Роузана (Роман за едно престъпление)

6.

Топлината трептеше над асфалта, когато напуснаха Мутала. Беше ранна утрин и пътят се простираше прав и пуст. Колберг и Меландер седяха на предната седалка, а отзад Мартин Бек беше свалил стъклото на прозореца и подлагаше лице на свежия ветрец. Чувстваше се зле от кафето, което погълна, докато се обличаше.

Колберг караше лошо и нервно по преценката на Мартин Бек, но като никога досега мълчеше. Меландер упорито се взираше през страничното стъкло и нервно хапеше мундщука на лулата си.

Като пропътуваха в мълчание около три четвърти час, Колберг кимна надясно, където между дърветата проблясваха водите на езеро.

— Бурен — каза той. — Бурен, Роксен и Глан. Да ме вземат мътните, но това комай е всичко, което съм запомнил от училище.

Другите не се обадиха.

В Линшьопинг спряха пред една сладкарница. Мартин Бек все още се чувстваше зле и остана при колата, докато другите ядяха.

Закуската подобри настроението на Меландер и през останалата част от пътуването двамата мъже на предната седалка си размениха няколко реплики. Мартин Бек продължаваше да мълчи. Нямаше желание да приказва.

Когато пристигнаха в Стокхолм, се прибра направо в къщи. Жена му седеше на балкона и се печеше на слънце. Беше само по шорти и щом чу вратата да се отваря, взе сутиена си от парапета и се изправи.

— Здравей — каза тя. — Как беше?

— Отвратително. Как са децата?

— Отидоха с велосипедите на плаж. Изглеждаш блед. Разбира се, нищо не си ял като хората. Ще ти направя закуска.

— Уморен съм — отказа Мартин Бек. — Не искам закуска.

— Но ще стане за минутка. Седни сега…

— Не искам закуска. Искам да поспя. Събуди ме след един час.

Беше девет и четвърт.

Той влезе в спалнята и затвори вратата.

Когато тя го събуди, му се струваше, че е спал само една-две минути.

Часовникът показваше един без четвърт.

— Казах след час.

— Изглеждаше толкова уморен. На телефона е комисарят Хамар.

— По дяволите!

Един час по-късно вече седеше в стаята на шефа.

— Доникъде ли не стигнахте?

— Не. Не знаем нищичко. Нито коя е, нито къде е убита, още по-малко от кого. Горе-долу знаем как и къде, но това е всичко.

Хамар седеше с длани, опрени върху масата, и разглеждаше ноктите си със свити вежди. Беше петнайсет години по-възрастен от Мартин Бек и доста пълен, с гъста сива коса и рунтави вежди. Беше добър шеф, спокоен, дори малко флегматичен и двамата винаги отлично се разбираха.

Комисарят Хамар сключи ръце и вдигна поглед към Мартин Бек.

— Дръж връзка с Мутала. Възможно е да е така, както мислиш — момичето да е във ваканция, да я смятат за заминала, дори и в чужбина. Могат да минат и четиринайсет дни, преди някой да я потърси. Ако броим три седмици отпуск. С нетърпение очаквам доклада ти колкото се може по-скоро.

— Ще го получиш следобед.

Мартин Бек влезе в кабинета си, махна покривалото на машината, известно време разлистваше копията, които беше получил от Алберг, и започна да пише.

В пет и половина телефонът иззвъня.

— Ще се върнеш ли за вечеря?

— Май няма такива изгледи.

— Няма ли други полицаи освен тебе? — недоволстваше жена му. — Трябва ли ти да вършиш всичко? Кога си въобразяват, че можеш да се виждаш със семейството си? Децата питат за теб.

— Ще се опитам да се прибера в шест и половина.

Половин час по-късно докладът беше готов.

— Прибери се и си отспи — каза му Хамар. — Изглеждаш уморен.

Мартин Бек наистина бе уморен. Взе такси до в къщи, вечеря и си легна.

Заспа мигновено.

В един и половина през нощта бе събуден от телефона.

— Спеше ли? Съжалявам, че те събудих. Исках само да ти кажа, че е готово. Той се яви сам.

— Кой?

— Холм, съседът. Нейният човек. Изплю си всичко. Ревност. Странно, а?

— Чий съсед? За кого говориш?

— За оная в Стуренген, естествено. Исках само да ти кажа, за да не седиш буден и да мислиш напразно… Господи, да не съм сбъркал?

— Да.

— Да, по дяволите! Ти не беше там. Стенстрьом беше. Извинявай. Ще се видим утре.

— Много мило, че се обади — каза Мартин Бек.

Върна се обратно в леглото, но не можа да заспи. Лежеше и гледаше в тавана, вслушан в леките похърквания на жена си. Усещаше се празен и отчаян.

Когато слънцето огря стаята, той се обърна настрана и помисли: утре ще се обадя на Алберг.

На другия ден му се обади, после още четири-пет пъти всяка седмица през следващия месец, но никой от двамата нямаше нещо особено за казване. Произходът на момичето си оставаше мистерия. Вестниците престанаха да пишат за случая и Хамар вече не питаше как вървят нещата. Все още нямаше сведения, които да съвпадат. Понякога изглеждаше, сякаш тя никога не е съществувала. Всички освен Мартин Бек и Алберг май бяха забравили, че някога са я виждали.

В началото на август Мартин Бек си взе една седмица отпуск и замина със семейството си по крайбрежието. Когато се върна, се зае с обикновената си работа, която се бе понатрупала. Чувстваше се потиснат и спеше лошо.

Една нощ в края на август лежеше в леглото и се взираше в тъмнината.

Късно същата вечер се бе обадил Алберг — от хотела и явно леко пийнал. Говориха малко за убийството и преди да сложи слушалката, Алберг каза:

— Който и да е и където и да е, ще го хванем.

Мартин Бек стана и потътри боси крака към дневната. Там запали лампата над бюрото си и погледна корабния модел на „Дания“. Все още му оставаше такелажът.

Седна на масата и измъкна една папка от чекмеджето. Там бяха описанието на момичето от Колберг и копия от снимките, направени от фотографа в Мутала преди два месеца. Въпреки че знаеше почти наизуст описанието, пак го прочете внимателно и бавно. После нареди снимките пред себе си и дълго ги разглежда.

Когато прибра папката и загаси лампата, си помисли: която и да е била и откъдето и да е, ще разбера.