелязали.

— Спрете филма — нареди областният управител.

— Не, не — протестира Алберг.

Камерата така и не се обърна към парахода. Потънали в зеленина брегове се плъзгаха покрай него. Заливчета, красиви корони на дървета, докато летният пейзаж се скри зад колонките от бели точки.

Мартин Бек извади носна кърпа от вътрешния си джоб, сгъна я и си избърса врата.

Картината, изпълнила сега екрана, беше нова и изненадваща. Каналът се простираше пред тях и под тях, описваше дълъг плавен завой между обраслите с дървета брегове. От лявата страна се проточваше пътека, а далеч вдясно пасяха коне зад някаква ограда. По пътеката вървяха група хора.

Алберг изпревари областния управител.

— Това вляво е от Роксен. Параходът е минал шлюзовете при Берг. Часът трябва да е около седем вечерта.

В далечината изникна пилонът с градското знаме на Гьотеборг. Хората по пътеката се приближаваха.

— Слава Богу! — възкликна Алберг.

Само Мартин Бек знаеше какво иска да каже. Човекът, който снимаше, е имал една-единствена възможност — да последва някой гид, който използва паузата при шлюзовете, за да му покаже манастирската църква във Врета.

Сега параходът се виждаше целият, бавно плъзгащ се по канала, под пера от ленив сивобял пушек, който отразяваше косо падащата вечерна светлина.

Но никой от прожекционната не гледаше вече парахода. Разпръснатата група пътници по пътеката беше толкова близо, че можеше да се различат някои особености. Мартин Бек веднага разпозна Гюнес Фрат, двайсет и две годишния студент по медицина от Анкара. Той се движеше най-отпред, жестикулирайки към човека до него.

После я видя.

Може би на петнайсет метра зад предната тълпа вървяха още две фигури. Едната от тях бе Роузана Макгро, все още в тъмния си пуловер. До нея с дълги крачки вървеше мъжът с шапката с козирка.

Все още бяха твърде далеч.

Дано да стигне филмът, помисли Мартин Бек.

Приближиха се. Позицията на камерата оставаше непроменена.

Можеха ли да се различат лицата?

Той видя как високият мъж я хвана за ръката, сякаш да й помогне да прескочи локва по пътеката.

Видя ги как спряха и се загледаха в парахода, който се плъзгаше покрай тях, закривайки ги. Край. Нямаше ги. Но мистър Белами от Кламат Фолс, Орегон, бе по-упорит от когото и да било и твърдо държеше камерата в същото положение. Параходът отмина Роузана Макгро, тя все още беше там, на пътеката, цяла-целеничка, забави крачка, отметна глава и протегна дясната си ръка към онзи, който все още беше скрит, но постепенно се появи. Ето го.

Смяната на кадъра дойде като шок. Близък план на шлюза, в периферията — чифт крака. Стори му се, че зърна светли панталони, крака в сандали и други в ниски обувки плътно до тях.

Картината изчезна. Светлината затрептя. Няколко души шумно въздъхнаха. Мартин Бек извиваше кърпичката между пръстите си.

Но това не беше краят. Едно леко преекспонирано лице с виолетова уста и пайети по очилата изпълни екрана и изчезна вдясно. По десния борд на палуба А мина сервитьорка с бяла блуза и удари гонг. Точно зад нея Роузана Макгро излезе от входа на трапезарията, смръщи вежди, погледна към небето и се обърна към някого, който не се виждаше. Все пак се забеляза ръка в пъстър туид, част от рамо. И отново се завъртя вихърът от бели точки, зад тях картината избледня, стана сиво, сиво, сиво.

Тя се беше смяла. Той бе сигурен в това. На четвърти юли, в седем часа вечерта. Десет минути по-късно е яла стек, пресни картофи, ягоди и мляко, докато един шведски полковник и един немски майор са кряскали един на друг впечатленията си от битката при Сталинград.

Екранът потъна в светлина. Нови шлюзове. Синьо небе и пълзящи облаци. Капитанът с ръка върху руля.

— Шьоторп — обясни Алберг. — Дванайсет часът на другия ден. Вече влизат в езерото Венерн.

Мартин Бек си припомни всички допълнителни подробности. Един час по-рано беше спряло да вали. Роузана Макгро беше мъртва. От дванайсет часа тялото й лежеше, потънало в тинята при вълнолома в Буренсхулт, голо и изнасилено.

На палубата на парахода хората се излягаха в шезлонгите, приказваха, смееха се, вдигаха лица към слънцето. Сбръчканата богаташка от Кламат Фолс, Орегон, се хилеше виолетово срещу камерата.

Широко водно огледало. Венерн. Хора, които се движеха насам-натам. Отблъскващият млад човек от стаята за разпити в Мутала изпразни чувал пепел и шлака в езерото. Лицето му беше изцапано с въглищен прах и той кисело се вглеждаше в оператора.

Никаква жена в черен пуловер, панталони цвят каки и сандали.

Никакъв висок мъж в сако от туид и шапка с козирка.

Ролка след ролка се въртяха. Венерсборг във вечерното слънце. „Диана“ закотвена на кея. Едно момче от екипажа слезе на сушата. Каналът в Тролхелте.

— Има мотопед на палубата — посочи Алберг.

Сега параходът беше пуснал котва при Лила Бомен, ясно слънчево утро. Кадър от палубата, хора, които слизат по трапа към брега. Мотопеда го нямаше.

Смяна на кадъра, жената с виолетовите устни, панорама по цветните лехи на Дружеството на градинарите, бели точки, плъзгащи се вертикално по екрана.

Край. Запалиха осветлението.

След петнайсетсекундна абсолютна тишина комисарят Хамар се изправи, премести поглед от областния управител към областния прокурор и от областния прокурор към Ларшон.

— Време е за обяд, господа. Държавата черпи.

Погледна безизразно към другите и додаде:

— Предполагам, че ще останете известно време.

Стенстрьом също тръгна. Всъщност той се занимаваше със съвсем друг случай.

Колберг въпросително погледна Меландер.

— Не, никога не съм виждал този мъж преди.

Алберг държеше дясната си ръка пред лицето.

— Пътник от палубата — сети се той.

Обърна се и погледна Мартин Бек.

— Спомняш ли си оня, който ни показа парахода в Бухус? И онази покривка, която можеше да се махне, ако някой от пътниците трябва да преспи на диваните?

Мартин Бек кимна.

— Отначало мотопеда го нямаше. Първият път, когато го забелязах, беше при шлюзовете на Сьодершьопинг — обясни Меландер.

Той извади лулата си и я задъвка.

— И оня с шапката беше там. Един път, в гръб.

Когато за втори път прегледаха филма, видяха, че има право.