Седмата жертва

Каменская

Честит Ден на милицията, Анастасия Павловна. Честит четвърти труп. Да, празникът се получи супер. Значи все пак мишената не е Татяна…

Тя се срамуваше, но с всички сили се стараеше да пропъди тази мисъл и да измисли още някакъв вариант, обясняващ поведението на престъпника. Защо толкова решително заяви на Зарубин, че търсеният убиец Шегаджията не е Шувалов? Само защото новото престъпление на Шегаджията е било извършено, докато Виктор Петрович беше в ареста. Банална ситуация, която се е случвала хиляди пъти в живота и е описвана в безброй книги. Но ако допуснем, че Сергей е прав и Шувалов има отношение към убийствата на бездомниците…

По дяволите, защо тях? Нима Надежда Старостенко е била бездомна? Не, тя е имала собствено самостоятелно жилище. Да, не е работела, да, много е пиела и е водела твърде разпилян личен живот, но местожителство е имала. Казарян? Можем да се съгласим, че той не е имал дом, както и регистрация. Живеел е в лагера, който е охранявал, но това е временна работа, от която всеки момент биха могли да го освободят, и тогава пазачът с пълно основание можеше да се смята за бездомник. Единственият истински бездомник е бил само Генадий Лукин, или Лишея. По-правилно би било да кажем, че Шегаджията избира декласирани елементи. Впрочем възможно е Серьожа Зарубин да не е далеч от истината: Казарян да е загинал само защото е дружал с бездомници и ги е пускал да нощуват при него.

Но четвъртата жертва на Шегаджията пак изпадаше от тази категория. Самотна старица, живееща от дълги години с четирите си котки, грохнала, почти безпомощна.

Вече, кажи-речи, нямала сили за нищо, стигали й само веднъж на няколко дни бавно да се дотътри до магазина, да купи храна за себе си и за котките. Не можела да прави нищо друго, включително и да почиства жилището си. Там така воняло, че милиционерите, които правели оглед на местопрестъплението, едва се сдържали да не повърнат. Този път Шегаджията не бил оставил пари за погребение, ограничил се само с бележка и традиционната рибка с кукличка. Досвидяло ли му се е? Или парите му са свършили? Нещо е започнал да изневерява на себе си…

Потънала в размислите си и без да забелязва нищо наоколо, Настя стигна до дома си. Настроението й беше толкова непразнично, че тя дори не обърна внимание на апетитните миризми, изпълнили стълбищната площадка пред гарсониерата. И едва когато отвори вратата, разбра, че е пристигнал Чистяков. И май не само той.

— Настенка!

От кухнята изхвръкна Даша и се хвърли на врата й.

— Честит празник! Желаем ти всичко най-най и още повече! Бързо се събличай, чакаме те за вечеря!

Настя се насили да се усмихне и разцелува снаха си.

— Дашуня, ти продължаваш да хубавееш, като погазваш всички природни закони — пошегува се тя. — На петдесет години ще изглеждаш като първокласничка.

Съблече си якето, събу обувките и си проправи път до стаята. На масата до компютъра се кипреха неземно красив букет от някакви екзотични цветя и голям ярък пакет. Брат й — Саша, клечеше пред видеото и нещо бърникаше в него. Настя отиде при брат си и ласкаво разроши косата му.

— Привет, какво правиш?

— Поправям тук. Нещо звукът не е в ред. Не си ли забелязала?

— Не. А къде е професорът?

— Изтича до денонощния, нямал вкъщи някаква съставка за соса. — Саша завинти нещо с отвертката и включи плейъра. — Ето, сега е добре. Чувстваш ли разликата?

Настя не почувства разликата, тя просто не си спомняше какъв е бил звукът по-рано, но от учтивост излъга:

— Разбира се! Санка Златната ръчичка, това си ти.

Саша бавно се надигна, разкърши рамене и прегърна сестра си.

— Докато мъжа ти го няма, ще ти задам един неприличен въпрос. Може ли?

— Задавай — разреши тя.

— Какво е това?

Той с изразителен жест посочи издигащата се до стената камара строителни материали.

— Това ли? Това, Сашенка, е един незавършен ремонт.

— И откога е така?

— От август. Е, нали разбираш.

— Тоест практически три месеца — уточни Саша. — И как според теб се нарича това?

— Че как да се нарича? — учуди се Настя. — Юристите го наричат форсмажорни обстоятелства. Никой не можеше да предполага, че банките ще рухнат за нула време. Не разбирам какво те тревожи?

Саша седна на дивана и придърпа Настя за ръката, настани я до себе си.

— Кажи ми, сестричке, да не би да си клето сираче? Нямаш ли си роднини?

Настя се навъси. Тя разбираше защо брат й подхваща този разговор и защо бърза да поговори с нея в отсъствието на Чистяков. Льошка нямаше да одобри обсъждането на този въпрос, тя го знаеше със сигурност, а и на нея тази тема не й беше по вкуса.

— Саша, ама какво общо има тук…

— Общото е, че имаш брат, който ти е длъжник до края на живота си, а ти като последна егоистка не му даваш възможност да направи за теб каквото и да било, дори най-дребната услуга. Защо не си ми казала, че имаш проблеми с парите? Аз да не съм Гобсек12 според теб? За какво печеля тези пари?

Настя сви рамене.

— Откъде да знам? Сигурно за да се чувстваш богат и независим. За да издържаш жена си и сина си. За да плащаш голяма издръжка на бившата си жена и на дъщеря си. За да помагаш на родителите ни. Какво искаш от мен? Аз, между другото, днес имам празник, а ти ме занимаваш с глупости.

Каменски се разсмя и притисна сестра си до себе си.

— Това не са глупости, сестричке, това са нормални отношения между близки хора. А парите, ако искаш да знаеш, ги печеля, за да ми носят радост. Например радостта да направя за теб нещо приятно или полезно. Колко ще трябват, за да довършите този ремонт в рекордни срокове? Смятай, че това е моят подарък за Деня на милицията.

Тя отрицателно завъртя глава и стана от дивана.

— Недей, Сашенка, това е унизително за нас. Ще се справим някак сами.

Каменски се втренчи в сестра си, изразявайки пълното си неразбиране.

— Това е уни… Какво? У-ни-зи-тел-но? — произнесе той на срички.

— Да — твърдо повтори Настя. — Поне ние с Льоша мислим така.

— Такааа — проточи той и също стана от дивана, — значи ти смяташ, че да приемеш помощ е унижение?

— Не, не смятам така. Помощта си е помощ, но това означава, че си попаднал в ситуация, от която трябва да се измъкнеш, а не можеш да го направиш самостоятелно. Тогава можеш да приемеш помощ, това е нормално. Но ако попадаш в ситуация, която не е от катастрофален характер и от която след известно време ще излезеш сам, не е прилично да обременяваш хората, дори близките си, със своите проблеми и да ги караш да се втурват да ти помагат, забравяйки собствените си грижи. Какво, да не би да нямам къде да живея? Да не би покривът ми да тече, прозорците ми да са счупени, да има дупки по пода? Да не би да нямам вода? Нищо подобно. Да, жилището е в окаяно състояние, плочките са свалени, няма тапети и други разни подробности, да, насред стаята се мъдри купчина идиотщини, в която наскоро си ударих крака, пак добре, че не бе главата, но това изобщо не е смъртоносно. Разбираш ли ме? И аз не искам ничия помощ, спокойно мога да почакам, докато финансовото положение на нашето семейство придобие някакви ясни очертания, за да завършим ремонта. Жилище в такова състояние е нещо отвратително, но не е болка за умиране. Край, Сашенка, с дискусиите дотук, чуваш ли, Чистяков вече е до вратата.

Откъм входната врата наистина се чуваше стърженето на ключ.

— Добре — въздъхна Каменски, — от теб полза никаква. Ще си поговоря с мъжа ти.

— Опитай — позасмя се Настя, — ще чуеш същото, само че в по-груба форма.

Тя не сбърка. Около четирийсет минути след началото на празничната вечеря Саша Каменски отново подхвана разговора за материална помощ за семейството на сестра му, като този път адресираше аргументите си непосредствено към Льоша, но Чистяков се оказа по-дипломатичен от Настя и същевременно по-твърд. Той дори не се опита да обясни позицията си, както го направи жена му, и не потърси разбиране, а просто заяви:

— Саша, благодаря ти за доброто отношение. Знам, че ни обичаш с Аска, и те моля да ми обещаеш: ако се обърнем за помощ към теб, да не ни откажеш. Нали няма да ни откажеш?

— Ама моля ти се, как ще ви откажа! — веднага отвърна Каменски.

— Е, прекрасно. И можеш да бъдеш сигурен, че непременно ще я потърсим от теб, когато наистина ни е нужна. Граждани роднини, предлагам да пием за нашата милиционерска дама, тя днес има празник и не бива да забравяме това!

Чистяков решително показа, че няма намерение да развива тази тема. Настя му беше благодарна, задето неприятният разговор секна, едва започнал. Тя не би могла да не участва в него, това би изглеждало неприлично, а не й се искаше да участва. Не й се искаше да участва в каквото и да било и Настя изпитваше смътно чувство на вина, задето й тежеше общуването с близките й хора. Саша и Дашуня искрено бяха искали да й доставят радост, бяха й купили цветя и подарък, бяха дошли да й честитят празника, а на нея това не й беше нужно. Не изобщо, а именно сега, в този ден, днес. Защото днес Шегаджията бе направил поредната стъпка напред. Към нея.

„Приближавам се към теб, скъпа“.

Беше я предупредил за това преди седмица. Нея, а не Татяна. А тя не бе разбрала, бе пропъждала тази мисъл, беше й по-лесно да мисли, че Шегаджията не се обръща към нея. А днес той го заяви направо и любезно се поинтересува:

„Как си, скъпа?“

Ставаше все по-нагъл.

— Как си, скъпа?

Настя потрепери и изтърва вилицата, огледа се като подгонено животно. Но не ставаше нищо страшно — до нея седеше Дашенка и я гледаше със своята изумителна, огряваща всичко наоколо усмивка.

— Попитах те как си — повтори шепнешком тя. — От какво се уплаши толкова?

— А… Нищо… — Настя надмогна себе си и се постара да говори с нормален тон. — Бях се замислила. Просто се бях замислила. Всичко е наред, Дашунчик.

— Не ме лъжи — отново шепнешком отвърна Даша. — Можеш да излъжеш брат си, но не и мен. Надушвам те от цял километър. Неприятности ли имаш?

— Ъхъ — смънка Настя, като се престори, че избира от голямата чиния парче кекс. — Нищо особено, обикновени служебни неприятности. Не бери грижа. По-добре ми разкажи как е племенникът ми? Расте ли?

— Децата винаги растат — тихо и бавно каза Даша, — а ти не ме будалкай. Май не биваше да идваме днес, а? Ти не си в настроение, не ти е до нас, а и Саша с тези приказки за пари… Предупредих го, че ще се обидите, но той не ме послуша.

— Защо говориш така, Дашенка, лястовичке моя, страшно се радвам, че ви виждам, и ми е много приятно, че сте се сетили за моя празник и сте дошли да ми честитите. Наистина, честна пионерска!

Настя се стараеше думите й да звучат колкото може по-искрено, дори се опитваше сама да си повярва, но не успяваше. И естествено и Даша не й повярва.

— Дори не погледна подаръка ни — каза тя укорително. — А ние толкова се старахме, цял месец го събирахме. Готвехме се…

— Господи, че какъв ще е този подарък, дето трябва да се събира цял месец? Да не е някой конструктор? — засмя се Настя и сама се изненада от способността си да се смее.

— Ако ти е интересно, иди и виж — обади се Алексей. — Аз например вече огледах това пиршество на интелектуалния труд.

— Да не си посмял да се присмиваш — тутакси пламенно реагира Даша, — какво, като на теб не ти харесва. Ти имаш друг вкус. А на Настя ще й хареса, знам. Подаръкът е за нея, не е за теб.

— Ама моля ти се, Дашуня, нима се присмивам? Аз ридая. И ужасено си скубя косите. Не стига, че нашата детективка по цял ден се разправя с убийци и трупове, не стига, че мъкне от службата си вкъщи разни криминални книжа, не стига, че заедно с хартийките мъкне и мислите си, които предъвква по цяла нощ, ами сега ще имаме кървави сцени и смърт дори по телевизора. Моята крехка научна душа няма да понесе това.

Настя виждаше, че мъжът й се майтапи, но очите му са сериозни. Нима наистина нейната работа с безкрайните си трагедии, смърт и ужас е толкова непоносима за него? Но не, какви ти ужаси, обикновена ежедневна рутина, лудите маниаци, които разчленяват трупове на дечица, или истински сложните убийци с неразбираеми, „заплетени“ мотиви — като сегашния Шегаджия, далеч не са толкова много, тя предимно си има работа с престъпници, които си делят власт или пари, което всъщност е едно и също.

Но Дашка е права, че Настя се държи неприлично. Трябва да се раздвижи, да се усмихне, да се включи в разговора и между другото да отиде да види подаръка и да му се порадва пред всички.

Тя се измъкна от масата и като стъпваше внимателно, стигна до стаята. В яркия пакет до букета имаше видеокасети. Точно десет. По етикетите личеше, че някои филми са преведени на руски, а други са на езика на оригинала — английски или френски. Настя бързо прегледа анотациите. Да, Саша и Дашенка знаеха как да я зарадват! Всички филми бяха криминални, но не екшъни за борбата срещу наркобизнеса или терористите, а трилъри за серийни убийци.

Тя отдавна беше стигнала до убеждението, че „всичко вече се е случвало някога“. Човешкият живот е богат и разнообразен в проявленията си, но броят на осите, на които се нанизват тези проявления, все пак е ограничен. Този брой не е чак толкова малък, но не е и нескончаем. И тъй като човечеството съществува от много хиляди години, всички тези оси са се проявявали по много пъти и са били описани и в документалната литература, и в художественото творчество. Осите — това са желанията, стремежите, подбудите, страстите. Осите са мотивите. А една стара истина гласи: намери мотива и ще намериш убиеца. Ето защо Настя изпитваше остър интерес към всичко, измислено от фантазията на творците, относно мотивите за убийства, особено относно патологичните мотиви. Тя твърдо знаеше: всяко престъпление, с което се сблъсква, има ос, вече описана някъде. И смяташе, че колкото повече знае за вече измисленото, толкова по-лесно ще й бъде да се ориентира в това, което съществува в реалността.

— Благодаря ви, милички — каза тя искрено, когато се върна в кухнята, — направили сте ми страхотен подарък.

„Хем точно по темата — добави тя мислено, — защото Шегаджията много ми напомня луд сериен убиец“.

Но не биваше да казва това на глас: чувствителната Дашка, както винаги, щеше да се уплаши до смърт, а дейният й брат Саша веднага щеше да започне да предлага помощта си във вид на охрана, платена естествено от самия него. Все пак любопитна порода хора са богатите бизнесмени! Някои от тях, в частност Саша, си мислят, че парите могат да решат всеки проблем. По-точно, не е така: те си мислят, че още щом възникне проблем, веднага трябва да се предприемат опити той да бъде решен с помощта на парите. Нещо да се купи, плати, откупи и така нататък. А може и да са прави? Може парите наистина да могат да решат всичко и да разплетат всякаква ситуация? Не, от смъртта човек не може да се откупи.

Настя така и не успя да превъзмогне лошото си настроение и празничната вечер бе провалена. Беше й неудобно пред роднините й, мъчно й беше заради труда, положен от Льошка, за подготвянето на празничната вечеря, но тя нищо не можеше да направи. В ушите й постоянно звучеше нечий приглушен глас: „Приближавам се към теб, скъпа“.

На сутринта тя стана с натежала глава, но напълно ясно съзнание, в което се открои мисълта: Виктор Петровия Шувалов има съучастник. Престъпленията са били измислени от Шувалов, но са били осъществявани от двама души. Именно затова четвъртото убийство на Шегаджията е било извършено, докато Шувалов се намираше в ареста. Този факт на пръв поглед навежда на мисълта, че Виктор Петровия не е свързан с тези убийства, и се е предполагало, че милиционерите ще се хванат на тази въдица.

„Ами бележката?“ — веднага се запита Настя. Бележката на италиански недвусмислено показваше, че втората серия убийства няма отношение към Татяна. Какво пък, ловък ход, за да се отклони вниманието на детективите и да се насочи към Каменская. Щом мишената е Каменская, значи не е Образцова. Щом не е Образцова — значи убиецът не е Шувалов. Хитро.

Доценко

Неизвестно защо, той беше сигурен, че ако направи предложение на Ира Милованова, тя няма да му откаже. Е, как може да му откаже, като с просто око се вижда, че двамата са създадени един за друг? Тя да не би да е сляпа! Ето защо Михаил методично, доколкото му позволяваше работата, продължаваше да я ухажва, смятайки, че това е необходим етап, без който не може да се мине в едно прилично общество, и без нито за миг да се съмнява, че Ира е на същото мнение по въпроса. Разбира се, историята познава и други факти. Ето например Стасов е направил предложение на Татяна само седмица след запознаването им, вярно, отначало тя отказала, но след три седмици се съгласила. И през две от тези три седмици те живели заедно. Но Стасов и Таня са съвсем друго нещо, по това време Владислав вече се е бил женил веднъж, а Татяна преди него е била омъжвана цели два пъти. Те са хора опитни, при тях всичко става по-просто. А Михаил и Ирочка трябва да спазват установените правила.

От няколко дни на Доценко му стана навик да се обажда на Ира сутрин, още със събуждането, макар че не можеше да й каже нищо съществено. Текстът беше горе-долу един и същ:

— Ириша, нямам никаква представа как ще се подреди денят ми, но ако имам възможност да се видим, ще ти се обадя.

Ира също отговаряше еднакво:

— Дори да нямаш възможност да се видим, просто ми се обади.

Това му беше достатъчно, за да лети цял ден като с крила. Тези крила го отвеждаха незнайно къде, а по-точно там, където трябваше в интерес на разкриването на поредното престъпление. Макар че, ако сме точни, Миша не забелязваше процеса на полета. Той знаеше, че преди час е бил на едно място, сега вече се намира на друго, но как се е озовал тук — изобщо не помнеше, защото през целия път бе мислил за своята бъдеща съпруга и за предстоящия им семеен живот, който, ако Доценко вярваше на интуицията си, обещаваше само радости и удоволствия.

Днес Миша се занимаваше с убитата предната вечер самотна старица, до чийто труп бе намерена поредната сложно замислена бележка на Шегаджията. Трябваше да намери отговорите поне на два въпроса: как Шегаджията се е запознал с нея и защо, нарушавайки създадената от него самия традиция, не е оставил пари за погребение. Ако трябва да бъдем точни, традицията беше доста неустойчива, защото и в първия случай, с Надежда Старостенко, нямаше такива пари. Но после на два пъти имаше и в това проличаваше определена логика: Надка Танцьорката имаше приятели, които щяха да я погребат, както и някаква собственост, след чиято продажба това погребение би могло да се заплати. Макар че може би работата изобщо не беше там — просто идеята да оставя пари да е споходила Шегаджията вече след първото убийство. Но при всяко положение не беше ясно защо той не бе оставил пари за убитата абсолютно самотна, безпомощна и практически напълно безпарична осемдесетгодишна старица Серафима Антоновна Фирсова.

Съседите от блока говореха за покойната със съчувствие и топлота. Някои дори си спомняха, че май Фирсова навремето имала семейство, но това било отдавна, толкова отдавна, че сякаш никога не го била имала. Единственото, което знаеха със сигурност, беше, че е имала син, който преди петнайсет години умрял от пиене. Съпругата на сина й го напуснала три години след сватбата, без да чака ежедневното пиене да се превърне в тежки многодневни запои, оттогава човекът така и не се оженил, живеел с майка си, някъде нещо работел, но повече се лекувал и отново се впускал в запои, като пропивал всичко, което намерел вкъщи. Накрая Фирсова изгонила сина си, дори го лишила чрез съда от правото му на дял от къщата. В най-близкия милиционерски участък изцяло потвърдиха пред Миша тези сведения. Колкото до съпруга на убитата, за него нямаше никаква официална информация — в това жилище Серафима Антоновна се настанила преди повече от трийсет години само със сина си.

Михаил Доценко търпеливо обикаляше апартамент след апартамент, задаваше въпроси и изслушваше най-различни отговори, ту кратки и пестеливи, ту пространни, придружени с дълги лирични отклонения за отдавна отминалите години и мърморене по повод на днешната финансова „разюзданост“, поради която старците, честно работили за държавата цял живот, дали й здравето си, сега са принудени да водят жалко съществуване с пенсийка, чиито размери нямат нищо общо с цените на продуктите и лекарствата. От разговорите с обитателите на хрушчовското пететажно блокче се разбра, че Серафима Антоновна не била особено приветлива жена, никого не канела в дома си и била напълно доволна от компанията на четирите си котки. Но което си е вярно, онези съседи, които поне веднъж били рискували да влязат у самотната старица, изскачали от жилището й като попарени и не предприемали нови опити за сближаване, защото там миризмата била наистина непоносима за несвикнал човек.

— Веднъж я срещнах на стълбището — разказа жена на около четирийсет години, която живееше над Фирсова. — Серафима Антоновна се прибираше от магазина. С такива усилия се качваше, че беше невъзможно да я гледаш, без да се просълзиш. Тогава ние бяхме нови в този блок, още не познавах съседите, та като видях старицата, предложих й да й помогна да занесе пазарската си чанта до апартамента. Тя ми се оплака, че едва ходи, а ето, наближава Великден и няма да може да занесе козунак до черквата, защото е далече. Когато дойде Великден, реших да зарадвам съседката, купих козунак и го занесох в черквата да го осветят заедно с моите. Влязох при нея, дадох й козунака, тя ми благодари, а аз едва се сдържах да не си запуша носа. Не, естествено аз разбирам, жената е стара, самотна, няма сили да чисти вкъщи, но защо тогава държи котки? Попитах я внимателно: няма ли кой да дойде да й помогне? Та тя можеше да се обърне към „Социални грижи“, оттам изпращат помощници на самотни старци, знам го със сигурност. А Серафима Антоновна ме стрелна с поглед, присви устни и рече: аз от памтивека не съм пускала чужди хора в жилището си, камо ли сега, на стари години, крадци са се навъдили, просто ужас, на никого не може да се вярва.

— Лелеее — учуди се Доценко, — а вие какво й отговорихте?

— Предложих й да направя генерално почистване — поне веднъж, безплатно. Не ме затруднява, жилището на Фирсова не е голямо, щях да свърша работата за половин ден.

— А тя?

— Отказа. И то с такъв тон, сякаш не аз й предлагам, а обратното — като че ли искам тя да ми почисти. Знаете ли, после дълго мислих: да не би да съм сторила нещо неприлично? Защото тя ме изгледа много злобно.

— Странна дама — въздъхна Доценко. — Не разбирам защо е реагирала толкова болезнено. А от разговора с нея не подразбрахте ли каква е причината? Дали наистина се е страхувала от крадци? Защото вие определено не сте крадла, вие сте съседка, а тя пак не е приела помощта ви.

— Именно, затова не разбирам — кимна в знак на съгласие жената. — Стори ми се, че Фирсова малко не е в ред.

Михаил се напрегна.

— Защо така? Нещо ви се видя странно ли?

— Не че странно… Стори ми се, че си говори сама. Разбирате ли, когато отказа предложението ми, промърмори нещо неразбираемо, нещо за някаква Нюрка. Затова си помислих, че не е в ред.

— Какво каза за тая Нюрка? Какво конкретно? — настояваше Миша.

— Че щяла да си намери майстора. Нещо такова.

— Ако обичате, много ви моля, възпроизведете цялата фраза.

— Е, не я помня…

— Ами колкото си я спомняте.

Жената се замисли, отмести поглед надясно, докато си припомняше.

— Сега… А тая кучка Нюрка ще си намери майстора.

— А коя е тази Нюрка? — попита Доценко.

— Та откъде да знам аз? — искрено се учуди съседката. — Затова точно си помислих, че тя нещо не е в ред.

„Нюрка, Нюра, Нюрочка…“ — тананикаше си мислено Доценко, докато се прибираше към „Петровка“. Когато влезе в кабинета си, първо звънна на Ирочка, размени с нея няколко дежурни фрази, веднага се развесели и отиде при Каменская.

— От подробните разговори със съседите се изясни, че старата Фирсова споменавала с лошо някоя си Нюра, тоест Ана, при това я е споменавала в контекст за пълна невъзможност да пуска в дома си чужди хора, защото непременно ще я оберат — весело докладва той.

Настя седеше зад бюрото си, вяла и равнодушна към всичко. Беше я притиснала незнайно откъде взела се апатия, която бе обвила мозъка й с плътна мъгла и като тежки вериги бе увиснала на ръцете и краката й.

— Нюра ли? — тъпо повтори тя. — И коя е тя?

— Доколкото разбирам, бившата снаха на Фирсова — Ана Николаевна Фирсова. Наистина те вече двайсетина години не живеят заедно, откак Ана Николаевна се е развела със сина на Фирсова, но е напълно възможно да са поддържали някаква връзка. Но ако съдим по това колко топло и с каква обич е говорела Серафима Антоновна за снаха си, двете са били в сериозен конфликт и по всяка вероятност — немного отдавна. Поне има шанс Ана Фирсова да знае за свекърва си малко повече от съседите от блока. Анастасия Павловна, да не сте болна? — загрижено попита Доценко.

Тя с усилие вдигна глава и погледна Миша.

— Болна ли? Защо? Не, здрава съм.

— Не приличате на себе си. Случило ли ви се е нещо?

— Не, всичко е наред.

Гласът й беше монотонен и неизразителен и по-ясно от всякакви думи говореше, че, разбира се, не всичко й е на ред. Но Доценко не започна да я разпитва. Първо, това е неприлично, и второ… Второ, на него му беше много по-приятно и интересно да си мисли за Ирина.

Зарубин

Планът беше прост като описание, но далеч не лесен за изпълнение. Сергей Зарубин трябваше най-внимателно да проучи всички познати на Виктор Петрович Шувалов, докато на Миша Доценко бе възложено да намери максимално възможен брой хора от обкръжението на Валентин Казарян и Серафима Антоновна Фирсова. Тези два кръга трябваше да се пресекат някъде. Непременно трябваше. И тогава с цялата си пълнота и красота щеше да се очертае картината на връзката между двете серии убийства. Шувалов е наел човек, който да извършва престъпления от името на Шегаджията, този човек е още на свобода, напълно е възможно дори да не знае, че работодателят му е арестуван. В края на краищата дори Казарян, да не говорим за Надка Танцьорката и Лишея, може да е бил намерен случайно, но старицата Фирсова — в никакъв случай. Трудно е да се предположи, че някой злосторник обикаля улиците, заговаря хората и ги разпитва къде наблизо живеят самотни безпомощни бабички. А и със самата Фирсова, както излиза от думите на съседите, човек не може да се запознае просто така, в магазина или пред входа: Серафима Антоновна не е била доверчив човек. Човекът, който я е посетил, е трябвало да знае какво и как да й каже, за да го пусне тя в жилището си. Но най-важното — той е трябвало да знае при кого и къде да отиде. Това означава, че или Шувалов, или неговият наемник Шегаджията имат източник на информация, който им е предоставил сведения за Фирсова. Така че кръговете трябва непременно да се пресекат.

Така погледнато, кандидатурата на Ана Николаевна Фирсова, бивша снаха на Серафима Антоновна, изглеждаше твърде перспективна. Само че я се опитай да намериш жена с такова „рядко“ име и незнайно каква настояща фамилия — та нали Ана може след развода да си е върнала моминското име, а може и отново да се е омъжила и да е взела фамилията на мъжа си.

Търсенията, въпреки очакванията, се увенчаха с успех доста бързо — Ана Николаевна Фирсова не бе променила фамилното си име, макар да беше омъжена повторно. С това обаче всичко приключи, защото тя живееше в град Челябинск вече от дванайсет години, за последен път била видяла бившата си свекърва на погребението на бившия си съпруг, тоест преди петнайсет години. Била съкрушена от страшната смърт на Серафима Антоновна, не казала за нея лоша дума и при това изглеждала напълно искрена. Така поне казаха служителите от местната челябинска милиция, на които бе възложено да намерят и разпитат Фирсова. Би могло Ана Николаевна да остане под подозрение за някаква неприятна връзка с убиеца, но й задали въпрос, който веднага отхвърлил всички подозрения. Попитали Фирсова дали не знае коя жена на име Ана покойната може да е нарекла „кучката Нюрка“.

— Знам, разбира се — веднага отговорила Фирсова, — става дума за Ана Захаровна, тя живееше на първия етаж в същия блок. Свекърва ми я мразеше жестоко, впрочем Захаровна изпитваше същите чувства към нея.

— Някакъв конфликт ли са имали? По какъв въпрос?

— А, това не знам — поклатила глава Фирсова, — но, изглежда, беше нещо отдавнашно, още преди аз да вляза в семейството на Серафима. Откак имам спомени оттам, Серафима наричаше Ана Захаровна „кучката Нюрка“. При това двете общуваха постоянно — Серафима Антоновна се усмихваше на Ана Захаровна, ходеше й на гости, канеше я вкъщи, а зад гърба й… По-добре да не си спомням с какви думи я наричаше. Тежък характер имаше свекърва ми, какво да говорим.

След като получи сведенията от Челябинск, Зарубин хукна да търси Ана Захаровна. Тя вече не живееше в този блок, той го знаеше със сигурност, защото провери списъка, който му даде Миша Доценко. Може би е умряла? Но се оказа, че Ана Захаровна е жива и здрава, макар и на твърде преклонна възраст, и живее с децата и внуците си в просторна къща извън града, построена от нейния преуспяващ в бизнеса зет. Без да отлага, Сергей пое по Дмитровското шосе към Учинското водохранилище, където именно се намираше въпросната къща.

Ана Захаровна — жена с необятни размери и рядко жизнерадостна, седеше на остъклената веранда в широко меко кресло, увила раменете си с пъстър шал, бавно и с чувство редеше карти на масата.

— С пасианс ли се забавлявате? — попита Зарубин, след като се качи по стълбичките и застана на прага на отворената врата.

— Гледам си.

Ана Захаровна вдигна глава, примижа, бавно си свали очилата и веднага сложи на носа си други, които извади от скъп кожен калъф.

— Ами ти кой си? Познавам всички съседи. Затваряй вратата, че ще пуснеш вътре студа. Нали виждаш, тук електрическа печка гори.

Гласът й беше мек и кадифен, сякаш възрастта бе решила да се отрази изключително на фигурата и лицето й, като остави на мира всичко останало. Когато чу този глас, Зарубин се намръщи вътрешно. Беше се готвил за разговор с простодушна бабичка, която трудно се ориентира в настоящето, но пък помни добре далечното минало, а май се натъкна на душевно млада бивша актриса. С нищо друго, освен с театрално минало, не можеше да си обясни този запазен дивен глас. Ей че късмет! Творческата интелигенция беше далеч от профила на Серьожа, не умееше той да разговаря с такива.

— Аз съм от милицията, Ана Захаровна. Добър ден. Може ли да вляза? — учтиво каза той и затвори вратата след себе си, но остана на прага.

— Влизай. Какво така милицията се заинтересува от нас? Нещо с внуците ли? Или на любимото ми зетче нещо не е чиста работата? Казвай, не се притеснявай, аз отдавна съм готова за всичко, чета вестници, гледам телевизия.

— И какво казват по телевизията?

— Казват, че с честни пари къща като нашата не може да се построи. Ти как се казваш?

— Сергей. Всъщност съм старши лейтенант от милицията Зарубин, Сергей Кузмич.

— Майчице! — ахна Ана Захаровна. — Да не си момчето на Кузма Зарубин? Дядо ти Федосей ли го викаха?

Зарубин радостно си помисли, че май беше избързал да си прави изводи от говора — старицата беше точно каквато си я бе представял. Познаваше и дядо му, и баща му, така че разговорът сега щеше да тръгне по-лесно. Не, каквото и да приказват, и детективите понякога имат късмет.

— Защо „го викаха“? И сега още го викат Федосей Евграфович — усмихна се Сергей.

— Ама мигар е жив?

— Жив е — потвърди той — и се радва на добро здраве. Значи сте се познавали?

— Че как иначе! В нашия театър той отговаряше за декорите.

— В какъв театър?

Доколкото Сергей знаеше, дядо му никога не бе работил в театър, професията му беше стругар. Нима сега ще се разкрие грешка и ще се окаже, че нямат никакви общи познати с Ана Захаровна? Жалко! А разговорът беше започнал да се подрежда толкова добре… На всичкото отгоре се разбра, че тя все пак е работила в театър. Абе като не върви, не върви!

— Как в какъв театър? В самодейния. Ти гледал ли си филма „Музикална история“?

— Където играе Лемешев ли?

— За него, за него говоря. Е, в този филм се разправя за точно такъв театър. В онези времена беше модерно, всички се заплесваха по това — кой поставяше драми, кой комедии, кой опери. Твоят дядо Федосей отговаряше за декорите, това вече го казах, а аз пеех Графинята в „Дама пика“. Защо се смееш? Аз сега изглеждам такава, ама преди половин век цели сюрии мъже тичаха подире ми. Дядо ти впрочем, и той тичаше — хитро се усмихна Ана Захаровна. — Казвали ли са ти, че сега си точно копие на Федосей на млади години? И той беше такъв дребничък, чевръст, живичък. Водеше баща ти, Кузма, на нашите репетиции. Федосей много се ядосваше, че няма глас: и той мечтаеше да пее в спектакли, изобщо обичаше театъра, щом си изкараше смяната в завода — тичаше на репетиция. Доколкото си спомням, нито една не пропусна. Случвало се е водещи изпълнители да пропускат, но дядо ти — нито веднъж! Дори когато нямаше нужда от декори, ще дойде, ще седне в залата и — слуша ли, слуша. Знаеш ли, вика, Нюрочка, мечтая си синът ми Кузма да стане певец, да пее на оперна сцена като Шаляпин или Собинов. Е, та как е баща ти? Стана ли артист?

— Не — разсмя се Зарубин, — метнал се е на дядо, няма глас. Завършил е автотранспортния институт, инженер е.

— Ех, жалко — въздъхна Ана Захаровна, — красиво хлапе беше, спомням си го, ако беше станал артист, момичетата щяха да вехнат по него. Ама ти явно не си се метнал на него, а на дядо си — с това остро носле, дребничък… Впрочем това вече го казах. Е, та какво те води при мен, Сергей Кузмич?

— Спомняте ли си Серафима Антоновна Фирсова?

— Сима ли? Че как, помня я! Толкова години живяхме в един блок. Та какво за нея?

— Почина.

— Ох, тъй значи… — проточи старицата. — Какво пък, време й беше, дето се вика, да не е в първа младост. С три години по-голяма от мен беше, аз съм на осемдесет и пет, значи тя е била на осемдесет и осем. Добре де, Сима е починала, а милицията какво общо има с това?

— Ами не е починала сама. Убили са я.

Ана Захаровна бавно поклати глава и събра в колода картите от масата.

— Ясно. Намерила си е майстора Симка. Сто пъти съм я предупреждавала… Всичко ли са взели?

— В какъв смисъл „всичко“? — попита Зарубин и се напрегна като ловджийско куче. Изглежда, не бе дошъл тук напразно.

— Ами парите, дрънкулките, какво още имаше там… не знам точно.

— Че какви пари, Ана Захаровна, какво говорите! Тя е била бедна като църковна мишка, едва е свързвала двата края.

— На тебе пък как ти хрумна това?

— Та то се вижда. По всичко си личи. И съседите казват…

— А ти не им вярвай!

С тези думи Ана Захаровна тропна с юмрук по масата, и то доста силно — чак стъклата потрепериха. Въпреки възрастта, у нея бяха останали доста сили, пък и теглото й беше солидно.

— Не вярвай! — повтори тя вече по-спокойно. — Хората може всичко да говорят. Какво знаят те? Симка беше богата, само че стисната до безумие. От младини копейката на две цепеше, все избираше да купи най-евтиното. Тръгнеше ли за салам от магазина, преди това цял час пресмяташе колко грама трябва да купи, за колко сандвича, та — не дай си боже — да вземе повече. Знаеш ли, че изгони от къщи родния си син?

— Знам — кимна Сергей, — казаха ми, че го изгонила, защото пиянствал.

— Е, това вярно са ти го казали, само че не беше работата в самото пиянство, ами защото синът беше започнал да пилее наследственото си богатство. Ако само пиеше, Сима нямаше да го закача. Ама той посегна на парите й, това вече тя не можа да го понесе.

— Но откъде е имала пари, Ана Захаровна?

— Ами че Симка беше от търговски род. След революцията, щом замирисало на експроприация, баща й набързо продал собствеността си и я обърнал в бижута. Скрил ги добре, престорил се на средняк, пожертвал една шепа дрънкулки за болшевиките: ето значи, давам ви всичко, което имам, за изграждането на светлото бъдеще. Повярвали му, дори го назначили на някакъв пост, да управлява завод. Ама оная шепа била само капка в морето, останалото той заровил и го предал по наследство на любимата си щерка Симочка.

— Нищо не разбирам — отчаяно разпери ръце Зарубин. — Да имаш такова богатство и да живееш в нищета! Не ми се побира в ума. Може би е похарчила за нещо това наследство?

— Хайде де! — тросна се Ана Захаровна. — Похарчила го е, как пък не! Нали ти казвам, беше толкова стисната, че не можеш да си представиш. Нощем вади съкровищата си и ги разглежда, докосва ги едно по едно. Дори на сина си не казваше за наследството, страх я беше той да не се разприказва, а приятелчетата му да се съблазнят и да оберат жилището. Или някоя безсрамница да се полакоми за богатството. Симка бе направила из целия апартамент скривалища и беше изпокрила в тях бижутата. Синът й случайно открил едно скривалище, взел два пръстена, продал ги, пропил ги и тя се разбърза да го изсели, да го лиши от жилище като алкохолик, докато не е намерил останалото. Да беше чул как се вайкаше за тези пръстени! Че уж мъжът й подарил единия за сватбата, а другия — за раждането на сина й, че й били единственият спомен от него, пазела ги за черни дни. Лъжеше като дърта циганка, само и само синът й да не се сети, че някъде из апартамента има и друго. Това ставаше пред очите ми, затова говоря.

— А защо Серафима Антоновна ви е намразила? — попита Зарубин направо, като реши да мине без заобикалки.

— Че защо пък да ме обича? — отговори тя на въпроса с въпрос. — Нали знаех за наследството, та всеки ден й опявах да не се мъчи да мизерува, да продава малко по малко и да живее човешки. За кого пази всичко това? За кого го къта? Сама като кукувица, синът й умря, не й родиха внуци. Ще умре — и всичко ще отиде у държавата. А тя — не, та не, тези дрънкулки й топлеха душата, не можеше да се раздели с тях. Аз, Серьоженка, съм човек весел, винаги съм обичала да се шегувам, а и сега не се отказвам. Виках на Сима, че ако не започне да си харчи парите, ще й пратя бандити. То се знае, на шега й виках така. А тя, изглежда, повярва. Взе да страни от мен, после спря и да ми говори. С нея по-рано всеки ден пиехме чай по съседски — ту у мен, ту у нея, дори бяхме дружки като по-млади. А после — раз и край.

— Как мислите, дали някой, освен вас може да е знаел, че Фирсова има пари?

— Разбира се. Щото тя отначало и не криеше, че е богата. Дори се гордееше, казваше, че живее скромно, трепери над всяка копейка, за да се справя само със заплатата си, а от наследството няма да вземе нищо, всичко ще остане за внуците, та да споменават баба си Сима с добра дума. После постепенно взе да става предпазлива, да се страхува от крадци. А след това, което се случи със сина й, съвсем й се разхлопа дъската. У всеки срещнат виждаше враг, престана да общува с хората, никого не канеше вкъщи, а дойдеше ли някой, не го пускаше по-навътре от антрето. Колко пъти съм й говорила, че нали, престани, Сима, да се страхуваш от всички: онези, които знаеха за богатството ти, отдавна са забравили за това, толкова години се правиш на сиромахкиня, че никой не помни за твоите дрънкулки.

— И тя какво?

— А тя ще те погледне така, че да ти прилошее, ще присвие устни и вика: „Нали ти не си забравила, е, значи и другите, дето се интересуват, не са“. Така си говорехме, когато тя започна да страни от мен. Хем какви приятелки бяхме навремето!

— И един последен въпрос, Ана Захаровна: вие самата говорили ли сте на някого за богатството на Фирсова?

— Аз ли? Ха, че как! Още тогава, преди много години, съм казвала, че нашата Симка не е в ред, седи върху пари, а поминува с хляб и картофи. На всички разправях.

— А напоследък?

— На никого. Напоследък няма и с кого да си говоря за Симка. Децата и внуците ми не я познават, не им е интересно да слушат за съседката ми, а и на мен, честно казано, не ми е потрябвало да си спомням за нея. Сега повече обсъждаме новините: кой какво казал на еди-кого си в Думата, па кой фраснал еди-кого си по муцуната, па колко дават днес за долар…

— А в блока, където живеехте с Фирсова, има ли хора, които са знаели за наследството?

— Откъде да знам? — Старицата сви могъщите си рамене. — Мисля, че вече никой не остана, всички се изпопреместиха, старците измряха. В тоя блок ние се нанесохме през шейсет и осма, а някъде към осемдесет и пета ние със Сима, спомням си, пиехме чай и брояхме на пръсти кой още живее тук от предишните. Излезе, че освен нас и още двама, всички други са нови.

— А кои са тези двама — спомняте ли си?

— Спомням си, че как! Лебедеви и Стороженко.

Зарубин извади от джоба си бележник и надникна в списъка, който бе взел от Доценко. В него нямаше нито Лебедеви, нито Стороженко. Значи и те се бяха преместили. Какво пък, излиза, че ще трябва да се проверяват и познанствата на всички бивши обитатели на блока. Може някой още да не е забравил за богатството на старата Фирсова и тази информация да е стигнала до Шегаджията. Затова и не е оставил пари за погребение — понеже е знаел, че убитата не е бедна. Дааа, работа до гуша.

— Зададе ли си всички въпроси, Сергей Кузмич? — попита Ана Захаровна.

— Така мисля.

— Тогава хайде да пием чай. А може би си гладен? Сготвила съм, само да стопля яденето. Какво ще кажеш?

Зарубин си погледна часовника. Трябва да се обади на Олшански да обискират жилището на Фирсова, да се изясни има ли там скривалища с бижута, или са останали само скривалищата, или пък няма нищо такова, включително скривалища, а огромното наследство е само мит, измислен от самата Серафима Антоновна. Инак, че е гладен, гладен е, свечерява се, а през целия ден, освен сандвича сутринта, е пил само една чаша чай.

— Имате ли телефон?

— Върви там, в хола е.

— Тогава с ваше позволение ще се обадя в службата, а после с удоволствие ще хапна с вас.

Ирина

Беше петък и Ира от рано сутринта, както обикновено преди почивни дни, се захвана с печивата. Млиновете и пирожките с два вида плънки и задължителната торта влизаха в неотменната програма на съботния обяд, а към петъчната вечеря десертът беше малки пастички. Това правило бе създала самата тя и го спазваше безпрекословно.

Към обяд, като огледа отрупаната със сладкарски шедьоври маса, Ирочка реши, че не е хубаво да се стиска. Млиновете и пирожките пак станаха много, вечерта в петък и на обяд в събота семейството не може да ги изяде, а до неделя тестото вече няма да е вкусно. Но това не е страшно, когато си имат такъв прекрасен съсед като Андрей Тимофеевич, който хем харесва печивата на Ирочка, хем има добър апетит.

Ира подреди пирожки и пасти в голям поднос, покри го с искряща от чистота кърпа и позвъни на вратата на съседния апартамент. Моментално й отговори басовият лай на черния дог Ахат, но Ира така и не дочака стъпките на стопанина, който бърза да отвори вратата. В един момент й се стори, че чува звуци от вътрешността на апартамента. „Може би спи? — помисли си младата жена. — Звъненето ми може да го е събудило, но той да не е разбрал защо се е събудил“. Още два пъти старателно натисна звънеца, но безрезултатно.

Вече затваряйки своята врата, Ира чу как телефонът на съседа звънна. Още второто иззвъняване секна по средата — очевидно някой вдигна слушалката. Или се беше задействал телефонният секретар, който Андрей Тимофеевич включваше понякога при излизането си от къщи. Ира остави подноса с почерпката в кухнята и решително набра номера му. Съседът вдигна веднага и гласът му съвсем не беше сънен:

— Ало, кой се обажда?… Ало… Не ви чувам, позвънете отново.

Ира бързо затвори и забеляза, че незнайно защо ръцете й треперят. Стана й неприятно. Андрей Тимофеевич си е вкъщи, но не отваря. Защо така? Дама ли има в дома си? Но тогава нямаше да вдига телефона. Впрочем какви са тези глупости? Може при него наистина да има жена и той да не отваря, защото двамата не са съвсем облечени, но това изобщо не му пречи да вдига телефона.

Ирочка сви рамене, опита се да изхвърли всичко това от главата си и се захвана с домакинската си работа, но мислите й постоянно се връщаха към странния съсед и ставаха все по-тревожни.

Защото съседът наистина беше странен. Просто, когато не мислиш за нищо лошо, ти не забелязваш странностите или ги забелязваш, но не им придаваш никакво значение. А когато има от какво да се страхуваш, неволно ставаш и по-внимателен, и по-предпазлив, и по-наблюдателен. Ето например апартаментът на съседа. Колкото пъти бе влизала там, Ирочка бе виждала само кухнята и едната стая. Вратите на другите две стаи винаги бяха плътно затворени, нещо повече, имаха ключалки, Ира ги беше виждала с очите си. Защо? Какво крие там Андрей Тимофеевич? И най-важното — от кого? Нали живее сам.

Неволно в паметта й взеха да се връщат и други странности в поведението на съседа. Понякога той изчезваше за по два-три дни, като вземаше със себе си и кучето, а когато се върнеше, през смях отговаряше на разтревожените въпроси, че е ходил или за риба, или на лов. На лов с дог! Направо смешно. И нито веднъж — нито веднъж! — не нагости съседите нито с риба, нито с дивеч. Дори не се похвали с улова. Истинските рибари и ловци не се държат така. Веднъж Ира видя през прозореца как съседът тръгва за някъде. С костюм и дипломатическо куфарче в ръка, Андрей Тимофеевич се качи във волгата си и настани Ахат на задната седалка. Върна се след три дни и съобщи: „Ходих за риба!“. За риба — с костюма и дипломатическото куфарче вместо с въдици?

Тогава Ирина си премълча, защото беше човек възпитан и тактичен. В края на краищата съседът беше красив мъж, не кой знае колко стар и вдовец, с други думи — свободен. Сигурно бе прекарал тези три дни с жена и кой би могъл да го упрекне, задето не е казал истината? Да, онзи единствен път Ира знаеше със сигурност, че Андрей Тимофеевич ги излъга, но намери напълно приемливо оправдание за лъжата. Сега обаче, като се порови в паметта си, стигна до извода, че това не е бил единственият път, когато съседът е лъгал. Лъгал е за отсъствията си винаги, той не е никакъв рибар или ловец. Просто си има приятелка и тази жена присъства в живота му отдавна, вероятно от някой момент след смъртта на съпругата му, която починала преди две години, а може да я е имало и още докато съпругата е била жива. На съседа не му се иска да казват за него: „Едва беше погребал жена си — и си хвана друга“, затова крие. А може тази дама да е известна, например прочута актриса, чието лице е познато на всички, затова Котофеич не иска съседите да знаят за нея.

Като стигна до този извод, Ирочка облекчено въздъхна. Ето на, не биваше да подозира човека и да си съчинява какво ли не. Всичко е нормално, всичко е напълно обяснимо.

Вече бе успяла да се разходи с Гришенка и да маринова месото за вечерята, когато подозренията отново се размърдаха в главата й. Ами стаите? Защо ги заключва? Защо нито веднъж не показа на Ира целия апартамент, както обикновено правят всички домакини? Спомни си също, че той на няколко пъти бе я гонил, когато му се обаждаха по телефона. Е, не че я гонеше грубо, не. Той вдигаше слушалката, казваше: „Един момент“, после се обръщаше към Ирочка и мило се усмихваше с думите:

— Да ви изпратя, скъпа?

Да, да, именно така, с въпросителна интонация, която не оставяше пространство за маневриране. Какво би могла да отговори на такъв въпрос? Вариантите бяха само два. Или:

— Да, да, разбира се, всичко хубаво, благодаря за чая.

Или:

— Ама моля ви се, не се затруднявайте, ще намеря пътя до апартамента си.

Трети вариант нямаше. Нали не можеше да отговори:

— Не, разговаряйте си, не се притеснявайте, аз ще поседя и ще послушам.

В такива случаи учтивата Ира използваше първия вариант и си тръгваше. Какви такива тайнствени разговори водеше Котофеич? Впрочем, ако наистина става дума за жена, е разбираемо. Нали в присъствието на Ирочка не може да си гука с любимата, връзката с която така грижливо крие.

Сред ритмичното бучене на прахосмукачката (поправена, между другото, от сръчния съсед) подозренията отново избледняха, но остана неизяснен въпросът със заключените стаи. Ах, да можеше Ирочка да измисли логично обяснение за тези врати с ключалки, начаса щеше да й стане леко и радостно. Не й се искаше да подозира в нещо лошо симпатичния възрастен съсед — той е толкова мил, винаги е готов да се притече на помощ. Но обяснение така и не се намираше и това донякъде развали настроението на Ира.