8.

— Не може да се каже, че изглеждаш особено здрав — констатира Колберг.

Мартин Бек усещаше всичко друго, но не и че е здрав. Имаше хрема, болеше го гърлото, ушите му горяха, бронхите му свистяха. Настинката като по програма бе навлязла в най-болезнената си фаза. Все пак умишлено пренебрегна и нея, и домашните атаки, прекарвайки целия ден в канцеларията си. Преди всичко избяга от задушаващите грижи, които щяха да се изсипят върху му, ако бе останал на легло. След като децата израснаха и почнаха да й се изплъзват, жена му с кавгаджийска разгорещеност и маниакална грижовност се вживя в ролята на домакиня и периодите му на инфлуенца бяха за нея събития, равни на рождените дни и националните празници.

Освен това по известни причини не му се седеше в къщи.

— Защо висиш тук, като не си здрав?

— Нищо ми няма.

— Я не мисли толкова за тази история. Не ни е за пръв път да се проваляме. Нито пък за последен, знаеш го така добре, както и аз. От това няма да ни стане нито по-добре, нито по-зле.

— Не мисля точно за това.

— И не му мисли. Вреди на морала.

— На морала?

— Да, ами представи си какви глупости могат да ти минат през главата само ако им позволиш. Размишлението е майка на неефективността — заключи Колберг и излезе.

Беше тъжен и лишен от събития ден, пълен с кихане, кашляне, храчене и сива всекидневна работа. Звъня два пъти в Мутала, предимно за да ободри Алберг, който в светлината на новия ден бе осъзнал, че неговата находка е без особена стойност, поне доколкото можеше да бъде свързана с трупа в басейна на шлюза.

— Предполагам, че не е трудно да прецениш наново нещата, дори ако си се трепал като куче без резултат.

Алберг звучеше съкрушен и разкаян, когато каза това. Беше почти сърцераздирателно.

Изчезналото момиче от Ренг все още беше изчезнало. Това не го безпокоеше. Защото беше сто петдесет и пет сантиметра висока, с изрусена коса и фризура ала Бриджит Бардо.

Когато стана пет часът, той взе такси до дома, но слезе при станцията на метрото и измина останалото разстояние пеш, най-вече за да спести ужасния икономически спор, който несъмнено би последвал, ако жена му го видеше да се прибира с такси.

Не можеше нищо да яде, но изгълта чаша чай от лайка. За всеки случай. Остава да ме заболи и стомахът, каза си Мартин Бек. После отиде да си легне и заспа почти веднага.

На другата сутрин се чувстваше малко по-добре, със стоическо спокойствие изпи чаша вряла медена вода и изяде една коричка. Дискусията за здравословното му състояние и непосилните изисквания към държавните служители доста се проточи и когато пристигна в Кристинеберг, часът вече беше десет и четвърт.

На бюрото му лежеше телеграма.

Минута по-късно, за пръв път през осемгодишната си служба, Мартин Бек влетя в стаята на шефа, без да почука и въпреки светещата червена лампа, предупреждаваща за посетител.

Вечно навъртащият се наоколо Колберг седеше на едната си кълка на ръба на бюрото и проучваше копие от някакъв жилищен план. Хамар си беше на мястото, в своя стол, подпрял тежката си глава на ръце. И двамата зяпнаха срещу натрапника.

— Получих телеграма от Кафка.

— Доста бодро начало на работния ден — отбеляза Колберг.

— Така се казва човекът. Криминалист от Линкълн в Америка. Идентифицирал е жената от Мутала.

— Че може ли да го направи с телеграма? — попита Хамар.

— Изглежда.

Той постави листа на масата. Тримата прочетоха текста.

„ТОВА Е НАШЕТО МОМИЧЕ. ОЛ РАЙТ. РОУЗАНА МАКГРО, НА 27, БИБЛИОТЕКАРКА. ОБМЕН НА ПО-НАТАТЪШНА ИНФОРМАЦИЯ НУЖЕН КОЛКОТО СЕ МОЖЕ ПО-СКОРО. КАФКА. ОТДЕЛ УБИЙСТВА.“

— Роузана Макгро — повтори Хамар. — Библиотекарка. А вие не вярвахте.

— Аз си имах теория — възрази Колберг. — Че е от Мьолби. Къде се намира Линкълн?

— В Небраска, някъде във вътрешността на Щатите — поясни Мартин Бек.

Хамар още един път прочете съобщението.

— Остава ни само да почнем отначало. Сега изглежда малко по-добре. Но как е попаднала в Мутала?

Той остави телеграмата.

— Ще получим повече информация по пощата. Това не казва много-много.

— За нас си е много — обади се Колберг. — Не сме разглезени.

— Е? — попита спокойно Хамар. — Ти и аз най-напред трябва да изясним това тук.

Мартин Бек се върна в стаята си, седна и известно време масажира слепоочията си. Първото ненадейно чувство за напредък донякъде изчезна. Трябваше да минат три месеца, за да се получи информация, която в деветдесет и девет от случаите идваше гратис. Цялата истинска работа тепърва предстоеше.

Посолството и областният управител можеха да почакат. Той дръпна към себе си телефона и се обади в Мутала.

— Да — прозвуча гласът на Алберг.

— Идентифицирана е.

— Наистина?

— Така изглежда.

Алберг не каза нищо.

— Била е американка. От едно място на име Линкълн, в Небраска. Пишеш ли?

— Да, по дяволите.

— Казвала се е Роузана Макгро. Записа ли?

— Бъди сигурен.

— На двайсет и седем години, библиотекарка. Това е всичко, което знам за момента.

— Как успя?

— Обикновена работа. Издирвали са я постепенно. Не чрез Интерпол. Чрез посолството.

— Параходът — досети се Алберг.

— Какво каза?

— Параходът. Откъде може да се появи един американски турист, ако не от параход? Може да не е точно от „моя“, а от някаква увеселителна яхта. Оттук минават такива.

— Не знаем дали е била туристка.

— Така е. Започвам веднага. Ако е познавала някого тук или е живяла в града, ще го установя за двайсет и четири часа.

— Добре. Ще се обадя, щом науча нещо повече.

Мартин Бек приключи разговора, кихвайки в ухото на Алберг. Тъкмо да се извини, онзи вече бе затворил.

Въпреки че главоболието не бе стихнало и ушите му бучаха, определено се чувстваше по-добре. Сякаш беше бегач на дълги разстояния секунда преди старта. Само две неща го безпокояха. Убиецът бе направил фалстарт, имаше три месеца преднина, а той самият не знаеше накъде ще бяга.

Някъде под повърхността на обезпокоителната перспектива и разсъжденията му върху различни критерии, полицейският му ум вече бе почнал планирането на обичайното разузнаване за следващите четиридесет и осем часа, от което можеше предварително да се очаква някакъв резултат. Така както е сигурно изтичането на пясъка в пясъчния часовник.

Всъщност през тези три месеца не беше мислил за нещо друго, освен за това. За момента, в който най-после ще започне разследването. Досега имаше чувството, че шляпа в блато посред непрогледна тъмнина. Сега усети първата здрава буца пръст под краката си. Следващите нямаше да са толкова далеч.

Не очакваше светкавични резултати. Ако Алберг открие, че жената от Линкълн е работила в Мутала или е живяла у познати в града, или че въобще някога е отсядала там, би го изненадало повече, отколкото ако убиецът ей сега влезе през вратата и постави изобличителния материал на бюрото му.

За сметка на това доста се надяваше на допълнителна информация от Щатите, без да изпитва особено нетърпение. Мислеше за различните сведения, които можеха да бъдат доставени от човека в Америка, после за упоритото твърдение на Алберг и напълно неоснователната му мисъл, че жената е дошла с кораб. Естествено, логично е да се предположи, че тя е била хвърлена във водата от кола. Колата е новият домашен бог на човека, тя успя да изземе повечето му функции, включително и нелегалното транспортиране на трупове.

Веднага след това се замисли за детектива лейтенант Кафка, как ли изглежда и дали полицейското управление, в което работи, прилича на онези, дето ги показват по телевизията.

Запита се колко ли е часът сега в Линкълн, къде ли е живяла жената, дали жилището й не стои празно и заключено, облепено с бели ленти, и дали вътре въздухът не е спарен и тежък, пълен с фин, неподвижен прах.

Усети, че географските му познания за Северна Америка са доста смътни. Въобще не знаеше къде е Линкълн, а името Небраска не му говореше повече от всякакви други имена.

След обяда отиде в библиотеката и хвърли поглед на картата на света. Намери бързо Линкълн, градът наистина беше навътре в страната, всъщност съвсем в центъра на САЩ. Вероятно бе доста голям, но той така и не откри някакви справочници с данни за северноамериканските градове. С помощта на джобния си алманах изчисли разликата в часовете и установи, че са седем. Сега часовникът сочеше два и половина следобед, значи при полицая от Линкълн трябва да беше седем и половина сутринта и вероятно Кафка още си лежеше в леглото и четеше сутрешния вестник.

Остана замалко пред картата, после постави пръст върху голямата колкото главичка на карфица черна точка в югоизточния ъгъл на щата Небраска и си каза наум:

— Роузана Макгро.

Повтори името още няколко пъти, сякаш за да го набие здраво в съзнанието си.

Когато се върна, Колберг седеше зад бюрото, погълнат от нанизването на кламери в безкрайна верига.

Телефонът звънна, преди някой от двамата да е казал нещо.

— Телефонната централа прехвърля разговор от Съединените щати. Ще бъде проведен след около трийсет минути. Ще говорите ли?

Значи детективът лейтенант Елмър Б. Кафка не си лежеше в леглото със сутрешния вестник. Още едно прибързано заключение.

— От Америка, мамка му — възхити се Колберг.

Разговорът дойде след около три четвърти час. Най-напред се чуваше объркано жужене от много телефонистки, които говореха една през друга, после проби гласът, изненадващо ясен и отчетлив:

— Йеа, Кафка е на телефона. Вие ли сте, мистър Бек?

— Йес.

— Получихте ли телеграмата ми?

— Йес. Тенк ю.

— Ясна е, нали?

— Има ли някакво съмнение, че не е същата жена?

— Говориш като туземец — вметна Колберг.

— Не, сър, това си е Роузана. Идентифицирах я за по-малко от час благодарение на великолепното ви описание. Дори два пъти го проверих. Дадох го на приятелката й и на бившия й приятел от Омаха. И двамата бяха напълно сигурни. Както и да е, изпратил съм ви снимки и някои други неща.

— Кога е напуснала дома си?

— В началото на май. Идеята й била да прекара два месеца в Европа. Било е първото й пътуване в чужбина. Доколкото знам, пътувала е сама.

— Знаете ли нещо повече за плановете й?

— Не много. Всъщност никой тук не знае. Но мога да ви дам следа. Изпратила е картичка от Норвегия на приятелката си, в която пише, че щяла да остане една седмица в Швеция, след това да продължи за Копенхаген.

— Нищо повече ли не е написала?

— Ами… споменала е за качване на шведски кораб. Един вид обиколка по езеро или нещо подобно. Не ни стана много ясно.

Мартин Бек сдържа дъха си.

— Мистър Бек, там ли сте?

— Йес.

Връзката бързо се влоши.

— Разбрах, че е била убита — повиши глас Кафка. — Хванахте ли го?

— Още не.

— Не ви чувам.

— Надявам се в най-скоро време, още не — викна и Мартин Бек.

— Застреляхте ли го?

— Какво? Не, не е застрелян…

— Да, да, чувам, застреляли сте копелето — крещеше онзи от другата страна на Атлантика. — Страхотно! Ще кажа на тукашните вестници.

— Това е недоразумение — изкрещя Мартин Бек.

Последната реплика на Кафка дойде като слаб шепот сред ужасния шум.

— Да, разбирам идеално. Имам и вашето име, ол райт. Доскоро. Ще се обадя пак. Спорна работа, Мартин.

Мартин Бек постави слушалката. Остана прав през целия разговор. Беше пламнал и челото му лъщеше от пот.

— Какво си се развикал? — сяде го Колберг. — Да не мислиш, че има мегафон до Небраска?

— Не се чуваше добре накрая. Той мисли, че съм застрелял убиеца. Щял да уведоми вестниците.

— Върховно! Утре там ще си героят на деня. Вдругиден ще те направят почетен гражданин, а за Коледа ще ти пратят ключа на града. Позлатен. Железният стрелец Мартин, отмъстителят от Багармосен. Момчетата ще пукнат от смях.

Мартин Бек изтри потта от челото си.

— Е, какво каза, общо взето, твоят шериф? Или изцяло задържа вниманието си върху това, колко си гениален?

— Най-много хвалби получи ти, за твоето описание. Великолепно описание, каза.

— Сигурен ли е в идентичността?

— Да, абсолютно, проверил е при нейната приятелка и някакъв бивш годеник.

— А по-нататък?

— Заминала е от къщи в началото на май. Щяла да прекара два месеца в Европа. За пръв път излизала в чужбина. Била сама. Изпратила картичка от Норвегия на приятелката си, писала, че ще бъде тук една седмица и после щяла да продължи за Копенхаген. Каза, че изпращал по пощата снимки и други неща.

— Това ли беше всичко?

Мартин Бек отиде до прозореца и се загледа навън. Хапеше нокътя на палеца си.

— На картичката пишела, че ще направи пътуване с кораб. Един вид обиколка из шведските езера.

Той се обърна и се втренчи в своя колега. Колберг вече не се усмихваше и насмешливият блясък в очите му бе угаснал. След минута каза много бавно:

— Значи наистина е пристигнала с оня параход. Нашият приятел в Мутала е прав.

— Така изглежда — съгласи се Мартин Бек.

Загрузка...