С гвоздей в черепа

Глава двадесета

В северния квартал на града като че ли бе започнало истинско преселение на народите. По улиците се тълпяха хора, запътени към северната градска порта. Когато през нея пренасяха паланкина на съдията, тълпата се отдръпна, враждебно смълчана. Но щом се появи малкият закрит стол-носилка, в който носеха госпожа Лу, внезапно се чуха одобрителни възгласи.

Дългата върволица народ тръгна през заснежените хълмове, разположени на северозапад от града, и се насочи към платото, където се намираше главното гробище. Хората минаха по пътя, криволичещ между големи и малки надгробни могили, и се струпаха около разровения гроб в центъра на гробището, където стражниците бяха издигнали временен навес от тръстикови рогозки.

Когато слезе от паланкина си, съдията видя, че доколкото позволяваха обстоятелствата, временният трибунал беше вече стъкмен. Една висока дървена скамейка щеше да служи за съдийска маса. Край нея, на по-малка маса, седеше старши писарят и духаше на ръцете си, за да не измръзнат. Пред разровения гроб, върху дървени магарета, бе поставен голям ковчег. Край него стояха собственикът на погребалната къща и помощниците му. На снега бяха разстлани дебели тръстикови рогозки. Върху тях, край един преносим мангал, бе клекнал Гуо. Той енергично раздухваше огъня.

Наоколо в широк кръг бяха застанали около триста души. Съдията седна на единствения стол зад масата, а Ма Жун и Цяо Тай застанаха от двете му страни. Тао Ган се бе приближил до ковчега и любопитно го разглеждаше.

Носачите оставиха на земята носилката на госпожа Лу. Началникът на стражниците дръпна встрани завесата и отстъпи с отворена уста. Неподвижното тяло на госпожа Лу висеше отпуснато върху напречната преграда.

Тълпата сви обръча с гневен ропот.

— Вижте какво й е на тая жена! — нареди съдията на Гуо. А на помощниците си прошепна: — Да ни пази бог, ако е умряла в ръцете ни!

Гуо внимателно вдигна главата на госпожа Лу. Изведнъж клепачите й потрепнаха. Тя въздъхна дълбоко. Гуо отмести напречната преграда. С негова помощ жената тръгна към навеса, като се олюляваше и се подпираше на бамбукова пръчка. Когато видя изровения гроб, тя отстъпи и закри лице с ръкава си.

— Пак започнаха преструвките! — измърмори възмутено Тао Ган.

— Да — загрижено каза съдията, — но това се харесва на тълпата.

Ди удари с чукчето си по масата. Тук на открито, в студа, ударът прозвуча необичайно тихо.

— Сега — обяви съдията с висок глас — ще пристъпим към аутопсията на трупа на покойния Лу Мин.

Изведнъж госпожа Лу вдигна глава. Като се подпираше на пръчката си, тя каза бавно:

— Ваша Милост е баща и майка за нас, обикновените хора. Тази сутрин в трибунала не обмислих добре онова, което казах. Като злочеста млада вдовица, трябваше да защитя достойнството си, както и честта на учителя Лан. Получих справедливо наказание за непристойното си поведение. Сега умолявам на колене Ваша Милост ла спре дотук и да не осквернява ковчега на бедния ми покоен съпруг.

Тя падна на колене и три пъти удари челото си в земята. Над главите на зрителите се понесе одобрителен шепот. Ето, това беше разумно предложение за взаимна отстъпка. То им допадна, защото те бяха свикнали именно по този начин да разрешават затрудненията в ежедневието си.

Ди чукна върху масата.

— Аз, съдията — твърдо каза той, — никога не бих издал нареждане за извършването на тази аутопсия, ако нямах достатъчно основания да смятам, че Лу Мин е бил убит. Тази жена говори умно, но няма да ме възпре да изпълня дълга си. Отворете ковчега!

Когато собственикът на погребалната къща пристъпи напред, госпожа Лу отново се надигна. Полуобърната към тълпата, тя закрещя:

— Как можете да потискате народа по този начин? Такъв ли според вас трябва да бъде съдията? Твърдите че съм убила мъжа си, но какви са доказателствата ви? Нека ви кажа, че макар и да сте съдия, вие не сте всемогъщ! Казват, че вратите на по-висшите чиновници са винаги отворени за преследваните и потисканите. И не забравяйте: когато се докаже, че някой съдия неоснователно е обвинил невинен човек, законът му отрежда същото наказание, което би получил несправедливо обвиненият! Аз може да съм беззащитна млада вдовица, но няма да се примиря, докато съдийската шапка не падне от главата ви!

Гръмки викове: „Тя е права! Не трябва да се прави аутопсия!“ — се понесоха над тълпата.

— Тишина! — извика съдията. — Ако по трупа не се открият явни белези, доказващи убийство, аз с готовност ще приема наказанието, което бих поискал за тази жена!

Като видя, че госпожа Лу отново се кани да заговори, съдията посочи към ковчега и бързо продължи:

— Доказателството е тук, какво чакаме още? — Тълпата като че ли се разколеба. Ди кресна на собственика на погребалната къща: — Започвайте!

Човекът заби длетото си под капака, а двамата му помощници се заеха да работят от другата страна на ковчега. Не след дълго успяха да отковат тежкия капак и да го смъкнат на земята. Закрили с шалове носовете и устите си, те извадиха тялото заедно с дебелата рогозка, на която бе положено, и го поставиха пред съдийската маса. Някои от зяпачите, които в стремежа си да не пропуснат нищо се бяха приближили твърде много, сега побързаха да се дръпнат назад. Трупът представляваше отвратителна гледка.

Гуо постави от всяка страна на мъртвото тяло по една маса с горящ тамян. Спусна пред лицето си воал от прозрачна коприна, после свали дебелите си ръкавици и на тяхно място постави други, от по-тънка кожа. След тези приготовления той отправи поглед към съдията в очакване на знак, че може да започне.

Съдията попълни един формуляр, после се обърна към собственика на погребалната къща:

— Преди да започне аутопсията, искам да кажете как отворихте гроба.

— Съгласно разпорежданията на Ваша Милост — почтително отговори човекът — вашият покорен слуга и двамата му помощници отвориха гроба след пладне. Те намериха надгробната каменна плоча в същото положение, в което я бяха поставили преди пет месеца.

Съдията кимна и даде знак на следователя.

Гуо почисти трупа с потопена в гореща вода кърпа, след което го огледа педя по педя. Всички следяха работата му в напрегнато мълчание. Когато завърши почистването на предната страна, той обърна тялото и започна да разглежда тила на черепа. Опипа основата му с показалец, после премина към изследване на гърба.

Лицето на Ди бе пребледняло.

Най-сетне Гуо стана и се обърна към съдията, за да докладва.

— След като завърших външния оглед на тялото — каза той, — заявявам, че не открих признаци от насилствена смърт.

Зрителите закрещяха: „Съдията излъга! Освободете жената!“ Но хората от първия ред извикаха на застаналите отзад да пазят тишина, за да чуят какво ще каже следователят.

— Затова — продължи Гуо — покорният слуга на Ваша Милост моли за разрешение да премине към оглед на вътрешностите, за да установи дали не е била използувана отрова.

Преди съдията да успее да отговори, госпожа Лу изкрещя:

— Това не е ли достатъчно? Трябва ли да продължават гаврите с нещастното тяло?

— Оставете този чиновник сам да постави примката на шията си, госпожо Лу! — извика един мъж от първия ред. — Ние знаем, че сте невинна.

Госпожа Лу поиска да каже още нещо, но съдията вече бе дал знак на следователя и зрителите й викнаха да мълчи.

Гуо работи върху тялото дълго време, като си помагаше с пластинка от полирано сребро. Той внимателно разглеждаше краищата на костите, стърчащи от започналия да се разлага труп. Когато стана, погледна озадачено към съдията. В претъпканото гробище бе много тихо. След известно колебание Гуо каза:

— Трябва да докладвам, че и във вътрешността на тялото не открих признаци на отравяне. Доколкото се простират познанията ми, този човек е умрял от естествена смърт.

Госпожа Лу извика нещо, но думите й бяха заглушени от гневните крясъци на тълпата. Зрителите се втурнаха напред към навеса и разбутаха стражниците. Предните викаха:

— Смърт на това куче! Той оскверни гроба!

Ди стана от стола си и отиде пред масата. Ма Жун и Цяо Тай скочиха до него, но той грубо ги отблъсна.

Когато хората от предната редица видяха изражението на съдията, неволно отстъпиха назад и се смълчаха. Застаналите по-назад спряха да шумят, за да чуят какво става. Скръстил ръце в ръкавите си, съдията извика с гръмотевичен глас:

— Казах, че ще подам оставката си и ще го направя! Но не преди да проверя още едно нещо. Напомням ви, че до приемането на оставката съдията тук все още съм аз! Ако искате, можете да ме убиете, но имайте предвид, че тогава ще се превърнете в бунтовници, надигнали се срещу имперското правителство, и ще изтърпите последствията! Решете сами — аз съм тук!

Тълпата гледаше със страхопочитание внушителната му фигура. Хората се разколебаха. Съдията бързо продължи:

— Ако между вас има някой водач на гилдия, нека излезе напред. Искам да наблюдава отблизо връщането на изровеното тяло в гроба.

От тълпата се отдели един набит мъж. Той бе водач на гилдията на месарите. Съдията му нареди:

— Вие ще наблюдавате хората на собственика на погребалната къща, докато те поставят тялото обратно в ковчега и го върнат в гроба. После ще запечатате надгробната плоча.

Ди се обърна и се качи в паланкина си.

Късно същата нощ в личния кабинет на съдията цареше печална тишина. Ди седеше зад писалището си. Между смръщените му, рунтави вежди се бе врязала дълбока бръчка. Тлеещата жарава в мангала бе станала на пепел и студът в просторното помещение щипеше остро. Но нито съдията, нито помощниците му обръщаха внимание на това.

Когато голямата свещ на писалището започна да примигва, Ди най-сетне проговори:

— Вече обсъдихме всички възможни начини за приключване на това дело. Ясно е, че ако не открием ново доказателство, с мене е свършено. Трябва да намерим това доказателство, и то бързо!

Тао Ган запали нова свещ. Трепкащата й светлина заигра по напрегнатите лица. На вратата се почука. Влезе слугата и съобщи, че Йе Пин и Йе Тай искат да говорят със съдията. Силно развълнуван, Ди му заповяда да ги въведе.

Появи се Йе Пин, който подкрепяше с ръка брат си. Главата и ръцете на Йе Тай бяха дебело бинтовани, лицето му имаше неестествен зеленикав цвят и той едва пристъпяше.

Когато, с помощта на Ма Жун и Цяо Тай, Йе Тай беше настанен на дивана, Йе Пин каза:

— Днес следобед, Ваша Милост, четирима селяни, които живеят отвъд източната градска порта, докараха на носилка брат ми у дома. Намерили го случайно — той лежал в безсъзнание зад една снежна пряспа. Имал страшна рана на тила и пръстите му били премръзнали. Но те положили големи грижи за него. Тази сутрин той дошъл в съзнание и им казал кой е.

— Какво се е случило с него? — нетърпеливо запита съдията.

— Последното, което си спомням — каза Йе Тай с отпаднал глас, — е, че когато преди два дни се връщах у дома за вечеря, някой ми нанесе страхотен удар по тила.

— Ударил те е не друг, а Чу Даюан, Йе Тай! — рече съдията. — Кога ти каза той, че Ю Кан и госпожица Ляо са се срещали тайно в къщата му?

— Той никога не е говорил с мене за това, Ваша Милост — отвърна Йе Тай. — Веднъж го чаках пред библиотеката му и го чух да приказва отвътре на висок глас. Помислих, че се кара с някого и долепих ухо до вратата. Чух го яростно да говори, че Ю Кан и госпожица Ляо са се любили под собствената му стряха. Служеше си с най-неприлични думи. После дойде икономът и почука. Чу изведнъж млъкна, а когато ме прие, видях, че е сам и напълно спокоен.

Ди се обърна към помощниците си и каза:

— Това обяснява и последното странно обстоятелство около убийството на госпожица Ляо! — А към Йе Тай добави: — И като си научил за това благодарение на случайността, ти си започнал да изнудваш Ю Кан! Но великото Небе вече те е наказало сурово!

— Загубих пръстите си! — отчаяно проплака Йе Тай. Съдията направи знак на Йе Пин, който заедно с Ма Жун и Цяо Тай помогна на брат си да стигне до вратата.