Самозащита

10.

Той тръгна, а аз се върнах в стаята на Луси. Все още спеше и аз оставих на рецепцията бележка с името си и съобщение за доктор Ембри.

После набрах номера на отдел „Разследвания“ към полицейски участък „Ел Ей запад“ и помолих да повикат Майло.

— Какво има, Алекс?

— Луси е направила опит за самоубийство снощи. Извън опасност е, но е напълно изтощена. Аз съм в болницата „Уудбридж“ във Вали. Ще я задържат тук известно време.

— По дяволите! Какво е направила, прерязала е вените си?

— Завряла глава в газовата фурна.

— Ти ли я намери?

— Не, нейният полубрат. Имала късмет, че минал край сградата, защото е търсел другия брат, и я видял през прозореца — коленичила на кухненския под. Кажи, че не е провидение.

— Завесите не били спуснати, а главата й била във фурната, така ли? Какво е това, вик за помощ ли?

— Кой може да каже? Пред мен не е казвала нищо, което да ме предупреди.

— Господи, Алекс! Какво, по дяволите, се е случило?

— Сложно е. По-сложно, отколкото допускаш.

— И не можеш да ми обясниш?

— Не, всъщност е наложително да го направя. Но не по телефона. Кога можем да се видим?

— Ще се връщаш ли в града?

— Да.

— „При Джино“ на Четиридесет и пета улица.

Заведението на Джино Тратория е недалеч от полицейския участък „Ел Ей запад“. Карирани покривки върху масите, окачени бутилки „Кианти“12, тежки вина.

Дори денем вътре цари полумрак, разпръскван от свещи, поставени в обковани с махагон глобуси, които никой никога не е почиствал. Тази върху масата на Майло — в един ъгъл в задната част на помещението, го осветяваше изотдолу и подчертаваше всяка издатина по лицето, придавайки му вид на готически водоливник, страдащ от хронични болки в гърба.

Носеше черен костюм, бяла риза и тъмна вратовръзка. Дори отдалеч можех да позная, че скоро се е подстригвал — по военному късо на тила и над ушите, но с дълги, безредни кичури до нивото на слепоочията.

Пред него бяха оставени две бири. Премести едната към мен. В сивкавия полумрак зелените му очи бяха придобили сиво-кафяв оттенък.

— Как става така, че изведнъж вече можеш да говориш с мен?

— Защото Луси ме помоли. Казва, че някой се е опитал да я убие и иска ти да я защитиш. Мисля, че е някакво временно заблуждение вследствие на поетия газ… или форма на самозаблуда, тъй като не може да приеме факта, че сама е опитала да сложи край на живота си. Но изпълнявам молбата като професионално задължение.

— Как си представя, че някой се е опитал да я убие чрез газ? Като я е завлякъл за косите в кухнята и е заврял главата й във фурната?

— В момента не е в адекватно състояние, за да обсъжда подробности.

— Спомняш ли си четирите телефонни позвънявания, за които спомена? Изглежда, някой е проверявал дали си е вкъщи.

— Каза ми за тях. Каза, че според теб не било нищо сериозно.

— Мислех така, защото тя мислеше така. Каза, че може да е просто техническа повреда в апарата — линията непрекъснато се губела. Обсъждаше това съвсем спокойно, дори се запитах дали просто не бе почувствала нужда да поговори с някого.

— Убеден съм, че е било така. Всъщност това е част от онова, което предстои да ти кажа. Мисля, че тя много те харесва. Призна ми го по време на вчерашния сеанс.

Седеше смълчан, без да помръдне.

— Търсеше моето одобрение, Майло. Не можех да й кажа, че си гей, защото това би било намеса в личния ти живот. А не можех да те предупредя за нейните чувства, защото бих нарушил професионалната етика. Тя много се разстрои и си тръгна. А сега това. Чувствам се така, сякаш наистина съм виновен, но не зная как другояче можех да постъпя.

— Можеше да й кажеш за мен, Алекс. Аз не съм твой пациент.

— Не мислех, че е уместно да обсъждам частния ти живот. Пациентът беше тя — опитах се да фокусирам дискусията около нея.

— Исусе! — Той пое дълбоко въздух.

— Показвала ли е някакви романтични чувства?

— Не знам — раздразнено отвърна Майло. — Като се замисля сега… Имам предвид, че непрекъснато се навърташе, звънеше по телефона, но мислех, че е обичайната ситуация „жертва — ченге“. Нещо като да си намериш по-голям брат. — Потърка око. — Какъв задръстеняк съм, а? Мамка му! Какъв задник съм — да допусна да се стигне дотук! През всичките тези години много внимавах да не допускам лични отношения с жертвите или техните семейства. Защо се случи точно с нея?

— Не си направил нищо грешно. Просто я подкрепи, когато се нуждаеше от подкрепа, а след като разбра, че се нуждае от нещо повече, ти я насочи към мен.

— Да, но е имало нещо повече. В главата ми. Вероятно го е усетила и това е подхранило надеждите й.

— Какво повече?

— Съпричастие. Открих, че мисля за нея. Тревожех се. Няколко пъти й телефонирах просто за да разбера как я кара.

Удари с длан по масата.

— Как другояче би могла да го изтълкува? Какво ми има, нима главата ми е пълна с паниран мозък?

Поклати глава:

— За бога, та тя бе просто съдебен заседател. Справял съм се със стотици други хора, при това жертви, и то далеч по-добре. Сигурно започвам да се изхабявам.

— Не си напъхал главата й в газовата фурна.

— Нито пък ти, но се чувстваш гадно.

Отпихме.

— Ако не бях се опитал да й помогна — рече той, — нямаше да знам, че е завряла главата си във фурната, нали? И двамата щяхме да сме тук и да говорим за нещо друго.

Чашата му бе празна. Повика сервитьорката за повторна поръчка и ме погледна въпросително.

— Не, благодаря.

— Невежеството е благодат, така ли беше? Много се говори за прозрение и за умението да опознаеш и разбираш себе си, но според моето скромно мнение ключът към психологическото приспособяване е да усвоиш поведението на щраус. Господи, сега и тя се е увесила на врата ми… И какво да направя? Да й кажа: „Горе главата, сладурче, ако жените ме интересуваха, ти щеше да си първа в списъка“? Ефектът ще е същият, както ако й завра главата обратно във фурната.

— В момента не е необходимо да предприемаш нищо — казах аз. — Да изчакаме резултата от седемдесет и два часовото наблюдение. Ако психиатърката в „Уудбридж“ е добра, тя ще знае как да се справи с проблема.

— Седемдесет и два часа… хвала на закона!

— Има още нещо, което трябва да знаеш. — Разказах му за лятото, през което Луси бе проституирала.

— О, човече, става все по-хубаво. Просто едно лятно приключение, а?

— Така твърди тя. Призна веднага след като разкри чувствата си към теб. Попита ме дали считам, че не е достатъчно добра за теб. Сякаш нарочно ми даваше основание да я отхвърля.

— Недостатъчно добра за мен! — Изсмя се сухо. — Спомняш ли си, като ти казах, че ми напомня за едно момиче от гимназията, което стана монахиня?

Този път започна да разтрива лицето си. Енергично.

— Нощта на абитуриентския бал в Хузиървил. Всички малки девици и бъдещи девици от „Нашата лейди“ под ръка с нас, почервенелите от срам момчета от „Св. Томас“. Бях на осемнадесет и от около две години знаех, че съм гей, без да мога да доверя тайната си на някого. Казваше се Нанси Скайърс и когато ме помоли да й бъда кавалер, приех, за да не я обидя. Корсаж с гравирани орхидеи, официален костюм, колата на татко — измита и излъскана. Танцувахме туист в салона на гимназията. Картофено пюре и проклетият вегетариански медальон. Пихме снобския пунш с екзотични подправки.

Загледа се в чашата с бира.

— Беше красива, ако харесваш слаби и бледи жени с лица на мъченици. Пишеше стихове, колекционираше от онези миниатюрни порцеланови фигурки, не умееше да се облича, помагаше по математика на момчетата. Естествено, другите момичета се отнасяха с нея като с прокажена.

Повдигна глава и ме погледна в лицето.

— Разговорите с нея бяха приятни — като с млада дама. После, когато я карах с колата към дома й, започна да ме опипва навсякъде, а когато спрях пред къщата, ми заяви, че ме обича. Не ми достигаше въздух — като след силен удар в диафрагмата. Какъвто си бях гений, обясних й, че я харесвам като приятел, но не бих могъл да я обичам. След това обясних защо.

Отново се засмя саркастично. На слабата светлина изражението върху лицето му бе като на човек, замислящ самоубийство.

— Първите няколко минути не пророни дума. Само отпусна ръце в скута си и се взираше в мен, сякаш бях най-тежкото разочарование в осемнадесетгодишния й живот. Не й бе лесно да го приеме. Семейството й се състоеше от негодници: братя в затвора, баща — пияница, който периодично я биеше, а може би и по-лошо, а накрая и аз — последната капка.

Разтърка клепачите си.

— Продължаваше да се взира в мен. Накрая поклати глава и каза: „О, Майло, ще свършиш в ада“. Без гняв. По-скоро състрадателно. След което приглади чисто новата си рокля от „Тонет“ и слезе от колата. Повече не я видях. На следващата седмица отплавала с кораб за някакъв манастир в Индианаполис. Преди пет години майка ми писа, че е била убита някъде в Ел Салвадор. Заедно с други монахини перяла дрехи в един поток. — Вдигна ръце нагоре. — Да напишем филмов сценарий.

— Луси много силно ти напомня за нея.

— Можеха да са сестри, Алекс. Нещо в излъчването й — тази ранимост.

— Ранимостта определено е факт. Предвид онова, което узнах за детството й, не е никак изненадващо. Майка й починала скоро след нейното раждане; баща й изоставил семейството. На практика е била сираче.

— Да, знам. Веднъж говорихме за Швант. Каза, че той е имал двама родители, хубав дом, баща, който е адвокат. Какво би могло да е оправданието му? Каза, че собственият й баща бил негодяй.

— Каза ли ти кой е баща й?

Повдигна поглед към мен.

— Кой?

— М. Беярд Лоуел.

Без да откъсва очи, обхвана с длани чашата.

— Какво, да не би днес да е денят на големите изненади? Проклетата луна навлиза в съзвездието Риби от Стрелец или нещо подобно? Лоуел, авторът на „Мистър Белс Леттрух“?

— Същият.

— Не е за вярване. И е още жив?

— Живее в каньона Топанга. Кариерата му свършила и се преместил в Ел Ей.

— Четях неговите творби като ученик.

— Всички ги четяхме.

— И тя е негова дъщеря? Невъзможно.

— Разбираш защо е имал силно влияние, въпреки че не е бил със семейството.

— Естествено. Него просто го има — като петметровата горила.

— Луси го описа като „все едно че си президентската дъщеря“.

— Е, как да се оправям с всичко това? Да я посетя или да се държа настрана?

— Да изчакаме да видим как ще се държи през следващите дни.

— Разбира се. Главата в газовата фурна… Нямаш ли предположение какво я е тласнало към подобна постъпка?

Поклатих глава.

— Беше разстроена, но нищо в поведението й не предвещаваше самоубийство.

— Разстроена заради мен.

— Да, но току-що започнахме да навлизаме в други неща: проституирането, чувствата, които изпитва към баща си. Има още едно нещо, за което искам да поговоря с теб.

Описах му историята с погребаното момиче.

— Не съм душевед — каза Майло, — но чувам един глас: „Тате ме уплаши до смърт“.

— Появил се за първи път някъде по средата на съдебния процес, веднага след твоите показания по случая „Кери Филдинг“. Предположих, че ужасът от убийствата е повишил нивото на нейната тревожност и е освободил от подсъзнанието й отдавна забравени чувства към Лоуел. Вероятно се е възприела като жертва на неговото отношение. Последните му стихове носят заряд на яростно женомразство. Може да ги е чела и те да са породили остра реакция. А при последното обсъждане на съня каза, че душата й напуснала тялото и се вселила в това на тъмнокосото момиче — сякаш самата тя е била погребана. Но нещо, което нейният полубрат спомена в болницата, ме кара да се питам дали няма и друго. Луси твърди, че никога през живота си не е поддържала контакт с Лоуел, но въпросният полубрат каза, че преди двадесет и една години прекарала лятото с баща си в Топанга. Всъщност там са били и четирите му деца. По онова време Луси е била на четири години — възрастта, на която е и в съня. А в имението на Лоуел има дървени постройки — същите като описаните от нея в съня. Е, вестниците са отразили откриването на имението, описвайки дори архитектурата. Аз намерих публикациите, следователно тя също е могла да ги открие. Или пък може да е чула всичко това от брат си Питър. Той е правил проучване на родословието и й е разказал за откритията си. Ако случаят е такъв, тя просто отрича пребиваването си там, несъзнателно потискайки спомена за това. Но остава възможността Луси наистина да не си спомня за него. Може би защото през онова лято се е случило нещо, причинило дълбока психическа травма.

Долната му челюст увисна във въздуха.

— Татето й е причинил нещо?

— Както вече казах, последните му поеми съдържат подчертано женомразство. Ако я е насилил, мога да разбера защо процесът срещу Швант е събудил спомените — секс и насилие, при това заедно. Едно поне е сигурно: тя се съпротивлява на нещо важно. Натрапчивият характер на съня и неговата яркост: когато говори за него, сякаш отново го сънува и изпада в състояние на транс. Сякаш си прилага автохипноза. Това ми подсказва, че границите на егото й отслабват. То е като бомба със закъснител. Затова си мисля, че трябваше да проявя повече предпазливост. Но липсваха признаци на депресия, нищо, което да подсказва какво ще направи.

— Ами другите двама мъже от съня?

— Може би те са добавени от въображението й или случилото й се не е било солов акт. А си мисля и за друг вероятен участник. През онова лято Лоуел е приютил в „Убежище“ свое протеже на име Терънс Трафикънт. Човек с впечатляваща криминална история, доказан опит за изнасилване, нападение, предумишлено убийство. Излежавал дългосрочна присъда, преди Лоуел да му издейства амнистия, а по-късно му помага да издаде своя дневник от затвора „От глада до яростта“. Книгата станала бестселър.

— Да, да, тогава не бях още ченге, а колежанин, но си спомням, че намирах книгата за невъзможен боклук.

— Същото е мнението на много други хора. Полицаят, извършил последния му арест, го определил като „пръчка динамит, готова да избухне всеки момент“. Вдигнал се много шум около покровителството на Лоуел, после Трафикънт изчезнал. Човек като него — след дългите години затвор, да го прибереш в Топанга, където красиво малко момиченце тича на воля. Не знам…

Майло направи гримаса на погнуса.

— В досието на Трафикънт вписана ли е педофилия?

— Не си спомням, но много вероятно е човек като него да не се посвени дори от секс с малко момиче.

— Да-а. Другата възможност, Алекс, е да не се е случило нищо с нея, но да е станала неволен свидетел на нещо. Дори не и на престъпно насилие — някаква форма на необуздан секс, някаква оргия. Момиче и трима мъже — подобно нещо би уплашило до смърт едно четиригодишно дете, не мислиш ли? Ами ако ритмичният шум е бил точно онова, за което първо е предположила, а след това умът й го отхвърлил? Както сам каза, сексът и насилието са неразделни в нейното съзнание.

Замислих се над това.

— Напълно е възможно. Полубратът каза, че децата били в имението по време на откриването на „Убежище“. Имало е голямо тържество. Вестниците го описват като „доста дива сцена“. А в съня Луси казва, че чува глъчка и вижда светлини в нощта, в която излиза от дървената колиба. Възможно е да е възприемала нещата като на рентгенова снимка.

— Включително татето. Той и още неколцина приятели се забавляват с някакво момиче. Нещо, което едно малко дете трудно би разбрало.

— А процесът събужда отново спомена. От друга страна, ако тя действително е станала свидетел на насилие и именно затова разказите за деянията на Швант са извадили на повърхността спомени за престъпление? Може би — несъзнателно — е искала да бъде съдебен заседател, за да поправи някаква злина. Може би това е твърдостта, която прокурорите са доловили у нея.

— Възможно е.

— Трафикънт вече е имал в досието си изнасилване, Майло. И е изчезнал безследно веднага след празненството.

— Веднага след удара?

— Какво друго би го накарало да се покрие в момент, когато е на върха на своята слава? Прекараните зад решетките години, после книгата му става бестселър; не е логично да зареже всичко това, освен ако няма нещо, което иска да скрие. Той и Лоуел — огласяването на стореното би ги опропастило. Ето защо вероятно е прибрал парите и се е укрил. Знаем само, че е на някакъв тропически остров и преживява от сумите за авторските права, превеждани по сметка.

Разтри лицето си и се взря умислено в настолната лампа.

— За да бъде логично всичко това, необходимо условие е да няма свидетели, което означава, че насилието е консумирано докрай.

— Може би Луси наистина е била свидетел на погребение. Лоуел, Трафикънт и още някой са укривали трупа.

Остана умислен дълго време.

— Адски сериозно предположение, основаващо се единствено на някакъв сън. Сигурно Трафикънт е изчезнал, защото е умрял. Похарчил всичките си пари за дрога и си инжектирал свръхдоза. Бил е психопат пораженец. А такива като него не стигат ли винаги до самоунищожение?

— Обикновено. Все пак идеята за него и Луси, двамата там в един и същи период, петното в паметта й, появило се онова лято, а сега тя сънува мъртво момиче… Мога да телефонирам на издателя на Трафикънт и да разбера дали знаят къде е сега. Ако считаш, че си струва, можеш да се поразровиш в миналото му.

— Естествено, защо не… Бестселър. — Поклати глава. — Какво им има на тези интелектуалци? Всички онези идиоти, шестващи в защита на Карил Чесман, сякаш е някакъв светец. Норман Мейлър със своя домашен идиот; Уилям Бъкли, който проглуши света за онзи задник Едгар Смит, пребил до смърт петнадесетгодишно момиче с бейзболна бухалка.

Замислих се над думите му.

— Предполагам, че художниците и писателите могат да водят доста уединен живот. Няма задръствания по магистралата, нито разписание на времето. Когато ти се плаща, за да създаваш нещата, възможно е да започнеш да смесваш фантазиите си с реалността.

— Не мисля, че става въпрос само за това. Според мен хората от така наречената творческа пасмина вярват, че са по-добри от останалите, че не са длъжни да играят по същите правила. Спомням си как веднъж, като оглавяващ група за охрана, водех осъден престъпник по коридора в затвора, а някакъв професор по социология развеждаше група ентусиазирани студенти, които го следваха с химикалки и бележници в ръка. Минаваха край килията на някакъв задник, целите стени вътре бяха изрисувани с кървави сцени, но много вещо. Човекът наистина притежаваше талант. Но талантът не му попречил да ограбва магазини за алкохол и да заплашва с пистолет собствениците им. Професорът и хлапетата съвсем се прехласнаха по него. Как е възможно човек с подобен талант да бъде там? Каква несправедливост! Завързаха разговор със затворника. Той беше закоравял психопат, затова веднага съзря шанса и започна да ги омайва. Мистър Неразбран творец, горкото момиче било ограбено, защото нямал пари за бои и платно за картините.

Поклати глава:

— Наивният професор се приближи до мен и попита с настоятелен глас кой офицер отговаря за затворника. Не пропусна да ме осведоми, че е престъпление толкова талантлив човек да бъде „окован“. Това е критерият за тях, Алекс: ако си талантлив, ползваш определени привилегии. Поне веднъж годишно четем идиотски статии как някакъв глупак с идеали започва проект за обучение на осъдени по рисуване, скулптура или свирене на пиано, или пък да ги учи на писателско майсторство. Сякаш това би променило нещо. Истината е, че винаги е имало много талантливи хора в затворите. Посети което и да е поправително заведение и ще чуеш великолепна музика, ще видиш множество майсторски картини. Ако питаш мен, психопатите са по-талантливи от нас, другите. Но си остават проклети психопати.

— Знаеш ли, съществува подобна теория — казах аз. — Психопатията като форма на творчество. Дега, Вагнер, Езра Паунд, Филип Ларкин. От това, което съм чувал, не е било лесно да се живее с Пикасо.

— Защо тогава хората са толкова глупави?

— Наивници, които предпочитат да виждат само добрите качества — кой знае? А и не само принадлежащите към творческата категория вярват в тази теория. Преди години социопсихолозите открили явление, което нарекли ефект на ореола. По-голяма част от хората с лекота приемат, че ако си добър в определена дейност, то уменията ти се прехвърлят асоциативно в други сфери, напълно произволни сфери на изява. Затова спортистите забогатяват, давайки имената си на търговски марки.

— Да. Трафикънт трябваше да остане. Някой щеше да му плати, за да даде името си за серия кухненски ножове и други сечива.

— Лоуел му е осигурил свободен живот в обществото. Поставил го е в абсолютно анархична ситуация — изобилие от пиячка, дрога и възможност за групови оргии. И хубави малки дечица.

Усмихна се уморено.

— Нужно е само да се съберем, когато се чувстваме неудачници, и наистина започваме да градим пясъчни кули. Гарантирам ти, че звучи интересно: психопат, пуснат на свобода, винаги забърква някаква каша. Но както сам каза, Луси може да е прочела за него или пък Питър да й е разказал. Може би проклетият сън е само плод на въображението й.

— Може би — признах аз. — Вестниците непрекъснато са писали за него.

— Колкото и да я харесвам, тя си има проблеми, нали? Главата във фурната, параноичните приказки за някой, който се опитва да я убие. А и обажданията с мълчанието отсреща. Чувствам се мухльо, като казвам това, но сега, след като знам, че се е опитвала да се домогне до мен, трябва да съм идиот, за да не допусна, че всичко е измислено с цел да привлече вниманието. Дори начинът, по който се е опитала да се самоубие, го потвърждава, не мислиш ли? Газ, а пердетата оставени полуспуснати?

Изля остатъка от бирата в гърлото си, после вдигна глава.

— Да, има нещо истерично в тази история — рекох аз. — Но да бъдем снизходителни. Дори и всичко да е измислено от нея, направила го е от необходимост, а не с цел да ни манипулира. Което не изключва възможността през онова лято да се е случило нещо травматизиращо. Не забравяй, че не се представя за жертва, нито се опитва да извлече полза от съня си. Напротив, по-скоро омаловажава нещата — като в случая с анонимните обаждания вечер. Тя е като щраус — отказва да си спомни за онова лято. Интуицията ми подсказва, че нещо се е случило, когато е била на четири години, и то е погребано в подсъзнанието й. Нещо, свързано — директно или косвено — с Лоуел. Не е единствената, която храни дълбоки чувства към него. Полубратът го нарече „стопроцентов негодник“. Занимава се с недвижима собственост и голямата му мечта е да изкупи на безценица имението на баща си. Може би онова лято е било кошмар за всички деца на Лоуел.

— Добре. Да кажем, че по някакъв начин стигнем до дъното на клоаката и открием, че преди двадесет и една години татето е направил нещо ужасно. И да приемем, че Луси достигне до етап, в който ще е способна да приеме фактите. А след това? Да изпратим копелето на подсъдимата скамейка ли? Знаеш колко струват непотвърдените с факти спомени в съда. А това, че са изплували в резултат на психотерапия, дори ще омаловажи стойността им. В наши дни следователите считат за глупава измислица всяка информация, придобита в кабинет на психоаналитик — до доказване на противното. Прекалено много са подобните искове, отхвърлени от съда, прекалено много измишльотини в резултат на нарастващата популярност на психологията. Сатанински нелепици от рода: ако чувстваш, че си бил насилен, следователно това наистина се е случило.

— Като „момичето, което се забавляваше във ваната“ — казах аз. — Същата ситуация, както когато съдилищата отхвърлиха като доказателствен материал фактите, придобити чрез използване на хипноза. Но не по-зле от мен съзнаваш, че хипнозата наистина помага на някои хора да си спомнят действително случили се неща. А и много пациенти възстановяват бели петна в паметта си благодарение на терапията. Виждал съм много случаи, които го потвърждават. Ключът е никога да не внушаваш идеи в главата на пациента и да не се опитваш да направляваш спомените му. Бъди скептик докрай, но не го показвай, а ако все пак попаднеш на нещо, подложи наученото на максимално задълбочена проверка.

— Знам, знам, само твърдя, че ще бъде доста изтощителна битка.

— Виж, дори да остане без всякакви юридически последици, смятам, че на определен етап увереността за онова, което се е случило — или пък не се е случило — ще й помогне.

— Ами ако установим, че татето е извършил нещо, но не можем да го докопаме на законово основание и копелето се измъкне безнаказано? Как ще се отрази подобна ситуация на нейното психическо равновесие?

— А ти какво предлагаш — да зарежем всичко ли?

— Не предлагам нищо, просто откривам хипотетични проблеми, за да не залинеят мозъчните ти клетки.

— Това се нарича приятел. Както и да е, вероятно всичко ще си остане на ниво хипотези. След обрата при последния сеанс се съмнявам, че Луси ще пожелае отново да дойде при мен. Може би ще се залепи за Ембри — възможно е терапията при жена психиатър да улесни нещата. Който и да е новият й терапевт, ще му е необходимо да знае как точно стоят нещата.

— Мислиш ли, че ще я задържат в болницата след изтичане на тридневното наблюдение?

— Не, освен ако наистина не изпадне в състояние на нервен срив. Тревожа се по-скоро какво ще стане, след като я изпишат от болницата.

Известно време и двамата мълчахме. Мислех за възможностите, които току-що бяхме обсъдили. Питах се дали Луси щеше да се сработи с Ембри. Осъзнах, че се надявам това да се случи.

— Какво? — попита Майло.

— Онова лято — казах аз. — Най-малко можем да се опитаме да стесним кръга на предположенията, като открием дали в полицейските доклади от онова лято се споменава за убити, изнасилени или безследно изчезнали в района на Топанга млади тъмнокоси жени. Ако се споменава за такива, значи съществува възможност за фактическо потвърждение. Ако няма, това също ще допринесе за по-прецизно определяне на посоката на терапия, необходима на Луси. И в двата случая не трябва да й се казва нищо — поне до настъпване на подходящия момент.

— Да стесним кръга, хм?

— Не мисля, че ще навреди.

Почисти един от зъбите си с нокът.

— Предполагам, че мога да завъртя един телефон на шерифите в Малибу. Там престъпността е ниска, няма да се ровят в безкрайни архиви, естествено ако все още пазят папките със стари дела. Мога също да поразровя в публикациите за мистър Трафикънт. Кога точно се е състояло празненството?

— Месец август — средата на август.

Извади бележник и си го записа. Чашата му бе празна, затова се пресегна да вземе солета.

— Надявам се да оздравее — тихо рече той.

— Амин!

Завъртя солетата между пръстите си, после я остави.

— Още не съм обядвал. Имаш ли настроение за похапване?

— Всъщност не.

— Нито пък аз.