Седмата жертва

Каменская

— Не знам за вас, уважаеми, но аз още от училищната скамейка не обичам книгите на Гогол. Не разбирам какво интересно има в тях!

Андрей Тимофеевич оглушително се разсмя и ловко лапна поредната хапка великолепно телешко, сготвено от Ирочка. Настя погледна косо Татяна и сдържа усмивката си. Колко е забавен този техен съсед! Мъж вече на възраст, пенсионер, а се държи с тях като хлапе със съученици. Кикоти се, разказва стари вицове, без изобщо да се смущава, че са стари, и дори без притеснение си признава, че не тачи един от класиците на родната литература. Обикновено хората на неговата възраст се държат с онези, които са под четирийсет, по-солидно, с морна многозначителност изричат неоспорими според тях истини. Не такъв обаче беше Андрей Тимофеевич, който живееше на една стълбищна площадка със Стасов и неговото семейство.

— Е, то всъщност училищното изучаване на литература може да убие обичта към всеки писател — обади се Стасов. — Може би сега учат децата по друг начин, но в наше време например ни караха да зубрим наизуст размислите на княз Андрей под небето на Аустерлиц. Кое петнайсетгодишно хлапе би издържало това? Естествено за цял живот ще се отврати и от откъса, и от романа, и от всичко, което е написал Толстой. Между другото, какво е отношението ви към Толстой?

— Аз, уважаеми, нямам никакво отношение към писателите — неочаквано сериозно отговори съседът, — имам отношение само към конкретни произведения. Обичам „Война и мир“, „Кавказки пленник“, също така и „Севастополски разкази“, а „Ана Каренина“ например не мога да я понасям.

— Значи нямате никакво отношение към нашата Таня? — обиди се Ирочка. — Защото нали и тя е писателка.

Андрей Тимофеевич отново избухна в смях. Той правеше това толкова освободено и апетитно, че беше невъзможно да не му отговориш с усмивка.

— Ира, престани — опита се да я смъмри Татяна. — Това се нарича просене на комплименти.

— Та аз ги прося не за себе си… — взе да се оправдава Ира, но Андрей Тимофеевич я прекъсна:

— Милички, не се карайте. Първо, ние обсъждахме абстрактно руските класици, а не присъстващите на масата прекрасни дами. Второ, доколкото знам, вие, Татяна Григоревна, пишете криминални романи, а аз такива не чета и няма тепърва да започна дори и от уважение към вас, ще ме извините, нали… Следователно аз нямам и не мога да имам отношение към вашето творчество. И трето, лично към вас, Татяна Григоревна, аз изпитвам дълбоко уважение и възхищение, както и към вашата гостенка Анастасия Павловна, защото младите, умни, красиви жени, които вършат тежка и мръсна работа, вместо да блестят в обществото, неизменно будят трепет в моята мъжка душа.

Щом привърши своята засукана, но изискана тирада, съседът стана от масата и грижливо сгъна колосаната салфетка, с която бяха покрити коленете му.

— А сега ми позволете да си взема довиждане с вас.

— Но къде тръгнахте, Андрей Тимофеевич — развълнува се Ирочка. — Имаме и млин…

— Не, не, мила, не мога, извинете. Синът ми обеща да дойде, трябва да си бъда вкъщи. Днес, нали разбирате, е втората годишнина от смъртта на жена ми, смятаме да отидем на гробищата.

Ира изпрати съседа до вратата и се върна в стаята. По лицето й се изписа тъга, сякаш не Андрей Тимофеевич, а тя имаше тъжни спомени на този ден.

— Все пак е приятен… Простодушен, весел… — въздъхна тя, без да се обръща към никого конкретно, и започна да прави място на масата за тавата с млина.

— Да бе — ехидно подхвърли Настя, — хем е и галантен. Не знам за теб, Танюша, но аз отдавна не бях получавала такива комплименти. И млади сме били, и умни, и красиви. Вашият съсед дали е добре със зрението? И изобщо дали е добре?

— Не се тревожи — засмя се Татяна, — добре си е човекът. Ти малко прекаляваш със самокритиката си. Запомни, приятелко, твоят вкус изобщо не е еталон и дори не изключвам просто да го нямаш. И фактът, че сама не се харесваш, изобщо не означава, че останалите хора на тази планета не могат да те харесват. Допускам, че на нашия Тимофеич-Котофеич му изглеждаш като неземна красавица. Е, добре, щом съседът ни напусна, да се върнем към нашата работа.

Настя се оклюма. Въпросът, към който Татяна предложи да се върнат, никак не й беше по сърце, но тя лекомислено бе дала обещание да участва и сега не можеше да откаже. Тоест можеше, разбира се, светът нямаше да рухне, но съвестта не й позволяваше. Цялата работа беше в това, че от телевизията се бяха обадили на Татяна, за да я поканят да вземе участие в предаване, посветено на жени, занимаващи се с традиционно мъжка работа. Програмата се наричаше точно така — „Жени с необичайни професии“. Татяна се бе опитала да откаже, обяснявайки, че жена следовател е напълно обичайно явление, че почти половината следователи са жени и че е по-добре да потърсят работеща в криминален отдел, тъй като жените там наистина се броят на пръсти. На въпроса дали в такъв случай следователката Образцова може да препоръча някоя дама, Татяна бе отговорила, без да се замисли. Настя Каменская беше единствената жена — оперативен работник от криминален отдел, която тя познаваше. В крайна сметка Настя позволи да я придумат само срещу обещанието и Татяна да участва в предаването. Нито едната, нито другата имаше желание да излиза в пряк ефир и двете дълго измисляха различни витиевати оправдания, като гледаха да не обидят хората от телевизията с пряк отказ, но администраторката на програмата прояви невероятно упорство, съчетано с невиждана проницателност, и в края на краищата успя да постигне своето.

Съгласието им бе получено, денят и часът на прякото предаване — определени, вече нямаше мърдане, така че Татяна покани Настя на неделен обяд, за да се уговорят за най-важните неща.

— Щом позволихме да ни въвлекат в това начинание — каза тя, — дай да си разработим стратегия за поведението. Това е пряко предаване, нещо повече — телевизионен мост, така че ако двете нямаме обща идея, в която трябва здраво да се вкопчим, цялото предаване ще се провали. Само ще си загубим времето.

— Дааа — озадачено проточи Настя, — телевизионният мост е сериозна работа. Ако беше просто пряко предаване, както и да е: сега, доколкото знам, почти винаги обажданията на телевизионните зрители се филтрират, за да не се губи време за явни глупости. А телевизионният мост е практически неконтролируем.

Обядът привършваше. Ира вдигна масата и излезе на разходка с Гришенка — едногодишното момченце на Татяна, Стасов, изразително шумолейки с вестниците, се отправи към спалнята, а двете бъдещи героини на телевизионното предаване „Жени с необичайни професии“ се наместиха удобно на дивана и започнаха да кроят коварните си планове за отбрана срещу неочаквани, а може би и глупави въпроси. И двете бяха убедени, че не съществуват женски и мъжки професии, а има природни наклонности, способности и особености на характера, които позволяват на човек успешно да извършва едни дейности и му пречат да постига успех в други сфери. При това природата раздава тези наклонности и способности на хората, без да взема предвид половата им принадлежност. Най-важното беше да внушат тази мисъл на телевизионните зрители и да не им позволят да губят ефирното време за обсъждане на теми като „Какво мисли съпругът ви за вероятността да ви извикат на работа нощем“.

— На всички подобни въпроси отговаряме по една и съща формула — предложи Настя. — Например: съпругът ми мисли за това абсолютно същото, което мисли една съпруга, ако съпругът й… И така нататък.

— Съгласна съм — кимна Татяна и оправи топлото одеяло, с което бе завила краката си, — трябва да отбягваме обсъждането на личния ни живот и предимно да говорим с обобщения, така че хората да разберат, че насреща им не са конкретните Настя детективката и Таня следователката, а хора, годни за тази работа, независимо от пола си.

Ирочка отдавна се бе върнала от разходката, хъркането на Стасов откъм спалнята вече от половин час се бе сменило с шумолене на вестници, а Настя и Татяна още се съвещаваха. Разговорът им вече не беше насочен конкретно към предстоящата им изява в телевизията, те бързо се бяха превърнали в жените, които бяха всъщност: детектив и следовател, които разработват план на сложен разпит, при който трябва да предвидят всички възможни варианти на поведението на заподозрения и да премислят съответстващите контраудари. Тази работа им беше професионално позната и увлекателна, затова и двете не забелязваха как здрачът се сгъстява и уличните лампи навън светват. Наложи се да спрат едва когато по телефона се обади Чистяков.

— Жена, вкъщи ли да те чакам или…? — спокойно попита той.

— Зависи какво имаш предвид под „или…“ — тутакси го парира Настя.

— Вариантите са два — методично отговори професорът по математика, — или оставаш да нощуваш там, или аз идвам да те прибера.

— А на теб кое ти харесва повече?

— Естествено не ми се идва да те прибирам, да хабя бензин и да амортизирам двигателя. Освен това вкъщи е кучешки студ и изключиха топлата вода…

— Тогава оставам.

— Разбрахме се, тръгвам.

Настя затвори телефона и погледна часовника си.

— Ирускин, имам четирийсет минути. Мога ли да разчитам на чаша кафе и някакви остатъци от млина?

Чистяков

Излизаше, че макар и да е неприятно, с чувството на вина може да се живее. В края на краищата нима беше виновен за това, което се случи? Жилището на Настя отдавна плачеше за ремонт и единственото, за което можеше да се упрекне, се състоеше в това, че не бе проявил нужната настойчивост по-рано. Тогава всичко щеше да е вече свършено. Едва през това лято той успя да придума жена си да стисне зъби и да изтърпи двата месеца. Намериха майстори, купиха част от необходимите материали, работата закипя… А после ги „тресна“ 17 август. И само след седмица се разбра, че заделените за ремонта пари ще стигнат най-много за довършването на кухнята. Най-обидното беше, че Чистяков имаше пари, той като честен данъкоплатец си бе открил сметка в Инкомбанк, където му превеждаха хонорарите за издаваните в чужбина учебници и монографии. И каква полза от това? Сметките бяха замразени, не можеха да изтеглят от тях нито долар, нито цент, нито дори рубла.

И тогава за късмет дойде поканата от Германия — три седмици лекции. Обещаха да му платят в брой и след кратко семейно обсъждане бе решено той да не изпуска случая. Държавната заплата на съпругата милиционер и на съпруга учен можеше да не стигне дори за безремонтен живот, защото към началото на септември изгубилите чувство за реалност цени окончателно полудяха, като съвсем забравиха, че трябва поне минимално да съответстват на покупателната способност на населението. Изплатеният в брой хонорар за лекциите би им помогнал да преживеят няколко месеца, а после, току-виж, ситуацията някак си се нормализирала.

Но държавата отново им изигра поредния си подъл номер. Чистяков тъкмо бе заминал за Германия и бе влязъл в аудиторията за първата си лекция, когато съобщиха, че всички желаещи могат да прехвърлят влоговете си от частните банки в държавната. Това щяло да им помогне да получат парите си, макар и не веднага и не в пълния им размер, но поне нещичко. За осъществяването на тази процедура трябвало вложителят да се яви лично и да напише съответното заявление. Така нещата приключиха, без да са успели да започнат. Визата на Чистяков не беше многократна и ако се бе опитал да откъсне два дни за пътуване до Москва в опит да спаси парите си, вече не би могъл да се върне в Германия — за получаването на нова виза щяха да са нужни две-три седмици. Разписанието на лекциите беше съставено, за този курс бяха пристигнали математици от цял свят и беше невъзможно да ги помолят да си заминат и да се върнат след месец, когато професор Чистяков получи нова виза. Времето минаваше, срокът, определен от държавата за решаване на личните финансови проблеми, изтичаше, а Алексей Михайлович стоеше зад катедрата и на добър английски език… Към момента на връщането му в Москва вече беше късно да се явява лично и да пише заявления.

С една дума, съдбата на влоговете оставаше повече от неопределена, беше ясно едно: пари няма и в близко време няма да има. Жилището, напомнящо повече разбито гнездо, отколкото място за живеене, щеше да остане в такова състояние дълго, а какво ги очакваше след Нова година — дори ги беше страх да помислят. Очевидно се страхуваше не само той, но и Настя. Двамата не говореха на тази тема, но сега, по пътя за вкъщи, тя за пръв път зададе въпрос и Чистяков разбираше какво ще последва.

— Льоша, много пари ли ти бяха превели от чужбина в тази проклета Инкомбанк? — предпазливо попита Настя, макар че никога по-рано не беше си позволявала да се меси във финансовите дела на мъжа си.

— Общо четирийсет и две хиляди, ако ги смятаме в долари.

— И през януари ти ще отидеш в данъчното и ще декларираш всичко това?

— Че как иначе — позасмя се Чистяков. — Искам да спя спокойно.

— И ще трябва да платиш около трийсет процента от сумата на хонорарите?

— Горе-долу.

— Льоша, а откъде ще вземем пари за данъка? Та това са четиринайсет хиляди долара. Страх ме е дори да си го помисля.

С крайчеца на окото си той видя как Настя потрепери. Цял ден бе валял дъжд, пътят беше мокър и той можа да обърне глава към жена си едва когато спряха на червен светофар.

— Ама ти много ли се тревожиш за това? — попита я сериозно.

Настя мълчаливо кимна и извади цигара.

— Я стига, Асенка, има толкова време дотогава. През януари ще декларирам дохода, а данъците ще трябва да платя до средата на юли. Освен това от миналата година знам, че когато сумата е голяма, е разрешено да се плаща на части.

— Мислиш, че до лятото ще разблокират влоговете ли? Нещо не ми се вярва — поклати глава Настя. — Льоша, там горе не разбират ли какво става? Не дават да използваш парите си, а те принуждават да плащаш данъци. Как може да ги плати човек? С какво?

— Съществуват два варианта. Или ще въведат някакъв механизъм за такива случаи, или ние с теб ще трябва да продаваме имуществото си. Например колата.

— Какво ли можем да вземем за нея, стара е — възрази Настя. — Имаме и твоите подаръци: обиците, колието, гривната с изумрудите. Но това са подаръци — поднасял си ми ги за рожден ден, за сватбата… Как да ги продам? Грехота е.

— Не мисли за лошото, Асенка, до другото лято има много време. В правителството има не само глупаци, те не може да не разбират тези неща.

— Може и да не са глупаци, но са гадове! — ядно изрече тя.

Чувството на вина за пореден път прониза Чистяков. Заделените за ремонта и купуването на нови мебели пари в брой щяха тъкмо да стигнат за плащането на тоя проклет данък и Аска сега нямаше да си блъска главата с тези черни мисли. Господи, тя беше живяла в това скапано жилище повече от десет години, щеше да поживее още година-две. Но кой можеше да предположи?

И преди, и след сватбата те не живееха постоянно заедно. Институтът, в който работеше Чистяков, се намираше в Подмосковието, там живееха и родителите му, така че обикновено Алексей оставаше в Москва само когато не беше нужно да ходи на работа. Разбира се, имаше и изключения и той по две-три седмици наред живееше с Настя в Москва, като всеки ден пътуваше до Жуковски и обратно, но това бяха изключенията. А сега се чувстваше задължен да бъде винаги до жена си там, където беше практически невъзможно да се живее, инак щеше да изглежда, сякаш той я бе въвлякъл в този ремонт, а при възникването на трудностите бе избягал при мама и тате в топлия им уютен апартамент. На предложението временно да поживеят у родителите на Чистяков Настя отговори с мигновен, но напълно очакван отказ: „временното“ ще се проточи незнайно колко, а се пътува много, особено като се има предвид, че тя и без това се прибира късно от работа.

Сега трябваше да се движат из къщи, вдигайки високо крака и прекрачвайки рула тапети, торби с цимент, кутии с боя, опаковки с вар и кашони с фаянсови плочки. Тапетите и старите плочки бяха свалени от всички стени и това зрелище никак не радваше окото. Единственото място, където можеха да стоят, без всеки миг да изпадат в ужас, беше кухнята, която все пак успяха да завършат и обзаведат с нови вградени мебели. Така че те постоянно седяха в кухнята и отиваха в стаята едва през нощта, като всеки път извършваха „похода на Суворов през Алпите“. Слабичката Настя доста ловко успяваше да маневрира, промушвайки се между струпаните близо една до друга камари строителни материали, по-едрият Чистяков преодоляваше тези Алпи с големи усилия и на няколко пъти камарите бяха рухвали със сърцераздирателен грохот. И което беше още по-лошо: на 12 август, когато нищо, както се казва, не предвещаваше бъдещи проблеми, а президентът с уверен тон съобщаваше, че ръката му е върху пулса на събитията и той няма да допусне катастрофа, в средата на август Чистяков взе, че поръча и плати италианска мека мебел със срок за изработка два месеца. Двата месеца тъкмо минаваха и сега, в средата на октомври, всеки божи ден можеше да се случи поредната неприятност във вид на доставка на въпросните мебели. Скромните Алпи заплашваха да се превърнат в Джомолънгма в съчетание с непроходима джунгла. И за всичко това Алексей Чистяков, мъж на трийсет и осем години, се чувстваше ужасно виновен.

Образцова

За Татяна изявите по телевизията бяха нещо обичайно, често я бяха интервюирали и като писателка, авторка на популярни криминални романи, и като следовател, когато трябваше да коментира някое шумно дело, в чието разследване бе участвала. Докато на Настя предстоеше да се озове пред камерите за пръв път, така че тя беше много притеснена.

В гримьорната добре ги обработиха и Настя изглеждаше просто великолепно.

— Човек направо не може да ви познае! — плесна с ръце администраторката на програмата, щом видя Каменская, която ставаше от масата на гримьорката. — Ако не ви бях настанила тук лично, щях да помисля, че не сте вие.

— Е, прекрасно — усмихна се Настя. — Жените в милицията не са толкова много, но пък и не е нужно цялата страна да ги познава по физиономия.

Администраторката за миг изгуби дар слово, после разбиращо кимна и се разсмя.

В студиото ги настаниха на корави неудобни столове, наредени около също толкова неудобна кръгла маса, на която се кипреше бутилка с някаква безалкохолна напитка и три високи рекламни чаши на спонсорите на предаването. Ловки асистенти бързо накачиха по Татяна и Настя микрофони и ги помолиха да не правят резки движения, за да не се размести конструкцията. В студиото имаше стотина зрители и всички те без никакво притеснение зяпаха двете героини на предаването. Отляво висеше огромен екран, на който след включването щеше да се вижда какво става от другата страна на телевизионния мост, на „Нови Арбат“.

— Настя, отпусни се — тихо каза Татяна, — няма да боли.

— Лесно ти е да го кажеш — промърмори Настя. — Страхувам се да не изтърся някоя глупост и цялата страна да я чуе. Пълен позор. После ще ме изядат в службата. Защо ли се съгласих! Каква глупачка съм! Сега щях да си седя вкъщи и да те гледам по телевизията. Тишина и спокойствие.

— Ами седи си тихо и спокойно — посъветва я по-опитната Татяна. — Никой няма да те изяде или обиди.

Водещият приседна до тях на масата, чу се гласът на асистента, който извика: „Трийсет секунди!“, и Татяна весело намигна на Настя.

— Всичко наред ли е? — делово попита водещият. — Настроението бойно ли е?

— Ами не, обикновено е — вяло сви рамене Татяна. — Че с кого ще воюваме? Нали не сме на работа.

— Това е правилно, Татяна Григоревна — съгласи се той. — Тук нямате врагове. А как се чувствате вие, Анастасия Павловна?

— Нормално, благодаря.

— Е, това е, след десет секунди сме в ефир. Готови ли сте?

Точно след десет секунди на мониторите излезе логото на предаването.

— Здравейте, скъпи приятели — с бодър глас започна водещият. — Приветства ви програмата „Жени с необичайни професии“ и аз, водещият Олег Малахов. В този слънчев съботен ден с вас сме се събрали тук, в студиото, за да поговорим за нещо слънчево и радостно. Кое е най-радостното и най-светлото в нашия живот? Жените, разбира се. Защото жените носят в себе си любовта и майчинството. Но днес ние с вас ще си говорим за онези жени, които са се посветили на традиционно мъжки професии. Заедно с хората, които са тук, в студиото, този проблем ще обсъждат и московчаните и гостите на столицата, които в този момент минават по „Нови Арбат“. Именно там днес се намират телевизионните камери, както и нашият втори водещ — Дмитрий Корзун. Готови ли сте, Дмитрий?

На големия екран се появи симпатична физиономия.

— Здравейте. Да, готови сме.

Малко зад гърба на Корзун Татяна видя познатата табела „Елки-палки“. По-рано тук се бе намирала сладкарница „Валдай“, после китайският ресторант „Палма“. Съвсем в началото на „Нови Арбат“. Около водещия се беше събрала доста голяма тълпа, но това не означаваше, че всички ще се втурнат да задават въпроси. Едно е да постоиш наблизо и да позяпаш и съвсем друго — да вземеш активно участие.

— И тъй — продължи водещият в студиото, — днес са ни на гости жени с необичайни професии. Старши следователят и майор от милицията Татяна Григоревна Образцова и старши пълномощникът от отдела за криминални разследвания и подполковник от милицията Анастасия Павловна Каменская.

Татяна кимна сдържано и с учудване видя как ослепително се усмихна Настя. „Браво, умно момиче — помисли си тя одобрително, — овладя се“.

Първите десет минути от предаването минаха спокойно, въпросите задаваше предимно Малахов, залата още не беше загряла и не проявяваше интерес към разговора. Настя и Татяна отговаряха поред, бяха предвидили всички тези въпроси. Най-важното беше да не позволяват да обсъждат собствените им личности, а по всякакъв начин да подчертават, че между мъжете и жените няма никакви разлики, освен чисто биологичните.

— Как ви споходи идеята да работите в милицията?

— Точно така, както тази идея спохожда момчетата и мъжете. Идеята съществува и един прекрасен ден тя спохожда и теб.

— И как се отнесоха към това вашите родители?

— Знаете ли, в годините, когато аз си избирах професията, трудно биха се намерили родители, които да са против този избор. В края на седемдесетте и началото на осемдесетте беше престижно да работиш в милицията.

— А не ви ли беше страх?

— От кого? — наивно окръгли очи Татяна.

— Как от кого? От престъпниците.

— От престъпниците се страхуват всички хора по света. Това е нормално. Другояче не може и да бъде.

— Значи се страхувахте от престъпниците, но все пак си избрахте тази професия…

— Олег, подобен страх няма почти нищо общо с избора на професия. Всеки човек знае, че ако се блъснеш с кола в бетонна стена, със сигурност ще умреш. С други думи, автомобилната катастрофа почти винаги води до осакатяване или гибел и няма човек, който да не го разбира. И въпреки това огромен брой хора работят като шофьори. Смятате ли, че те не се страхуват от смъртта? Страхуват се. Точно така и лекарите знаят, че има болести, за които днес няма лечение. От тези болести може да умре всеки, включително самият лекар, никой не е застрахован. В края на краищата всички ние знаем, че рано или късно ще умрем. Е, какво, да не живеем изобщо ли?

Водещият Малахов се пообърка, никак не беше очаквал такава логическа верига и не можеше да се сети как да реагира, затова обърна поглед към спасителната зала. За негов късмет някъде откъм средата й се показа вдигната ръка.

— Ето, виждам, че имаме въпрос от залата. Моля, вземете микрофона…

— А вие владеете ли бойни изкуства? — зададе въпроса си широкоплещест мускулест младеж, който подозрително много приличаше на борец.

— Аз — не — отговори Татяна и веднага улови укорителния поглед на Настя. Точно така, нали се бяха разбрали да не позволяват разговорът да се насочва към конкретните им личности. Трябваше да се поправи. — Бойни изкуства трябва да владеят онези хора, които непосредствено задържат престъпниците, а следовател е съвсем друга професия.

— Ами вие, Анастасия Павловна? — попита водещият. — Нали вие се занимавате именно със задържане, ако не греша?

— Грешите — лъчезарно се усмихна Настя. — Задържането е вече последният етап, най-лесният. Първо трябва да идентифицираш престъпника, да разбереш кой е той, после да го намериш. Аз се занимавам с това.

Залата се оживи. Хората в студиото съвсем не бяха глупави и всички разбраха какъв фокус бяха направили току-що героините на предаването. Зададоха им въпрос, едната от тях отговори, другата — не, при това вместо отговор на въпроса те чуха нещо неочаквано, нещо, което по-рано и през ум не им беше минавало. Така де, наистина… В главите на присъстващите гъмжаха мисли: какво ли друго да попитат, за да чуят в отговор не нещо банално, а ново, интересно?

— Имам въпрос към подполковник Каменская. Вие казахте, че знаете пет чужди езика. Често ли ви се случва да си имате работа с престъпници чужденци?

— Крайно рядко.

— За какво ви е било тогава да учите пет езика?

— За гимнастика на ума. Оперативният работник няма право да бъде тъп. Вие на друго мнение ли сте?

Въпросите валяха един след друг. В обсъждането се включиха и зрители от „Нови Арбат“, предаването се разчупи и оцвети. Настя и Татяна успяха на няколко пъти остроумно да се пошегуват, като предизвикаха взривове от смях и в студиото, и на улицата. Три минути преди края на предаването зрител от „Нови Арбат“ влезе в настървена схватка със зрител от студиото, като го обвини в мъжки шовинизъм и антиконституционно потискане на индивидуалността на жената.

И в този момент точно над главата на арбатския „феминист“ излетя ръкописен плакат:

Водещият Малахов застина със зяпнала уста. Първа се окопити Настя. Тя вдигна ръка и високо извика:

— Корзун! Викайте милиция! Бързо! Задръжте го!

Татяна се беше вцепенила, мъртвешки студ се разливаше по цялото й тяло. До кого бяха адресирани тези думи? До Настя ли? Или до нея? Какво беше това — идиотска шегичка или сериозно предупреждение? Струваше й се, че е оглушала от страх, защото не чуваше как истерично се разшумя студиото, макар ясно да виждаше отварящи се уста и бурно жестикулиращи ръце.

Малахов най-сетне се съвзе, до края на предаването оставаха малко по-малко от две минути и той отново се опита да спаси положението.

— Сега, уважаеми телевизионни зрители, ние с вас имаме уникалната възможност да видим как опитните служители на милицията, сблъскали се с неочаквана нападка на злосторник, направо оттук, от нашето студио, ще ръководят задържането. Моля за тишина в залата! Моля всички участници в предаването да заемат местата си и да не шумят! Дима! Корзун! Какво става там при вас?

Изображението на големия екран се люшкаше в различни посоки, явно камерата беше попаднала сред водовъртежа на тълпата. Татяна мълчаливо гледаше екрана и си мислеше: „Опитните служители на милицията… Стъписах се, уплаших се, дори не мога да разсъждавам свързано, камо ли да давам команди и да ръководя някого. Браво, Настя, не изгуби присъствие на духа. Защо продължават този панаир там? Какво искат да дочакат? Предаването трябва да спре“.

Картинката на големия екран се стабилизира, вероятно операторът все пак беше отвоювал камерата си. Появи се лицето на водещия Корзун.

— Успяхме да задържим човека с плаката, сега операторът ще го покаже в едър план…

Камерата се плъзна настрани и улови фигурите на няколко яки мъже, в чиито ръце се мяташе като парцалена играчка момче на петнайсетина години с пъпчиво лице и безумни очи. Кикот давеше Татяна отвътре, това приличаше на начало на истерия. „Господи, някакъв хлапак… Ама разбира се, това е тъпа шега. Детска лудория. А аз се уплаших, повярвах. На страха очите са големи, вярно си е“.

Корзун доближи микрофона до момчето.

— Ти ли издигна плаката? — нервно го попита той.

— Ей, какво се заядохте с мен… — плачливо проточи хлапакът.

Оставаше една минута, секундната стрелка на окачения в студиото циферблат пое по кръга за последен път.

— Той, той го държеше, видяхме го! — чуха се гласове от тълпата.

— Кажи, защо го направи? — отново зададе въпрос Корзун. — Защо написа този плакат?

— Не съм го писал аз…

— Но ти го издигна, нали?

— Ами… пуснете ме…

Той направи безуспешен опит да се изтръгне и веднага получи юмрук от единия от мъжете.

— Защо държеше плаката?

— Помолиха ме…

— Кой те помоли?

Трийсет секунди. Двайсет и девет. Двайсет и осем. На Татяна изведнъж й се дощя стрелката да спре. У нея се пробуди професионалистът. Уникална ситуация, водещият беше прав. Уникалното беше, че човекът, уловен на местопрестъплението, беше принуден да дава показания пред огромна тълпа и пред телевизионни камери, гледаше го цялата страна. Дали това ще въздейства някак на механизма на лъжата? Ще започне ли той да се опъва и да дърдори празни приказки, да измисля най-невероятни обяснения на постъпките си, подтикван от внезапно стоварилата се върху него всенародна известност, или обратното — моментално ще се прекърши и ще каже истината?

Двайсет и пет секунди.

— Кой те помоли да вдигнеш този плакат? Кой ти го даде? — повтори въпроса Корзун.

— Една женска. В смисъл, някаква лелка.

— Коя е тя?

— Знам ли я? Пуснете ме… Даде ми пари, каза: „Вдигни плаката, че аз не мога, болна съм, няма как да се провра през тълпата“.

Десет секунди.

— Драги телевизионни зрители, времето на нашето предаване изтича, но ние непременно ще ви разкажем как е завършила тази история. Следващата ни среща е в събота, двайсет и четвърти октомври, гледайте ни по същото време. Всичко най-хубаво.

Големият екран угасна, на мониторите отново изникна логото. Зрителите в студиото не помръдваха, никой не ставаше. Само асистентите се втурнаха към масата на подиума и свалиха микрофоните от Настя и Татяна.

— Това някакъв номер ли беше? — попита Татяна Малахов. — Разиграване?

— Какви ги приказвате! — възмути се водещият. — На кого би хрумнала такава идиотска шега?

— Значи хлапакът е истински? — уточни Настя. — И плакатът?

— Кълна ви се, Анастасия Павловна, Татяна Григоревна, това беше непредвидена случайност. Нали разбирате, телевизионен мост, улица, разбира се, там има охрана, но можеш ли да проследиш всички…

— Имате ли връзка с Корзун?

— Имаме. Какво да му кажа?

— Да намери някакви милиционери. Да им обясни ситуацията и да поиска помощ. Трябва да доведат момчето тук. Веднага. Разбрахте ли ме, Олег?

Гласът на Татяна стана строг, тя беснееше, защото не можеше да си прости своя внезапен смазващ страх.

— Да, разбрах, Татяна Григоревна, сега ще се свържа с него.

Малахов се отдалечи, Татяна и Настя останаха насаме. Никой не им обръщаше внимание, зрителите тихо излизаха от студиото, като хвърляха на героините съчувствени или пък присмехулни погледи. „Те видяха как се уплаших — помисли си Татяна. — Всичко разбраха. И това ми било жена с необичайна професия! Срамота. Абе да си мислят каквото щат“.

— Как си? — попита тя Настя.

— Горе-долу. — Настя опита да се усмихне, но устните й не я слушаха.

— Уплаши ли се?

— Че как! До смърт.

— И аз — призна Татяна. — Ах, тази малолетна гадинка! Как мислиш, лъже ли за жената?

— Не знам… Той не е дорасъл за такъв номер. Такова нещо е трябвало да се измисли. И текстът…

— Какво „текстът“?

— Нямаше нито една грешка. Днес сред момчетата на тази възраст почти не се срещат такива, дето пишат без грешки. И правописът му е наред, и запетаята си беше на мястото. И почеркът, Таня. Това не е неговият почерк.

Татяна кимна. Плакатът беше написан на ръка с черен флумастер на голямо парче картон, откъснато от кашон. Пъпчивият сополив хлапак, който трепереше от възбуда и възторг пред собствената си наглост, едва ли би могъл толкова правилно и ясно да изпише всички букви.

Малахов скоро се върна, лицето му беше угрижено.

— Свързах се с Корзун, от близкия милиционерски участък са отишли вече.

— Оперативно — позасмя се Татяна. — Поне в това ни провървя.

— Те гледали предаването в стаята на дежурните — поясни водещият, — затова, щом започна бъркотията, веднага се завтекли към мястото. Ще докарат момчето тук — цитирах вас, Татяна Григоревна, казах им, че вие сте помолили.

— Защо, те съпротивляваха ли се?

— Искали да го приберат в своя участък.

— Правилно са искали, по закон така трябва да се постъпи. Момчето в участъка, а ние с Анастасия Павловна — при тях на гости. А не обратното.

— Да, да, и те така казали, но аз им обясних, че ако хлапакът се опъва, тук, в „Останкино“, ще можем да покажем записа, на който се вижда, че именно той държеше плаката.

— Ама наистина ли се вижда? — учуди се Настя. — Честно казано, аз не видях лицето му, видях само ръцете и парчето картон.

— Ами и аз не го видях — разсмя се Малахов, — но нали можем да кажем така.

— Съобразителен сте — пестеливо го похвали Татяна. — Имате ли някакво помещение, където с Анастасия Павловна можем да почакаме, докато доведат момчето, а после да си поговорим с него?

— Ще намерим — обеща Малахов. — Елате с мен.

След петнайсет минути те намериха свободна стая. Татяна седна в един фотьойл и си протегна краката, Настя се намести до масата и придърпа пепелника. Пръстите й, стиснали цигарата, потреперваха и като ги гледаше, Татяна отново си спомни страха си.

— Никога не бях предполагала, че толкова лесно могат да ме изкарат от равновесие — каза тя замислено. — По-рано не бях такава. Сигурно остарявам.

— Не, не — меко възрази Настя, — просто си станала по-уязвима. По-рано нямаше дете и можеше да си позволиш разкоша да не се страхуваш от никого и от нищо. А сега трябва да се страхуваш и за него, и за себе си, защото детето не бива да расте без майка.

— Ако си права, трябва да напусна тази работа. Не бях предполагала, че майчинството ще ме направи професионално непригодна — с горчива усмивка продума Татяна.

— Не говори глупости, Таня. Ти си прекрасен следовател, спомни си само колко акули си притискала до стената, главата ти е светла, мозъкът ти работи добре, упорита си, дори много, ти…

— Слаба съм. Вече не ставам за тази работа. Добре че го проумях днес, докато още нищо страшно не се е случило. Винаги е добре човек да си тръгне навреме.

— Е, и какво?! — почти кресна Настя. — Какво толкова се случи днес? Уплашиха те, ти се уплаши. Точно така уплашиха и мен, аз също се уплаших. Страхът е нормална човешка реакция, хората с нормална психика непременно трябва да изпитват страх в определени случаи. Какви си ги измисляш сега?

Татяна помълча. Тя изведнъж си спомни, че след предаването не бе включила мобилния телефон в чантата си, който днес по изключение й беше дал мъжът й. Ирка сигурно беше гледала предаването и сега се тресеше от страх, изпитваше ужас заради нея. А сигурно и Стасов. Тя дори не си бе спомнила за тях, до такава степен я бе разтресъл страхът. Ето това се опитваше да обясни на Настя. Това беше най-важното. Извади телефона, включи го, старателно се завзира в малките бутончета, за да набере правилно номера.

— Страхът е нещо нормално, за това си права — тихо каза на Настя. — Но ти овладя своя практически мигновено. А аз — не. Ето там е въпросът. Ако страхът мобилизира човека, всичко е наред. Ако обаче той нарушава мисленето, ако парализира мозъка — такъв човек няма работа в следствените органи.

Настя угаси цигарата, приближи до приятелката си, приклекна пред нея и погали с пръсти меките пухкави ръчички на Татяна, украсени с безупречен маникюр.

— Таня, не преувеличаваш ли малко? Мина само половин час, а ти вече разсъждаваш напълно нормално. Ето, справила си се с това. Нали така?

Татяна силно стисна пръстите на Настя в знак на благодарност за съчувствието й.

— Половин час е много време, Настюша, катастрофално много. Един следовател няма право на половин час страх. Половин минута — това е максимумът, който бих могла да си позволя. И това е много дори. Пет-десет секунди, не повече. Но какво ли ти обяснявам, ти прекрасно го разбираш. Да не говорим повече за това. Сега ще докарат хлапака, хайде да помислим какво ще правим с него.

— Ще му разкрасим физиономията — разсмя се Настя. — Друго не е заслужил, а…

Не успя да довърши, защото вратата се отвори. Пръв влезе Дмитрий Корзун, след него — оперативният работник от Централния участък Сергей Зарубин. Само преди три месеца двамата с Настя бяха работили заедно по убийството на известна бизнес дама.

— Здрасти — радостно каза Зарубин. — Няма и година, Настя Павловна.

— Здрасти, Серьожик — млясна го по бузата Настя, за което трябваше малко да се наведе, защото оперативният работник беше по-нисък от нея почти с половин глава. — Значи ти ми докара хлапака?

— Че кой друг! То всъщност напразно го мъкнах през половин Москва, никаква полза от него.

— Защо така?

— Ами рева през целия път, ред сълзи, ред сополи. Слабичък и глупавичък. Надявал се да пипне сто зелени, зарадвал се, ама като го натикахме в „кафеза“, като го закачиха с белезниците за мен, да не би да избяга, като го подкарахме незнайно накъде, и се скапа съвсем. От страх не може името си да си спомни, камо ли жената, която уж му дала плаката и парите. Тепърва два часа трябва да го успокояваме.

— Ще го успокоим. Запознай се, Серьожа, това е Татяна Григоревна Образцова, старши следовател.

Татяна слушаше разговора им, без да става от фотьойла. И не защото беше неучтива или високомерна. Честно, искаше да стане. Но не можа. Краката й, кой знае защо, не я слушаха, висше й се свят. Да, права беше, трябва да напусне, докато не е станало късно. Вече не е за тази работа.

— Таня, това е Сергей Зарубин, добро ченге, ако те интересуват моите препоръки.

Тя положи почти нечовешко усилие, с едно рязко движение се надигна от фотьойла, постара се да не се олюлее от силния световъртеж и подаде ръка на Зарубин.

— Много ми е приятно. Да започваме. Вкарайте този мерзавец тук.

Каквото и да е решила, всички работи трябва да се свършват докрай. Тя самата нареди да докарат момчето тук. Не бива да се излага. И в края на краищата все още е следовател. Все още…