Седмата жертва

Бабата на убиеца

Какво пък, на прага на седемдесет и пет годишнината си мога да направя равносметка и да призная, че изживях живота си достойно. И възпитах достоен внук, който не накърни честта на нашия род. Ала само Всевишният знае какво ми струваше това и през какви изпитания трябваше да премине нашето семейство. Възпитанието не ми позволяваше открито да демонстрирам чувствата си и само покойният ми съпруг имаше представа, наистина частична, какво изпитвах, когато честта на семейството бе поставена под заплаха. Но предполагам, че съпругът ми е изпитвал същото.

Сто и петдесет години в нашия род Данилевичи-Лисовски не е имало нито един неравен брак. Поколение след поколение ние сме се омъжвали и женили само за равни на себе си по ниво на образованието. Учени, писатели, медици, университетски професори. Никакви разночинци3, никакви потомци на търговци, никакви съмнителни личности. Камо ли пък някакви политици и революционери. Всеки, на когото е бивало позволявано да се сроди с нас, е трябвало да бъде достоен за нашия род и нашите традиции, които сме пазили свято и сме предавали от поколение на поколение. Но тези изисквания са важали и за самите нас. И ние е трябвало да бъдем достойни за предците си. Аз цял живот се занимавах със старогръцки език, научните ми трудове са посветени на творчеството на литераторите от Древна Гърция. Покойният ми съпруг беше литературовед, специалността му беше руската поезия от края на осемнайсети век. И моите родители, държа да отбележа, дълго не даваха съгласието си за нашия брак, нужно им беше доста време, за да се убедят, че Николай Венедиктович Есен ще бъде достойна партия за мен. Но за да им представи доказателства за това, той трябваше да си създаде име в литературнокритическите среди. Благодарна съм на съдбата, че аз бях само на шестнайсет, когато се запознахме с Николай, и през десетте години, докато той се доказваше, остарях само до двайсет и шест. Когато сключихме брак, Николай Венедиктович беше вече на четирийсет. Но аз не роптаех срещу родителите си, защото разбирах: в нашия род не е имало неравни бракове и не може да има. И докато съм само на шестнайсет, не мога да съдя кой е достоен да влезе в нашия род, който за столетие и половина е дал живот на учени и литератори със световни имена.

Точно така възпитавах и нашата единствена дъщеря Инеса. Уви, времената се промениха и нашите вековни семейни традиции се оказаха безсилни да се противопоставят на разюздаността на нравите. Болшевиките… И досега не мога да разбера защо моите родители не са емигрирали заедно с всички. Понякога си мисля, че баща ми, мир на праха му, е бил заслепен от идеите на революцията. А понякога ме спохожда мисълта, че той просто не ги е схванал правилно и понеже не е разбрал цялата опасност от насилствения болшевизъм, доверчиво е решил, че никой няма да закача учени, които се занимават с древна история. В това, колкото и да е странно, се оказа прав. На болшевиките им трябваха институти, за да обучават в тях дрипльовците, устремили се към властта — нали им бяха обещали, че всяка готвачка поне малко ще поуправлява държавата, и в тези институти трябваше да се преподава история. Татко беше ръководител на катедра в университета до самата си кончина и бе погребан с огромни почести. Ала едно нещо той, чистият и доверчив историк, не бе предвидил: в страната на болшевиките ще ни бъде трудно да запазим традициите си, които тачехме повече от всички ценности.

Инеса вдъхваше големи надежди. От ранното си детство играеше шах, в училище винаги беше първа отличничка, остротата на ума й се открояваше особено в точните науки. Ние с Николай Венедиктович я готвехме за кариера на физик, но дъщеря ни, колкото и да е печално, не изпитваше никакъв интерес към науките, които й се удаваха най-много. Естествено ние със съпруга ми не одобрихме решението й да кандидатства в педагогическия институт. Да, имали сме в рода си професори, и то доста, ние с Николай Венедиктович и двамата носим това звание, но професорът е едно, а учителят — това, прощавайте, е нелепо за фамилията Данилевичи-Лисовски. Поуспокоихме се, когато Инеса ни обясни, че не смята да преподава в обикновено училище. Че се интересува от методиката на развиване на интелекта, на логическото мислене и паметта у децата, и смята да се занимава изключително с наука.

— Нима не разбираш, мамо — казваше Инеса, — че всичките ми успехи в училище се дължаха само на това, че татко играеше с мен на шах още от четиригодишна? Това ми е дало отличната памет и яснотата на мисленето. Но има и други качества на интелектуалната дейност, които се развиват не чрез шаха, а по други начини. И аз искам да посветя живота си на разработването на тези „други начини“, така че във всяко семейство в края на краищата родителите да могат да отглеждат интелектуално развити деца. Но за целта трябва да получа педагогическо образование и съответната диплома.

Какво пък, това звучеше доста добре. Мисълта, че ще видим единствената си дъщеря в ролята на учителка, беше непоносима за мен и съпруга ми. Но в такъв вид идеята на дъщеря ни можеше да бъде подкрепена.

— Ти запозна ли се със съответната литература? — строго се поинтересува тогава Николай Венедиктович. — Доколко е разработен в науката въпросният проблем?

— Татко, изчела съм огромно количество книги и списания. Никой никога не е писал и никой никога не се е занимавал с това.

— Значи, ако ти се заемеш, ще бъдеш първата? — уточни той.

Инеса тържествуващо се усмихна, защото добре разбра смисъла на въпроса му. Тя си оставаше истинска представителка на нашия род и се оказа, че не съм била права, като се усъмних в това.

— Първа и единствена, татко — твърдо отговори тя. — Можеш да не се съмняваш.

Да, в такъв вид проблемът изглеждаше съвсем различно. Инеса ще поеме пътя на науката и бързо ще си създаде име и научна репутация. Несъмнено тя има достатъчно способности и дори повече от достатъчно. Тя ще стане учен с уникална специалност, основоположник на научна школа, първа ще разработи теория. Името й ще стане широко известно. И така родът Данилевичи-Лисовски не ще бъде посрамен. Инеса се оказа достойна за своите предци и това ни даде на нас с Николай Венедиктович надеждата, че и при болшевиките ще успеем да съхраним и да предадем на следващите поколения нашите традиции.

Не след дълго обаче се случи нещо страшно. Дъщеря ни беше в четвърти курс, когато веднъж прага на нашия дом престъпи Тоя. Божичко, той учел в рабфак. Произлизал от работническо семейство. Баща му бил железничар, май локомотивен машинист, а майка му работела във фабрика. В семейството били осем деца. Естествено за каквото и да било сносно възпитание и дума не можеше да става, да не говорим за маниери и образованост. Просто не можех да си представя къде бе успяла Инеса да се запознае с Тоя. Оказа се, че в някакво бюро на някакъв районен комитет на някакъв комсомол. Ето го резултата от болшевизма: не останаха елитарни учебни заведения, а дори да се намираха такива, никой не би могъл да ви даде гаранции за безопасност, защото съществуват някакви обществени задължения, които насилствено смесват всички социални слоеве.

Ние с Николай Венедиктович се постарахме да запазим достойнството си, без да сме неучтиви, но след първото посещение на Тоя в дома ни се постарахме меко да обясним на Инеса, че едва ли е уместно такъв странен младеж да посещава нашето семейство. И тогава дъщеря ни изрече думи, от които ние дълго не можахме да се съвземем.

— Мамо, нима не схвана? Аз се омъжвам за него. Доведох го да се запознаете официално.

— Предполагам, че това е някаква глупава шега? — намеси се в разговора Николай Венедиктович. — Учението ти в хуманитарния институт е развило у теб доста своеобразно чувство за хумор. Винаги съм смятал, че с твоите способности трябва да учиш в технически университет, това много дисциплинира мисленето.

— Не е шега, татко — много сериозно отговори Инеса. — Аз се омъжвам за него, вземам си изпитите за четвърти курс и от септември излизам в академичен отпуск.

— В какво, в какво излизаш? — не повярвах на ушите си аз.

— В майчинство, мамо — спокойно поясни тя. — През септември ще вляза в деветия месец.

Беше април — изумителен, чист, прозрачен, влажен и топъл. Април. До септември оставаха само четири месеца.

Ние с Николай Венедиктович нямахме избор и бяхме принудени да приемем Тоя в нашето семейство. Естествено той си имаше име, бащино и дори фамилия, която натрапи на дъщеря ни, но за нас със съпруга ми завинаги си остана Тоя. Тоя нехранимайко. Това парвеню. Тоя неин съпруг. Помежду си винаги го наричахме само така.

Когато отмина първият шок, ние със съпруга ми се овладяхме и поканихме Инеса на сериозен разговор. Водеше го Николай Венедиктович, а аз внимателно следях реакциите на дъщеря ни, готова всеки момент да се притека на помощ на съпруга си. Ние трябваше да действаме в единен фронт, та Инеса да не си помисли, че нейното бъдещо майчинство ще ни направи по-податливи.

— Ти наруши свещените сто и петдесет годишни традиции на рода Данилевичи-Лисовски — строго каза Николай Венедиктович, — решила си да сключиш брак с човек, недостоен за нашия род и с произхода, и с нивото си на образованост. Ако с майка ти можехме да не допуснем това, ние естествено бихме го направили. Но сега, уви, е твърде късно. В нашия род никой никога не е имал извънбрачни деца и ние не можем да настояваме в създалата се ситуация да не се омъжваш за… За твоя приятел от рабфака. Нещо повече, ние не можем да допуснем да живееш в общежитие, където няма условия за учене и пълноценна почивка. Готови сме да ти разрешим да го доведеш в нашия апартамент. Разбира се, той не е заслужил това, в този дом са живели и умирали твоите предци, но ние с майка ти сме готови заради теб и твоето бъдещо дете да търпим присъствието на твоя… хм… съпруг. Но имаме едно условие. Задължително условие, такова, че нашето съвместно съществуване в този дом може да бъде приемливо само при изпълнението му.

— Условие ли? — учудено попита Инеса и дръзко погледна баща си в очите. — Че какво условие можете да поставяте? Сега сигурно ще поискате да се разведа с него, когато се роди детето?

— В рода Данилевичи-Лисовски — гордо отговори Николай Венедиктович, — както впрочем и в рода Есен, никога не е имало не само извънбрачни деца, но и самотни, изоставени от съпрузите си майки. Дори ако ти самата поискаш развод, ние не бихме го допуснали. Невъзможно е дори да помисляш да нарушиш нашите традиции два пъти. Един път е напълно достатъчен. Нашето условие е друго. Твоят… хм… съпруг трябва да стане достоен за нашето семейство. Той трябва да получи блестящо образование и да направи блестяща кариера. Е, и освен това трябва да придобие прилични обноски, за да не ни е срам да го допускаме при гостите, които посещават дома ни, и да го запознаваме с хора, на които са известни нашите традиции. И тъй, можеш ли да ни обещаеш тук и сега, че ще направиш всичко възможно, за да се изпълни това условие?

Инеса помълча известно време, замислено втренчена във вазата, поставена в центъра на масата, около която седяхме, после вдигна очи, внимателно погледна баща си, после мен.

— Това ще стане от само себе си — тихо отговори тя — и моите усилия няма да са необходими. Вие дори не можете да си представите колко е талантлив той, какъв мощен интелект има. Още сега пише такива трудове по математика, че възнамеряват да го приемат в университета без изпити направо във втори курс. Той ще стане велик учен, не се съмнявайте в това. Ще бъде достоен за нашето семейство и няма да посрами рода ни. Колкото до обноските, аз искрено се надявам на твоята помощ, мамо. Наистина той трябва да ги придобие, не бих спорила за това.

Ние дори се изненадахме колко лесно ни се удаде победата, защото се бяхме готвили за дълга и упорита съпротива. Все пак нашата дъщеря си оставаше наша дъщеря и достойна представителка на рода, така че бе разбрала и прие нашите изисквания като нещо, разбиращо се от само себе си.

И така Тоя влезе в нашия дом. На първо време това беше чудовищно. Той не умееше правилно да сяда и става, не знаеше как се използват приборите за хранене и как се разговаря учтиво по телефона. Не можехме да го показваме на гостите. Но ние с Николай Венедиктович се радвахме, че Тоя се учеше на всичко на драго сърце и упорито. Той сякаш искаше колкото може по-скоро да скъса със своето работническо-селско минало, да се излюпи от тази черупка и да се разкраси с нова перушина. Изобщо не се обиждаше, когато не го канехме на масата в присъствието на външни хора, нещо повече, сам гледаше набързо да хапне в кухнята и се скриваше в стаята, в която живееха с Инеса. Отнасяше се с огромна почит към мен и съпруга ми и постоянно питаше как е правилно да се казва или прави едно или друго нещо. И естествено би било несправедливо да му отречем трудолюбието. Безспорно той беше примерен студент (между другото, наистина го приеха направо във втори курс, дъщеря ни нищо не бе преувеличила), след лекции ходеше в библиотеката, вечер носеше вкъщи огромни купчини книги и залягаше над тях до зори. Нямам представа кога е спял. Освен това беше и доста добър баща. Инеса си стоеше вкъщи с нашия внук, аз й помагах според силите си, наех бавачка, но Тоя все пак успяваше и да поиграе с детето, и да го разходи, при което правеше това не по необходимост, а с явно удоволствие.

Годините минаваха и за наше учудване Тоя се поизлъска и стана съвсем приличен. Нещо повече, след като завърши университета, започна аспирантура и написа кандидатска дисертация само за една година. Вероятно Инеса не бе преувеличила, когато говореше за неговите способности. Ние се примирихме с брака й, но Тоя така и не ни стана близък. И когато след защитата на дисертацията бе назначен на добра длъжност, успешно започна да гради кариера и скоро получи от държавата жилище, ние с Николай Венедиктович въздъхнахме с облекчение. Все пак Тоя си остана чужд за нас и беше много по-добре да не сме под един покрив с него.

Една заслуга можем да си отчетем: ние толкова упорито, неуморно бяхме възпитавали Тоя, че той попи нашите идеи и привързаността ни към семейните традиции. Беше ни благодарен за всичко, което ние с Николай Венедиктович направихме за него, с всички сили се стараеше да стане достоен за нашия род и ясно разбираше как трябва да възпита сина си. Нашия внук. Правилно го разбираше.

Именно затова, когато настъпи страшният час (слава богу, Николай Венедиктович не го доживя), Тоя безропотно ми даде момчето, понеже разбираше, че сам не ще може да го възпита така, че да стане достоен за нашето семейство. А аз ще мога.

И аз успях.

Каменская

Все пак той го направи… Вече нямат никакви основания да се утешават, че е било шега. Той го направи и доказа, че намеренията му са сериозни. Но до коя бе адресирано хвърленото от него предизвикателство? До Татяна или до нея, Настя? Това беше първият въпрос. И вторият: какво смята да прави по-нататък? Дали ще чака и ще гледа как те ще се опитват да разкрият убийството на Надежда Старостенко, или постоянно ще налива масло в огъня? О, господи, само не това.

Двамата със Сергей Зарубин седяха в студеното влажно помещение на милиционерския участък, обслужващ територията, на която бе намерено тялото на Старостенко. Тялото вече се намираше в моргата и „стоеше“, а по-точно, лежеше на опашка за аутопсия, но тук, в отдела, можеха да се вземат нещата, принадлежали на убитата. Следователят, възбудил делото, бе изпратил за експертиза само онези дрехи, по които се бяха запазили следи от изстрела, а всичко останало си стоеше в касата на един от оперативните работници.

Настя разсеяно разглеждаше обувчиците трийсет и трети номер и перуката, имитираща стилна къса прическа. Тук бяха и тесните тъмночервени панталони, явно от костюм, чорапогащникът с ликра и мъничките розови бикини. Да, потърпевшата е била рядко миниатюрна.

— Ами чантата? — попита тя. — Къде е чантата й?

— Нямаше чанта — отговориха й.

Тя премести въпросителния си поглед върху Зарубин. Той кимна утвърдително.

— Напълно е възможно: в съставения по думите на продавачките списък на покупките не фигурира чанта.

— Ясно — въздъхна Настя, — къде ти така издокарана ще носи оръфаната си стара чанта. Та нали и кокошките ще й се смеят. А в джобовете намерили ли са нещо?

Оперативният работник от областта загадъчно се усмихна и отново бръкна в касата.

— Ето — каза той и извади на бюрото полиетиленово пликче, — вие преценете.

Ключ, две хартиени салфетки. И две малки фигурки. Керамична рибка с широко отворена уста и целулоидна кукличка-бебе.

— Бяха до трупа, досами главата — поясни оперативният работник, — кукличката беше пъхната в устата на рибката, само крачетата стърчаха навън.

— Какво е това? — смаяно проточи Зарубин. — Играчки или какво?

— Или какво — потвърди Настя. — Интересно, откъде ги е взела? Да не би да ги е откраднала?

— Не може да се каже — поклати глава Сергей. — Може да си ги е носила от къщи. Може да са й талисманчета някакви. За късмет. Ще попитам Бръснатия, той би трябвало да знае дали изгората му е имала такива странни пристрастия.

Настя повъртя фигурките в ръцете си. По пръстите й останаха черни следи от прашец — значи експертите бяха обработили фигурките за вземане на пръстови отпечатъци. Ако са намерили такива, фиксирали са ги на дактилоскопичен филм и са ги отнесли, а фигурките като ненужни са оставили тук, така че сега можеше да не се опасява, че ще повреди улики.

— Ами добре — каза тя и стана, — няма да нарушаваме правилата на играта. Ще оставим фигурките, може пък вашият следовател да поиска да ги използва, докато още не са му отнели случая. Само ще ги фотографирам, може ли?

— Фотографирай — с явно облекчение се съгласи оперативният работник от областта. — Защо, има ли шанс градът да поеме случая?

— И то сериозен — усмихна се Зарубин. — Тъй че дишай дълбоко, колега, току-виж, разтоварили те от едно висящо дело.

За Москва пътуваха с мотрисата. Настя страшно се изненада, че вагонът беше абсолютно празен. Само три момчета разпалено играеха карти, като отпиваха бира направо от бутилката.

— Виж ти — учудено възкликна тя и седна до прозореца, — не бях предполагала, че по тази линия пътуват съвсем празни вагони.

— Невежа си ти — присмехулно проточи Зарубин, — веднага си личи, че рядко пътуваш.

— Защо?

— Ами защото този вагон не се отоплява. И няколко стъкла са счупени. След десет минути ще го усетиш. Тук никой не издържа повече от десет минути. Ако не вярваш, прескочи до съседния вагон, сама ще се убедиш.

Настя огледа вагона. Да, наистина на четири прозореца липсваха стъкла. Тя потрепери, предчувствайки студа, който щеше да нахлуе. Мотрисата потегли и веднага из вагона се завихри далеч не топъл есенен вятър.

— Е, какво? — попита Зарубин. — Местим ли се, или оставаме?

— Оставаме — решително отговори тя и се намести по-удобно. — Тук поне можем да си поприказваме. В краен случай ще поскачам, ако премръзна съвсем. И после, тук мога да запаля цигара, без да излизам в преддверието, на тоя вятър никой няма да забележи дима. Серьожа, ти някога виждал ли си такива фигурки?

— Не знам. — Той сви рамене. — Не съм обръщал внимание. Човек може да ги види в сувенирните магазини или в магазини за играчки, а аз не ходя в такива.

— А у познати? Може би на рафта в някоя къща? Не си ли?

Той отрицателно поклати глава.

— Не съм забелязвал. Ама ти стига си си блъскала главата, сега, като отидем в Москва, най-напред ще намерим Бръснатия и ще го попитаме, може наистина да са на Надка и да нямат никакво отношение към убиеца.

— Убиецът, убиецът, убиецът… — промърмори Настя в ритъма на потропването на колелата. — Едно е ясно: мъж е. И това не е малко. Ако беше жена, нямаше да забрави да купи нова чанта.

— Но нали момичета са правили покупките — възрази Сергей.

— Те са купили само неща, които им е поръчал престъпникът. Казал им е — дрехи, пълен комплект. И те това са направили. За чанта не са имали указания, а не са посмели да проявяват своеволия с чуждите пари, дори и да са се сетили за чанта.

Докато мотрисата пътуваше към Москва, Настя премръзна съвсем. Когато тръгна по перона към метрото, си мислеше само за едно: чаша горещо кафе, гореща вана и топла постеля. Но уви, скоро не би могла да си позволи този разкош.

Зарубин

Изразходва доста време, докато намери Вениамин. Когато го откри, онзи беше здравата почерпен и жадуваше за общуване, така че не беше много лесно да пробие с въпросите си през потока на тирадите му.

— Ей на, началство, Надка се изгуби… изобщооо… Не, кажи ми сега, защо на едни се дава всичко, а на други — нищо? С какво Надка е по-добра от мен или, да речем, от Тамарка, а? Защо на нея й провървя така? На пари седи, започнала е нов живот, сега си вири носа и не поглежда старите си приятели…

— Вениамине, припомни си дали Надежда имаше вкъщи керамични фигурки? Рибка например.

— Абе за какъв дявол са й сега тия фигурки? — не проявяваше интерес Бръснатия. — Имала ли е, не е ли — какво значение? В новия й живот хич не й трябват. Изгуби се — и толкоз. И довиждане не си взе, и адрес не остави. Ха ти ми кажи, бива ли така да се постъпва с приятели или не?

Бръснатия беше дълбоко обиден и обидата му до голяма степен се дължеше на завистта, така че трябваше да се изприкаже. Зарубин разбираше, че докато Веня не каже всичко, което мисли, и то поне петнайсет пъти, той няма да чуе нищо друго. Трябваше търпеливо да чака. Най-сетне, като долови известно уталожване на емоциите, Сергей отново подхвана своето:

— И все пак, Вениамине, спомни си: имаше ли Надежда навик да носи със себе си някакви играчки или фигурки? Може да ги е събирала като колекция, а? Или да си ги е пазила за спомен от нещо? Спомни си, хайде, имай добрината.

— Да си хабя мозъка… — измуча неопределено Бръснатия и хвърли на Зарубин доста изразителен поглед.

Сергей извади от джоба си десетачка и очите на Бръснатия веднага залепнаха за нея.

— Спомни си, Вениамине. — Гласът на оперативния работник бе изпълнен с гальовно търпение, сякаш разговаряше с дете. — Спомни си.

Банкнотата изчезна в джоба му, все едно я бе извадил съвсем случайно и без никакви задни мисли. По лицето на Бръснатия се изписа горчиво разочарование, което бързо се смени със злоба по повод на неоправданите се надежди.

— Че що да си припомням? — озъби се той. — Имам си собствени грижи. Надка сега си има свой живот, аз пък си имам мой. Мигар тя сега ще си спомни, в новия си живот, колко хубави неща ни свързваха? Ей, хорска неблагодарност, ей! Като не беше добре, при мене тичаше, а като я споходи късметът, забрави за всички — и за мене най-напред. Даже довиждане не си взе, кучката!

Наложи се да прибегне до остри мерки, по никакъв друг начин не можеше да спре Бръснатия.

— Вениамине — строго изрече Зарубин, — не ругай Надежда и не я наричай с лоши думи. Вярно, изгубила се е, но не е виновна. Тя е умряла.

Бръснатия се втренчи в него в пълно недоумение.

— Как тъй… къде това… — избъбри той. — Мигар наистина се е разболяла, а ние не сме разбрали навреме?

— Не, Веня, не се е разболяла. Убили са я. Затова си напъхай обидите на едното място и си спомни това, за което те питам.

— За фигурките ли?

— За фигурките — потвърди Сергей.

— Не.

— Какво „не“? Говори ясно.

— Не… Чакай, как тъй са убили Надка? Кой? Защо?

Зарубин се позасмя, отново извади десет рубли и ги подаде на събеседника си.

— На, помени я. Ако знаех кой и защо я е убил, нямаше да си губя времето с теб и нямаше да те тормозя с въпросите си, ясно? Е, имаше ли тя вкъщи керамични фигурки? Някакви човечета, животинки, рибки, куклички? Пластмасови куклички?

Погледът на Бръснатия постепенно стана що-годе осмислен.

— Не е имала — твърдо отговори той. — Никога не съм виждал такива.

— А да ти е казвала, че винаги носи със себе си някакъв талисман?

— Не ми е казвала.

Зарубин още веднъж направи мислено пътешествие из жилището на Надежда Старостенко. Вчера май надникна във всички чекмеджета и шкафчета, докато търсеше документи, но там нямаше нищо подобно на намерените в джобовете й фигурки.

— Вениамине, а може да е имала по-рано, отдавна, а после да ги е продала или подарила на някого, а? Хубаво си припомни, не ти ли е говорила нещо такова?

— Не е имала такива работи. Аз нямаше да забравя.

От устата на алкохолик такова твърдение не звучеше особено сериозно, но друг източник на информация липсваше. Можеше да разпитва поголовно всички другари по чашка на Надка Танцьорката, но и на техните думи едва ли би могло да се вярва повече.

Сергей спря да си губи времето с този въпрос. За днес беше планирал и други работи, които по никакъв начин не можеше да отмени или отложи. Една от тях беше среща с човек, който даваше на Зарубин най-разнообразна информация за обитателите на блока, в който живееше. Блокът беше особен — само двайсет апартамента, от които почти всички бяха бивши комунални жилища, днес освободени от предишните наематели, ремонтирани, преустроени и продадени на доста състоятелни хора. Някои от тези хора бяха спечелили парите си по не съвсем честен начин и затова представляваха определен интерес за милицията, дори и с чисто профилактична цел. Информаторът на Зарубин живееше в едно от двете останали комунални жилища, не ходеше на работа, понеже беше инвалид, и от скука наблюдаваше живота на малобройните обитатели на сградата.

Точно този ден Сергей нямаше причини да се интересува от въпросната сграда, но с доставящите информация хора трябваше да се среща редовно и да си прави съответните записки, такъв беше редът, който сам си беше създал.

— Слушай, Кузмич — с известно притеснение каза накрая човекът с работен псевдоним Кашин, — пак имам болки… Вече не се търпи. Казах на лекаря и той ми изписа някакви глупости, от тях не ми става нито по-топло, нито по-студено. Не помагат, с една дума. Тука едни хора, дето разбират, ми казаха, че имало някакво хубаво лекарство. Но струвало… Няма ли как да ми се помогне, а?

— Ще помислим — обеща Зарубин. — Виж какво, я ти ми кажи: имаш ли познати в района на „Арбат“, из малките улички?

Кашин помисли малко и кимна.

— А какво те интересува?

— Ами запомни за всеки случай едно име: Надежда Старостенко, по прякор Надка Танцьорката. Живее на „Власевски“. В събота незнайно откъде се сдобила с цяла купчина пари и някъде към седемнайсет часа може някой и да я е видял на улицата, облечена с нови дрехи. Сребристосив шлифер и перука с късо подстригана черна коса. Отстрани, разбира се, не си е личало, че е перука, просто хубава прическа. Но е можело да разпознаят Надежда, лицето й е характерно, запомня се лесно. Разбра ли всичко?

Кашин, който напрегнато бе изслушал всяка дума на Сергей, отново кимна. Той разбираше защо младият оперативен работник му разказва всичко това. Беше му се случвало и преди. Знае ли се кой може да поиска да провери подчинения си, а после да се разбере, че Кашин дори не е и чувал това име — Надка Танцьорката.

— Благодаря ти, Кузмич — прочувствено каза той, — никога няма да забравя добрината ти. Ще я заслужа, не се съмнявай.

Зарубин не се и съмняваше. Той беше от служителите, които обичат своята агентура, пазят я и я къткат, даже въпреки че контингентът на Серьожа беше доста специфичен. Простоватата външност и младостта не му позволяваха да си намира източници на информация от средите на хора, които се причисляваха към интелигентите и интелектуалците, нещо не беше се научил да предразполага и жени. Но виж, алкохолиците, бездомниците, временно или постоянно безработните, пенсионерите — незнайно по какъв начин — моментално се поддаваха на неговото обаяние, а после и на влиянието му. Те редовно доставяха на Зарубин информация, а самият Зарубин винаги им отделяше не само служебно, но и нормално човешко внимание. И ако трябваше — помагаше им. Както например сега на Кашин.

Когато се върна в службата си, Сергей сложи в пишещата машина чист лист хартия и напечата сведение, като му сложи вчерашна дата. Източникът Кашин в конфиденциален разговор му съобщил, че в събота е видял своята позната Надежда Старостенко около седемнайсет часа… и така нататък. След получаването на информацията на Кашин била поставена задачата да продължава да събира сведения за Старостенко и нейното обкръжение и да се постарае да изясни източника на парите. После той щеше да отнесе това сведение където трябва, да му сложи регистрационен номер и да напише още едно документче, според което на източника Кашин срещу ценната и своевременна информация се полага парично възнаграждение в размер на 100 рубли. Деноминирани. За лекарството трябваше да му стигнат. Защото, като живееш от отпуснатата от държавата пенсия — двеста и петнайсет рубли, — със сигурност не можеш да си купуваш хубави лекарства. А хората трябва да се пазят. На милиционерски жаргон това се нарича „шашма“, но нали е за добро… Има милиционери, които правят „шашми“ в сговор със своите източници, получават парите и ги изпиват заедно. Случват се и такива работи. Но Сергей Зарубин никога не си е позволявал такова нещо. Когато обаче трябва да се помогне на човека — това е съвсем друго нещо.

Ирина

Днес тя имаше свободен ден. Свободен, в смисъл че Стасов още сутринта заведе малкия Гришенка у майка си. Това беше задължителен и строго спазван ритуал: всеки вторник отвеждаха внучето при баба му, там след училище отиваше и дъщерята на Стасов от първия му брак, десетгодишната Лиля. Не в събота или в неделя, когато според убеждението на Стасова-старша децата трябва да бъдат с родителите си, а именно във вторник, когато тя имаше библиотечен ден и можеше да не ходи на работа.

Ирочка Милованова използваше вторниците за покупки по пазари и големи магазини, където е неудобно да се блъскаш с дете на годинка. И дума не можеше да става да оставя хлапето само в количката на улицата. Особено след онзи страшен случай на „Верхняя Красноселская“, когато кърмаче беше откраднато от количка пред вратата на женската консултация, където щастливата майка надникнала буквално за минутка, за да благодари на лекарите, които й помагали по време на тежката й бременност. Излязла — детето го няма. Тогава цяла Москва беше накрак във връзка с този случай. Колко обяви излязоха — и по телевизията, и по радиото, и разлепени по стените на сградите: Помогнете да намерим Егор! Никаква полза. Малчуганът така и не се намери. Майката не издържа мъката и се самоуби. Всеки път, когато си спомнеше за този случай, Ирочка се разплакваше едновременно от жал към нещастната майка и от страх за Гриша.

Така че днес, във вторник, като остана съвсем сама, тя си състави списък с необходимите покупки, начерта маршрута си и пое към големия пазар за облекла. Студовете наближаваха, на Стасов му трябваше нов шал, на Татяна — прилично сако, по възможност сиво или тъмносиньо, самата тя трябваше да си поднови дънките, защото от безкрайното лазене по пода с хлапето старите съвсем се бяха протрили на колената и лъщяха неприлично. Трябваше да купи и „селски“ терлици за всички в семейството — с тях е толкова приятно да се ходи вкъщи, когато е студено. Много по-добре, отколкото с пантофи. След пазара за дрехи щеше да се отбие и в склада на едро до него и да се запаси с олио, мая и брашно. От всички ястия Ирочка най-много обичаше да прави различни млинове, пирожки и кифли, затова брашното и маята в нейната кухня се свършваха за отрицателно време.

До пазара можеше да отиде и с автобус, но Ирина предпочете да се разходи пеш. Едва бе влязла през портала, когато я заговори някаква жена на средна възраст.

— Ох, девойче, миличка, помогнете ми, моля ви се! — завайка се непознатата и й подаде някакво листче. — Не мога да отворя лотарийния билет. Купих го, а не мога да го отворя, нямам сили. Болна съм, а вие сте млада, имате много сили…

Ира машинално взе билетчето, сгънато няколко пъти и пронизано с тенекиено пръстенче, опита се да го скъса, но се оказа, че това не е лесна задача. Билетчето не се предаваше. Усетила нещо нередно, тя бързо го върна на жената.

— Извинете — промърмори, — много бързам.

Но след няколко метра историята се повтори. Този път към нея се обърна млада жена, на чието лице бе застинал страдалчески израз.

— Девойче, помогнете ми да отворя билетчето, имайте добрината. Аз не мога и не мога. Ето на, купих го…

Ира се престори, че не я е чула, и побърза да се отдалечи. „Какво ги е прихванало сега с тия билетчета“ — помисли си тя и се съсредоточи върху търсенето на нужните й стоки. Не минаха и две минути и ето че до нея се разнесе глас:

— Извинете, моля, ще ми помогнете ли? Купих си лотариен билет, а не мога да го отворя, мъча се, но…

— Абе какво ви става? — учуди се Ира. — Колко сте тук? На всяка крачка досаждате на човека!

Нечия тежка ръка тупна върху рамото й. Тя уплашено се обърна и видя огромен мъжага с твърде неприветлив израз на лицето.

— Айде чупка! — просъска мъжагата. — Бързо, бързо. Да не съм те видял наоколо. Тръгвай!

Той я побутна леко, но масата на стройната млада жена се оказа толкова нищожна в сравнение с масата на неговите мускули, че Ирочка излетя три метра напред и едва не падна. С усилие се овладя, преглътна сълзите от страх и обида, стисна зъби и тръгна между сергиите. Жени с билетчета в ръце и жални гласове я спираха с плашеща систематичност, буквално на всеки две-три минути, и на Ира й беше едновременно страшно и неприятно. Стараеше се да се владее, отвръщаше поглед, правеше се на глуха или с извиняващ се тон мънкаше: „Извинете, бързам“ — и се насочваше по-надалеч от тях. От вълнение се разсея, гледаше изложените дрехи и не можеше да разбере това ли й трябва и изобщо какво търси тук. В момента, когато нервното й напрежение стигна апогея си, отново я заговориха. Този път — неспретната лелка с цигански вид и уста, пълна със златни зъби.

— Ей, красавице, направи едно добро, помогни ми да си отворя билетчето, а? Имам подагра, ръцете никак не ме слушат, болна съм.

И тогава Ирочка не издържа. Забрави предпазливостта си и се развика с цяло гърло:

— Абе вие имате ли срам и съвест? От вашите билетчета човек няма мира! Нахалствате на всяка крачка, човек не може да си върви по пътя от вас! Махни се от мен! Сега ще извикам милиция!

Някой я сграбчи отзад и леко я откъсна от земята.

— Бързо изчезвай, че няма да си събереш кокалите, разбра ли? Бързо, бързо, не се туткай!

Дадоха й възможност да се изтръгне, но не и да се обърне назад. По лекотата, с която я повдигнаха във въздуха, тя разбра, че зад нея стои не по-слаб от предишния юначага. На пазара работеше добре организирана група, само че не бе ясно къде е смисълът на техните действия. Но беше очевидно, че той не се състои в помощ за ближния.

Ирочка се втурна през тълпата, от ужас не виждаше нищо пред себе си. Дори не разбра как се озова пред изхода. Види се, краката й сами я бяха довели дотук. Чак когато дотича до бакалските сергии, се спря да си поеме дъх. Цялата се тресеше от възмущение и уплаха, по страните й се стичаха сълзи.

— Ира? — чу тя съвсем наблизо познат глас. — Какво ви е? Защо плачете?

Пред нея стоеше съседът. С евтино яке, стари дънки и пазарска чанта в ръцете.

— Ох, Андрей Тимофеевич…

Тя изхлипа и се разрида, свряла лице в якето му. Съседът ласкаво я потупваше по гърба и чакаше тя да се успокои.

— Е, какво се е случило, мила? Портмонето ли ви откраднаха?

Ира се сепна и бръкна в чантата си. Не, всичко бе наред, портмонето си беше на мястото. Извади кърпа, избърса очите си и с треперещ от възмущение глас разказа на Андрей Тимофеевич цялата си пазарска одисея.

— Искам да отида в милицията — твърдо заяви тя. — Та това е безобразие! Посред бял ден се натрапват на хората, явно искат някаква гадост…

— Каква? — невинно попита съседът.

— Ами не знам… — стъписа се тя. — Но със сигурност е някаква гадост. Защо, не е ли?

— Вероятно е така — съгласи се той. — Но, Ирочка, мила моя, нали знаете каква е нашата милиция. Човек не се обръща към нея с подозренията си. Там искат факти. Например факт за кражба или измама. Вас обраха ли ви?

Тя поклати глава:

— Засега не, слава богу.

— Измамиха ли ви?

— Не са ме измамили. Но аз не им позволих! Разбирате ли? Самата аз не им позволих! — продължи да се горещи Ирочка. — А ако се бях хванала на тая история с билетчето, не знам как щеше да свърши всичко. Искам да предупредя милиционерите, че на пазара работи банда. За да я обезвредят.

Андрей Тимофеевич избухна в силен добродушен смях.

— Ама и вас си ви бива! Нима мислите, че милицията не знае за това? Лошо ви е мнението за нея, драга! Нашата родна милиция, ако искате да знаете, е наясно с всичко и с всички. Прекрасно знае и за тези хора с билетчетата.

— Защо тогава те…

Ира се запъна. Ама наистина, да не е мръднала нещо? Толкова години живее близо до Татяна, следователката, сроди се със Стасов, който двайсет години е криминалист, всеки ден чете вестници, гледа телевизия и след всичко това се държи толкова глупаво! Непростимо. Просто от страх и вълнение е загубила ума и дума. Вярно си е: когато става въпрос за други хора, можеш да разсъждаваш умно и хладнокръвно, а когато нещата засегнат лично теб, мозъкът ти работи съвсем различно.

— Прав сте — тихо каза тя. — Не съобразих веднага. Разбира се, да отида в милицията щеше да бъде върхът на глупостта. Тя им е партньор. Просто много се уплаших. Знаете ли, там те са толкова много, тези грамадни бандити…

И едва не се разплака отново, но успя да се овладее.

— Е, прекрасно тогава — усмихна се съседът. — Всичко ли купихте вече?

— Не, имам още работа тук…

— Ами добре. И аз дойдох да пазарувам. Хайде спокойно да обиколим пазара, да купим всичко, което ни трябва, и ще си тръгнем за вкъщи. И ми обещайте, че няма да плачете.

До високия широкоплещест съсед Ира не се страхуваше от нищо и само след десет минути отново се усмихваше и чуруликаше, както обикновено.

— Купувайте повече — постоянно повтаряше той, — използвайте работната ми сила, нали съм с вас, ще нося всички покупки.

— Убедихте ме — весело кокетничеше Ира, — ще взема не три кила брашно, а пет, само ми обещайте, че всеки ден ще идвате у нас на пирожки.

— Вземете, ако искате, и десет — отговаряше й в тон Андрей Тимофеевич, — и аз ще идвам по два пъти на ден, а и ще си вземам пирожки за вкъщи.

Но когато се прибираха с автобуса, оживлението й се стопи. Ирочка отново си спомни преживения страх и беше тъжна и потисната.

— Ира, вие сте толкова… — Съседът се почуди, търсейки подходящата дума. — … беззащитна ли да кажа. Не бива да ви оставят сама. Особено след онова, което се случи с Татяна и нейната приятелка. Между другото, Татяна предаде ли ви моето указание?

Тя вдигна към него очи, пълни с тъга и умора, и озадачено попита:

— Указание ли? Какво указание?

— Когато сте сама вкъщи, не отваряйте на никого, преди да ми се обадите по телефона. Аз ще изляза и ще видя кой ви звъни.

— А ако не сте си вкъщи?

— Тогава просто не отваряйте. Дори не приближавайте до вратата и не питайте кой е.

— Я стига! — Тя слабо се усмихна и махна с ръка.

— Защо?

— Ами как така няма да отварям? Не разбирам.

— Много просто. Няма да отваряте — и толкоз. Какво сложно има в това? Уверявам ви, много по-лесно е, отколкото си мислите. Трудно е да го правите, а да не го правите е съвсем лесно.

— Ами ако става дума за нещо важно?

— Ами ако ви няма вкъщи? — отговори Андрей Тимофеевич с въпрос на въпроса й. — Нали може да се случи просто да ви няма вкъщи.

— Но нали съм си вкъщи? — възрази резонно Ира.

— Е, например в конкретния исторически момент вие не сте си вкъщи, а в автобуса — засмя се съседът. — С една дума, Ира, нека говорим сериозно. Вашата роднина е сериозно загрижена от това, което се случи в събота, а тъй като тя е човек знаещ и компетентен, мисля, че има основания за безпокойство, инак нямаше толкова да се тревожи. Ако не вярвате на мен, повярвайте поне на нея. Между другото, време е да слизаме.

Той довлече страшно тежките пазарски чанти до самия апартамент на Стасови. Пътьом погледна бравата и одобрително кимна:

— Вратата ви е хубава и бравата е прилична. Но имайте предвид, драга, за човек, който пожелае да ви навреди, това не е препятствие. Вслушайте се в моите съвети, много ви моля.

Когато затвори вратата след съседа, Ирочка се захвана с готвенето. Не можеше и не можеше да избие от главата си случилото се на пазара, острият й страх бе преминал, но бе останало недоумението и желанието да разбере какво става тук. Така и не намери отговор. Трябваше да чака Татяна или Стасов. Виж, те определено знаят всичките тези шашми.

След като изслуша нейния горестен и възмутен разказ, Стасов дълго се смя.

— Е, защо се смееш сега? — разсърди се Ирина. — На тебе ти е смешно, а аз знаеш ли колко се уплаших.

— Мога да си представя. Ти си нашият малък борец за законов ред. Но за едно си права, Ируска: колкото и горчиво и обидно е да си признаем, било е безсмислено да се оплакваш в милицията. Те определено са партньори на мошениците, а само с подозрения по-добре да не ги занимаваш: ще ти се присмеят и ще те изхвърлят като мръсно коте. Нашият съсед се е оказал мъдър, за разлика от теб, е схванал това по-бързо. Макар че просто се чудя откъде се е взела у него тази мъдрост — нали не живее заедно с представители на милицията, пак, за разлика от теб.

— А каква беше тая история? Онези хора са мошеници, така ли? — поинтересува се любознателната Ира.

— Едно от двете. Най-вероятно това са работещи на групи джебчии. Ти вземаш билетчето, не е лесно да го разгънеш, държиш го с двете ръце и концентрираш върху него цялото си внимание. По този начин чантата или джобът ти остават без контрол. Това е цялата философия. А може да има и по-сложен вариант. Например ти отваряш билетчето, то се оказва печелившо и тогава жената жално започва да ти разправя колко бърза, как вкъщи я чака болно дете или че мотрисата й всеки момент тръгва — и ти предлага да отидеш да вземеш печалбата вместо нея, а парите, според сумата, посочена в билета, да й дадеш веднага. Или дори по-малко, защото тя толкова бърза, че е съгласна да получи не всичко, а само част от печалбата. Например на билета пише печалба от сто рубли. Тя иска от теб поне седемдесет, защото времето й е по-скъпо. Ти радостно й даваш парите и тичаш там, където по думите й продават тези билетчета и същевременно изплащат печалбите. Естествено там няма нищо такова. Или има, но е нещо друго. Или има и е каквото трябва, но твоето билетче се оказва без водни знаци, тоест фалшиво. И толкоз — край. Има и още един вариант: в билетчето е посочена печалба, но не парична, а предметна, например микровълнова печка. Схемата е същата: жената казва, че няма време или че не й трябва печка, и ти дава билетчето, и то безплатно или срещу съвсем дребна компенсация, за двайсет-трийсет рубли. С това билетче ти отиваш при организатора на лотарията и той огорчено ти съобщава, че има само една такава печка, а билетчетата с такава печалба са се оказали две, ето онзи човек току-що е купил билетче, в което също пише „микровълнова печка“. Предлага ви се да разиграете печката като на покер: да заложите пари и който заложи повече — печели, взема и печката, и парите. По-нататък всичко е ясно. Онзи чичко винаги ще има повече пари от теб, дори да си милионерка. Така че ще си тръгнеш и без копейка, и без печка. С една дума, Ирускин, браво на теб, не си се поддала и не си загазила. Но в такива ситуации не бива и много да се ерчиш, тук си сгрешила. Помни, днес почти никой не работи сам и при най-малкия опит да разобличиш някого непременно ще пострадаш. Отговорих ли на всичките ти въпроси? Тогава ти отговори на моите. Първи въпрос: къде е жена ми, и втори: кога ще ми дадат да ям?

— Жена ти предупреди, че ще се прибере късно. Отиваше при Настя на „Петровка“, нещо се съвещават там. А да хапнеш ще ти дам ей сега.

Стасов не остана да чака Татяна, трябваше да отиде у майка си за Гришенка. Скоро Ирина отново остана сама. Към десет вечерта я обзе безумен страх, самотата в празния апартамент стана непоносима. Таня бе отишла на „Петровка“, значи се съвещават там не само с Настя, инак Настя, както обикновено, щеше да дойде у тях. Наистина ли работата е толкова сериозна? Нима Андрей Тимофеевич е прав?

Не й се искаше да вярва в това.