С гвоздей в черепа

Глава двадесет и пета

На следното утро съдията се събуди късно. Бе прекарал кошмарна нощ. Слугата, който донесе сутрешния чай, каза печално:

— Случило се е нещастие с жената на следователя, Ваша Милост. Снощи, както обикновено, тя отишла на хълма на лекарствата да събира треви. Изглежда, се е облегнала на перилата и те не са издържали. Призори един ловец намерил мъртвото й тяло в подножието на хребета!

Съдията изрази съжалението си, после заповяда на слугата да повика Ма Жун. Когато останаха сами, Ди бавно му каза:

— Снощи направих грешка, Ма Жун. На никого не трябва да казваш за отиването ни на гробището. Забрави го!

Ма Жун поклати едрата си глава и каза спокойно:

— Мене не ме бива много да умувам, Ваша Милост, но зная да изпълнявам заповеди. Ето, Ваша Милост каза „Забрави!“ и аз вече съм забравил!

Съдията го освободи с признателен поглед.

На вратата се почука. Влезе Гуо. Ди бързо стана, отиде да го посрещне и изрази съболезнованията си.

Гуо погледна нагоре към него с широките си, тъжни очи.

— Това не е било нещастен случай, Ваша Милост — спокойно каза той. — Жена ми познаваше мястото като дланта на ръката си, а и оградата беше достатъчно здрава. Зная, че се е самоубила.

Ди вдигна вежди, а Гуо продължи със същия равен глас:

— Признавам се за виновен в тежко престъпление, Ваша Милост. Когато помолих жена ми да се омъжи за мене, тя ме предупреди, че е убила бившия си съпруг. Казах й, че за мене това няма значение, защото знаех, че мъжът й беше жесток звяр, който с еднакво удоволствие караше да страдат и хората, и животните. Такива като него трябва да се избиват, но аз нямах смелостта да го направя сам. Не съм роден за подвизи, Ваша Милост…

Гуо вдигна ръка с отчаян жест и продължи:

— Тогава не я разпитвах за подробностите и никога повече не сме разговаряли по този въпрос. Но знаех, че често мисли за това и угризенията я терзаят. Разбира се, трябваше да я накарам да признае престъплението си, но бях егоист, Ваша Милост. Страхувах се от мисълта, че може да я загубя…

Той се загледа в пода, устните му нервно потрепваха.

— А защо ми казвате всичко това сега? — попита съдията.

Гуо вдигна глава.

— Защото зная, че нейното желание е такова, Ваша Милост — спокойно отвърна той. — Зная, че наказанието на госпожа Лу я развълнува дълбоко, тя почувствува, че трябва да изкупи греха си, и го е сторила, като се е самоубила. Нейната честност беше безгранична. Сигурен съм, че тя желае престъплението й да бъде разкрито, за да премине оттатък с чиста душа. Затова дойдох сега да ви разкажа всичко. Обвинявам и себе си като съучастник.

— Съзнавате ли, че престъплението ви е углавно? — попита съдията.

— Разбира се! — отвърна Гуо. — Но жена ми знаеше, че аз и без това не бих преживял смъртта й.

Ди бавно поглади брадата си. Тази проява на върховна преданост го накара да се засрами. След кратко мълчание той каза:

— Не мога да заведа посмъртно дело срещу жена ви, Гуо. Тя не ви е казала как точно е убила мъжа си, а аз не мога да отворя гроба за аутопсия просто така, защото съм чул да се говори нещо. Още повече, смятам, че ако жена ви наистина е извършила престъпление и е искала то да бъде разкрито, е щяла да остави след себе си писмено самообвинение.

— Вярно! — замислено каза Гуо. — Не бях помислил за това. Толкова съм объркан… — После добави тихо, сякаш на себе си: — Ще ми бъде толкова самотно…

Съдията стана от стола си и отиде при него. Попита:

— Онова малко момиченце на госпожа Лу още ли е у вас?

— Да — каза Гуо с измъчена усмивка. — То е чудесно дете! Жена ми много се беше привързала към него.

— В такъв случай не ви остава нищо друго, освен да изпълните дълга си, господни Гуо! — твърдо каза съдията. — Веднага щом приключи делото срещу госпожа Лу, ще осиновите детето и то ще стане ваша дъщеря.

Гуо отправи пълен с признателност поглед към съдията и каза тъжно:

— Бях толкова потресен — дори не се сетих да ви се извиня за това, че при аутопсията пропуснах да забележа гвоздея, Ваша Милост. Надявам се…

— Да забравим миналото! — бързо го прекъсна съдията.

Гуо падна на колене и докосна три пъти пода с челото си. После стана и каза просто:

— Благодаря ви, господарю! — И докато се обръщаше, за да си тръгне, добави: — Ваша Милост има голямо сърце и добра душа!

После се повлече към вратата, а на съдията се стори, че са го ударили с камшик през лицето.

Ди се върна при писалището и тежко се отпусна на стола си. Изведнъж си спомни думите на Гуо за угризенията на жена му.

„Радостта е мимолетна, угризенията — вечни…“ Да, тя наистина е знаела цялото стихотворение… „О, да може с нова обич…“ Той подпря глава на писалището.

Мина дълго време, преди да се изправи. В паметта му се възкреси един отдавна забравен разговор с баща му. Преди тридесет години, току-що взел първия изпит, Ди бе споделил с него смелите си планове за бъдещето. „Вярвам, че ще отидеш далеч, Жендзие — бе казал баща му, — но се готви за неизброими страдания по пътя си! А когато стигнеш там, на върха, ще се почувствуваш много самотен.“ Ди бе отвърнал самоуверено: „Страданието и самотата правят мъжа силен, господарю!“ Тогава не бе разбрал тъжната усмивка на баща си. Но сега я разбираше.

Слугата внесе чайник с горещ чай и съдията бавно изпи една чаша. Помисли си: „Колко е странно: животът си тече, все едно, че нищо не се е случило! Умря Хун… Един мъж и една жена ме накараха да се засрамя от себе си… А аз седя тук и пия чай. Да, животът продължава, но аз вече не съм същият. Той си тече, но аз не желая повече да участвувам в него.“

Беше капнал от умора. Спокойствие, мислеше си Ди, живот в уединение. Но знаеше, че не може да се оттегли от живота. Уединението беше за хора без задължения, а неговите бяха твърде многобройни. Беше се заклел да служи на държавата и народа, имаше жени и деца… Не можеше малодушно да избяга от задълженията си към тях. Трябваше да издържи… да продължи!

Взел това решение, съдията остана така, дълбоко замислен.

Изведнъж вратата шумно се отвори. Ди се стресна, изтръгнат от унеса си. В кабинета се втурнаха тримата му помощници.

— Ваша Милост! — възбудено извика Цяо Тай. — Двама висши сановници са пристигнали от столицата. Пътували са цяла нощ!

Съдията ги изгледа смаяно. После бързо им нареди да настанят височайшите гости в приемната зала, за да си починат и да им кажат, че той ще се представи веднага щом облече официалните си дрехи.

Когато влезе в приемната зала, Ди видя двама мъже, облечени в халати от блестящ брокат. По отличителните знаци на шапките им разбра, че са старши следователи от Столичния съд.

Съдията падна на колене със свито сърце. Сигурно посещението им се отнасяше за нещо много важно. По-възрастният мъж бързо пристъпи към него и го накара да се изправи. После каза почтително:

— Ваше Превъзходителство не трябва да коленичи пред слугите си!

Като зашеметен, съдията се остави да го отведат до почетното място и да го настанят там. По-възрастният сановник отиде при високата обредна маса до стената в дъното на залата и внимателно вдигна жълтия, навит на руло документ, оставен там. Като го държеше благоговейно с двете си ръце, той го поднесе на съдията и каза:

— Нека Ваше Превъзходителство прочете словата на императора!

Ди стана и пое свитъка с поклон. Разгъна го бавно, като внимаваше императорският печат в горния край на документа да остане по-високо от очите му.

Това беше императорски указ, в който с обичайните протоколни фрази се съобщаваше, че след дванадесетгодишна похвална служба съдията Ди Жендзие от Тайюан се назначава за Върховен съдия на Столичния съд. Указът носеше одобрението на императора, написано с Цинобърната четка.

Съдията нави документа и го постави обратно на обредната маса. После се обърна по посока на столицата, легна на пода и го докосна девет пъти с чело, за да изрази благодарността си за високата чест, оказана му от императора. Когато стана, сановниците дълбоко му се поклониха.

— Двамата ви покорни слуги — почтително каза по-възрастният — са назначени за помощници на Ваше Превъзходителство. Позволихме си да дадем на старши писаря копия от указа на императора, които да бъдат разлепени из целия град. Нека хората се радват на честта, с която е удостоен техният управител и съдия. Утре рано сутринта ще съпроводим Ваше Превъзходителство до столицата. Волята на императора е Ваше Превъзходителство да поеме новата си служба колкото е възможно по-скоро.

— Заместникът на Ваше Превъзходителство — добави по-младият — е вече назначен. Очаква се той да пристигне тук тази вечер.

Ди кимна с глава.

— Сега можете да се оттеглите и да си починете — каза той. — Аз ще ида в кабинета да подредя книжата за заместника си.

— Ще бъдем поласкани, ако ни разрешите да ви помогнем, Ваше Превъзходителство — раболепно каза по-възрастният мъж.

Когато излязоха и се върнаха в канцеларията, Ди дочу далечния шум на гърмящи фишеци. Гражданите на Бейджоу бяха започнали да празнуват успеха на своя съдия.

Старши писарят дойде да ги посрещне. Той съобщи, че служителите на трибунала са се събрали в съдебната зала и очакват съдията, за да го поздравят.

Като се качи на подиума, Ди видя, че всички писари, слуги, стражници и пазачи бяха коленичили пред съдийската маса. Този път между тях бяха и тримата му помощници.

Двамата следователи застанаха вляво и вдясно от съдията. Той каза няколко подходящи за случая думи и благодари за съдействието им по време на престоя му в Бейджоу. Съобщи, че на всеки един ще бъде дадена специална премия в зависимост от ранга и общественото му положение. После погледна към тримата мъже, които му бяха служили така предано и се бяха превърнали в негови приятели. Съобщи, че назначава Ма Жун и Цяо Тай за коменданти на лявото и дясното крило на гвардията на Столичния съд, а Тао Ган — за главен секретар.

Аплодисментите на служителите в залата се смесиха с шумните, радостни възгласи на тълпата, струпала се отвън на улицата. „Да живее нашият съдия!“ — викаха хората. Съдията си помисли с горчивина каква комедия всъщност е животът.

Щом се върна в личния си кабинет, дотичаха Ма Жун, Цяо Тай и Тао Ган, за да му благодарят. Но като видяха двамата сановници, които тържествено помагаха на съдията да свали официалните си дрехи, те замръзнаха на местата си.

Ди се усмихна тъжно на своите помощници над главите на сановниците и тримата побързаха да се оттеглят. Щом вратата се хлопна зад тях, съдията разбра с внезапна болка, че добрите стари дни на непринудено приятелство бяха отминали безвъзвратно.

По-възрастният сановник подаде на съдията любимата му кожена шапка. Откакто бе влязъл в дворцовите кръгове, Ди се бе научил да крие и потиска чувствата си. Но сега, като видя старата, износена кожа, не можа да се стърпи и вдигна едната си вежда.

— Рядка чест е — угоднически каза по-младият сановник — да бъдеш назначен направо на такъв висок пост: Върховен съдия на Столичния съд! По правило императорът избира някого измежду по-възрастните управители на провинции. А Ваше Превъзходителство няма повече от петдесет и пет години, предполагам!

Съдията си помисли, че мъжът не е много наблюдателен. Той трябваше да забележи, че Ди още няма четиридесет и шест! Но като се погледна в огледалото, за свое голямо учудване видя, че през последните няколко дни дългите бакенбарди и черната му брада бяха посивели.

Ди започна да подрежда папките върху писалището си, като даваше кратки обяснения на двамата сановници. Когато стигна до папката с проекта си за отпускане на държавни заеми на стопаните, върху който толкова нощи се бе трудил заедно с Хун, не можа да скрие обзелия го ентусиазъм. Двамата сановници го слушаха учтиво, но той скоро забеляза отегчението, изписано по лицата им. Въздъхна и затвори папката. Отново си спомни думите на баща си: „Когато стигнеш там, на върха, ще се почувствуваш много самотен!“

Тримата помощници на съдията седяха в къщичката на пазачите около стъкнатия по средата на каменния под огън. Бяха си говорили за инспектора Хун, а сега мълчаливо съзерцаваха пламъците. Изведнъж Тао Ган рече:

— Питам се дали довечера не бих могъл да поканя ония двамата — важните клечки от столицата — на една приятелска игра със зарове!

Ма Жун вдигна глава.

— Край на твоите зарове, господин секретарю! — подвикна той. — Сега ще трябва да се научиш да живееш в съответствие с високия си пост! И, слава богу, вече няма да ми се налага да те гледам в тоя твой мазен кафтан!

— Като идем в столицата, ще го обърна! — невъзмутимо каза Тао Ган. — А и на твоите селяшки тупаници дойде краят, Ма Жун! И освен това, братко, не е ли време да оставиш черната работа на по-младите? Косите ти вече посивяха, приятелю!

Ма Жун постави големите си ръце на коленете.

— Е — натъжено каза той, — признавам, че от време на време ставите ми пропукват. — Изведнъж лицето му се озари от широка усмивка. — Но такива хубави момчета като нас, братко, ще имат най-хубавите момичета в столицата!

— Не забравяй съперничеството на младите столични контета! — сухо отбеляза Тао Ган.

Лицето на Ма Жун помръкна. Той замислено се почеса по главата.

— Затваряй си устата, стара киселицо! — викна Цяо Тай към Тао Ган. — Вярно е, че годините ни малко понапреднаха и понякога дори се радваме на добрата нощна почивка сами в леглото. Но, братко, има нещо, което никога няма да ни избяга! — И той направи с ръката си движение като че ли вдига чаша.

— Кехлибареното вино! — извика Ма Жун и скочи. — Хайде, братлета, тръгвайте! Ще идем в най-хубавата кръчма в града!

И като грабнаха Тао Ган помежду си, те го повлякоха към улицата.