Самозащита

11.

Беше паркирал служебната кола без отличителни знаци на ъгъла пред служебния вход на ресторанта и едно момиче от персонала идваше към нас, вперило поглед в лицата ни.

Майло показа значката си, помаха предупредително с пръст и се изсмя. Момичето изсумтя и се отдалечи.

— Власт! — рече Майло. — Възбуждаща като изискан коняк, при това не уврежда черния дроб.

Когато се качи в колата, попитах:

— Нещо ново по убийството в Санта Ана?

— Адвокатите на Швант ще го използват като основание за ново гледане на делото.

— Шегуваш се!

— Според логиката на адвоката, приликата между това убийство и извършените от Голфиста поставя под съмнение вината на Джоуб по всички престъпления. Разполагахме с веществени доказателства само за убийството на Кери, Мари Розенхът и Берна Мендоса. Всички останали улики имаха косвен характер.

— Е, и? Все пак е извършил онези три убийства.

— Три срещу петнадесет. Според защитата количеството жертви е настроило съдебните заседатели срещу него и е изиграло решаваща роля за избора на смъртното наказание. Искат нов процес за убийството на Кери, както и на другите две убийства, при който са представени веществени доказателства.

— Нелепо е — възкликнах аз. — Както вече каза, всеки присъствал на делото или чел протоколите с показанията е разполагал с достатъчно информация, за да имитира точно стила на Голфиста.

Постави ръка на рамото ми.

— Логиката няма нищо общо тук. Това е игра. Има такива акули, които си вадят хляба чрез обжалване на смъртни присъди в Апелативния съд. Превърнали са го в наука, за която плащаме ние, обикновените данъкоплатци.

Поклати глава и се засмя:

— Какво говори това за обществото, в което живеем, Алекс? Всеки мухльо като Швант може да съсича жени и деца, да изважда очите им, да се изхожда върху тях, а след това да си наема отбор от добре обучени в законовите лабиринти хрътки и получи достъп до специализирана правна литература, три квадрата жилищна площ, телевизор, списания и питателна храна. Да оставим настрана теологията и идеологията, кажи ми каква причина може да се изтъкне в защита на такъв човек?

— Аз нямам аргументи в негова полза.

— Означава ли това, че най-накрая си се покръстил?

— В какво?

— Във вярата на воинството срещу престъпността.

— Зависи от това в какъв ден ще ме попиташ.

Разсмя се и запали двигателя.

— Мислиш ли, че е възможно делото да бъде върнато за ново гледане?

— Кой, по дяволите, би могъл да знае? Шибаните медийни репортери обожават онзи гнусен задник. Подхвърля им сензации като на обучени тюленчета.

Запитах се как ли щеше да реагира Луси при подобно решение от страна на магистратите. Нямаше ли да го приеме като отричане на свършеното от нея като съдебен заседател?

В момента това изглеждаше най-далечният от всичките й проблеми.

Телефонирах в „Уудбридж“ и използвах докторската си титла, за да изцедя малко информация от дежурната сестра.

Пациентката продължаваше да спи. Доктор Ембри все още не бе идвала в болницата.

Опитах се да се свържа с Питър Лоуел. Никой не вдигна слушалката.

Позвъних в службата си и открих, че доктор Уенди Ембри е оставила съобщение. Позвъних й повторно и чух гласа й от записа на телефонния секретар. Казах, че ще се радвам да поговорим и се върнах при моя „Севил“.

Не можех да се освободя от мисълта, че нещо се бе случило с Луси през онова лято. От главата ми не излизаха малкото момиченце и освободеният под гаранция убиец, събрани заедно. Подкарах на север от Уестууд Булевард, стигнах до „Вагабонд Букс“, паркирах отзад и влязох в книжарницата.

Собственикът свиреше на саксофон. Когато приближих, ме стрелна с поглед, без да пропусне и нота от партитурата. После ме позна и извика:

— Хей!

В остъклената витрина с нови заглавия имаше нещо необичайно. Голям автоматичен револвер с посребрена дръжка.

Забеляза погледа ми.

— Появил се е някакъв тип, който ограбва стари книжарници. Нахлува малко преди затваряне, насочва оръжие, пребива и после содомитства с продавача, след което прибира оборота. Момчето от „Пепис Букс“ сега се тестува за СПИН.

— Господи!

Хвана с пръсти прибраните си в опашка коси.

— И така, с какво мога да ви помогна?

— Терънс Трафикънт. „От глада до яростта“.

Извади револвера от витрината, пъхна го под колана и излезе пред тезгяха. Запромъква се към задната част на книжарницата и след известно време се върна с изтрита обложка в ръка. Яркочервена корица, малки черни букви, приличащи на прободни рани от нож.

Върху корицата бяха отпечатани извадки от две рецензии:

— Правите някакво психологическо изследване ли? — попита продавачът, докато удряше стойността на книгата върху клавиатурата на касовия апарат. — Не е възможно да го четете за удоволствие. Това тук е пълен боклук.

Отворих книгата. Още извадки от „Нюзуик“, „Вог“, „Вашингтон Поуст“ и „Таймс“.

— Критиците не са били на същото мнение.

— Критиците са безмозъчни овце. Повярвайте ми — абсолютен боклук.

— Е — отвърнах аз, докато му плащах. — Вие държите оръжието.

Прибрах се у дома в три, бях възбуден, но същевременно изморен. Океанът приличаше на огромно зелено платно от коприна. Оставих книгата на масичката за кафе, излязох на верандата, изтегнах се в шезлонга, лицето ми пое порядъчна доза ултравиолетови лъчи, след което заспах.

Робин ме събуди с целувка.

— Някой те търси на телефона.

— Колко е часът?

— Пет и петнадесет.

— Трябва да съм задрямал.

Постави длан на челото ми.

— Наистина пламтиш. Внимавай със слънцето, мили.

Вдигнах слушалката на апарата в кухнята, разтрих очи и се прокашлях.

— Доктор Делауер.

— Докторе, аз съм Одри, от кабинета на доктор Уенди Ембри. Доктор Ембри ме помоли да ви предам, че би искала да се срещне с вас във връзка с Лукреция Лоуел, ако разполагате с време, разбира се. Какво ще кажете за утре?

— Тази вечер също имам възможност.

— Доктор Ембри непрекъснато ще снове тази вечер — посещава куп болници в различни части на града. Как ви се струва вариантът за утре по обяд?

— Приемлив. Къде?

— Цялата сутрин ще бъде в университета. Ако е удобно за вас, може да ви чака в столовата на медицинското училище в дванадесет и половина.

— Нищо против.

— Добре, ще й предам.

— Как е мис Лоуел?

— Убедена съм, че е добре, доколкото това е възможно.

Докато закусвах, прехвърлих „От глада до яростта“. Продавачът от книжарницата се оказа прав.

Стилът на Трафикънт беше груб и необуздан, стиховете му пулсираха от гимназиална бунтарска реторика и цинизми. Редакторът не бе коригирал правописните и граматични грешки на автора с цел — както предполагах — да запази подчертаната автентичност на стиховете.

В първата половина се повтаряха до омерзение два лайтмотива: „Обществото ме смачка“ и „Сега си отмъщавам“. На следващите петдесет страници бяха поместени писма на Трафикънт до различни знаменитости и държавни служители. Само двама бяха отговорили: конгресменът от родния край на Трафикънт в Оклахома, чието писмо бе напечатано на служебна бланка с шаблонното обръщение „Скъпи избирателю“; и М. Беярд Лоуел, който възхваляваше „кървавата поезия“ на Трафикънт.

Двамата започнали да си пишат: Трафикънт да се жалва с претенциозни фрази, а Лоуел да го утешава. Последната страница представляваше фотокопие на заповедта за отмяна на ефективната присъда и замяната й с условна.

От вътрешната страна на обложката бяха поместени снимка и кратка автобиография, копие от която и вестниците бяха отпечатали.

Психопат, пробил в Холивуд — не е кой знае какво. Все пак Трафикънт бе загърбил дори тази възможност.

Бестселър, който се възхищава на Дюселдорфското чудовище.

„… Задълбочаващи се по своята сериозност престъпления…“ Колкото повече разсъждавах, толкова по-трудно ми ставаше да пренебрегна неговото присъствие в Топанга през онова лято.

„Позвъни на издателя му… вече е късно да звъниш в Ню Йорк.“

Дадох воля на въображението си: Трафикънт прелъстява дългокосото момиче. Нещата излизат от контрол… А може би тя се е съпротивлявала и той я е изнасилил, после я е убил. И казал на Лоуел. Лоуел изпада в паника, бърза да се освободи от доказателството за престъплението, без да знае, че едно малко момиченце ги наблюдава.

Малко момиченце, което нощем подмокря завивките — може би напиканите чаршафи са я възбуждали.

Събужда се, тръгва насън и вижда всичко.

И сега плаща за това.

Столовата на медицинското училище гъмжеше от бели престилки и тракането на посуда. Скоро след влизането ми към мен приближи красива жена с азиатски черти, облечена в тъмносин копринен костюм.

— Доктор Делауер? Уенди Ембри.

Беше млада миньонка с дълги синьо-черни коси и ониксови очи. Прикрепена на ревера табелка със снимка, на която косата й бе накъдрена, информираше: „У. Такахаши-Ембри, М. Д., Психиатрия“.

— Запазила съм маса ей там — посочи с жест тя. — Ще хапнете ли нещо за обяд?

— Не, благодаря.

Усмихна се.

— Хранили ли сте се тук преди?

— От време на време.

— На щат ли сте? — попита тя, докато си пробивахме път към масата.

— В противоположния край на града.

— Практикувах там. В „Психиатрия“ ли работите?

— В „Педиатрия“. Аз съм детски психолог.

Изгледа ме заинтригувано и седнахме. На таблата й имаше сандвич с филе от риба тон, салата от зеле, червен желиран сладкиш и мляко. Разви приборите си и разпъна салфетката върху скута.

— Но Лукреция е била ваш пациент.

— Да. От време на време работя с възрастни — обикновено краткосрочни консултации по проблеми на стреса. Беше препратена към мен от полицията.

Отново заинтригуван поглед. Едва ли практикуваше като психиатър повече от година-две, но вече бе усвоила терапевтичните нюанси.

— Понякога ме канят за експертно мнение.

— Каква стресова ситуация преживява Лукреция в момента?

— Беше съдебен заседател в процеса срещу Голфиста.

Взе вилицата.

— Да, определено може да го е понесла зле. От колко време провеждате терапия с нея?

— Провели сме едва няколко сеанса. Дойде при мен заради проблеми със съня. Натрапчив кошмар, а по-късно и случай на сомнамбулизъм.

— Ходила е насън?

— Най-малко веднъж преди опита й за самоубийство. Събудила се в кухнята. Като помисля сега, може би трябва да се тълкува като репетиция за самоубийството. Освен това е имала случай на нещо като нарколепсия: заспала на бюрото в канцеларията, а се събудила на пода.

— Да, разказа ми за случая. Каза, че сте я насочили за преглед при невролог и че неговото заключение било „напълно здрава“.

— Фил Остерлиц. Работи тук.

— Наистина ли заключението му съвпада с предаденото ми от нея?

— Да. Предполага, че става въпрос за случай на стрес.

Вилицата се зарови в зелевата салата.

— Същото е и заключението на невролога в „Уудбридж“. Все пак това със сомнамбулизма е интригуващо. Допускате ли, че опитът за самоубийство може да е направен в състояние на сомнамбулистичен транс? Чела съм за случаи на самоунищожение по време на движение в състояние на дълбок сън. Виждали ли сте някога подобни необичайни случаи?

— Не опити за самоубийство, но съм лекувал деца с нощни страхове, които се нараняваха, докато скачат или ходят насън. Имах дори случай с едно семейство, в което бащата и децата се страхуваха да заспят. Бащата се опитвал да удуши майката по време на сън. А има и случаи с хора, извършили престъпление, след което твърдят, че са го направили в състояние на сомнамбулизъм.

— Твърдят? Не мислите, че е възможно ли?

— Възможно е, но се случва рядко.

Взе си от салатата, погледна към сандвича, после към мен.

— Странен случай. Отказът й да приеме като факт опита за самоубийство е категоричен. Обикновено при неуспешните опити човек се сблъсква с точно обратното: вина, признания, обещания, че никога няма да се повтори, защото се чувстват физически изтощени и искат по-бързо да се измъкнат от наблюдението. Най-тежките случаи — искрено съжаляващите за неуспеха си — или стават неконтролируеми, или се затварят в себе си и не говорят. Но Лукреция е отзивчива и с готовност говори. Разбира защо е необходимо да остане под наблюдение. Което би било глупав подход, ако човек се опитва да внуши на лекуващия психиатър да го освободи по-скоро, нали? При неподходящ психиатър могат да ти лепнат заключение „склонен към самозаблуда“.

— Не смятате, че тя е склонна към самозаблуда?

— Все още не съм убедена какво мисля, но със сигурност не е луда. Може би изпускам нещо, но по мое мнение тя действително вярва — на ниво съзнателност — че не се е опитала да се самоубие.

— Даде ли ви някакво обяснение какво се е случило?

— Казва, че заспала и се събудила в болницата и че първата й мисъл, след като сте й обяснили защо е тук, била, че някой се е опитал да я убие. Като цяло, в момента е доста объркана. Може би не съм в течение на съществени детайли, но според мен не се наблюдават никакви шизофренични симптоми. Единствено симптоми на депресия — но не дълбока депресия, характерна за неуспелите самоубийци. Помолих психолога в болницата да я тестува за биполярна дезориентация. Непрекъснато се стараеше да върши нещо, затова предположих, че развива някаква форма на маниакалност, а дневният сън е защитна реакция на организма след изтощителен период. Той установи леко завишени нива на депресия и тревожност, но никакъв признак за мания. И скалата на Лий отчела нормални стойности, което потвърждава, че тя казва истината. Мнението му е, че не са налице форми на разстройване на личността, освен ако пациентката не се е подлагала често на тестове, вследствие от което да се е научила да заблуждава апаратурата.

— Имала е и други причини за тревога — казах аз. — Непосредствено преди опита навлязохме в сфера на спомените, която силно я разстрои. Изживяла е много самотно детство — майка й починала, когато била още бебе, изключително сложни и неприятни взаимоотношения с непрекъснато отсъстващ баща. Но винаги е оставала адекватна, а не допускам, че би издържала повече от три месеца като съдебен заседател, ако действително е страдала от разстройство на личността.

— Какви бяха спомените, които са я разстроили?

Описах й съня.

— Интересно — каза тя. — Нещо, което да подсказва, че е била жертва на блудство?

— Отрича някога да го е срещала, но нейният брат ми каза, че е прекарала едно лято в имението на баща им, когато е била на четири години. Следователно или отрича този факт, или подсъзнателно потиска спомена за онова лято. А колкото до онова, което се е случило там, аз също не зная.

Разказах й за Трафикънт, като подчертах, че става въпрос единствено за хипотези.

— Е — заключи тя, — в най-добрия случай звучи като куп мръсни ризи, които изплуват наяве. Ще измине дълго време, преди да се оправи. Ето нещо, с което трябва да сме много предпазливи.

— За да добавя още една към мръсните ризи, ще ви кажа, че за кратко време е работила като проститутка, когато била на осемнадесет. Отрича да изпитва угризения, но вероятно такива съществуват. Освен това се е привързала към един от следователите, работил по разследването на Голфиста, същия, който я насочи към мен. Той е гей.

Остави сандвича върху таблата.

— Само няколко сеанса и всичко това излезе наяве?

— По-голямата част — при последния сеанс. Твърде много, твърде скоро, но аз не можех да я спра. Същата вечер напъхала главата си в газовата фурна.

— Прекрасно.

— Възнамерявате ли да я изпишете след изтичане на тридневния срок за наблюдение?

— Няма признаци за психично разстройство, нито склонност към насилие. Няма съдия, който да постанови допълнително наблюдение. Безспорно обаче ще е необходимо внимателно следстационарно наблюдение… Проститутка — изглежда толкова добродетелна. Какво означава „за кратко време“?

— Част от лятото. Твърди, че оттогава е спазвала пълно въздържание. А Фил Остерлиц каза, че изпитва дълбока непоносимост към докосване.

Сплете пръсти.

— Мисля, че разбирам какво имахте предвид, когато говорехте за онова лято при баща й… Въпреки всичко, тя приема добре връзката с мъж терапевт. Това говори хубаво за вас. Възнамерявате ли да продължите работата си с нея?

— Последното нещо, което бих искал да й се случи, е да бъде изоставена отново — отвърнах аз, — но може би не съм подходящ за нея. Полицаят, когото харесва, е мой близък приятел.

Спомних си как Луси бе потърсила моето одобрение да обича Майло. Моето мълчание. Реакцията й.

— Следователно тя не знае, че той е гей.

— Не още.

Отвори кутията с мляко.

— Не искам да бъда недискретна, но ще ви попитам: той любовник ли ви е?

— Не, просто приятел. — После добавих: — Аз съм нормален. — И се запитах защо ли прозвуча като оправдание.

— Разбирам защо смятате, че са налице усложнения.

— Може би най-добре ще е да продължи при друг терапевт, ако промяната се осъществи без травми за нея. Зарадвах се, когато разбрах, че наблюдаващият психиатър е жена.

— Изглежда, двете добре се разбираме — каза тя. — Готова е да ми помага, струва ми се, че градим личностни взаимоотношения. После преглеждам бележките си и разбирам, че не ми е казала много.

— Имах същото усещане в началото. Както вече казах, преобладаващата част от съществената информация получих от последния сеанс.

— Може би е присъща черта за семейството й. Разговарях с брат й и той не ми каза много неща. Предвид ситуацията, нормално е да желае да зная възможно повече за сестра му.

— Самият той не знае много за нея. Той е неин полубрат, не я е виждал от двадесет и една години.

— Не, не говоря за онзи, който я доведе в болницата. Става въпрос за другия брат — Питър. Телефонира тази сутрин от Таос. Каза, че научил за Лукреция от Кен. Много е притеснен, че не може да бъде до нея, но било невъзможно да вземе самолет в обратната посока. А когато се опитах да му задам няколко въпроса, започна да се извинява, сякаш нямаше търпение да затвори слушалката.

— Защо не може да бъде до нея?

— Делови задължения. Обадих се на Кен — върнал се е в Пало Алто. Не знаеше нищо, както предположихте. Много мило от негова страна да поеме разноските за лечението й.

— Останах с впечатление, че иска да установи по-близка връзка.

— Аз също. Предложи да уреди всичко — изглежда, че разполага с пари. Лукреция няма медицинска застраховка, защото е напуснала работа, така че предложението идва навреме. Болничната управа не гледа с добро око на доктори, лекуващи неплатежоспособни пациенти. В наши дни лекарите трябва да са и счетоводители, нали?

Кимнах.

— Както и да е — въздъхна тя, — струва ми се, нещата в семейството са доста сложни. Има ли други родственици в града, към които би могла да се обърне за подкрепа?

— В града — да. Но не биха я подкрепили.