Самозащита

13.

Излязох от паркинга и поех по шосето. Съгласен бях с Ембри: Луси твърдо вярваше, че не тя е пъхнала главата си във фурната.

Дали преходът до газовата фурна бе станал в състояние на сомнамбулизъм?

Не беше невъзможно. За някои хора сънят беше живот в сянка. Част от ходещите насън отричат, че го правят, много хъркащи твърдят, че не хъркат по време на сън. Виждал бях пациенти, които нощем крещят ужасено в съня си, а на сутринта се събуждат и разказват какви приятни сънища са сънували. Мъжът, опитващ се да удуши съпругата си насън, отказвал да повярва в това, докато не го видял на видеозапис.

А смущенията в съня на Луси не бяха отскоро.

Следователно всичко се свеждаше до някакъв физиологичен трик.

Ами току-що изразеното убеждение, че някой е откраднал бельото й?

Телефонните обаждания, при които се мълчи… За склонност към самозаблуда ли ставаше въпрос?

Ембри не бе установила психоза, нито някаква форма на разстройство на личността. Моите заключения също бяха негативни.

И двамата ли искахме да повярваме само в най-доброто?

Дори Майло бе изоставил своя полицейски цинизъм и се бе обвързал с нея в стенен, до която никога не бяха се развивали служебните му контакти.

Спомних си виновното му изражение, докато споделяше съмненията си относно това доколко можеше да се вярва на нейните думи.

Спомних си и прибързания ми отговор, че го прави по необходимост, а не с цел да ни манипулира.

Спомних си как ме бе накарала да обещая да не подкрепям евентуално предложение за продължаване на медицинското наблюдение.

Интуицията ми подсказваше, че е откровена, но дали откровеността й имаше значимост, каквато аз бях склонен да й придавам?

Трябваше ли да я убедя да продължи терапията при Ембри?

Може би Ембри сама щеше да я убеди.

„Кой знае, може би вече нямам нужда от терапевт.“

Не бях ли пренебрегнал тази реплика?

Трябваше ли да, можех ли да…

Утре вечер Луси щеше да спи в собственото си легло.

Надявах се, че не допускам фатална грешка.

Надявах се, че свободата няма да я убие.

Майло се обади на следващия ден следобед и аз му разказах за посещението си в „Уудбридж“ и за чувствата на Луси към Уенди Ембри.

— Как ти се стори Ембри?

— Притежава личностно излъчване, умна, амбициозна.

— Но тя не е като теб.

— Не съм сигурен дали Луси ще пожелае да идва и при мен. Снощи разсъждаваше на глас дали изобщо й е нужна терапия. В следващия момент ми призна, че е уплашена, защото някой се опитва да я убие.

Разказах му за бельото.

— Спомни си го просто така, изведнъж?

— После обясни случката с разсеяност, както омаловажи онези анонимни обаждания с вероятността, че са резултат от техническа повреда. Както казах, не се възприема в ролята на жертва. Тежко й е, че се намира под наблюдение. Говори за брат си Питър като за своя единствен покровител, но, струва ми се, това не е неговото амплоа. Напуска града поради спешен делови ангажимент, въпреки че не работи от няколко години. Освен това, намерил е време да телефонира на Кен и на Ембри, но не се е обадил на Луси.

— Мислиш, че е умишлено ли?

— Така изглежда. Луси твърди, че са близки, но той е особняк. Видях го веднъж, когато бе дошъл с нея за сеанса. Отказа да влезе и през цялото време остана в колата. Стори ми се затворен.

— Затвореност като при шизофрения ли?

— Срещата беше кратка и не забелязах нищо необичайно — стори ми се по-скоро много срамежлив. Проявил е достатъчно загриженост, за да предпази Луси от внезапна среща с Кен, но когато я попитах от какво се издържа, тя започна да го оправдава и да обяснява, че е безработен. Не че състоянието й е критично, но фактът, че той не се появи, може да я травматизира допълнително. Ако отново се почувства изоставена, това би я съсипало.

— Редно ли е да я посетя?

— Ембри предложи да останеш в изчаквателна позиция и аз я подкрепям напълно.

— Което означава?

— Никаква инициатива от твоя страна, но ако те потърси, не й обръщай гръб.

— Кога я изписват?

— Утре.

— Добре, вие сте лекарите… Между другото обадих се, за да ти кажа, че разговарях с шерифите в Малибу и те ми изпратиха факс — в случай че сънят още те интересува.

— По един или друг начин той е свързан с настоящото психологическо състояние на Луси.

— Е, нищо сензационно. Нито едно убийство или опит за убийство на жени не е регистрирано по цялата крайбрежна зона в периода юни-ноември на въпросната година. А от осемте изнасилвания седем били в района на Окснард. Никоя от жертвите не отговаря на описанието на дългокосото момиче. Две от тях били случаи на семейно насилие — жени на средна възраст, две били малки момичета, а останалите три станали при запой в мексикански бар с проститутки, всички обвинения били оттеглени. Осмото изнасилване станало в Малибу, но далеч от Топанга. Ранчо в Декър Каньон, няколко каубои се напили и нападнали жената на коняря.

— Имала ли е дълги коси?

— Била е на петдесет и пет, тежала около деветдесет килограма и била с посивели коси. В района на Топанга няма регистрирани случаи на безследно изчезнали жени, включително и в интересуващия ни период. Изпратиха ми извадка за четири случая на безследно изчезнали, но всички са регистрирани на север, Окснард и Малибу. Като се има предвид спецификата на времената — окичени с гирлянди деца на природата често пътували на стоп — четири не звучи като необичайно висок брой.

— Някоя от четирите прилича ли на момичето от съня?

— Всъщност не съм чел описанията им, Алекс. Задръж така, сега ще извадя факса… Номер едно е Джесика Мартина Галегос от Окснард. Шестнадесетгодишна, втори курс на гимназията, черни коси, кафяви очи, метър и петдесет, тежала шестдесет килограма — не мисля, че е била висока и дългокрака. За последен път забелязана да чака автобус на спирката пред „Театро Карнивал“ на Окснард Булевард. Получените по факса снимки са доста неясни, но от това, което виждам, косите й определено не падат като завеса. Къси и къдрави, светли, с потъмнели корени. Номер две: Айрис Мей Женрет, тридесет и две годишна, метър петдесет и седем, петдесет и един килограма, видяна за последен път в „Бийчрайдър Мотел“, Пойнт Дюм… Очевидно е пристигнала от Айдахо за медения месец, спречкала се е с мъжлето, качила се в колата и отпрашила. Не се прибрала у дома. Дълги коси, но платиненоруси и тупирани. Искаш ли описанието на другите две?

— Защо не?

— Карен Денис Бест, деветнадесетгодишна, метър и шестдесет, петдесет и два килограма, руси коси, със сини очи… Сервитьорка в ресторант „Пясъчният долар“ в Райския залив, за последно видяна по време на вечерната смяна… За изчезването й съобщили родителите й от Ню Бедфорд, Масачузетс. Разтревожили се, когато не им позвънила в обичайния ден от седмицата. И номер четири: Кристин — няма бащино име — Фейлън, също на деветнадесет, метър петдесет и осем, петдесет и три килограма, кафяви очи и коси, първокурсничка в Държавния университет на Колорадо. Още една туристка, пътувала с две приятелки, отседнала в къща под наем във Венеция. Пише, че излязла да купи кока-кола от брега край Зума и не се върнала при дружките си. Въпросните две имали дълги прави коси, но само косите на Фейлън били тъмни.

— Метър петдесет и осем, петдесет и три килограма — повторих аз. — Слаба. Може би е била дългокрака. А и обстоятелствата около изчезването й са интересни. Излиза за напитки посред бял ден и не се връща, какво ще кажеш?

— И какво? Стига до Топанга, на десет-петнадесет мили от Венеция, на някакво тържество ли? Знаем само, че се е появила на другия ден и приятелките й не си направили труда да уведомят шерифа. Нерядка ситуация при случаите с изчезнали хора. Според мен Луси не е станала свидетел на престъпление, Алекс. Или е видяла хора, които са се любили, и погрешно е изтълкувала ситуацията, или татето и лайното Трафикънт са й сторили нещо. Или всичко е плод на нейното въображение.

— Вероятно имаш право.

— Но?

— Но какво?

— Долавям едно „но“ в гласа ти.

— Имаш ли нещо против да направя малко проучване?

— Какво проучване?

— Да телефонирам на семействата на четирите изчезнали момичета. Особено на семейството на Фейлън.

— Защо, Алекс?

— За да елиминирам възможно най-много неизвестни пред онзи, който ще продължи терапията с Луси. Заради самата Луси. Напоследък звучи все по-объркана. Колкото по-ясна е информацията, с която разполагаме, толкова по-вероятно е да стигнем до истината.

— Ами ако никой не продължи терапията с Луси? Ти каза, че искала да се откаже.

— Тогава ще съм провел няколко телефонни разговора напразно. Да кажем, че накрая ще почука на твоята врата. Не би ли искал да знаеш възможно повече, в случай че започне да те убеждава, че е била свидетел на убийство?

— Предполагам, че да… Добре, ето ти телефонните номера и за твое добро се надявам, че всички те са се върнали. Не е приятно да се ровиш в хорска скръб, продължила двадесет и една години.

Направих резюме върху отделен лист:

Джесика Галегос. Видяна последно на 02/07. Родители, М/М: Ернесто Галегос.

Айрис Женрет. 29/07. Съпруг: Джеймс Женрет.

Карен Бест. 14/08. Родители, М/М: Шеръл Бест.

Кристин Фейлън. 21/08. Шели Ан Даниълс, Лиса Джоан Константино. Родители, М/М: Дейвид Фейлън.

Дълго време седях и се опитвах да намеря начин как да смекча шока на семействата, на които щях да телефонирам.

След това започнах да натискам бутоните.

В указателя на Вентура/Окснард фигурираха имената на няколко Галегос, но срещу нито един от номерата нямаше собствено име Джесика или Ернесто. Някогашната гимназистка сега сигурно беше на около четиридесет, може би омъжена, може би вече имаше собствени деца…

Погледнах другия телефонен номер. Айрис Женрет. Бинго! Слушалката вдигна жена.

— Джеймс Женрет там ли е?

— На работа е. Кой го търси?

— Обаждам се във връзка с поискана от него информация относно жилищната застраховка.

— Не е споменавал нищо подобно. Застраховани сме до зъби.

— С мисис Женрет ли разговарям?

— Айрис — раздразнено поясни тя. — Не зная какво е намислил отново. Ще трябва да го потърсите след девет вечерта. Работи до късно в магазина.

— Разбира се.

Линията изключи.

Линията на семейство Бест в Масачузетс даваше заето, а в отговор на позвъняването ми на семейство Фейлън се включи телефонен секретар: глас на възрастна жена, омекотен от приглушен смях.

— Здравейте, чувате запис на телефонния секретар на Синтия и Дейв. Не сме вкъщи, а може би сме, но просто сме адски лениви, за да си размърдаме задниците и да дойдем до телефона. Затова ако сте търпелив и упорит тип, изчакайте да чуете сигнала и оставете съобщение.

Обадих се на „Справки“ в Денвър с молба да проверят има ли телефонен номер на името на Кристин Фейлън и почти веднага ми го издиктуваха.

— Юридическа кантора.

— Кристин Фейлън, моля.

— Приемната е затворена, това е централа.

— Бих искал да се свържа с мис Фейлън. Важно е.

— Изчакайте, моля.

Няколко минути по-късно в слушалката прозвуча женски глас:

— Крис Фейлън на телефона.

— Мис Фейлън, обаждам се от Архивния отдел в Малибу. Правим ревизия на стари досиета и попаднахме на името ви в полицейски доклад, регистрирал вашето изчезване преди двадесет и една години.

— Какво?

Цитирах й деня и датата.

— Кристин Фейлън била видяна за последен път на плажа Зума. За изчезването й съобщили нейните приятелки Шели Ан Даниълс и Лиса Джоан Констан… 

— Шели и Лиса, да, да, каква глупост. Шегувате се, това още ли се пази?

— Опасявам се, че да.

Избухна в силен смях, непресторен смях.

— Не е за вярване. Е, уверявам ви, че не съм безследно изчезнала — е, може би мислено, но тялото си е тук, цяло и непокътнато. Ха-ха-ха!

— Радвам се да го чуя.

— През цялото това време… никой никога не ме е търсил, нали? Божичко, това е толкова… — Последва приглушен смях.

— Просто е въпрос на…

— Не е за вярване — повтори тя. — Какъв абсурд! Трябва ли да попълвам някакви формуляри или нещо такова?

— Не, устното ви потвърждение е…

— Сигурен ли сте? Защото аз съм адвокат и какво ще правя, ако се окаже, че не съществувам? А съм виждала всякакви нелепи гафове, породени от бюрократични неуредици. Знам само, че не съм ползвала социалната си осигуровка през всичките тези години… Не е за вярване.

— Нито един от архивираните при нас доклади не е изпращан във федералното правителство.

— Сигурен ли сте?

— Напълно.

Сподавено кискане.

— Изчезнали хора. Ха-ха-ха. Нямаше ме само три дни, срещнах… ха-ха!… Е, не е нужно да навлизам в под… Както и да е, благодаря, че се обадихте.

— Беше удоволствие, мис Фейлън.

— Завърнала се от изгубения свят. Ха-ха-ха.

Набрах отново номера на Карен Бест. Този път телефонът иззвъня три пъти, преди женски глас да се обади:

— Ало?

— Мисис Бест?

— Да?

— Мисис Шеръл Бест ли?

— Не, разговаряте с Тафи. Кой се обажда?

— Обаждам се от Калифорния, опитвам се да открия местонахождението на Карен Бест.

Мълчание.

— С кого разговарям?

В гласа й отекнаха метални нотки. Скалъпена история, нямаше да свърши работа.

— Аз съм доктор Делауер. Психолог съм и понякога сътруднича на полицията в Лос Анджелис. Името на Карен бе в списъка с безследно изчезнали хора, а аз проверявам какъв развой имат те и кои от досиетата могат да бъдат приключени.

— В какъв смисъл ги „проверявате“?

— Опитвам се да установя дали обявените за изчезнали някога са се появили отново.

— Защо? — Напрежението бе изострило тона й. Почувствах свиване в стомаха.

— Съществува вероятност тези случаи да имат връзка с настоящо разследване. Съжалявам, но не мога да ви кажа нищо повече, мисис…

— Как, казахте, е името ви?

— Делауер. Можете да се обадите за потвърждение на следовател Майло Стърджис от полицейски участък „Ел Ей запад“.

Започнах да диктувам номера, но тя ме прекъсна:

— Изчакайте.

Чу се прещракване.

Минута по-късно мъжки глас каза:

— Аз съм Крейг Бест. Карен беше моя сестра. За какво става въпрос?

— Едно лице тук, в Ел Ей, си спомня, че е видяло как млада жена станала жертва на насилие в конкретно време и на конкретно място. Проверяваме всички случаи на безследно изчезнали хора, регистрирани в полицейските архиви, които биха могли да имат връзка с тези спомени.

— Спомени? Какво, за някакви паранормални способности ли? Защото сме опитвали да я открием и по този начин.

— Не, става въпрос за възможен свидетел, но съм длъжен да подчертая, че сме много предпаз…

— За какво място и за какво време говорите?

— Районът на Малибу. Средата на август. Сестра ви е работила като сервитьорка в заведение, наречено…

— „Пясъчният долар“. Преди това работеше в Бевърли Хилс.

— Като сервитьорка ли?

— Да, в китайския ресторант „А Лу“. Намираше си работа в шикозни места, защото искаше да стане актриса и се надяваше да се срещне с филмови звезди. Един бог знае на кого е попаднала. Защо предполагате, че свидетелят е видял Карен?

— На този етап нямаме никакви предположения, мистър Бест. Разследването все още е в твърде ранна фаза и съжалявам, ако това…

— Разследването? — повтори той. — Така и не успяхме да накараме полицията в Малибу да проведе сериозно разследване. Какво точно разследвате?

— Имате ли нещо против да потвърдите някои данни? — Прочетох му данните за ръста и теглото на Карен.

— Да, сведенията ви са точни.

— Руси коси…

— Господи! — възкликна той. — Не мога да повярвам, че всичко се пази. Казахме им, че през онова лято бе потъмнила косите си. Махагоновочервено.

— Защо?

— Как защо?

— Защо е сменила русия цвят с махагоновия? Обикновено жените изрусяват косите си.

— Точно това беше аргументът й. Всички в Ел Ей бяха руси. Искаше да се откроява. Естествените й коси бяха разкошни. Какъв цвят са били косите на момичето, видяно от свидетеля?

— Споменът е смътен, но според него момичето е с дълги тъмни коси и дълги крака.

Мълчание.

— Карен действително имаше дълги крака. Всички казваха, че трябва да стане модел… Исусе мили, да не би да казвате, че най-накрая може би ще разберем нещо?

— Не, съжалявам. Правим само предварителни проучвания.

— Да. Естествено. Защо отново да храним надежди? И без това няма на какво да се надяваме. Тя е мъртва. Примирих се с тази мисъл преди много години. Отдавна вече не мисля за нея като за жив човек. Но баща ми… всъщност вие търсехте него, нали? Направо ще полудее.

— Според него тя е жива, така ли?

— Вече не знам какво мисли той. Да кажем само, че не е човек, който се примирява. Издирването на Карен го съсипа финансово. Купихме къщата от него, за да му помогнем, след това мама почина, а той се премести в Калифорния.

— Там ли живее?

— На Хайланд Парк.

На час и половина с автомобил.

— За да търси Карен ли се премести там?

— Това беше официалната причина, но той е… Какво да ви кажа? Той е мой баща. Говорете с него и сам си направете изводите.

— Не искам да го разстройвам.

— Не се тревожете — такава възможност не съществува. Ето адреса и телефонния му номер.

Благодарих му. След това попита:

— Какво имахте предвид под „жертва на насилие“? Отвличане ли, или по-лошо?

— Свидетелят си спомня, че е видял мъже, които носели млада жена, но по време на събитието свидетелят е бил много млад, затова допускаме, че детайлите може да не са съвсем точни. Възможно е дори да не е била Карен. Съжалявам, че ви се обаждам, без да съм в състояние да ви предложа конкретни факти. Все още сме далеч от твърдите доказателства.

— Много млад. Имате предвид, че е бил дете?

— Да.

— О! Значи нещата са съвсем несигурни. Замесени ли са и други момичета? Защото не ми се вярва да сте си дали целия този труд единствено заради Карен. Да не би да става въпрос за сериен убиец?

— Нямаме основание за подобно предположение, мистър Бест. Обещавам да ви потърся, ако се натъкнем на нещо.

— Надявам се, че го мислите. Карен бе единствената ми сестра. Аз самият имам шест деца… не знам какво общо има това в случая.

Аз знаех. Опит да се запълни празнотата.

— Има ли нещо друго — след кратко мълчание попитах аз, — което според вас трябва да знам за Карен?

— Какво да ви кажа? Беше красива, чаровна, едно наистина добро дете. Следващия месец щеше да навърши четиридесет. Мислех си за това, когато навърших тридесет и осем. Тя обаче е мъртва, нали?

— Не съм в състояние да…

— Това е истината — тъжно рече той. — Трябва да е мъртва. Разбрах, че нещо лошо й се е случило, когато спря да се обажда — винаги се обаждаше поне веднъж седмично — в неделя, но и през делнични дни. Никога не ни е държала в неизвестност. Ако беше жива, щеше да се обади. Замесила се е в нещо лошо там. Ако разберете какво е то, независимо че може да е неприятно, моля ви, обадете ми се. Не разчитайте, че татко ще ми каже. Дайте ми телефонния си номер.

Издиктувах му го, дадох му и номера на Майло. Преди да затворя, Крейг ми благодари и неговата благодарност ме накара да се почувствам така, сякаш бях излъгал очакванията му.