Самозащита

12.

Казах й кой е бащата на Луси, а тя се зае с желирания десерт, без да покаже видима реакция.

— Държах матура по математика, никога не съм била добра по литература — каза Ембри. — После постъпваш в медицинския университет и светът ти наистина се стеснява… Значи болката от изоставянето е още по-дълбока. Винаги е на разположение на света, но не и за нея… а сега и сънят — намирисва много на фройдизъм. Звучи ми като случай от добрата стара психиатрия от началото на века. А тя, откровено казано, не ми допада особено.

— С какво се занимавате предимно? С назначаване на лечение ли?

— Най-вече с това. Работя в шест отделения за бърза помощ и рядко ми се случва да проследя нечие лечение докрай. В такъв случай — да — ако Лукреция пожелае да се среща с мен, ще ми бъде интригуващо. Тя е интересна жена.

— Къде се намира кабинетът ви?

— „Тарзана“. Наела съм помещение от друг психиатър. — Подаде ми визитна картичка. — Вие къде сте?

— В Малибу.

— Не е лошо. Бих искала да поддържаме контакт. Необходимо е да се уверим, че няма да ви възприема просто като поредния мъж, който я е изоставил.

— Възнамерявах да я посетя, докато е в болницата. Кога, мислите, ще е удобно?

— Когато сте готов. Ще запиша името ви при дежурната сестра.

Хапна още малко от желирания сладкиш и допи млякото си, после изтри белите мустачки около устните си.

— Докато сте при нея, ще оставя нещата, както са. Особено що се отнася до вашия приятел гей. Ще я предпазвам от всякакви изненади, докато придобия по-добра представа какво точно става. Смислено ли звучи?

— Да, но след като я изпишат, вероятно ще го потърси. Възприема го като свой покровител.

Съобщих й обстоятелствата, при които се бяха запознали Луси и Майло.

— Е, за момента бих го посъветвала да заеме позиция на изчакване. Необходима й е защита от собствените й ненадейни пориви.

Докато шофирах към къщи, си мислех, че Уенди Ембри можеше да се окаже подходяща за Луси. Но се питах как Луси щеше да реагира на смяната на терапевта.

Смяната събуждаше доста противоречиви чувства у мен: изпитвах облекчение, че получавам шанс да се измъкна чист от тази каша, но същевременно и нещо повече от угризение — може би вина — при мисълта колко удобно бе освобождаването ми от конкретния ангажимент. А и все още исках да науча какво се бе случило през онова лято. Заради нея или заради себе си? Отговорът не беше успокоителен.

Пуснах отново музика и продължих да карам като робот. Когато стигнах у дома, банкетът по алеята за обществения плаж бе зает от паркирани каравани на сърфисти.

Когато отворих вратата, телефонът звънеше.

Обаждаха се от службата — междуселищен разговор, поръчката бе дадена от Кен Лоуел.

— Здравейте, докторе. Нещо ново около Луси?

— Изглежда, ще спечели битката.

— Разговарях с доктор Ембри и тя ми се стори изключително умна жена, но съм малко объркан. Кой ще лекува Луси?

— Докато Луси е в болницата, лечението провежда доктор Ембри.

— За нещастие не успях да се свържа отново с доктор Ембри. Ще разговаряте ли с нея днес? Ако е така, бих искал да й предадете нещо. Мисля, че трябва да го знае.

— Разбира се.

— Тази сутрин брат ми телефонира, за да обясни защо не дойде на уговорената вечеря. Нещо спешно, свързано с работата. И знаете ли къде — в Таос, Мексико. Казах му какво се е случило с Луси и той наистина се разтревожи. Но след това каза, че не може да се върне, защото ангажиментите го задържат.

— Казал е същото и на доктор Ембри. Сигурно й е позвънил веднага след вашия разговор.

— Но нещо не е наред, защото при последната ни среща каза, че не е ангажиран с никаква работа — сподели, че от дълго време е безработен. Затова се питам каква е тази неотложна работа?

— Наистина не знам, Кен.

— Не, няма причина вие да… Трябва да ви кажа, докторе, че ми се стори много нервен. Не мога да прогоня мисълта, че има някакви неприятности. Просто се питах дали Луси не е споменала нещо пред вас, което можете да ми кажете, без да нарушите професионалната етика.

— Наистина не е споменавала нищо, Кен.

— Добре. Благодаря ви. През следващите няколко седмици често ще пътувам между Ел Ей и Пало Алто. Ще е уместно ли да посетя Луси?

— Ще говоря с доктор Ембри за това.

— Да, разбира се. Трябва да ви призная, докторе, че е странно.

— Кое е странно?

— Да имаш семейство за кратко.

В четири и десет Робин се обади, че е получила покана за провеждащо се тази вечер шоу на „Уиски“, легендарната траш метъл група, скрибуцаща на китари, изработени от Робин. Попитах я:

— Имаш ли нещо против да се отбия за малко?

— Ако имах повод, аз също бих се отбила.

— Кога мислиш, че ще приключиш?

— Късно.

— Какво ще кажеш преди това да намина и да хапнем нещо заедно?

— Ами Спайк?

— Мога да взема готова храна.

— Би било страхотно.

— Кога трябва да бъда при теб?

— Възможно най-скоро.

Купих чифт шумозаглушители за уши от една аптека в Пойнт Дюм, а от деликатесен магазин наблизо — сандвичи и напитки. Отне ми четиридесет минути да стигна до работната площадка. Няколко камиона се отдалечаваха, а Робин разговаряше с гол до кръста мъж с потъмнели от никотинови наслоения рижи мустаци. Почти плешив, ако се изключеха жълтият полукръг и късата опашка. Изглеждаше много задълбочен в разговора.

Робин ме видя, помаха ми с ръка и продължи да му обяснява, като развяваше някакво руло със скици. Спайк беше на задната седалка на пикапа, залепи жабешкото си лице на задното стъкло и излая. Отидох и го извадих. Облиза лицето ми, като махаше с предни лапи във въздуха, а когато го пуснах на земята, се изправи на задните си крака, вкопчи се в коляното ми и отри глава в панталона.

— Какъв хубавец си само — казах аз.

„Хубавец“ беше любимата му дума след „месо“. Изплези радостно език. След това носът му започна да души чантата в ръката ми.

— Ясно ли е, Лари? — чух да пита Робин с тон, който говореше, че търпението й е на изчерпване.

— Да, госпожо.

— Значи се договаряме да прегледаме всичко следващия понеделник. Ако възникнат някакви проблеми, информирай ме незабавно. — Премести скиците в другата си ръка.

— Да, госпожо. Така ще направя. — Погледна към мен.

— Това е доктор Делауер. Той плаща сметките.

— Сър — каза Лари, — строим красив нов дом за вас, можете да ми вярвате.

— Чудесно.

Почеса тила си, отиде на строежа и започна разговор с друг работник. Езерцето беше сухо и пълно със строителни отпадъци. Някогашната градина сега представляваше локва кал. Покривните скатове на новата къща стремително се врязваха в небето. Слънчевият диск, надничащ иззад облаците, беше платиненобял.

— Как ти се струва? — попита Робин.

— Много красива.

— Скоро ще е. — Целуна ме по бузата.

Продължих да оглеждам строежа. Дограмата бе поставена, а стените — измазани и частично шпакловани. По мазилката бяха останали следи от старите греди. В предишния си вид къщата имаше стени от секвоя, а покривът беше от кедров материал. „Плаче за събаряне“ — бе коментарът на специалиста от противопожарната охрана. Новата сграда щеше да бъде тухлена, а покривът — покрит с керемиди. Щях да свикна с нея.

Робин ме прегърна през кръста и двамата отидохме при пикапа.

— Съжалявам за довечера.

— Хей, всеки си има своите спешни случаи. Ето нещо, което ще ти помогне да запазиш разсъдъка си.

Подадох й шумозаглушителите и тя се разсмя. Свали задния капак на каросерията, постели войнишкото одеяло и извадихме храната. Ядохме под звуците на зидарски чукове и стърженето на триони, подавахме парчета сандвич на Спайк и наблюдавахме кръженето на птици над нас. Не след дълго се почувствах добре.

Взех Спайк с мен вкъщи, приготвих му вечеря, изведох го да потича по брега, след което го настаних пред ваната. После взех душ, преоблякох се и тръгнах към болницата „Уудбридж“. Добрах се дотам към седем часа.

Психиатричното отделение се помещаваше на третия етаж, зад летящи остъклени врати с табелка „Заключено“. Натиснах звънеца, съобщих името си и чух електрическото резе да изщраква. Натиснах с ръка вратите и се озовах в дълъг ярко осветен коридор.

Пътеката с цвят на шоколад скоро бе почиствана с прахосмукачка, а стените бяха боядисани в приятно бежово. Виждаха се десет врати от всяка страна на коридора, а в дъното му — стаята на дежурния персонал. Медицинска сестра седеше зад бюрото. Отнякъде се чуваше тих разговор, който се смесваше с телевизионен диалог, музика от радиоапарат и периодично иззвъняване на телефон.

Когато стигнах до дежурната стая, сестрата каза:

— Доктор Делауер… да, ето ви и вас. Лукреция е в четиринадесета стая, трябва да се върнете малко, от лявата страна на коридора. — Беше много млада, имаше сламеноруси коси с вплетени в тях миниатюрни сини панделки и ослепителна усмивка.

Върнах се обратно по коридора. Преди да стигна до номер 14, вратата на номер 18 се отвори и дребна жена с приятно лице, някъде около петдесетте, ме огледа любопитно. Носеше розова нощница, перлени обеци и розови пантофи. Стената зад нея бе покрита със семейни снимки, а от стаята нахлу миризма на шоколадови бисквити.

— Приятен ден — усмихна се тя.

Върнах усмивката, като се опитвах да не задържам поглед върху превързаните й китки.

Затвори и аз почуках на вратата на Луси.

— Влезте.

Стаята беше два на два — със същите бежови стени, легло, нощно шкафче, имитиращо масивна дървесина, миниатюрна тоалетна без врата, маса и стол, сякаш размерени за деца. Телевизорът бе качен върху поставка, закрепена високо на стената, а дистанционното управление бе завъртяно с болтове към масата. До него се виждаха куп списания и вестници. На корицата на най-горното се четеше „Смъртен грях“.

Баня нямаше. Единственият неотварящ се прозорец, обкован отвън с метални решетки, предлагаше изглед към паркинга и намиращия се в съседство супермаркет.

Луси седеше върху завивките в леглото, облечена в джинси и бяла риза с копчета. Ръкавите й бяха навити до лактите, косата — пристегната назад, а ходилата й — боси. В скута й се виждаше разтворено списание. Приличаше на колежанка, която си почива.

— Здравейте. — Остави списанието до себе си. „Да създадеш уютен дом“. Надпис на корицата обещаваше: „Празнични закуски, които ще накарат семейството да ви обожава“.

— Как я карате? — попитах аз, докато сядах на стола.

— Ще се радвам да се измъкна оттук.

— Добре ли се грижат за вас?

— Чудесно, но все пак е затвор.

— Говорих с доктор Ембри. Изглежда любезна жена.

— Достатъчно любезна. — Гласът й бе равнодушен.

Зачаках.

— Нямам нищо против нея — продължи Луси, — но след като изляза, няма да имам нищо общо с нея.

— Защо?

— Защото е прекалено млада. Какъв опит би могла да има?

— Направила ли е нещо, с което да отслаби доверието ви?

— Не, достатъчно умна е. Просто заради възрастта. Освен това, факт е, че тя ме задържа тук — надзирателят си е надзирател. Веднъж да изляза, скъсвам завинаги с това място и с всички, работещи тук. Мислите ли, че е глупаво?

— Мисля, че се нуждаете да поговорите с някого.

— Какво ще кажете за вас?

Усмихнах се и докоснах посивелите кичури около слепоочието си.

— Значи аз съм достатъчно стар.

— Вие имате опит, доктор Делауер. А и с вас вече сме създали определена връзка, защо да започвам отначало?

Кимнах в знак на разбиране.

— Не сте съгласен — рече тя.

— Никога няма да ви изоставя, Луси.

— Но считате, че трябва да се лекувам при доктор Ембри. — В гласа й се долавяше напрежение.

— Мисля, че последната дума е ваша. Не искам да се чувствате изоставена, но не желая също да саботирам доктор Ембри. По мое мнение е способна жена и вие определено я интересувате.

— Та тя е хлапе.

Не казах нищо.

Примъкна се към ръба на леглото и остана там — клатеше крака, а пръстите им докосваха пода.

— Значи дотук беше терапията ми с вас.

— Винаги ще бъда на разположение и ще ви помагам с каквото мога, Луси. Искам само да направите онова, което ще е най-добро за вас.

Извърна поглед.

— Кой знае, може би дори не се нуждая от терапевт. — Обърна рязко глава и ме погледна. — Вярвате ли, че действително съм опитала да се самоубия?

— Така изглеждаше, Луси.

По лицето й пробягна болезнена усмивка.

— Е, вие поне сте откровен. И се обръщате към мен с „Луси“. Те ме наричат Лукреция. Той ми е дал това име. Кръстил ме на Лукреция Борджия — мразеше жените. Пълното име на Джо беше Йокаста. Не ви ли звучи по едиповски13?

— Ами братята ви?

— Не, имената на момчетата са нормални. Позволил е майките да изберат техните имена. Но беше твърдо решен да съсипе момичетата.

— Да ги съсипе ли? Как?

— Като им даде противни имена за начало. Как мога да имам доверие в това място, когато тук не проявяват зачитане към мен поне дотолкова, че да ме наричат с предпочитаното ми име? Непрекъснато им повтарям, че съм Луси, но когато сестрите от новите смени застъпват, те четат единствено картоните: „Лукреция това, Лукреция онова. Как сте, Лукреция?“.

Стана и се загледа през прозореца.

— Не съм навирала главата си във фурната — каза тя. — Не зная как съм се озовала в това положение, но не съм го направила аз. Не съм го направила насън, нито по какъвто и да е друг начин.

— Откъде тази увереност?

— Просто го зная. Никога не бих казала това на Ембри. Ще реши, че съм луда.

— Тя не мисли, че сте луда. Нито пък аз. Но наистина допускам, че е възможно да сте го направили в състояние на сомнамбулизъм. Необичайно е, но не невъзможно.

— За някого друг — може би, но не и в моя случай.

Обърна се с лице към мен. Беше плакала и по страните й личаха следи от сълзи.

— Зная, че звучи налудничаво, но някой се опитва да ме убие. Казах на Ембри, че вече не мисля така, защото не желая да ме заключи тук завинаги. Но има нещо, което вие трябва да знаете. Мога ли да ви го кажа при условие за поверителност, без вие да го споделяте с Ембри?

— Това ще ме постави в изключително трудна ситуация, Луси.

— Добре. Разбирам. Не искам да ви причинявам това. Така или иначе тя няма да го узнае. Не преди да се измъкна оттук.

И двамата мълчахме. Луси избърса очи и се усмихна.

— Благодаря ви, че дойдохте. Благодаря, че правите онова, което смятате за правилно… Не съм завирала главата си в онази фурна! Защо бих го направила? Аз искам да живея.

Избърса сълзите от лицето си.

— Онези телефонни обаждания. Мислех, че не означават нищо — може би наистина не означават нищо. Но аз… ще ви кажа, въпреки че ще помислите, че съм откачила и ще ме затворят някъде за безкрайно дълго време.

Заплака.

Поставих ръка на рамото й и риданията й се усилиха. Когато спря, рече:

— Толкова се страхувам, че ще ме затворят. Най-много държа на свободата си.

— Няма да направя нищо, заради което да ви затворят, ако обещаете да не се наранявате.

— Това е лесно. Аз не искам да се наранявам. Обещавам, доктор Делауер. Заклевам се!

Няколко минути остана мълчалива.

— Веднъж — току-що бях започнала да идвам при вас — се прибрах вкъщи и установих, че някои от вещите ми са преместени.

— Какви вещи?

— Дрехи… бельо. Не съм маниачка на тема ред, но си имам определени места за всичко. А бикините и сутиените ми бяха преместени — разменени бяха местата им в чекмеджето, сякаш някой ги беше изваждал, а след това прибрал обратно. Бяха сгънати по начин, който аз не използвам. Липсваше чифт бикини.

— Защо не сте казали на никого за това?

— Не зная. Случи се само веднъж и реших, че вероятно си въобразявам. Предишния ден бях прала. Предположих, че съм оставила бикините в пералнята и може би сама съм разместила местата на бельото от разсеяност. Не съм от хората, които винаги предполагат най-лошото. Но сега си давам сметка, че някой действително е влизал в дома ми.

Сграбчи ръката ми.

— Може би затова започнах да сънувам отново. Защото бях уплашена. Не зная — понякога ми се струва, че всичко е плод на въображението ми. Но не съм луда.

Потупах я успокоително по рамото и тя пусна ръката ми.

— Наистина ли Кен ме е спасил?

— Да.

— Що за човек е той?

— Изглежда приятен.

— Другото, което ме тревожи е, къде е Елфи. Ембри ми пробута някаква история за това как телефонирал от Северно Мексико, но не ми звучи правдоподобно.

— Обадил се е оттам и на Кен.

Отново улови ръката ми, този път се вкопчи в нея.

— Тогава защо не е позвънил на мен?

Мълчах.

— Няма логика — повтори Луси.

— Казал и на Кен, и на доктор Ембри, че е заминал там по работа. Имал уговорка за вечеря с Кен преди два дни, но не се появил. Ето как се случило Кен да ви спаси. Дошъл да провери дали Елфи не е при вас, защото му казал, че двамата сте близки.

— Близки сме… Елфи не е споменавал пред мен, че ще вечеря навън.

— Било е нещо като проба, за която двамата се договорили, за да разберат как ще потръгнат нещата. Ако всичко потръгнело добре, щели да включат и вас.

— Опитвал се е да ме предпази? Типично. — Изправи се и с рязко движение освободи косите си от ластика. — Елфи непрекъснато се опитва да ме защитава, макар че… Но защо не се е обадил?

— Макар че какво?

Колебаеше се.

— Макар че самият той не е най-силният човек на този свят.

— Как се издържа Елфи?

Отново мълчание.

— С най-различни неща през различни периоди.

Обърна лице към мен — очите й пламтяха.

— В момента не работи. Завършил е тригодишен колеж с квалификационен изпит по история. Опитва се да намери прилична работа по специалността. Е, убедена съм, че скоро ще се върне и отношенията ни ще се изгладят. Има толкова много неща, които трябва да оправя. Слава богу, скоро ще изляза оттук.