Роузана (Роман за едно престъпление)

16.

В пет и десет Меландер барабанеше по вратата. Изчака пет секунди, преди да покаже мрачната си дълга физиономия в процепа и да каже:

— Смятам да си тръгвам. Става ли?

Нямаше формална причина да пита, но тази процедура се повтаряше всеки ден. За сметка на това пък никога не съобщаваше за пристигането си сутрин.

— Разбира се — отвърна Мартин Бек. — Доскоро.

След малко прибави:

— Благодаря ти за днес.

Мартин Бек остана, вслушвайки се в отмирането на работния ден. Най-напред замлъкнаха телефоните, после пишещите машини, постепенно замираха гласовете и накрая стъпките по коридорите.

В пет и половина звънна у дома.

— Да те чакаме ли за вечеря?

— Не, вечеряйте без мен.

— Ще закъснееш ли?

— Не знам. Възможно е.

— Не си виждал децата цяла вечност.

Без съмнение ги беше видял и чул само преди девет часа, тя знаеше това толкова добре, колкото и той.

— Мартин?

— Да.

— Звучиш странно. Случило ли се е нещо особено?

— Не, ни най-малко. Имаме много работа.

— Това ли е всичко?

— Разбира се.

Както обикновено. Мигът беше отминал. Няколко обикновени фрази и край на разговора. Притискаше слушалката до ухото си и чуваше как тя затваря телефона. „Клик“ — и куха тишина, сякаш се намираше на хиляди километри оттук. Минаха години, откакто бяха разговаряли.

Сбърчи чело, въздъхна и погледът му се плъзна по документите върху масата. Всеки от тях имаше да каже нещо за Роузана Макгро и последните денонощия от нейния живот. В това беше сигурен. И все пак не му казваха нищо.

Да се чете всичко отначало изглеждаше напълно безсмислено, но вероятно трябваше да го направи сега и тук. Реши да започне.

Протегна ръка за цигара, но кутията беше празна. Хвърли я в кошчето за боклук и потърси друга в сакото. Последните седмици пушеше двойно повече от нормалното и това се отразяваше както на портфейла, така и на гърлото му. Явно беше изразходвал всичките си резерви, защото във вътрешния си джоб намери нещо, което в първия миг не разпозна.

Странният предмет беше картичка, купена в павилион за цигари в Мутала. Представляваше стълбите към шлюза в Буренсхулт, погледнати отгоре. В дъното се виждаха морето и вълноломът и най-близко до камерата двама мъже, които тъкмо се канеха да отворят вратите на шлюза за насочващ се към тях кораб. Вероятно фотографията е била стара, защото подобни кораби вече не съществуваха. Казваше се „Астреа“ и отдавна е бил предаден за унищожаване в някое пристанище.

Но когато фотографът от „Алмквист и Кьостер“ е посетил Мутала, е било лято и внезапно той си спомни тръпчивия свеж дъх на цветя и мокра зеленина.

Мартин Бек дръпна едно чекмедже и извади лупата си. Имаше формата на черпак и в дръжката й бе монтирана електрическа батерия. Като се натиснеше едно копче, обектът се осветяваше от 2,5-ватова крушка. Снимката беше с добро качество и той ясно можеше да различи шкипера върху мостика на левия борд и някои пътници, струпани по релинга. Носовата част на кораба беше задръстена с някакви товари — още едно доказателство, че снимката може да е всичко друго, но не и направена скоро.

Тъкмо премести погледа си няколко сантиметра надясно, когато Колберг стовари юмрука си върху вратата и се напъха вътре, изненадващ като гръмотевица навръх Коледа.

— Чао, уплаших ли те?

— Смъртоносно — намръщи се Мартин Бек, чувствайки как сърцето му не може да укроти пулса си.

— Още ли не си си тръгнал?

— Как не, вече съм си на третия етаж в Багармосен и ям каша.

— Знаеш ли как момчетата от нравствената му викат на този инструмент? — Колберг посочи лупата.

— Не.

— Впрочем кога ще ни плащат заплатите?

— Надявам се утре.

Колберг се стовари в креслото за посетители.

— Значи оня гамен, дето ходи да го предъвкваш, се оказа празен билет, а?

— Не е бил той.

— Хайде де, закълни се.

— Няма.

— Чувстваш ли се сигурен?

— Да.

— Е, това ми стига. Като си помислиш, все трябва да има някаква разлика между това да се нахвърлиш върху едно пияно дванайсетгодишно момиче и да изнасилиш и убиеш зряла жена.

— Да.

— Впрочем тя никога не би се навила на такъв кретен. Не и ако съм си научил добре урока от моя Кафка.

— Не — каза убедено Мартин Бек, — нямаше да го направи.

— А нашият човек в Мутала? Беше ли разочарован?

— Алберг? Да, малко. Но е упорит. Между другото, какво каза Меландер?

— Нищо. Познавам този дявол още от казармата и единственото, което го оживяваше, беше като даваха цигари с купони. — Колберг извади черен бележник и замислено го запрелиства. — Докато те нямаше, минах цялата история още веднъж. После се опитах да направя някакво обобщение.

— Да?

— Например запитах се за онова, което ще ни запита утре Хамар: какво знаем?

— И как си отговори?

— Чакай малко, по-добре е ти да отговориш. Какво знаем за Роузана Макгро?

— Някои неща. Благодарение на Кафка.

— Правилно. Смея дори да кажа, че знаем най-същественото за нея. По-нататък, какво знаем за самото убийство?

— Имаме местопрестъплението. Знаем горе-долу как и кога е станало.

— Наистина ли знаем къде е станало?

Мартин Бек забарабани с пръсти по бюрото, сетне отговори:

— Да. В каюта № А7 на борда на „Диана“

— Изглежда, че кръвната група съвпада, но това никога не е достатъчно за предявяване на обвинение.

— Не, но поне това знаем — възрази Мартин Бек.

— О кей, ще се престорим, че знаем. А кога?

— На четвърти юли вечерта. След падането на нощта. Във всеки случай след вечерята, която е завършила в осем. Вероятно някъде между девет часа и полунощ.

— А как? Да, нали имаме заключението от аутопсията. Можем също да предположим, че се е съблякла сама. Доброволно. Или под смъртна заплаха, но това не ми се вижда вероятно.

— Наистина.

— И като последно, но не без значение — какво знаем за извършителя?

Колберг си отговори сам след около двайсет секунди:

— Че извършителят е садист и сексуален маниак.

— Че извършителят е мъж — добави Мартин Бек.

— Да, най-вероятно. И доста силен. Роузана Макгро хич не е била загубена.

— Знаем, че е бил на борда на „Диана“.

— Да, ако изхождаме, че предишните ни версии са били правилни.

— Че спада към две определени групи — пътниците или екипажа.

— Наистина ли сме сигурни в това?

В стаята настъпи тишина. Мартин Бек масажираше слепоочията си с крайчеца на пръстите. Накрая рече:

— Би трябвало да е така.

— Би трябвало?

— Да.

— Добре, така да бъде. Затова пък не знаем нищо за външния му вид и националност. Нямаме отпечатъци от пръсти и въобще нищо, което да го обвърже с престъплението. Не знаем дали е познавал Роузана Макгро преди, естествено не знаем откъде е, къде е отишъл и къде се намира в момента.

Сега вече Колберг беше напълно сериозен.

— Знаем адски малко, Мартин — продължи той. — Дори не знаем със сигурност дали Роузана Макгро не е слязла от кораба в Гьотеборг жива и здрава. Минавало ли ти е през ума, че тя наистина може да го е направила? Че някой й е отнел живота едва след това? Някой, който е знаел откъде идва и който е пренесъл тялото й обратно в Мутала и го е хвърлил в морето?

— Мислил съм за това. Много е абсурдно, не става.

— Докато не наредим пасианса на тези няколко дни, теоретически е вероятно. Дори да не отговаря на разума. И дори да успеем да докажем — ама наистина да докажем, — че тя не е пристигнала в Гьотеборг, съществува още една възможност. Че е слязла на брега при шлюзовете в Буренсхулт и е попаднала на някой луд, който се е криел в храстите.

— В подобен случай би трябвало да сме намерили нещо.

— Да, ама „би трябвало“ е разтегливо понятие. В тая работа има неща, които направо ще ме подлудят. Как, по дяволите, би могла да изчезне на половината път, без никой да забележи? Дори чистачката или сервитьорката в трапезарията?

— Този, който я е убил, сигурно е останал на борда. Той е аранжирал каютата така, че всичко да изглежда нормално. Все пак става въпрос само за една нощ.

— А чаршафите? А одеялата? Би трябвало всичко да е подгизнало от кръв. Не мога да си представя как оня си седи кротко и пере. И ако е изхвърлил всичко в морето, как се е снабдил с чисто бельо?

— Не ще да е имало много кръв, така поне твърди професорът, дето направи аутопсията. А ако този, който я е убил, си е бил на борда като у дома си, спокойно е можел да вземе чисто спално бельо от килера.

— Възможно ли е един пътник да е такъв чистник? Без никой да забележи?

— Не е толкова трудно. Бил ли си в пътнически кораб с преспиване?

— Не.

— Всички лежат и спят. Абсолютно тихо и празно е. И всички шкафове и килери са отворени. Докато този параход е минавал Ветерн, когато е проверката с кучета, само трима души са били будни, тези на вахта — двама на мостика и един в машинното.

— Някой би трябвало да е забелязал, ако тя е слязла в Гьотеборг.

— Няма никаква специална процедура по слизането на брега. Параходът хвърля котва при Лила Бомен, всеки си взима багажа и се спуска по трапа. В нашия случай вероятно всички много са бързали заради закъснението. Пък и като никога вече е било тъмно, когато са пристигнали.

Мартин Бек млъкна замалко и се взря в стената.

— Това, което повече ме дразни, е, че пътниците в съседната каюта не са чули нищо.

— Мога да ти обясня, знам го отпреди два часа. В каюта № А 3 е имало холандско семейство. И двамата са над седемдесет години и глухи като пънове.

Колберг обърна страницата на бележника си и зарови пръсти в косата си.

— Нашата така наречена история за „как, къде и кога е извършено престъплението“ всъщност се гради предимно на принципите на достоверността, логически предположения и разни психологически догадки. Обвързващи доказателства нямаме. Във всеки случай ще се придържаме към тази реконструкция, тъй като е единственото нещо, с което разполагаме. По същия начин ще продължим и със статистиката. Нали?

Мартин Бек наклони стола назад и скръсти ръце на гърдите си.

— Да чуем — каза той.

— Знаем имената на осемдесет и шест души, които са били на борда. Шейсет и осем пътници плюс осемнайсет души екипаж. До днешна дата сме установили или по някакъв начин сме се свързали с всички без единайсет. Но дори и за тези единайсет знаем националността, пола и с изключение на трима — възрастта. Сега ще приложим принципа на изключването. Преди всичко махваме Роузана Макгро. Остават осемдесет и пет. После всички жени, осем от екипажа и трийсет и седем от пътниците. Остават четиридесет. Между тях има четири момчета под десет години и седем старци, които са над седемдесетте. Остават двайсет и девет. Изключваме още капитана и моряка, който е бил на руля. Тяхната вахта е била между осем часа и полунощ, и двамата имат алиби. Едва ли са имали време да изнасилват и убиват. При машинистите положението е по-неясно. Без двама бройката става двайсет и седем. Значи, имаме имената на двайсет и седем мъже на възраст между четиринайсет и шейсет и осем години. Дванайсет шведи, един датчанин, един южноафриканец, един французин, един англичанин, петима американци, един германец, един шотландец, един турчин и един холандец. Географската ширина е направо ужасяваща. От американците един живее в Орегон и един в Тексас, англичанинът е от Бахамските острови, южноафриканецът — в Дюрбан, и турчинът — в Анкара. Този, който ще ги разпитва, да му мисли за пътя. Освен това на четирима от тези двайсет и седем въобще не успяхме да установим местожителството — един датчанин и трима шведи. Не можахме и да докажем дали някой от пътниците не е пътувал с туристическите параходи преди, въпреки че Меландер се измъчи да проверява списъците на пасажерите през последните двайсет и пет години. Моята теория е, че никой от пътниците не би могъл да го направи. Само четирима от тях са пътували в самостоятелни кабини, другите са били повече или по-малко по двойки или са делили каютите с някого. Никой няма по-задълбочени познания за кораба, за навиците на борда, дори и за маршрута, за да може да свърши такова нещо. Остават осмината от екипажа, щурманът, двамата огняри, готвачът и трима палубни моряци. Моята теория е, че никой от тях също не би могъл да го извърши. Всички те са свързани помежду си и възможностите за сближаване с пътниците изглеждат крайно ограничени. И така, според мен никой не е убил Роузана Макгро. Има някаква грешка. Моите теории винаги отиват по дяволите. Това е то опасността да размишляваш.

За половин минута настана тишина.

— Освен онзи кретен Ериксон… Дявол да го вземе, все пак беше късмет, че успя да задържиш това говедо. Ти въобще слушаш ли ме? Чу ли какво казах?

— Разбира се — отвърна Мартин Бек разсеяно. — Разбира се, че чувам.

И това беше истина. Той слушаше внимателно. Но през последните минути гласът на Колберг сякаш все повече се отдалечаваше. Две напълно различни идеи проблеснаха някъде в съзнанието му. Едната беше асоциация с нещо, което някой някога беше казал, но тя незабавно потъна в тинята на незавършените и забравени мисли. Втората бе по-сигурна, един нов и доколкото си представяше, възможен за реализиране план.

— Трябва да е срещнала някого на борда — рече той на себе си.

— Ако не е било самоубийство — додаде Колберг с унила ирония.

— Някой, който не е смятал да я убива, поне не в самото начало, затова не е имал и причина да се крие…

— Естествено, нали това смятаме, но какво ще ни помогне, ако…

Мартин Бек съвсем ясно видя една сцена от последния си юлски ден в Мутала. Пияният, който завъртя екскаватора и го насочи към пристанищния басейн.

Той се изправи, взе старата пощенска картичка и се загледа.

— Ленарт, колко фотоапарати са щракали през тези дни? Най-малко двайсет и пет, дори трийсет, а може би и четирийсет. На всеки шлюз имаше народ, който тичаше насам-натам, за да снима парахода или да се снимат един друг. Днес от това пътуване има залепени снимки поне в двайсет или трийсет семейни албума. Всякакъв вид — първите са били направени в Ридархолмен, а последните в Лила Бомен. Да кажем, че двайсет души са експонирали по трийсет кадъра всеки в продължение на три денонощия. Това е, грубо пресметнато, по една филмова ролка на човек. Някои може да са снимали и с камера. Ленарт, трябва да има поне шестстотин фотографии… разбираш ли… шестстотин снимки. Може би хиляда.

— Да — бавно изрече Колберг, — разбирам какво имаш предвид.