Самозащита

36.

Отидох пеш до търговската зона на Сенчъри Сити, намерих кафетерия със сепарета и седнах с чаша кафе и сценария на Дентън Мелърс пред себе си.

Скоро стана ясно, че това не беше пълният сценарий. Просто нахвърляне на идеята в пет страници — онова, което Ап бе нарекъл „анонс“.

Започваше със заснемането на мъж, наблюдаващ събличаща се жена. По лицето му разбираме, че е убиец психопат, но е красив, с мускулесто тяло. Типът мъж, който жените харесват.

В ръката си държи касапски нож. Нощ е. Лунната светлина пада върху острието и по него танцуват отблясъци.

Психопатът се изправя в прикритието си и се стрелва през плъзгаща се стъклена врата. Жената е под душа и се сапунисва. Камерата показва пяната върху гърдите й, пяна покрива вагината й. Тя мастурбира, изцяло отдадена на сексуалната наслада.

Психопатът се съблича и се къпе под душа, докато тялото на жената изстива на пода. После се облича, прибира се с колата у дома си, в съпружеското ложе. Жена му е млада, красива, видимо неизкусена. Обича го всеотдайно. Той е любовта и страстта на нейния живот.

Психопатът и съпругата му започват любовна игра и той нежно люби своята млада невинна жена — способен е да прояви чувствителност и търпение, когато обстоятелствата го налагат. Когато тя достига до оргазъм, камерата показва последователно ту лицето на съпругата, ту това на другата обладана от него жена — и двете негови избраници. Дългият, почти каталитичен оргазъм на съпругата контрастира с болезненото изражение върху лицето на другата жена. За психопата и двете са източник на наслада…

Насилих се да го дочета докрай, с мъка устоявайки на желанието си да захвърля сценария на боклука.

Вместо това, занесох го у дома и телефонирах на Майло още с влизането си. Не беше в участъка и трябваше да се задоволя с оставянето на съобщение в „Блу Инвестигейшънс“.

Опитах да се свържа с Луси в Брентууд. Телефонът беше изключен, вероятно спеше. Позвъних в службата си и изслушах оставеното за мен съобщение — Уенди Ембри искаше да поговорим относно някакви проблеми с плащанията. Това ме ядоса, затова не си направих труд да запиша оставения от нея телефонен номер.

Взех си бира от хладилника и наблюдавах как двама сърфисти се опитваха да уловят вечността.

Сценарият на Мелърс отекваше в главата ми като аварийна автомобилна сирена.

Него, Лоуел и Трафикънт ги бе събрало не изкуството, а омразата им към жените.

Бяха намерили общи интереси.

Излели са заедно нагоните си в нощта на празненството.

Лоуел закрива „Убежище“ по-малко от година след това.

Дали не беше намерил ново приложение за притежаваната от него земя?

Робин се прибра в чудесно настроение и накрая се озовахме в леглото. Опитвах се да пропъдя лошите мисли от главата си, чудейки се дали ще съм в състояние да се любя.

Когато настъпи моментът, вършех правилно нещата, но умът ми беше другаде, отдалечен като светлината на морски фар.

Скоро Робин задряма, а аз не можех да лежа — трябваше да стана. Но останах в леглото още известно време.

— Не можеш да заспиш ли?

— Може би ще се облека и ще се разходя с колата.

И двамата седнахме в леглото. Целунах я по челото.

— Почивай си.

— Всичко наред ли е, Алекс?

— Просто една от моите безсънни нощи. Нали ме познаваш.

— Понякога се питам дали все още те познавам — прошепна тя. Но затвори очи и издаде нацупено устни напред. Целунах ги и погалих с пръсти клепачите й. Придърпа завивката около главата си и се сви на кравай.

Движех се по Броуд Бийч, Зума, Колонията, Карбън Бийч, Ла Коста.

Над дома на съпрузите Шей имаше ярка светлина. Две коли — мисля, от района на Малибу — бяха паркирани на банкета край шосето — „Порше“ и „Корвет“. Между тях имаше „Олдс-88“, сравнително по-стар, който ми изглеждаше смътно познат. Спрях зад „Корвет“-а и приближавах към входа на къщата, когато вратата се отвори и от нея заднишком излезе някакъв мъж.

Стори ми се, че чувам глас от вътрешността, но шумът откъм шосето и океана правеше невъзможно да се различат думите.

— Махнете се! Ще повикам полиция!

— Само го…

— Вън! Излезте навън! Ще се обадя в полицията!

Мъжът отново тръгна към къщата. Този път бях достатъчно близо, за да чуя женски глас.

— Хайде, обадете им се, Гуендолин. Кажете им, че сте убийца.

Втурна се към вратата.

Жената нададе писък:

— Копеле!

Мъжът отново залитна, отблъснат със сила от вратата.

Озова се под сноп светлина.

Шеръл Бест — в тъмен костюм и вратовръзка, темето му лъщеше като топка за билярд.

Бях съвсем близо зад него, когато отвътре се опитаха да затворят вратата. Протегна напред десния си крак и успя да вмъкне ходилото си навреме. Глезенът му остана заклещен между прага и самата врата. Извика от болка.

В отговор — заплахи и ругатни от страна на Гуен Шей. Том не й помогна, вероятно беше сама в къщата.

Бест се опита да освободи глезена си, но това се оказа невъзможно.

През пролуката между вратата и касата Гуен Шей продължаваше да крещи. Натискаше с цялата си тежест вратата, опитвайки се да счупи глезена.

— Престанете, заклещен е! — извиках аз.

Очите й се разшириха уплашено, когато видя лицето ми. Отвори вратата, срита няколко пъти крака на Бест, докато го освобождавах от заклещването, после я затръшна.

Бест лежеше на земята и стенеше от болка. Помогнах му да се изправи, но когато стъпи на десния си крак, подскочи и трябваше да го подкрепям, за да се движи.

— Да се махаме оттук — предложих, опитвайки се да го довлека към спряния „Олдс“.

Поклати глава:

— Аз оставам.

— Ами ако се обади в полицията?

— Не го е направила досега, нали? Защото съзнава, че е виновна. Намирисвам вината от километри.

Скръсти ръце на гърдите си.

— Ами ако има оръжие? — попитах аз. — Така се случват трагичните инциденти.

Извърна поглед.

— Хайде да поговорим трезво. Научих неща, които може да…

Сграбчи ръката ми.

— Какви неща?

— Ако си тръгнете и обещаете да не се срещате отново с тази жена, ще ви кажа.

Погледна към къщата. Разтърси десния си крак и примижа от болка. Загледа се в прелитащите по шосето коли, после отново обърна лице към къщата.

— Приемам го като тържествен обет — рече той.

— Разкажете ми — подкани ме Бест, вече седнал зад волана, докато масажираше глезена си.

— Мислите ли, че трябва да потърсите лекарска помощ за крака си?

— Не, не, няма му нищо.

— Трябва да ми обещаете, че няма да предприемате нищо на своя глава.

— Това не мога да ви обещая.

— В такъв случай нямам право да ви разкажа.

— Вие се заклехте!

— Заради самия вас, преподобни.

— Мога сам да се грижа за себе си.

— Виждам.

Ноздрите му се разшириха — в момента никак не приличаше на Божи служител.

— Добре. Станах за посмешище. Като Моисей, когато говорел на един храст…

— Преподобни отче, последното нещо, което желая, е да удължавам мъките ви. Но също така искам да науча цялата истина за Карен.

— Защо?

— Заради моя пациент — отвърнах аз, като се стараех да звуча искрено, без да се налага да навлизам в подробности.

— Трудно е да се повярва.

Протегна ръка да опипа отеклия си глезен, но се спря и докосна с пръсти висящите на стартера ключове.

— Ако наистина знаете нещо, докторе, разкажете ми. Доверете ми се, ще постъпите правилно.

— Не и докато не обещаете, че няма да предприемате нищо. Ако се намесвате с действия като тези, само ще забавите процеса.

— Ще забавя процеса? Означава ли това, че има напредък?

— Известен напредък. Съжалявам, зная, че от много време живеете само с тази мисъл, но ще се наложи да проявите още търпение.

— Още търпение — повтори той, като раздвижваше крака си. — Защо дойдохте тук тази вечер?

— Защото вероятно ще се окажете прав, че съпрузите Шей знаят нещо. Но ако вие се намесите, възможно е никога да не узнаем какво е то. И няма да ви кажа нито дума повече, докато не се убедя, че ще ни помагате.

— Добре. Обещавам да не предприемам нищо, което би ви затруднило.

— Абсолютно нищо — подчертах аз. — Никакви контакти с лица, свързани по някакъв начин със случая, докато не ви кажа, че няма да навредят на разследването.

— Добре, добре. Какво знаете?

Разказах му част от откритията си, без да споменавам имена. Все по-голяма бе вероятността нещо да се е случило с Карен по време на празненството, Феликс Барнард да е узнал за него, да се е опитал да се облагодетелства от наученото и в крайна сметка алчността да го е погубила.

Лицето му трепереше от гняв. Направи усилие да си придаде спокойно изражение.

— Знаех си, че този човек крие нещо. Любезен, прекалено любезно се държеше. Никога не съм му вярвал изцяло. Как е умрял?

Разказах му и накрая заключих:

— Ето защо трябва да бъдем предпазливи, преподобни. Ако тогава запазването в тайна на узнатото от него е струвало отнемането на човешки живот, то и сега не биха се поколебали да убият.

— Да, да — съгласи се той. Но в гласа му нямаше страх, а само безпристрастна констатация.

Бях поискал прекалено много от него. Спомних си за картината в кухнята му — „Похищението на Дина от Сихем“ — и се запитах дали не греша, като му се доверявам.

— А после? — попита той, поглеждайки към дома на съпрузите Шей.

— Нямаме доказателства за директна намеса от тяхна страна засега. Единствено предположението, че те може да са наели Карен да работи на празненството. А и до този момент не сме получили потвърждение на тази хипотеза.

— Не мога да повярвам. Как успяват да се измъкнат? Виждате какво стана току-що. Ако е невинна, защо не извика полиция? А магазинът им е затворен от два дни, той от два дни не се е появявал. Може да се е усъмнил, че нещо предстои да се случи и е напуснал града. Не е ли бягството първият признак на вина?

— Откъде знаете за магазина, преподобни?

Не отговори на въпроса ми.

— Пак сте ги наблюдавали?

Усмивката му приличаше на озъбване.

— Какво ви накара да ги следите отново?

— Телефонният разговор с вас онзи ден. По тона ви разбрах, че сте попаднали на нещо. Пациентът ви вече готов ли е да се срещне с мен?

— Пациентът ми е в траур. Смъртен случай в семейството.

— О, не! — Улови с ръце волана и се отпусна ниско на седалката. — Искрено съжалявам. Починалият — или починалата — близък ли беше? Можете ли да ми кажете поне пола на човека, когото лекувате, за да мога да се моля за него?

— Жена.

— Така и предполагах. Женското страдание… горката тя! Да се надяваме, че ще дойде ден, когато тя ще е в състояние да надмогне скръбта.

— Да се надяваме.

— Естествено, сега не можете да настоявате. Подобни неща не могат да се ускоряват.

Обърна се и улови ръката ми.

— Когато тя е в състояние — независимо след колко време ще е това — веднага ми се обадете. Може би аз ще й помогна. Може би ще си помогнем взаимно.

Кимнах и излязох от колата.

През отворения прозорец Бест допълни:

— Вие сте добър човек. Простете ми, че се усъмних в намеренията ви.

— Няма какво да ви прощавам.

— Религиозен ли сте, докторе?

— По свой собствен начин.

— Какъв е той?

— Не вярвам, че светът е хаотичен.

— Важна крачка към вярата. Всеки ден се опитвам да си напомням това. Понякога е лесно, понякога — трудно.