Самозащита

9.

Отпусна се назад и заспа. Измина близо минута, преди мониторите да се успокоят.

Изчаках малко, после излязох да потърся кафе. Мъж в дъното на коридора ме спря.

— Извинете, вие ли сте нейният лекар?

Изглеждаше около тридесетгодишен. Метър и шестдесет, широки рамене, набит, с кръгло лице, светлокафява коса, тен на редовен посетител на игрищата за голф и големи кафяви очи. Синият блейзър бе с кашмирени нишки, ризата в бургундскочервено му стоеше свободно. Бежовите ленени панталони падаха в съвършена дъга над тъмночервени кожени обувки.

— Аз съм доктор Делауер, нейният психолог.

— О, добре. — Протегна ръка. — Кен Лоуел. Неин брат.

Раздвижване в коридора за миг разсея и двама ни. Санитар буташе слаб възрастен мъж с восъчнобледа кожа в инвалидна количка. Изпод болничната пижама капеше кръв, която оставяше алена зигзагообразна следа по сивия линолеум. Погледът му бе празен, устата — отворена. Единствено треперещите крайници показваха, че е жив.

Кен Лоуел проследи с поглед движението на инвалидната количка.

Никой не се появи да почисти кръвта.

Обърна се отново към мен — беше пребледнял. С изисканото си облекло приличаше на турист, случайно попаднал в бордей.

— Доктор Делауер — повтори той. — Питаше за вас. Мислех, че е изпаднала в състояние на делириум и по някаква причина желае да отиде в Делауер11. — Поклати глава. — Как е тя?

— Възстановява се физически. Вие ли я доведохте?

Кимна.

— Правила ли го е преди?

— Не, доколкото знам.

Извади копринена кърпичка в бургундскочервено от горния джоб на сакото си и попи потта от челото.

— Какво ще стане с нея сега?

— Ще я задържат тук поне три дни, а след това психиатрите на болницата ще решат какво да е лечението.

— Може да бъде задължена да се подложи на лечението пряко волята си, така ли?

— Ако психиатърката — доктор Ембри, счита, че все още се намира в опасност, може да се обърне към съда и поиска удължаване на медицинското наблюдение. Но това се случва рядко, освен ако пациентът не повтори опита за самоубийство, докато е в болницата, или пък е в състояние на тежък нервен срив.

— Какво я е довело до това, докторе? Беше ли подчертано депресирана?

— Съжалявам, но не мога да обсъждам подобни обстоятелства с вас — въпрос на професионална етика.

— Да, естествено. Извинете. Просто не зная много за нея. На практика с нея дори не се познаваме. Не съм я виждал от двадесет години.

— Как така вие я доведохте в болницата?

— Чиста случайност. Страшничко е. Търсех Елфи, моя полубрат Питър. Имахме уговорка да вечеряме в един хотел в седем часа и той не дойде. Това ме разтревожи. Не мислех, че би пропуснал срещата. Затова изчаках малко, после се качих в колата и отидох до апартамента му в Студио Сити. Там нямаше никой. Беше споделял колко близки са с Луси, затова реших да го потърся при нея. Минаваше десет, когато стигнах там, и вероятно нямаше да се кача до апартамента, ако прозорците не светеха — пердетата бяха полуспуснати. Когато приближих до вратата, стори ми се, че усещам миризмата на газ. Почуках, не получих отговор, погледнах през прозореца и я видях коленичила на пода в кухнята. Почуках силно по стъклото на прозореца, но тя не помръдна, затова насилих вратата и издърпах главата й от фурната. Имаше пулс и дишаше, но състоянието й беше ужасно. Позвъних на 911. Измина много време, преди да успея да се свържа. Докато чаках парамедиците да пристигнат, потърсих телефонните номера на болници в указателя и попаднах на адреса на това място. Тъй като спасителният екип не пристигаше, казах си „зарежи ги“ и сам я докарах тук.

Прибра кърпичката обратно в предния джоб на сакото и поклати глава.

— От Сан Франциско ли сте?

— Как разбрахте?

— Луси ми каза.

— Говорила е за мен?

— Обсъждахме семейната история.

— Аха. Всъщност аз съм от Пало Алто, но прекарвам доста време в Ел Ей по работа: сделки с недвижима собственост, предимно ипотекирани имоти на банкрутирали компании. Предвид сегашната икономическа ситуация напоследък идвах тук по-често от обикновено и у мен се породи желанието да се свържа с Елфи и Луси: считах за нередно, че никога не сме правили дори опит да се съберем. Името на Луси не фигурираше в телефонния указател, но Елфи беше там, затова му телефонирах преди няколко седмици. Беше шокиран, че му се обаждам, получи се много неловка ситуация. Но разговаряхме още няколко пъти и накрая прие поканата ми за вечеря.

— Луси щеше ли да дойде?

— Не, той не искаше да поканя и нея — опитваше се да я предпази, предполагам. Беше нещо като изпитание. Уговорката бе, че ако всичко потръгнеше добре, ще включим и нея… Изглеждаше доста притеснен от това начинание. Въпреки всичко, останах изненадан, когато ми върза тенекия.

— Чували ли сте го оттогава?

— Не. Звъних му няколко пъти оттук, но никой не вдигна. — Погледна ръчния си часовник. — Може би ще е добре да опитам отново.

В дъното на коридора имаше телефонен автомат. Набра номера, изчака и се върна, клатейки разочаровано глава.

— Горкото дете! — каза той, загледан във вратата към стаята на Луси. — Елфи каза, че изживявала трудни моменти като съдебен заседател по тежък процес и била много уплашена, но не знаех, че е толкова… уязвима.

Закопча сакото си, пристегнато в талията.

— Прекалено много делови вечери. — Усмихна се извинително. — Не че според мен й е било лесно. Казала ли ви е кой е баща ни?

Кимнах.

— Не зная дали изобщо има контакти с него, но ако е така, готов съм да се обзаложа, че негова е заслугата за стреса, който изживява Луси.

— Защо мислите така?

— Човекът е стопроцентов негодник.

— Вие чувате ли го?

— Абсурд. Той живее тук, в каньона Топанга. Голямо имение. Но никога не бих му се обадил. — Започна да разкопчава сакото си. — В началото, когато започнах свой бизнес, често си фантазирах как той фалира и изкупувам евтино земята му. — Усмихна се. — Самият аз бях в съда — миналата година се разведох.

— Какво се е случило преди двадесет години?

— Моля?

— Казахте, че за последен път сте видели Луси преди двадесет години.

— А, да. Двадесет — двадесет и една години. — Кихна и почеса носа си. — Бях на девет, значи е било преди двадесет и една години. Беше лятото, през което майка ми реши да замине за Европа, за да взема уроци по рисуване — тя беше художничка. Закара ни — моята сестра Джо и мен — в Ел Ей и ни остави в „Убежище“. Така се казва имението му в Топанга.

— Чувал съм за него — убежище за писатели.

— Да. Както и да е, пристига тя там и ни тръсва на него без никакво предупреждение. Зарадва ни се така, както би се зарадвал, ако експлодираше бойлерът в банята му, но какво можеше да стори — да ни изрита ли?

— И Луси е била там, така ли?

— Луси и Елфи. Дойдоха около две седмици след нас. Мънички сладки дечица, тогава не знаехме кои са. Майка ни никога не беше споменавала за тях. Знаехме само, че я е напуснал заради друга жена. Както се оказа, тяхната майка беше починала преди няколко години, а лелята, която се е грижела за тях след нейната смърт, се бе омъжила и ги бе изоставила.

— На колко години бяха те?

— Да видим, ако аз съм бил на девет, Елфи трябва да е бил на… пет. Следователно Луси е била на четири. За нас те бяха бебета, нямахме нищо общо с тях. Ако трябва да бъда откровен, ненавиждахме ги: майка ни постоянно повтаряше как тяхната майка е откраднала баща ни от нея.

— Кой се грижеше за тях?

— Бавачка или някаква детегледачка. Помня, защото те трябваше да спят в голямата къща заедно с нея, а на нас с Джо ни се наложи да останем в малко дървено бунгало и сами да се грижим за себе си. Но това ни харесваше. Тичахме наоколо, правехме каквото си пожелаем.

— Преди двадесет и една години — казах аз. — Трябва да е било малко след откриването на „Убежище“.

— Току-що го бяха открили. Спомням си голямото тържество по повод откриването, а на нас ни беше наредено да останем в бунгалото. Заедно с множеството чинии, преливащи от храна, тонове ястия върху дългите банкетни маси, покрити с бели покривки. Остана храна, достатъчна за седмици наред след празненството. Обикновено се промъквах в кухнята и задигах няколко парчета торта. Качих четири килограма — това сложи началото на моя проблем с теглото.

„Хора, които крещяха, а може би се смееха… и светлини като рояк светулки.“

Отново погледна ръчния си часовник.

— Е, радвам се, че се запознахме — рече той. — Ако има нещо, което мога да направя…

Обърна се с намерение да тръгва.

— Докога ще бъдете в Ел Ей?

— Трябваше да летя с обратния полет тази вечер. Мислите ли… Има ли вероятност Луси да пожелае да ме види?

— Трудно е да се каже в момента. Сега едва ли й е до това.

— Да, разбирам — тъжно отвърна той. — Питам се къде ли е Елфи, защо не дойде тук.

Извади портфейл от крокодилска кожа, изтегли визитна картичка и ми я подаде.

Алфа Груп

Кениън Т. Лоуел

Първи вицепрезидент

„Придобивки“

(415) 547–7766

— Имам насрочени срещи през целия ден, но предполагам, че ще мога да наминавам периодично до утре сутринта. Ако наистина пожелае да ме види или ако се чуете с Елфи, отседнал съм в „Уестууд Маркуиз“.

— Имате ли телефонния номер на Елфи у себе си?

— Разбира се. — Извади от портфейла визитка, подобна на първата.

Със син химикал на гърба й бе записан номер, предшестван от кода на централата във Вали.

— Ще намеря лист и химикалка, за да го препиша.

— Вземете я — каза Кен. — Знам го наизуст.