Самозащита

35.

Появи се отново два дни по-късно, на погребението, където пристигна със закъснение, бутан от Нова в инвалидната количка. Неотразим в белия костюм и широкополата сламена шапка. Остана доста зад Луси и Кен, докато повиканият за случая свещеник рецитираше унило заупокойна молитва. В един момент погледът на Нова улови моя и се опита да ме въвлече в надпревара по издръжливост. Едната й ръка почиваше върху гърдите й. Отново насочих вниманието си върху текста на молитвата.

Гробището бе с площ над половин квадратен километър и претендираше да бъде едно от най-предпочитаните в града: постройки в колониален стил, оформени от булдозери изкуствени хълмчета, копия на статуи от Микеланджело, изникнали по най-причудливи места. Вместо надгробни камъни, хоризонтално в земята бяха наредени месингови плочки. Кен бе откупил късчето вечност на Елфи вчера, след като намесата на Майло ускори процедурата по освобождаването на тялото от моргата.

Значителна част от последните четиридесет и осем часа бях прекарал в къщата в Рокингам. Кен и Луси живееха повече по инерция — ядяха малко, спяха дълго, почти не говореха.

Самият аз почувствах, че ме увлича инертността: не бях продължил събирането на информация за Къртис Ап или пък анализирането на фактите относно Карен Бест. Шеръл Бест бе звънил у дома, но помолих да му предадат, че ще го потърся след няколко дни. Скръбта така поглъщаше всички ни, че сякаш бяхме забравили за съня. Не знаех кога Луси щеше да си спомни за него — ако изобщо си спомнеше. Въпреки това, докато стоях тук, на грижливо окосената морава, той не излизаше от ума ми.

Няколко метра зад мен двама гробари чакаха под сянката на едно дърво.

Свещеникът каза нещо за загадките на живота и за Божия промисъл. След това стрелна с поглед гробарите и те приближиха. Единият включи мотор, за който бяха закачени дебелите въжета, подкрепящи сивия полиран ковчег. Започнаха плавно да спускат ковчега. Когато опря дъното, издаде ечащ, почти музикален звук и Луси се разрида. Кен я прегърна, докато тя плачеше, закрила лице с длани.

Зад тях Бък каза нещо на Нова.

Гробарите започнаха да хвърлят пръст върху ковчега. Всяка буца изтръгваше вик от гърдите на Луси. Кен сякаш всеки момент щеше да заплаче.

Бък поклати глава и Нова подкара инвалидната количка към изхода на гробището.

Количката подскачаше по неравната морава, колелата й няколко пъти затъваха и Нова трябваше да ги повдига. Накрая я избута върху асфалтираната алея, където чакаше катафалката. Отне й доста време, докато извади Лоуел от количката и го настани в джипа. Сгъна количката, качи я в багажника, после запали джипа и се изгуби от поглед.

Оставих Майло в полицейския участък „Ел Ей запад“ и поех към Малибу. Комплексът „Гребенът на вълната“ не работеше.

Дали не бях хвърлил стръвта прекалено явно?

Отбих се в общината на Малибу и издирих търговския лиценз, издаден за комплекса.

По времето на издаването му съпрузите Шей живеели във вътрешността, на Рамбла Пасифика. Три години по-късно се преместили да живеят на номер 20 000 на Тихоокеанската магистрала.

Качих се в колата и поех на юг. Скоро открих адреса — едноетажна постройка от бяло дърво и зелени външни капаци на прозорците, притисната между две по-големи тухлени здания. Вероятно е била една от първите къщи, построени по крайбрежието през 20-те или 30-те години, напомняща за живота в тогава по-спокойния и по-просто устроен Малибу. Някога големите бури отнасяли по-старите сгради чак до морето.

Натиснах звънеца. Нищо. Чукчето на входната врата представляваше бронзов морски лъв, който солената влага бе покрила с патина. Потропах с него по вратата няколко пъти. Пак нищо. Не се виждаха нито микробусът на Гуен, нито БМВ-то на Том. В пощенската кутия нямаше писма, нямаше дори рекламни диплянки.

Прибрах се у дома и позвъних в Асоциацията на продуцентите, откъдето научих, че Къртис Ап е президент на „Ню Таймс Пръдакшънс“ в Сенчъри Сити.

На обаждането ми в НТП22 отговори неясен глас от запис на телефонен секретар. Натиснах 6, за да се свържа с мистър Ап, но връзката се разпадна.

Беше малко след времето за обяд.

Отидох с колата в града, право в университетската библиотека.

Компютърът предложи няколко справки за Ап, най-актуалната от които датираше отпреди пет години и включваше рецензии за продуциран от него филм със заглавие „Лагер «Томахавка»-2“.

Бомбастични рецензии. Може би това бе общото между него и Лоуел. Следващите седем публикации бяха в същия дух. После попаднах на материал отпреди тринадесет години, озаглавен: АП СЕ ЗАЩИТАВА: ПРОДУЦЕНТ, СЪБИРАЩ ДАРЕНИЯ ЗА НЕПЪЛНОЛЕТНИ, ТВЪРДИ, ЧЕ ПАЗИ ДЕЦАТА ОТ НЕПРИЯТНОСТИ.

Списанието не беше архивирано на микрофилм, но в хранилището пазеха неговите броеве. Статията представляваше интервю, в което Ап признаваше основателността на острите критики срещу него, предизвикани от деветте епизода софтпорно и ужасяващи насилнически сцени. Той откровеничеше, че не е Достоевски и филмите му са нещо като пуканки за главата: "Няма срамни части, нито гърди. Децата ги гледат, изразходват чрез тях своята агресия, затова на филмите ми трябва да се гледа като на средство за обществено пречистване, защото са в автокиното, а не по улиците. Като родител, бих предпочел детето ми да гледа „Джейни пипва полицаите“ или "Кървава луна над лагер „Томахавка“„, вместо боклуците, излъчвани по кабелните телевизии“.

Към статията имаше снимка, показваща Ап, седнал в луксозно червено „Ферари“ кабриолет, усмихващ се доволно на фона на ясносиньо небе и палмови дървета.

Ако се съдеше по тесните рамене, беше дребен човек. Слабо лице с черти на плъх и силно издадена брадичка. Сива брада, бяла тениска, червен пуловер в тон с цвета на „Ферари“-то. Холивудски тен.

Никъде нито дума за плановете му да филмира стихосбирката на Лоуел, следователно или догадката ми е била неправилна, или планът бе нещо, за което искаше да забрави.

Върнах се при компютъра. Нищо за него в пресата през следващите девет години, после попаднах на материал със заглавие: ХРАНИТЕЛНИТЕ ПРОДУКТИ ЗА МАГАЗИННАТА МРЕЖА — ЕДИН РАЗРАСТВАЩ СЕ ПАЗАР. Списанието бе „Уолстрийт Джърнъл“.

Оказа се една от обичайните лесносмилаеми статии, които „Джърнъл“ поместваше в средата на първата си страница с единствената цел да развеселява намръщените бизнесмени.

Пълното заглавие гласеше: „Хранителните продукти за магазинната мрежа представляват непрекъснато разрастващ се пазар, ако се преследва удовлетворяване на особените предпочитания на крайните потребители: Къртис Ап харесва брюкселско зеле и джикама23“.

От зеленчуци към порнофилми? Изглежда, че съюзяването с Лоуел е било следващата стъпка към голямото изкуство.

Излязох от библиотеката и се отбих в една експресна печатница в Уестууд. Нямаше други клиенти и отне точно двадесет и три минути, за да получа петдесет делови визитни картички.

Качествена хартия в матов цвят, класически удебелен шрифт.

Под надписа фиктивен номер на пощенска кутия в Бевърли Хилс и телефонен номер, използван от мен преди десет години, когато работех на частна практика. Пъхнах три визитки в портфейла си, останалите — в жабката на колата, и подкарах към Сенчъри Сити.

НТП се помещаваше в двадесететажна черна кула на Алеята на звездите.

Продуцентската компания заемаше почти целия последен етаж, ако изключим кантората на филмова студия, наречена „Адвент Венчърс“.

Две огромни стъклени врати бранеха входа на НТП. Натиснах с ръка едната и тя безшумно се отвори, разкривайки огряна от слънцето приемна. Подът беше облицован с черен гранит, мебелите — от бяла кожа и метал, креслата, тапицирани в тъмносиньо. Върху масите имаше броеве на „Варайъти“ и „Холивудски репортер“. По облицованите със сива японска мазилка стени бяха окачени черно-бели картини без рамки, само със стъклени плаки.

Момиче, което изглеждаше на осемнадесет, в бяла тениска и прилепнали дънки, напъхани в ботуши от телешка кожа, седеше зад миниатюрно бюро. Дългите й прави коси блестяха в махагонови отблясъци. Върху едната си ноздра имаше диамант. Въпреки лошата си кожа, лицето й беше красиво. Постоях известно време, докато откъсне очи от маникюра си и ме погледне.

— Ъ?

— Идвам за среща с мистър Ап.

— Име?

— Санди Дел Уеър.

— Вие сте онзи, дето лекува гръбначния стълб? Мислех, че сте за утре.

Подадох й визитната си картичка.

Не остана впечатлена. Цареше пълна тишина — сякаш наоколо нямаше други хора.

— Имате ли… хмм… уговорена среща?

— Мисля, че мистър Ап ще пожелае да се срещне с мен. Свързано е с „Убежище“.

Окръгли устни няколко пъти, сякаш разпределяше равномерно червилото. Ако на бюрото й имаше молив, сигурно щеше да започне да го гризе.

— На работа съм от няколко седмици… Той е на съвещание.

— Поне го попитайте — казах аз. — „Убежище“. Бък Лоуел, Тери Трафикънт, Дентън Мелърс.

Направи страдалческа физиономия, после натисна два бутона върху белия телефонен апарат, също марка „Лусит“, както всичко в приемната.

— Някакъв продуцент. Относно Санта и Дилън… ъ-ъ… Милър… Аз… Какво?… О, добре, извинете.

Остави слушалката, погледна я и смръщи лице.

— На съвещание е.

— Няма проблеми, мога да изчакам.

— Не мисля, че желае да ви приеме.

— Наистина ли?

— Да, беше доста ядосан, че го прекъсвам.

— О! — възкликнах аз. — Съжалявам. Сигурно при него има някоя важна особа.

— Не, той е сам с… — Закри уста с длан. Намръщи се. — Да, много важна особа.

— Някоя голяма звезда ли е при него?

Отново се зае с маникюра си.

Вляво от нея имаше коридор. Минах край бюрото и се насочих към коридора.

— Хей! — извика тя, но не тръгна след мен. Тъкмо завивах на ъгъла и чух, че натиснаха някакви бутони.

Минах през облицована със сив деколин врата, край филмови плакати, показващи прицелващи се едрогърди жени на възрастта на секретарката и сексапилни мъже с четиридневни бради, каращи велосипеди и даващи си вид, че са „войници на съдбата“. Филмите бяха със заглавия от рода на „Алеята на жертвите“, „Гореща кръв“, „Горещи гащи“, а датите на прожекциите на някои от тях не бяха много отдавнашни.

Обичайният асортимент за автокино.

В дъното на коридора имаше месингова врата, ръчно кована, която бе широко отворена. На прага й стоеше Ап.

Беше на около шейсет, висок около метър и шейсет и седем и тежеше не повече от петдесет и осем — шестдесет килограма. От буклите и брадата някога бяха останали само оредели кичури върху силно загорялото от слънцето теме. Носеше тютюнево жълта жилетка от кашмир върху лимоненожълта риза с копчета, черни панталони с безупречни ръбове и кафяви мокасини от крокодилска кожа.

— Разкарайте се веднага оттук — спокойно нареди той с тона на велик човек — или ще накарам да изхвърлят навън миризливия ви задник.

Спрях.

— А сега се завъртете в обратна посока.

— Мистър Ап…

Замахна с две ръце във въздуха като император, призоваващ боговете.

— Вече извиках охраната, нахално копеле. Тръгнете си и може би ще избегнете ареста, а вестникът ви ще остане белязан до второ пришествие.

— Не работя за вестник — обясних аз. — Писател съм на свободна практика и работя върху биографията на Бък Лоуел.

Вдигнах визитната си картичка и почти я наврях в лицето му. Той я взе с гневно движение, прочете я отдалече и ми я върна.

— Е?

— Попаднах на името ви, докато правех проучвания за Лоуел, мистър Ап. Нужни са ми няколко минути от времето ви.

— Мислите, че можете да нахълтвате тук като търговски пътник ли?

— Ако ви бях телефонирал, щяхте ли да ме приемете?

— Не, по дяволите! Нито пък сега ще ви приема. — Посочи ми вратата.

— Добре. Ще го напиша така, както го разбирам. Откупуването на правата за филмиране на „Команда: Прогони светлината“ от вас. Кредитирате реконструкцията на „Убежище“, за да гледате безучастно как само година по-късно всичко се проваля.

— Това е бизнес — каза той. — Възход и падение.

— Доста скоропостижен упадък. Особено що се касае за Лоуел. Взел е парите ви, за да финансира хора като Тери Трафикънт и Дентън Мелърс.

— Дени Мелърс — изсмя се, без да отваря устни. — А тя ми говореше нещо за Санта Клаус и Дилън Милър. Знаете ли кой е Дилън Милър?

Поклатих отрицателно глава.

— Кръгла нула, спечелила голяма награда и изтривалка за задника на онзи, за когото работи. Всяка втора седмица тук се изсипват тълпи от некадърници като него и десетки папараци, пъплещи като хлебарки из цялата сграда на лов за звезди. Онзи ден Джулия Робъртс имаше среща на дванадесетия етаж и буквално ринеха копелетата с лопати от сградата. Сякаш нямаха край.

— Може би се нуждаете от по-добра охрана.

Изгледа ме втренчено. Този път смехът му разкри низ безупречно равни керамични зъби.

Придърпа левия ръкав на жилетката и погледна ръчния си часовник, чийто циферблат бе толкова тънък, че изглеждаше като татуировка.

Чух стъпки зад гърба ми. Ап погледна зад мен, после се облегна на касата на вратата.

Обърнах се и видях един бодигард, чието родословие вероятно започваше от някой жител от островите Самоа. Името върху табелата на ревера му бе дълго и непроизносимо.

— Някакъв проблем ли, мистър Ап? — попита той с глас, сякаш усилен от рупор, на фона на който тонът на Ап беше предпубертетен.

Ап обърна очи към мен и се взря в лицето ми с преценяващия поглед на собственик на агенция за фотомодели. Усмихна се и сложи ръка на рамото ми.

— Не, мистър… Дел Рей и аз просто си бъбрехме приятелски.

— Делондра ни се обади.

— Станало е недоразумение. Предстои ни по-обстоен разговор, Клем. Съжалявам, че са те обезпокоили напразно.

Усмихнах се на охранителя. Той стисна зъби и излезе.

Ап извика:

— Делондра!

Секретарката влезе, ситнейки като гейша в прилепналите дънки.

— Какво, мистър Ап?

Ап бръкна в джоба си, извади пачка банкноти, пристегнати с щипка във формата на маймунска лапа. Отброи пет банкноти и ги подаде на момичето. Бяха стотачки.

— Благодаря, мистър Ап, но за какво са предназначени?

— Обезщетение. Вече не работите тук.

Занемя с отворена уста. Малката елегантна ръчичка взе банкнотите.

Ап й обърна гръб и каза:

— Заповядайте, мистър… Санди ли казахте? Да чуем какво сте открили. Може би ще успеем да съзрем в него идея за филмов сценарий.

Две от стените на кабинета всъщност бяха панорамни прозорци. Другите две бяха облицовани с дървена ламперия. От прозорците се откриваше невероятен изглед към Ел Ей окръг — сякаш бях ястреб, издигнал се във висините преди стремителното спускане. Ламперията обхващаше като в рамка колаж на Уорхол24 върху копринено платно, изобразяващ усмихнатата Мерилин Монро. Имаше и стелажи, по които бяха наредени многобройни папки с филмови сценарии. На част от папките на ръка бяха изписани заглавията на сценариите, другите бяха безименни.

Ап седна зад синьо триъгълно бюро с мраморен плот, върху който имаше само мраморен телефон. С жест ме покани да седна в единственото друго кресло — нетапицирана черна мебел с отвесно облегало. До краката на Ап се виждаше голям кош за отпадъци с мраморна шарка, пълен с още сценарии.

— И така — започна той, — какво друго сте написали освен тази биография?

— Журналистически материали. — Изредих имената на няколко списания, залагайки на предположението си, че той не чете преса.

— Какво породи желанието ви да пишете за Бък?

— Неговото забвение. Идеята за гения, който умира в немилост.

— Не се занасяйте. Идеята да го кредитирам не беше сред блестящите, които са ме осенявали. Това можете да го напишете.

— Какво ви накара да заложите на поезия?

— Мекото сърце. Всичко около копелето се сриваше. — Сложи ръка на гърдите си. — Имам слабост към талантливите хора.

— Затова ли финансирахте реконструкцията на „Убежище“?

— Да. Желанието да помагам на млади творци. Какво по-значимо от това би могло да съществува, кажете ми? Хей! Ама вие няма ли да си водите записки?

— Не нося нищо — отвърнах аз. — Предположих, че и без касетофон и бележник ще ми бъде трудно да премина през тази врата.

— Виждате ли? — Отново ме озари с усмивката си. — Човек никога не знае. Улучихте ме в хубав за мен ден. Днес съм добър като шибаната Майка Тереза.

Бюрото сигурно имаше чекмедже, защото Ап извади лист хартия и го развя срещу мен.

Бланков формуляр с адреса и телефона на НТП в горния край.

— Ето — рече той, изваждайки свитък от филмов сценарий от коша в краката си. — Използвайте го за подложка. Трябва ли да ви давам химикалка?

Извадих писалка от джоба си.

— Пет минути — предупреди Ап. — Всичко, което можете да погълнете за това време, а после се изпарявате. — Сключи длани на тила си и се облегна назад.

— Явно сте харесвали замисъла за „Убежище“. Какво ще кажете за поканените от Лоуел за „приятели“ млади творци?

— Тери ли имате предвид? Тери беше талантливо момче. Имаше лични проблеми, но кой няма проблеми?

— Това означава ли, че не сте били свидетел на прояви на насилие от негова страна?

— Не спрямо мен. Харесваше му да се прави на Мистър Самец, да се разхожда гол до кръста, татуиран с голи момичета. Но притежаваше талант.

— Какво стана с него?

— Да пукна, ако знам. Идиотът буквално изригваше идеи. Можех да го направя богат, а той просто офейка.

— Мислите ли, че Лоуел знае къде е заминал?

— Винаги съм мислел, че знае, но той никога не го призна. Това беше последната капка, която развали отношенията ни. След всичко, което направих за копелето, мислех, че имам право да очаквам малко честност. Вече срещнахте ли се с него?

— Да, за много кратко.

— Противен е, нали? Буквално е червив с пари, а живее като свиня.

— Ако е богат, защо тогава е дошъл за финансова помощ при вас?

Свали ръце от тила си и ги постави върху бюрото.

— Защото бях магаре. Не знаех, че е богат, не го проучих. А тогава работех като финансов съветник — нищо не оправдава глупостта ми. — Забарабани с пръсти по мраморния плот. — Хей, това е шоубизнес!

Отново погледна платинения циферблат на ръчния си часовник.

— Значи нямате представа какво е станало с Тери Трафикънт?

— Не, но ако вие разберете, надявам се, че ще ми кажете. Задникът ми дължи сценарий. — Поклати глава: — Смотаняк. Можеше да натрупа състояние. Имаше страхотен усет за диалога, умееше да превръща описанията в живи сцени. Виж, Дени Мелърс беше друг случай, висока класа. Нямаше нищо скаутско у него. Не притежаваше демоничността на Тери, но беше необщителен от първия ден, отвратителен характер. Не че имам нещо срещу чернокожите — той дори не беше толкова черен. Мисля, че майка му е била бяла или поне светлокожа. Говореше като бял. Но този тип…

Махна погнусено с ръка и качи краката си върху плота. Подметките на обувките му бяха блестящо черни, без грайфери.

— Какво правеше? — попитах аз.

Загледа се през прозореца. Кафеникава мараня обгръщаше върховете на планината Сан Габриел.

— Знаете ли, приятелю, разговорът с вас роди една идея у мен. Някой проявил ли е интерес към филмирането на книгата, която пишете?

— Съществува известен интерес.

— Имате ли опит с филмирането?

— Всъщност не.

— Тогава не прибързвайте. Хората ще ви убеждават, че ще направят най-различни неща за вас. А междувременно ще топят показалец във вазелин, за да ви го начукат при първа възможност. От двадесет години работя в този бизнес, знам как се правят тези работи. А вашата книга просто сама запалва прожекторите на снимачната площадка. Както сам казахте: „от слава към забвение“. А знаете ли, че някога онова място е било нудистка колония? Как ви се струва като място за филмово действие? Писатели, художници и нудисти. Всички събрани накуп и — белята става.

— Престъпление ли имате предвид?

— Всякакви бели. Естествено, ще се наложи да промените тук-таме по нещичко. За да избегнем юридически проблеми. Да, това ми харесва. Ще бъде творчески лагер за музиканти — нудисти и музиканти, рокаджии и изпълнители на класическа музика, всички на едно място — звучи изкушаващо, нали?

— Интересно. И кой ще бъде лошият? Мелърс ли? Това няма да е много цивилизовано решение.

— Тогава ще го направим бял — и без това бялото преобладаваше у него. Руса коса, малки жълти мустачки. Голям, едър задник… противен.

— Противен в какъв смисъл?

— Противен характер. Непрекъснато говореше за болка: за това как причинява болка на жени. Не казвам, че действително е извършил нещо, но когато човек говори дълго едно и също, знае ли се?

— Разбирам какво имате предвид. Прочетох за голямото празненство при откриването на „Убежище“. Звучи ми като ситуация извън контрол — нещо като хипарско сборище. Подходящо място за беля.

Заби поглед в тавана. Евтини акустични плоскости.

— Да-а, може би. Нещо „а ла Фелини“. „Dolce Vita“25 с привкус на киселина, сюжет в стил шейсетте-седемдесетте. Знаете ли, модата от онова време сякаш отново се завръща.

— Вие бяхте ли на празненството?

— В самото му начало. После стана прекалено шумно и жена ми настоя да я върна у дома.

— Видяхте ли Мелърс или Трафикънт?

— Не-е. Имаше стотици хора, беше шумно, пълен хаос, всякакви отрепки. Една от ситуациите, в които виждаш всички, но в действителност не забелязваш никого, ако разбирате какво искам да кажа.

Ап поклати глава:

— Кой ще редактира книгата?

Измислих някакво име.

— Най-добре си намерете агент или говорете направо с мен и можем да постигнем някакво споразумение. Да кажем, осемнадесетмесечен договор, включително авторските права върху адаптирането на първата преработена версия след заснемане на филма.

— А за какъв хонорар за написване на сценария говорим?

— Хей! — извика той, смеейки се. — Може би наистина не ви е нужен търговски агент. За какъв хонорар ли? За обичайния в такива случаи. Ако приемем, че предизвикаме интереса на кабелните мрежи. Но преди да им направя предложение, трябва всичко останало да е подготвено. В днешно време те са по-предпазливи от девица върху кон. Нямахте предвид кино екранизация, нали?

— Всъщност…

— Забрави, Сами. В телевизията е истинската мощ. Телевизиите поемат рискове, от които филмовите компании се страхуват. Мислите ли, че можете да ми подготвите кратко резюме — до една-две страници? Да кажем, за следващия вторник?

— Дадено. Но преди това бих искал да обсъдим някои проблеми на сюжета, да се уверя, че говорим на общ език.

— Сюжетът — пренебрежително каза той. — Вие сте писателят. Дайте ми добри и лоши герои, някакъв конфликт, развръзка — можете да включите дори бойни изкуства. Кабелните телевизии са луди по бойните изкуства, не излъчват нищо прилично след популяризирането на кунгфу. Музиканти, нудисти и нещо демонично. Защото не могат да се показват голи, но вие ще намерите начин да разкриете, че задниците им са оголени. Само ще загатнете голотата. Но с уважение към човешкото тяло. Нещо, което да отприщва женското въображение, без да предизвиква възмущение. Добро и зло. Героите залитат, но в основни линии запазват своите добри черти. Колкото повече си го представям, толкова повече харесвам идеята за този филм.

Потри доволно ръце и се изправи.

— Мелърс ли виждате като прототип на отрицателния герой?

— Само ако го направите бял.

— Можете ли да ми кажете нещо за него, което би придало правдоподобност на отрицателния образ?

— Отблъскващ тип. Както вече споменах, той мразеше жените. Наричаше ги угодливи кучки. Взех го на работа в компанията след закриването на „Убежище“. Дадох му работа от съжаление. Работеше върху книга, но не можа да я завърши.

— Писателско вдъхновение?

— Парично вдъхновение. Писателското вдъхновение беше привилегия на Лоуел. Дени дойде да ме моли за работа, защото знаеше, че имам меко сърце. Без пукнат цент — дотогава Лоуел го беше издържал. Беше започнал работа върху онази книга, щеше да бъде най-значимата творба, писана след „Моби Дик“, ако успееше само да я завърши. И тъй като бях щедър добротворец, осигурих му работа в компанията в замяна на правото да получа първи предложение за финансиране на неговата книга.

— Какво работеше той?

— Работа за идиоти. В търговския отдел. Печаташе доклади, архивираше договори, изготвяше ксерокопия на документи. Идеята беше да има достатъчно време, за да пише. После един ден влезе с танцова стъпка в кабинета ми, заяви, че книга няма да има — щял да напише филмов сценарий. Сюжетът сам налагал тази форма. Чудесно, това само ме улесняваше. Чаках шест месеца, после още шест.

Отиде до лавицата с папки. Обходи я бързо с поглед, после извади тънка ненадписана папка, отвори я, върна я на мястото й и взе друга, по-тънка дори от първата.

— Ето какво ми даде.

Взех папката. Изработена от кафяв картон с мраморна шарка. На титулната страница бе напечатано само заглавието:

— Вземете го за домашно четиво — каза Ап. — Симпатичен сте ми, но времето ви изтече. Имам уговорена среща.

Сгънах листа със записките и го прибрах. Ап захвърли обратно в коша папката, която бях използвал за подложка. Отидохме до вратата на кабинета.

— Не успях да открия настоящия адрес на Мелърс — споделих мимоходом аз. — Да знаете какво е станало с него?

— Кой, по дяволите, знае? Когато му казах, че няма къде да си завра този боклук, който е в ръцете ви сега, той ме наруга, изпотроши няколко мебели в колониален стил и излезе. Тогава го видях за последен път, хвала на Бога! Изплаши ме до смърт. След този случай си наех телохранител.

Излязохме, преминахме по коридора и през празната приемна. Отвори стъклената врата и я задържа отворена.

— Радвам се, че се запознахме, Сами. Какво те кара да бързаш толкова? Ха-ха-ха! Нека си дадем време сериозно да обмислим какъв продукт искаме да получим, нахвърлете нещо и тогава ще има с какво да замесим питата. Да кажем, за сряда. Да се срещнем и да обядваме заедно?