Роузана (Роман за едно престъпление)

20.

Заваля първият сняг за тази зима. Устремяваше се към прозорците на големи мокри снежинки, които незабавно се топяха и образуваха широки ручеи по стъклата.

Въпреки че часът беше единайсет и половина през деня, в стаята стана толкова тъмно, че Мартин Бек трябваше да запали лампата. Тя пръсна приятна светлина върху бюрото и отворената папка върху него. Самата стая остана в полумрак.

Мартин Бек загаси последната си „Флорида“, вдигна пепелника и издуха цигарената пепел от плота.

Усети глад и съжали, че не последва Колберг и Меландер в кръчмата.

Бяха минали десет дни, откак гледаха филма на Кафка, и все още чакаха нещо да се случи. Като всичко останало в това разследване, и тази нова следа се загуби в джунглата от въпросителни и несигурни свидетелски показания. Разпитите се водеха изцяло от Алберг и неговите хора, сръчно и с голяма енергия, но резултатът беше слаб. Единственото положително беше, че поне се натъкнаха на нещо, което да разколебае убеждението им, че един пътник се е качил на парахода в Мем, Сьодершьопинг или Норшхолм и е продължил до Гьотеборг. Нямаше никой, който да противоречи, че този пътник е бил с нормално телосложение, по-висок от среден ръст, облечен в сиво, пръскано сако от туид, кафеникави обувки и шапка с козирка. Както и че е бил със син мотопед марка „Монарк“.

Щурманът, чиито показания бяха най-обширни, смяташе, че е продал билет на някакъв човек, който приличал на мъжа от кадрите. Не знаеше нито кога, нито как, нито дори със сигурност помнеше дали е станало през това лято. Може да е било през някой от миналите сезони. Междувременно имаше слаб спомен дали мъжът — ако това е бил същият — е имал велосипед или мотопед, дали е носел въдици и други вещи, които да сочат, че е спортен въдичар.

Алберг лично ръководеше този разпит, притискайки човека до границата на невъзможното. Копие от протокола лежеше в папката на Мартин Бек.

Алберг: Обичайно ли е да се качват пътници по време на пътуването?

Свидетелят: Преди беше нещо обикновено, но и сега се намират някои.

А.: Къде се качват обикновено?

С.: Навсякъде, където параходът хвърля котва, или при шлюзовете.

А.: Какъв е обичайният маршрут за случайните пътници?

С.: Всякакъв. Често на велосипед или пеша туристи идват от Мутала или Вастена, за да пресекат Ветерн.

А.: А иначе?

С.: Ами какво да ви кажа. Отначало качвахме пътници от Стокхолм за Охселюсунд и от Лидшьопинг до Венершборг. Но това свърши.

А.: Защо?

С.: Ставаше претъпкано. Пасажерите плащаха добре за каюта. Така че не можехме да ги притесняваме с бабички и деца, които тичат наоколо с термоси и пакети храна.

А.: Има ли нещо, което да попречи на един пътник да се качи в Сьодершьопинг?

С.: Ни най-малко. Може да се качи където си поиска. При някой шлюз например. По маршрута ги има шейсет и пет. Освен това често спираме на различни места.

А.: Колко такива случайни пътници може да се качат на борда?

С.: Наведнъж? В днешно време не повече от десет. Обикновено само двама или трима. Понякога нито един.

А.: Какви хора са? Шведи?

С.: Не, не. Най-често чужденци. Могат да бъдат всякакви, но повечето са хора, които харесват параходите и следят маршрутите им.

А.: И те не се ли записват в списъка на пътниците?

С.: Не.

А.: Тези случайни пътници могат ли да се хранят на парахода?

С.: Да, могат да ядат като другите, ако искат. Има твърди цени на храната. Така да се каже, а ла карт. Поръчват каквото искат.

А.: По-рано казахте, че нямате ни най-малък спомен от жената на снимките, а сега твърдите, че сте виждали този мъж. На борда няма постоянен бордови и вие като щурман трябва да се грижите за всички пътници.

С.: Взимам им билетите, когато пристигат, и им казвам добре дошли. После ги оставям на мира. Тези пътувания нямат за цел да им се крещи туристическа информация. Такава те получават от други места.

А.: Не е ли странно, че не познавате тези личности? Все пак сте прекарали заедно три денонощия.

С.: За мен всички пътници са еднакви. Освен това всяко лято виждам поне две хиляди. За десет години това са двайсет хиляди. Пък и докато работя, съм на мостика. Само двама сме на вахта, това прави по дванайсет часа на денонощие.

А.: Все пак това е било специално пътуване, с доста забележителни събития.

С.: Имам дванайсет часа вахта на мостика всеки ден. Пък и жена ми беше с мен.

А.: Няма я в списъка на пътниците.

С.: Не, защо трябва да я има? Ние от командирския състав имаме право да взимаме близките си с нас на няколко пътувания.

А.: Значи сведението, че на борда именно на това пътуване е имало осемдесет и шест души, е невярно. Със случайни пътници и близки спокойно е можело да са стотина.

С.: Разбира се.

А.: И така, човекът с мотопеда, този тук на снимките, кога е слязъл?

С.: След като дори не съм сигурен, че някога съм го виждал, как, по дяволите, бих могъл да знам кога е слязъл на сушата? Някои, които бързаха за влак или самолет, или други лодки, слязоха в три часа през нощта, когато бяхме пристигнали в Лила Бомен. Другите спяха, изчакваха следващата сутрин.

А.: Кога се качи на борда съпругата ви?

С.: Тук, в Мутала. Ние тук живеем.

А.: В Мутала? През нощта?

С.: Не, при тръгването за Стокхолм пет дена по-рано. После тя слезе преди следващото отплуване, на осми юли, в четири следобед. Доволен ли сте сега?

А.: Как реагирахте, когато узнахте какво се е случило по време на това пътуване?

С.: Не смятам, че е станало така, както твърдите.

А.: И защо не?

С.: Някой би трябвало да е забелязал. Помислете си: стотина души на един малък параход, който е дълъг трийсет и широк пет метра. В каюта, малка като миша дупка.

А.: Имали ли сте някакви други отношения, освен служебните, с някого от пътниците?

С.: Да, с жена ми.

Мартин Бек извади трите фотографии от вътрешния си джоб. Две от тях бяха копирани от филмовата лента, една бе частично увеличение на аматьорска снимка от пратката на Кафка. Общото в тях бяха две неща — представляваха снимка на висок мъж със спортна шапка и бяха с много лошо качество.

Стотици полицаи в Стокхолм, Гьотеборг, Сьодершьопинг и Лидшьопинг бяха снабдени с копия на тези снимки. Освен това би трябвало да се намират във всяка прокурорска канцелария. В повечето полицейски участъци от Каресуандо до Смюгехамн. Както и на доста места в чужбина.

И така, бяха кофти, но всеки, който бе виждал мъжа, можеше да го разпознае.

Може би. При последния анализ Хамар беше казал:

— Прилича на стила на Меландер.

И още:

— Не е никакво следствие. Това е състезание „познай кой е тук“. Има ли нещо, което да ни подсказва, че мъжът е швед?

— Мотопедът.

— Дето не знаем дали е бил негов?

— Да.

— И това е всичко?

— Да.

Мартин Бек пъхна обратно снимките в джоба си. Взе протокола на Алберг и отново изчете репликите, докато откри, каквото търсеше:

„Свидетелят: Да, могат да се хранят като всички останали…“

Той потърси между документите и извади описанието на персонала на туристическите параходи през последните пет години. Прочете целия списък, взе писалка и направи кръгче около едно име:

„Йота Исаксон, сервитьорка, «Полхемсгатан» 7, Стокхолм. Назначена в кръчмата на СХТ от 15/9.1964. Работила е на «Диана» — 1959–1961, на «Юно» — 1962, на «Диана» — 1963, на «Юно» — 1964.“

Никъде не беше отбелязано дали Колберг или Меландер са я разпитвали.

И двата номератора на такситата бяха заети и след като отхвърли мисълта да ползва една от радиоколите, той си сложи шапката и палтото, вдигна яка и тръгна през лапавицата към метрото.

Оберкелнерът в СХТ изглеждаше нервен и раздразнен, но го насочи към една от масите на госпожица Йота, близо до летящите врати към кухнята. Мартин Бек седна на закованото за стената канапе и получи листа с менюто. Като го изчете, вдигна очи и огледа заведението.

Почти всички маси бяха заети и само малка част от клиентите бяха жени. На повечето седяха сами мъже, предимно над средна възраст. Ако се съдеше по фамилиарното им отношение към сервитьорките, бяха постоянни клиенти.

Мартин Бек наблюдаваше келнерките, които тичаха напред-назад през летящите врати. Питаше се коя ли от тях е госпожица Йота, но трябваше да минат двайсетина минути, преди да разбере.

Тя имаше кръгло приятно лице, големи редки зъби и късо подстригана рошава коса, чийто цвят Мартин Бек така и не установи.

Поръча си сандвич, моряшки бифтек, бира „Амстел“ и бавно почна да се храни, докато чакаше обедната навалица да намалее. Когато се бе нахранил и изпил четири чаши кафе, другите клиенти на госпожица Йота си бяха отишли и тя дойде на неговата маса.

Той й каза по каква работа е дошъл и й показа снимката. Тя я гледа известно време, постави я на масата и издърпа надолу тесния си бял жакет.

— Да — каза, — познах го. Изобщо не знам кой е, но той пътува с параходите няколко пъти. И на „Юно“, и на „Диана“.

Мартин Бек се поизпъна, взе снимката и я вдигна към нея.

— Сигурна ли сте? Снимката не е много ясна, може да е някой друг.

— Да, сигурна съм. Освен това той винаги беше облечен така. Познавам сакото и това кепе.

— Спомняте ли си дали сте го виждали през миналото лято? Тогава бяхте на „Юно“, нали?

— Да. Нека си помисля. Всъщност не знам. Срещам толкова много хора. Но помня предишното лято, че го виждах няколко пъти. Един-два поне. Тогава бях на „Диана“ и моята колежка, другата сервитьорка, го познаваше. Спомням си, че те разговаряха. Той, разбира се, не беше от пътниците с каюти, мисля, че пътуваше само част от маршрута. Като пътник от палубата, както им викаме. Във всеки случай се хранеше във втората или третата смяна и не си изяждаше всички ястия. Но съм сигурна, че винаги слизаше в Гьотеборг.

— Къде живее вашата приятелка?

— Точно приятелка не бих я нарекла, бяхме само колежки. Не знам къде живее, но щом свършеше сезона, си заминаваше за Векшьо.

Госпожица Йота пристъпи от крак на крак и скръсти ръце на корема си, загледана в тавана.

— Да, точно така. Векшьо. Предполагам, че живее там.

— Знаете ли колко добре е познавала този мъж?

— Не, не знам. Но ми се струва, че беше малко увлечена по него. Когато беше свободна, се срещаше с него понякога, въпреки че не ни е позволено да общуваме с пътниците. Изглеждаше доста приятен. Някак си… сладък.

— Можете ли да кажете как изглеждаше? Имам предвид цвят на косата, очи, ръст, възраст и прочие.

— Ами беше доста висок. По-висок от вас, струва ми се. Нито слаб, нито дебел, може да се каже, здраво сложен, имаше доста широки рамене. Сини очи. Е, не съм съвсем сигурна. Светла коса, пепеляворуса й викат май, малко по-руса от моята. Разбира се, беше най-често с кепето, така че косата не се виждаше много-много. И имаше красиви зъби, това със сигурност си спомням. Очите му бяха кръгли… искам да кажа, изглеждаше малко опулен. Но определено си беше доста красив. Трябва да е някъде между трийсет и пет и четирийсет.

Мартин Бек зададе още няколко въпроса, но не узна нещо по-съществено. Когато се върна в стаята си, отново прегледа списъка и бързо намери името, което търсеше. Нямаше посочен адрес, само бележка, че е работила на „Диана“ от 1960 до 1963 година.

Отне му само една-две минути да я открие в телефонния указател на град Векшьо, но се наложи да чака дълго, докато тя отговори. Отначало не се съгласяваше, обаче не можа да откаже да се срещне с него.

Мартин Бек хвана нощния влак и стигна във Векшьо в шест и половина. Още беше тъмно и въздухът бе мек и влажен. Той се разходи из улиците и видя как градът се събужда. В осем без петнайсет отново беше на гарата. Беше си забравил галошите и влагата проникваше през тънките подметки на обувките му. От павилиона си купи вестник, прочете го на пейка в чакалнята с крака, опрени на парното. След малко излезе, намери отворено кафене, пи кафе и зачака.

В девет стана и плати. Четири минути по-късно беше пред вратата на жената. На метална табелка пишеше „Ларшон“, а отгоре бе залепена визитна картичка с името Сив Свенсон със засукани букви.

Вратата отвори едра жена със светлосин пеньоар.

— Госпожица Ларшон? — попита Мартин Бек.

Жената направи гримаса и изчезна. От вътрешността на жилището се чу гласът й:

— Карин, на вратата има един мъж, пита за теб!

Отговор не се чу, но едрата жена се върна и го покани да влезе. После изчезна.

— Не ви очаквах толкова рано — каза жената вътре.

В черната й коса, небрежно събрана на тила, проблясваха сиви нишки. Лицето й бе тясно и изглеждаше дребно в сравнение с тялото. Чертите бяха правилни и красиви, но кожата беше изхабена и без грим. Имаше следи от туш около кафявите, леко раздалечени очи. Зелената жарсена рокля се въртеше около бюста и хълбоците й.

— Работя до късно през нощта, спя по цяла сутрин — каза тя с упрек в гласа.

— Моля за извинение — кимна Мартин Бек. — Дойдох да ви помоля за помощ по един въпрос, свързан със службата ви на „Диана“. Там ли работехте миналото лято?

— Не, миналото лято работех на параход, който пътува за Ленинград — отговори жената.

Все още стоеше права и гледаше с очакване Мартин Бек. Той седна в един от фотьойлите с дамаска на цветчета. После й подаде снимката. Тя я взе и се вгледа в нея. Почти незабележимо трепване мина по лицето й, очите леко се разшириха за част от секундата, но когато постави обратно фотографията, изразът й отново беше непроницаем и враждебен.

— Е?

— Познавате този мъж, нали?

— Не — отсече тя след миг колебание.

Прекоси стаята и взе цигара от стъклен бокал, който стоеше върху теракотена масичка до прозореца. Запали я и седна на дивана точно срещу Мартин Бек.

— Защо? Никога не съм го виждала. Защо питате?

Гласът й беше спокоен. Мартин Бек я наблюдава известно време, после каза:

— Знам, че го познавате. Срещнали сте го на „Диана“ по-миналото лято.

— Не. Никога не съм го виждала. Сега си вървете. Трябва да спя.

— Защо лъжете?

— Как не ви е срам да идвате тук и да ме разпитвате? Вървете си!

— Госпожице Ларшон, защо не си признаете, че го познавате? Знам, че не говорите истината. Ако не го направите, ще имате неприятности.

— Не го познавам.

— Мога да докажа, че сте видени заедно с този мъж няколко пъти, затова би било по-добре да кажете истината. Искам да знам кой е мъжът на тази снимка и вие ще ми кажете това. Бъдете разумна.

— Това е грешка. Имате грешка. Не знам кой е. Бъдете така добър и ме оставете на мира.

Докато си разменяха реплики, Мартин Бек незабелязано се вглеждаше в жената. Тя седеше на ръба на дивана и през цялото време буташе върха на цигарата с показалеца си, въпреки че нямаше пепел. Лицето й бе напрегнато и той забеляза как под кожата се движеха мускулите на челюстта й.

Тя се страхуваше.

Той не мръдна от фотьойла на цветчета и се опита да я накара да проговори. Но сега тя упорито мълчеше, не казваше абсолютно нищо, само седеше сковано на ръба на дивана и белеше парченца оранжев лак от ноктите си. Накрая се изправи и започна да крачи напред-назад из стаята. След време и Мартин Бек стана, взе си шапката и се сбогува. Тя не отговори, стоеше права с гръб към него, излъчваща враждебност.

— Ще се обадя пак — обеща той.

Преди да си тръгне, остави визитката си на масата.

Когато се прибра в Стокхолм, беше вечер. Отиде направо в метрото на път за дома.

На другата сутрин звънна на Йота Исаксон. Смяната й трябваше да започне следобед, така че тя го покани да намине, когато желае. Час по-късно той вече седеше в малкия й двустаен апартамент на „Кунгсхолмен“. Тя направи кафе в кухненския ъгъл и когато го наля и седна срещу него, той каза:

— Бях вчера във Векшьо и разговарях с вашата колежка. Тя отрече да е познавала някога мъжа. И изглежда много се страхуваше. Знаете ли защо не иска да признае, че го познава?

— Нямам представа. И въобще твърде малко знам за нея. Не беше от приказливите. Работихме заедно три лета, но тя много рядко говореше за себе си.

— Спомняте ли си дали е говорила за мъже по времето, когато сте били заедно?

— Само един път. Спомням си, че разказваше за някакъв приятен мъж, когото срещнала по време на пътуването с парахода. Трябва да беше второто лято, откак работехме заедно.

Тя наклони глава и запресмята наум.

— Точно така. Лятото на шейсет и първа беше.

— Често ли говореше за него?

— Споменаваше го понякога. Изглеждаше сякаш се срещат от време на време. Вероятно е пътувал няколко пъти или са се срещали в Стокхолм или Гьотеборг. Може да е бил пасажер. Може да е пътувал заради самата нея. Откъде да знам?

— Вие никога ли не го видяхте?

— Не. Въобще не се бях и замисляла, докато вие не попитахте. Може и да е този от снимката, макар че се държеше, сякаш не го беше виждала вече две лета поред. Така и не каза нищо.

— Какво ви говореше за него първото лято? Тоест през 1961?

— Ами нищо особено. Че бил приятен. Мисля, че спомена колко бил изискан. Предполагам, имаше предвид, че е учтив и стилен или нещо такова. Сякаш обикновените хора не бяха достойни за нея. Но после престана да говори за него. Мисля, че всичко беше свършило или нещо се беше случило между тях, защото известно време в края на лятото беше доста потисната.

— На следващото лято срещнахте ли се пак?

— Не, тогава тя все още беше на „Диана“, а аз на „Юно“. Видяхме се един-два пъти във Вастена, там параходите се засичат, но така и не разговаряхме. Още едно кафе?

Мартин Бек усети как стомахът му се разбунтува, но не можа да откаже.

— Да не е направила нещо, щом толкова разпитвате?

— Не — каза Мартин Бек, — нищо не е направила, но искаме по-скоро да се доберем до този мъж на снимката. Спомняте ли си да е казала или направила нещо миналото лято, което да има връзка с този човек?

— Не, не си спомням. Деляхме една каюта и тя понякога изчезваше нощно време. Предполагам, че се е срещала с някой мъж, но не съм от онези, дето си пъхат носа в чужди работи. Знам само, че не изглеждаше особено щастлива. Искам да кажа, че ако бе влюбена в някого, би трябвало да е щастлива. Но тя не беше, по-скоро беше тъжна и нервна. Чак ми се струваше странно. Може да е зависело от болестта й. Тя напусна, преди да е свършил сезонът, мисля, цял месец преди това. Просто една сутрин не се появи и аз останах сама и работих целия ден, докато й намерят заместничка. Казаха, че влязла в болница, но никой не знаеше какво й е. Във всеки случай онова лято не се върна повече. И оттогава не съм я виждала.

Тя доля кафе и накара Мартин Бек да изяде една-две сладки, докато продължаваше да приказва, много и охотно, за работата си, за колеги и пътници, които си спомняше. Мина още цял час, докато той най-сетне си тръгна.

Времето се беше прояснило. Улиците бяха почти сухи и слънцето светеше от ясното небе. На Мартин Бек му беше лошо от кафето и затова се върна в Кристинеберг пеша. Докато вървеше по крайбрежната улица на Нор Меларстранд, размишляваше какво е научил от двете сервитьорки.

От Карин Ларшон нищо не беше узнал, но все пак посещението във Векшьо го беше убедило, че тя познава мъжа, ала не смее да говори.

От Йота Исаксон беше научил следното:

Че Карин Ларшон е срещнала на борда на „Диана“ един мъж през лятото на 1961 година. Вероятно от случайните пътници, пътувал с този параход няколко пъти същото лято.

Че тя две лета по-късно, а именно лятото на 1963, е срещнала мъж, вероятно също от случайните пътници, който от време на време е пътувал с парахода. Този мъж според Йота Исаксон много вероятно е човекът от снимката.

Че тя това лято е била потисната и нервна и че един месец преди края на сезона, тоест в началото на август, е прекъснала работа и е влязла в болница.

Той не знаеше защо. Нито в коя болница, нито за колко време. Изглежда единственият начин беше да попита самата нея.

Щом се прибра в стаята си, набра номера във Векшьо, но никой не отговори. Предположи, че спи или работи в друга смяна.

Целия следобед звъня няколко пъти, вечерта също. Никакъв отговор.

На следващия ден в два часа, на седмия опит, отговори глас, който той реши, че принадлежи на едрата жена с пеньоара.

— Не, няма я. Замина.

— Кога?

— Онази вечер. Кой пита?

— Един приятел. Къде замина?

— Не каза. Но чух, че се обади да пита за гьотеборгския влак.

— Не чухте ли нещо повече?

— Изглежда, че се канеше да работи на някакъв кораб.

— Кога реши да замине?

— Трябва да е станало ужасно бързо. Оня ден сутринта тук беше някакъв мъж и после тя внезапно реши да пътува. Беше неузнаваема.

— Знаете ли на кой кораб се канеше да работи?

— Не, това не чух.

— Дълго ли ще отсъства?

— Не каза. Да й предам ли нещо, ако се обади?

— Не, благодаря.

Беше си отишла, беше избягала презглава. Той знаеше със сигурност, че вече се намира на някой кораб някъде далеч. И сега със същата сигурност знаеше онова, което доскоро беше само предполагал.