С гвоздей в черепа

Глава седемнадесета

Когато се прибраха в личния му кабинет, съдията каза с уморен глас:

— Личността на Чу Даюан е била раздвоена. Външно той беше добродушният атлет, когото вие, Ма Жун и Цяо Тай, не можехте да не харесвате. Но душата му е била гнила, разядена от непрекъснато терзание, породено от физическа слабост.

Ди направи знак на Тао Ган, който бързо напълни чашата му с чай. Съдията го изпи жадно и продължи към Ма Жун и Цяо Тай:

— Имах нужда от време, за да претърся резиденцията на Чу. Трябваше да го изненадам, защото той е хитър като дявол. Ето защо го изпратих заедно с вас двамата за зелен хайвер в Селото на петте овена. Ако не бяха убили Хун, още снощи щях да разкажа на всички ви теорията си за престъплението на Чу. Но след това ново зверство разбрах, че не ще мога да искам от вас да се държите естествено с убиеца на инспектора. И аз самият не бих могъл да го направя!

— Да бях знаел — свирепо каза Ма Жун, — щях да удуша това куче със собствените си ръце.

Съдията поклати глава. Настъпи продължително мълчание. После Тао Ган запита:

— Кога Ваша Милост разбра, че обезглавеното тяло не е на госпожа Пан?

— Трябваше да се досетя веднага! — горчиво каза съдията, — защото съществуваше една очевидна нелогичност.

— Каква нелогичност? — възбудено попита Тао Ган.

— Пръстенът! — отговори съдията. — По време на аутопсията Йе Пин заяви, че рубинът е бил изтръгнат. Щом като убиецът е искал да вземе камъка, защо просто не е свалил целия пръстен от ръката?

Тао Ган се плесна по челото, а съдията продължи:

— Това е първата грешка, допусната от убиеца. Но аз не само пропуснах да я забележа, ами не обърнах достатъчно внимание и на една друга подробност, която подсказваше, че тялото не е на госпожа Пан, а именно — липсата на обувките!

Ма Жун поклати глава.

— Наистина, трудно е да се прецени — каза той — дали тези свободни рокли и леки долни дрехи, с които се обличат жените, са им по мярка, или не. Виж, с обувките е друго…

— Точно така — каза съдията. — Убиецът е знаел, че ако остави само дрехите на госпожа Пан, ние ще се запитаме къде са обувките, а ако остави и тях, можем да открием, че не са по мярка на трупа. И тъй, той се е изхитрил да вземе със себе си всичко, като се е надявал това така да ни обърка, че да не отдадем достатъчно внимание на липсващите обувки.

Съдията въздъхна и продължи:

— За нещастие стана точно така, както е очаквал той! След това обаче убиецът е допуснал втора грешка — благодарение на нея намерих вярната следа и прозрях онова, което ми се бе изплъзнало в началото… Влюбен до полуда в рубините, той не е могъл да ги остави в къщата на Пан. Затова, докато Пан беше в затвора, се е вмъкнал в спалнята и ги е взел от кутията за дрехи. Сглупил е и като се е съгласил да изпълни желанието на госпожа Пан да й занесе някои от любимите й рокли. По това се досетих, че тя е жива. Освен това, ако убиецът е знаел къде са камъните, той би ги взел още когато е извършил убийството. Някой му е казал за двойното дъно по-късно и този някой би могла да бъде само госпожа Пан. Тогава проумях защо пръстенът беше без камък и защо убиецът е взел със себе си всички дрехи. Той е искал да ви попречи да открием, че тялото не е на госпожа Пан. Знаел е, че единственият човек, който би могъл да разбере това, е мъжът й и се е надявал — отново основателно! — че когато подозренията паднат от Пан Фън, тялото вече ще е заковано в ковчега.

— А кога Ваша Милост разбра, че Чу Даюан е свързан с престъплението? — попита Цяо Тай.

— Чак след последния разговор с Пан Фън — отговори съдията. — В началото подозирах Йе Тай. Запитах се коя може да бъде убитата жена и тъй като само за госпожица Ляо бе съобщено, че е изчезнала, помислих, разбира се, че жертвата е тя. Следователят установи, че трупът не е на девственица, но от признанията на Ю Кан знаех, че и госпожица Ляо не е била такава. И друго: Йе Тай, както мислехме тогава, бе отвлякъл госпожица Ляо, а той бе достатъчно силен, за да й отреже главата. Имаше моменти, в които ми се струваше доста правдоподобно следното предположение: Йе Тай убива госпожица Ляо в пристъп на гняв, неговата сестра му помага да прикрие убийството и след това умишлено изчезва… Но скоро отхвърлих тази теория.

— Защо? — бързо попита Тао Ган. — Тя ми се струва много логична. Знаем, че госпожа Пан е била твърде близка с брат си, а освен това така би могла да се отърве и от мъжа си, за когото е нехаела!

Съдията поклати глава.

— Не забравяйте — рече той — историята с лака. От онова, което каза Пан Фън, разбрах, че само убиецът е могъл по невнимание да докосне оная прясно лакирана спалнята. Госпожа Пан е била предупредена и би внимавала много да не се допре до нея. Йе Тай нямаше изгаряния по ръцете, а едва ли би могъл да направи всичко това с нещастната жертва, ако е бил с ръкавици. Изгарянето с лака е улика срещу Чу Даюан. Спомням си два случая, сами по себе си доста обикновени, които сега изведнъж придобиват особено значение. Първо, изгарянето обяснява внезапното решение на Чу да организира ловна вечеря на открито вместо обикновено угощение на топло, в залата. Трябвало е през цялото време да бъде с ръкавици, за да прикрие пострадалата си ръка. Второ, става ясно защо Чу е пропуснал възможността да убие вълка, когато беше на лов с Ма Жун и Цяо Тай сутринта след убийството. Прекараната от него нощ е била ужасна и ръката много го е боляла… Освен това бях сигурен, че убиецът живее близо до Пан и вероятно има много голяма резиденция. Знаех, че е излязъл от къщата на Пан с една лена, която никой не е трябвало да види, и е носел голям вързоп. Той не би могъл да поеме риска за среща с нощната стража или някой патрул на военната полиция, защото те имат похвалния навик да спират и разпитват всички, които скитат през нощта с големи вързопи. Сега вече знаем, че Пан живее на една пуста улица и от неговата къща лесно може да се стигне до задната врата на резиденцията на Чу, като се върви откъм вътрешната страна на градската стена, където има само стари складове.

— Но точно преди да стигне до резиденцията си — възрази Тао Ган, — е трябвало да пресече главната улица близо до източната градска порта.

— Този риск не е бил голям — каза съдията, — защото стражите проверяват само хората, които минават през портата, а не покрай нея вътре в града… Когато по този начин стигнах до извода, че най-вероятно престъпникът е Чу, аз, разбира се, веднага се запитах какъв би могъл да бъде мотивът му. Тогава внезапно прозрях какво у него не е наред. Ако един здрав, енергичен мъж няма поколение въпреки осемте си жени, това означава, че той има някакъв физически недъг — такъв, който понякога може да се отрази много зле на мъжката психика. Пристрастеността към рубините, която е проявил, като е изтръгнал камъка от пръстена и е проникнал в къщата на Пан, за да вземе гривните, значително допълва портрета на Чу: той е човек с извратена душевност. Маниакалната му омраза към госпожица Ляо го е накарала да я убие.

— Как сте могли да отгатнете всичко това още тогава, господарю? — отново запита Тао Ган.

— Първо помислих, че всичко е било от ревност — отговори съдията, — ревност на застаряващ мъж към млада двойка. Но веднага отхвърлих тази мисъл, защото Ю Кан и госпожица Ляо са били сгодени от три години, а свирепата омраза на Чу се е породила съвсем наскоро. Тогава си спомних едно любопитно съвпадение. Ю Кан ни съобщи, че Йе Тай му казал как е научил тайната му от старата слугиня, когато разговарял с нея в коридора пред библиотеката на Чу. Секретарят ни каза още, че по-късно той самият е разговарял по този повод със слугинята пак в коридора, пред библиотеката. Хрумна ми, че Чу би могъл да подслуша и двата разговора. Първият, по време на който старицата е казала на Йе Тай за срещата в спалнята на Ю Кан, е дал повод на Чу да намрази госпожица Ляо: под собствената му стряха тя е дарила друг мъж с онова щастие, от което самият Чу е бил лишен по природа. Представям си как госпожица Ляо се е превърнала за Чу в символ на неговата безпомощност и как той си е въобразил, че единственото средство, което би могло да му помогне да стане истински мъж, е да я обладае… Вторият подслушан разговор, този между Ю Кан и слугинята, му е дал възможност да разбере, че Йе Тай е изнудвач. Чу е знаел колко близък е бил Йе Тай със сестра си и се е уплашил, че госпожа Пан може да каже на брат си за срещите им, а дори може би и за момичето от покрития пазар. Не е могъл да се изложи на риска Йе Тай да научи всичко и да го изнудва до края на живота му, затова е решил да го премахне. Това мое предположение съвсем точно съвпадна с фактите, защото Йе Тай изчезна след обяда на същия ден, в който Ю Кан е разговарял със старата слугиня… Когато чрез тези разсъждения установих, че Чу е имал както мотив, така и възможност да извърши престъплението, ме осени една друга мисъл… Всички знаете, че не съм суеверен, но това не означава, че отричам съществуването на свръхестествени явления. Оная вечер, когато на угощението в къщата на Чу видях снежния човек в страничната градина, усетих ясно ужасното, злокобно присъствие на насилствена смърт. Спомних си как по време на вечерята Чу ми подметна, че снежните човеци ги правят децата на слугите му. Но Ма Жун и Цяо Тай ми бяха казали, че и самият Чу си прави снежни човеци, за да му служат като мишени при упражненията в стрелба с лък. Изведнъж ми хрумна, че ако някой иска бързо да скрие отрязана човешка глава в това мразовито време, би било най-удобно да я покрие със сняг и да я използва за глава на снежен човек. Това решение особено би харесало на Чу, защото би му помогнало да удовлетвори безумната жажда за мъст, породена от омразата към госпожица Ляо. Забивайки стрела след стрела в главите на снежните си мишени, той е щял да си въобразява, че стреля в нея…

Съдията замълча, потръпна и се загърна по-плътно в кожената си наметка. Тримата му помощници го гледаха бледи, напрегнати лица. В стаята като че ли надвисна зловещата сянка на това безумно престъпление. След дълга пауза съдията продължи:

— Вече бях убеден, че убиецът е Чу, липсваше ми неоспоримо доказателство. Възнамерявах да ви обясня теорията си снощи, след заседанието и после заедно да обсъдим как да организираме внезапно претърсване на резиденцията му. Ако действително намерехме там госпожа Пан, Чу беше загубен. Но тогава той уби Хун. Ако бях разговарял с Пан Фън половин ден по-рано, щяхме да се насочим към Чу, преди той да убие инспектора. Но съдбата бе решила друго…

В стаята настана печална тишина. След известно време Ди каза:

— Тао Ган може да ви разкаже всичко останало. Когато вие двамата напуснахте града заедно с Чу, ние с Тао Ган началника на стражниците отидохме в резиденцията на Чу и там намерихме госпожа Пан. Доведоха я в трибунала със закрит паланкин, без някой да разбере това. Тао Ган откри тайни шпионки във всички спални, а от разпита на старата слугиня стана ясно, че тя не знае нищо за историята на Ю Кан. Сега вече ни е известно от признанията на госпожа Пан, че наистина самият Чу е шпионирал Ю Кан и годеницата му. Предполагам, че при някой разговор с Йе Тай той се е изтървал да спомене нещо и хитрият мошеник се е досетил за останалото. Но когато Ю Кан го е попитал откъде знае тайната, Йе Тай е съчинил историята за слугинята, защото не е посмял да намеси Чу в своите изнудвачески намерения. Дали по-късно Йе Тай е дръзнал да изнудва Чу, или пък Чу само е подслушал разговора на Ю със слугинята и се е уплашил, че Йе Тай ще се опита да го изнуди — това са неща, които според мене никога няма да научим. Защото Чу е луд, а пък трупът на Йе Тай — убеден съм в това — лежи някъде зарит в снега… Говорих и с осемте жени на Чу. Бих желал да забравя онова, което те ми разказаха за живота си с него. Вече издадох необходимите разпореждания да ги върнат на родителите им. След приключването на делото всяка от тях ще получи значителен дял от състоянието на Чу… Неговата лудост го прави недостъпен за закона. Ще го съди Небето…

Съдията взе старата кутийка за визитни картички на Хун, която бе оставена на писалището пред него. Погали нежно избелелия брокат и внимателно я прибра в пазвата на халата си. После разгъна върху писалището лист хартия и взе четката. Тримата му помощници незабавно станаха и напуснаха кабинета.

Най-напред Ди съчини подробен доклад до префекта за убийството на госпожица Ляо Лиенфан, после написа две писма. Първото беше до най-възрастния син на инспектора Хун, който служеше като иконом в къщата на по-младия брат на съдията в Тайюан. Хун беше вдовец — сега синът му ставаше глава на семейството и трябваше да реши къде да погребе баща си. Второто писмо беше до Първата жена на съдията, което той изпрати на адреса на старата й майка, също в Тайюан. То започваше с обичайните въпроси за здравето на старата дама, след което Ди уведомяваше и жена си за смъртта на инспектора Хун. Подир приетите за такива случаи официални фрази той добавяше:

Ди предаде писмата на слугата с нареждане да ги изпрати незабавно и унесен в печални разсъждения, се зае със самотния си обяд. Беше капнал от умора, не му се мислеше за убийството на Лан и делото на госпожа Лу. Каза на слугата да донесе папката с бележките върху идеята му за държавни заеми, които да се отпускат без лихва на стопаните в случай на слаба реколта. Това беше любимият му проект, много вечери бе работил над него заедно с Хун, опитвайки се да състави предложение, което да се посрещне с одобрение от Финансовия съвет. Хун смяташе, че проектът може да се осъществи чрез икономии от другите разходи на околийската управа. Когато влязоха тримата помощници, завариха съдията вглъбен в изчисленията си. Той отмести книжата и каза:

— Искам да поговорим отново за убийството на учителя Лан. Аз все още мисля, че той е бил отровен от жена. Но до този момент единственото сведение, че е имал близка връзка с жена, са показанията на онзи млад негов ученик. Той ви е казал, че през нощта при учителя Лан е дошла някаква жена, но по дочутите думи не е могъл да разбере коя е тя.

Ма Жун и Цяо Тай кимнаха тъжно.

— Само ни направи впечатление — каза Цяо Тай, — че гостенката и домакинът не са си разменили обичайните учтиви поздравления. От това можем да заключим, че са се познавали много добре. Но ние вече знаем това, защото както вие сам забелязахте, господарю, Лан не е направил опит да прикрие голотата си, когато тя е влязла в кабината на банята.

— Какво точно е дочул от разговора младежът? — запита съдията.

— О, нищо особено! — отговори Ма Жун. — Тя изглеждала ядосана, че учителят я отбягва, а той казал, че това не е важно и добавил някаква дума, която звучала като „котенце“.

Съдията рязко се надигна в стола си.

— „Котенце“ ли? — изненадано попита той.

Ди изведнъж си спомни въпроса на дъщеричката на госпожа Лу. Тя го бе попитала къде е котенцето, на което приказва гостенинът на майка й. Това променяше всичко! Той бързо каза на Ма Жун:

— Веднага тръгвай на кон за къщата на Пан Фън! Той познава госпожа Лу още от времето, когато тя е била дете. Попитай го дали е имала галено име!

Ма Жун се слиса. Но той нямаше навика да задава излишни въпроси, и тръгна незабавно.

Съдията не каза нищо повече по този въпрос. Само помоли Тао Ган да приготви пресен чай и започна да обсъжда с Цяо Тай затрудненията, възникнали от обстоятелството, че на военната полиция бе дадена съдебна власт над цивилното население в околията.

Ма Жун се върна неочаквано бързо.

— Заварих Пан Фън много потиснат — докладва той. — Новината за позорното поведение на жена му го е наранила по-тежко и от първоначалното известие, че е била убита. Попитах го за госпожа Лу и той каза, че в училище са я наричали с галеното име „Котенце“.

Съдията стовари юмрука си върху масата.

— Това е следата, която се надявах да открия! — извика той.