С гвоздей в черепа

Глава дванадесета

Веднага щом вратата се затвори зад следователя, съдията хвърли документа обратно на писалището. Скръстил ръце, той остана да седи така, опитвайки се безуспешно да подреди обърканите мисли, които се блъскаха в главата му. Най-сетне стана и облече ловните си дрехи. Може би малко езда на открито щеше да му помогне да ободри ума си. Каза на коняря да доведе любимия му кон и напусна трибунала.

Първо обиколи в галоп няколко пъти стария учебен полигон. После тръгна по главната улица и излезе от града през северната порта. Подкара коня с бавна стъпка надолу по покрития със сняг склон до мястото, където пътят излизаше на широката бяла равнина. Забеляза, че небето има оловен цвят — изглежда, пак щеше да вали.

Два големи камъка отдясно показваха началото на тясната пътека, която водеше нагоре към хребета, известен като хълма на лекарствата. Съдията реши да се изкачи догоре и след това упражнение да се прибере. Язди по пътеката до мястото, където тя ставаше много стръмна, после слезе от коня, потупа го по шията и привърза юздите към един дънер.

Тъкмо се канеше да започне да се катери, когато внезапно застина на мястото си. По снега личаха пресни отпечатъци от малки обувки. Подвоуми се дали да продължи. После вдигна рамене и тръгна нагоре.

Билото на хребета беше голо, на него имаше само едно дърво — зимна слива. Черните клони бяха покрити с малки червени пъпки. На другия край, близо до дървените перила, една жена в сив кожух дълбаеше снега с малка лопатка. Като чу скриптенето на снега под тежките ботуши на съдията, тя се изправи. Остави бързо лопатката в кошничката пред краката си и направи дълбок поклон.

— Виждам — каза съдията, — че събирате лунна билка.

Госпожа Гуо кимна. Кожената качулка великолепно подчертаваше красотата на нежното й лице.

— Не ми провървя много, Ваша Милост, събрах само толкова! — усмихнато каза тя и посочи към снопчето в кошницата.

— Качих се дотук, за да се поразтъпча малко — обясни съдията. — Исках да освежа мисълта си, защото убийството на учителя Лан тегне на душата ми.

Лицето на госпожа Гуо изведнъж помръкна. Като се загърна по-плътно с шала си, тя прошепна:

— Просто не мога да повярвам! Той беше толкова силен и здрав!

— И най-силният мъж е беззащитен срещу отровата! — сухо отбеляза съдията. — Имам сигурна улика срещу човека, извършил това злодеяние.

Очите на госпожа Гуо се разшириха.

— Кой е този мъж, Ваша Милост? — едва чуто запита тя.

— Не съм казал, че е мъж! — бързо отвърна съдията.

Тя поклати бавно малката си глава и каза твърдо:

— Трябва да е бил мъж! Виждах учителя често, защото той беше приятел на съпруга ми. Винаги се държеше много любезно и мило, включително и към мене, но се чувствуваше, че отношението му към жените е… по-различно.

— Какво искате да кажете? — попита съдията.

— Ами — бавно отговори госпожа Гуо, — той като че ли… не усещаше присъствието им. — Бузите й пламнаха и тя сведе глава.

Съдията се почувствува неловко. Той отиде до перилата и погледна надолу. Неволно отстъпи назад — пред очите му се откри отвесен скат, който пропадаше на повече от петдесет стъпки, а в подножието на хребета изпод снега стърчаха остри канари.

Загледан в ширналата се долу равнина, Ди не знаеше какво да каже. „Да усещаш присъствието на някого…“ Този израз го смути по особен начин. Той се обърна и попита:

— Онези котки, които видях у вас оня ден… вашият съпруг ли се грижи за тях или вие?

— И двамата, Ваша Милост — спокойно отговори госпожа Гуо. — Мъжът ми не може да гледа с безразличие страдащи животни. Често носи у дома болни или бездомни котки. После аз поемам грижата за тях. Имаме вече седем — големи и малки!

Съдията кимна разсеяно. Погледът му падна върху сливовото дръвче и той подхвърли:

— Това дърво сигурно ще бъде много красиво, когато разцъфне!

— Да — живо каза тя, — това ще стане в един от близките дни! Как беше казал поетът?… Нещо за това, как се чува падането на цветовете върху снега…

Съдията знаеше старинното стихотворение, но каза:

— Спомням си няколко подобни стиха… — После добави делово: — Е, госпожо Гуо, вече трябва да се връщам в трибунала.

Тя се поклони дълбоко и съдията пое надолу по стръмнината.

По време на своя скромен обяд Ди премисли разговора си със следователя. Когато влезе слугата, за да донесе чай, той му заповяда да повика началника на стражниците, който веднага се яви.

— Иди в магазина за памук на госпожа Лу, близо до храма на бога на града — нареди му съдията, — и я доведи тук. Искам да и задам няколко въпроса.

След като началникът на стражниците излезе, съдията дълго седя пред чая си, без да посегне към него. Помисли си унило, че може би ще бъде твърде глупаво да се връща към старата история със смъртта на Лу Мин сега, когато трибуналът трябваше да разглежда делата по две други убийства. Но онова, което разказа следователят, беше интересно. И отвличаше мисълта му от подозрението, което го гнетеше така дълбоко…

Ди полегна на кушетката, за да дремне. Но сънят не идваше. Като се въртеше на всички страни, той се опитваше да си припомни пълния текст на стихотворението за падащите цветове. Най-сетне успя. Стиховете бяха написани от един поет, живял преди около две столетия, носеха заглавието „Зимна вечер в женските покои“ и гласяха:

Стихотворението не беше много известно — тя вероятно бе видяла само последните два стиха, цитирани някъде. Или пък знаеше цялото произведение и нарочно го бе споменала? Ядосан и намръщен, Ди скочи от кушетката. Винаги го бе интересувала само поучителната поезия, писането и четенето на любовни стихове считаше за губене на време. И все пак сега, точно в това стихотворение, забеляза особена дълбочина на чувствата.

Разгневен на себе си, съдията отиде при мангала и обърса лицето си с гореща влажна кърпа. После седна зад писалището и се зае да чете служебните писма, донесени от старши писаря. Когато пристигна началникът на стражниците, го завари погълнат от това занимание.

Като забеляза покрусения вид на служителя си, съдията запита:

— Какво се е случило, началник? Мъжът нервно заопипва мустачките си.

— Да ви кажа истината, Ваша Милост — отвърна той, — госпожа Лу отказа да дойде с мене!

— Как така?! — учудено попита съдията. — За каква се смята тя?

— Каза — унило продължи началникът на стражниците, — че отказва да дойде, защото нямам писмена заповед да я доведа. — Като видя, че съдията се кани да му се скара, той побърза да добави: — Наруга ме и вдигна такава врява, че около нас се събра цяла тълпа. Крещеше, че в империята все още има закони и трибуналът няма право да призовава една порядъчна жена без основателни причини. Опитах се да я довлека насила, но тя започна да се дърпа и тълпата застана на нейна страна. При това положение реших, че ще е по-добре да се върна и да питам Ваша Милост какво да правя.

— Щом иска писмено разпореждане, ще го има! — ядосано каза съдията. Той грабна четката и бързо попълни един формуляр. После го подаде с думите: — Иди на мястото с четирима стражници и доведи тук тази жена!

Началникът на стражниците тръгна незабавно.

Съдията се заразхожда из кабинета. Каква вещица беше тази госпожа Лу! Помисли си, че той наистина бе случил е жените си. Първата му жена, най-голямата дъщеря на най-добрия приятел на баща му, беше много културна. Дълбокото разбирателство с нея винаги му бе давало упование в трудни моменти, а двамата им синове бяха несекващ извор на радости. Втората му жена не беше толкова високо образована, но беше красива, притежаваше здрав разум и много успешно ръководеше голямото му домакинство. Дъщерята, която му бе родила, имаше същия уравновесен характер. Своята Трета жена бе взел, когато служеше на първото си местоназначение, в Пънлай. След някои ужасни преживелици семейството й я бе изоставило. Съдията я прибра в своя дом като камериерка на Първата си жена, която силно се привърза към нея и скоро настоя Ди да я вземе за съпруга. В началото съдията отказа, защото считаше, че по този начин би злоупотребил с благодарността на девойката. Но когато тя му призна, че наистина го обича, той отстъпи и никога не бе съжалявал за това. Тя беше хубава, жизнерадостна девойка и беше чудесно, че с нея ставаха четирима, тъй като винаги можеха да играят на домино, любимата му игра.

Изведнъж съдията си помисли, че животът в Бейджоу сигурно е доста скучен за жените му. Реши да се постарае да им подбере хубави подаръци за Нова година, която тъкмо наближаваше.

Ди отиде до вратата и повика слугата.

— Още ли не се е върнал никой от помощниците ми? — попита той.

— Не, Ваша Милост — отговори слугата. — Първо имаха продължително съвещание в канцеларията с почитаемия Чу Даюан, после излязоха всички заедно.

— Кажи на коняря да доведе коня ми! — заповяда съдията. Той реши, че докато помощниците му събират сведения във връзка с убийството на Лан, би могъл да посети Пан Фън. По пътя щеше да мине край магазина за хартия и да попита Йе Пин дали брат му Йе Тай все още не се е появил. Не можеше да се освободи от лошото предчувствие, че продължителното отсъствие на Йе Тай предвещава нови неприятности.