Седмата жертва

Каменская

Никой не беше очаквал това. В самия разгар на оперативката, която провеждаше Коротков, вратата се отвори и на прага застана лично полковник Гордеев. Самият той. Видът му не би могъл да се нарече цветущ, но той не изглеждаше и болен, определено.

— Картината на Репин „Неочакван“ — шепнешком коментира Доценко, приведен към Настя.

— Ти знаеш по-добре — усмихна се тя, — нали сега си нашият голям специалист по живопис.

— Защо бе?

— Защото. Не само ти си детектив тук.

Настя дори не забеляза, че за пръв път, откак работеха заедно, се обърна към Михаил на „ти“. Изглежда, и той не забеляза това, защото беше изцяло погълнат от размислите си как ли Каменская е научила, че е осъществил това културно мероприятие — посещението на изложбата по живопис.

Колобок постоя няколко секунди до вратата, като внимателно оглеждаше присъстващите, после доволно кимна.

— Продължавайте. Няма да ви преча. След съвещанието моля при мен да дойдат Коротков, Каменская и Доценко.

Той излезе, но съвещанието така и не продължи. Като огледа служителите, Коротков попита:

— Някой да знае какво се е случило? Защо Гордеев е тук?

Отговорът беше хорово боботене на гласове, от което се разбираше, че за всички това явление е било пълна изненада.

— Може да са го изписали? — предположи някой.

— Не може — отрицателно завъртя глава Юрий, — снощи разговарях с него, не стана и дума за изписване.

— Може просто да не те е предупредил — каза Настя. — Знаел е, че днес ще го изпишат, но нарочно е премълчал, та да ни свари неподготвени и да види какво правим сутрин.

— Добре, всички са свободни. Миша, Ася, напред да си получим ордените.

Тримата влязоха в кабинета на Колобок и застанаха мирно пред вратата, въпросително втренчени в началника. Вярна е тая приказка, с мрачна вътрешна усмивка си каза Настя: човек трябва да побърза още сутринта да си получи конското от началника, та после цял ден да се чувства свободен.

Седнал зад бюрото си, Гордеев преглеждаше книжата. Хвърли бърз поглед на подчинените си и отново се взря в някакъв документ, като подхвърли кратко:

— Седнете. Да си поговорим.

Те мълчаливо насядаха около дългата маса. Не очакваха нищо добро. И очакванията им се оправдаха напълно.

— Искам да чуя подробен и последователен отчет за работата по убийствата, свързани с телевизионното предаване — изрече строго Гордеев. — Тази сутрин ми се обади генералът и учтиво се поинтересува кога ще мога да му докладвам резултатите. Надявам се, разбирате, че когато въпросът е поставен така, отговорът може да бъде само един: днес. От престъпленията се интересува пресата, случаят получи широка гласност, от Образцова вземат интервюта, цял поток са публикациите, които вие естествено не четете, защото сте толкова ужасно заети — изловили сте всички убийци из Москва, докато боледувах. От всичко, което ми разказвате, когато идвате в болницата, произтича тъжният извод: няма нищо за докладване. Аз не мога да изрека пред генерала тази интересна мисъл. А сега ви слушам.

Докладваха поред — отначало Коротков, после Настя, последен Миша Доценко. Гордеев почти не ги прекъсваше, само от време на време задаваше уточняващи въпроси и постоянно нещо си записваше.

— Печално — направи равносметка полковникът, — мина повече от месец, през това време вие едва не задържахте невинен човек, заловихте убиеца на наркоманите и направихте извода, че вашият Шегаджия най-вероятно е свързан по някакъв начин с Шувалов. Казано на нормален руски език, по случая не е направено нищо. Ни-щич-ко — натърти той. — Как да разбирам това, моля? Дали причината е, че Коротков не се справя с ръководенето на отдела? Или че вие го заблуждавате, като използвате дългогодишното си приятелство с него, и не работите, а се занимавате с глупости в работно време?

— Виктор Алексеевич — подзе Настя, — не сте справедлив, Коротков е добър ръководител и старото приятелство няма нищо общо.

— Тогава каква е причината?

— Причината е в престъпника. В Шегаджията. Той не е лесен, невъзможно е да го открием бързо, с жертвите не го свързват лични отношения…

— Не ми изнасяй лекции! — избухна Гордеев. — И аз знам кое е лесно и кое е трудно! Не съм питал защо Шегаджията още не е заловен. Попитах защо е направено толкова малко и с какво ще се отчета пред генерала след един час. Половин месец разработвахте Горшков и се оказа, че не сте били прави. Още половин месец хвърлихте за Шувалов и интуицията отново ви подведе. Какво сега, за вашата безполезна интуиция ли да разправям на генерала?

— Но, Виктор Алексеевич, ние още не сме приключили с Шувалов, аз съм сигурна, че той има съучастник…

— Всички сте свободни, освен Каменская — прекъсна я Колобок. — Вървете. Работете, дявол ви взел, ако още не сте отвикнали да го правите.

Коротков и Миша Доценко мигновено се изпариха от кабинета. Гордеев си свали очилата, хвърли ги на бюрото и се заразхожда зад гърба на Настя. Тя търпеливо чакаше продължението, разбирайки, че няма да дочака нищо приятно. Най-сетне полковникът се спря и седна срещу нея на масата за съвещания.

— Какво става, Стасенка? — тихо попита той. — Наистина ли си толкова уплашена?

Тя мълчаливо кимна и усети как сълзи набъбват в крайчетата на очите й. Дано да не се разплаче, само това липсваше!

— На вас сякаш някой ви е затворил очите — продължи Гордеев, — с всички сили се опитвате да нагодите всяка информация към версията, че престъпленията на Шегаджията са насочени срещу Образцова. Добре, готов съм да разбера това, ако ставаше дума само за теб. Ако основната цел на Шегаджията не е Татяна, значи си ти. На теб тази мисъл ти е неприятна, тя те плаши и ти се стараеш да се отървеш от нея. Това не е правилно, но поне е разбираемо. Но къде гледа Коротков? Ами Селуянов? Ами Доценко? Ами това момче от окръжното, Зарубин? Поне те трябва да преценяват по-трезво, по-отстрани, защо обаче и те нищо не виждат?

Настя се постара да се усмихне, макар че никак не й беше до усмивки.

— Сигурно ме жалят — каза тя.

— Откъде пък се намериха такива жалостиви бе! Ами за хората, които Шегаджията изби през това време, не им ли дожаля? И тебе си те бива обаче, колко време мина, откак си говорихме с теб в болницата — нали тогава ти казах на ясен руски език да не се отплесваш към Татяна, а да търсиш свой враг. А ти? Зарадва се, че ти попадна Шувалов, който може да има зъб на Татяна, и превключи цялото си внимание към него. Разбирам, страх те е, разбирам, не ти се иска да мислиш, че всичко това се върши срещу теб, но кой, моето момиче, в този живот се интересува от какво се страхуваш ти и какво ти се иска на теб? Никой. Никой! Дори аз не се интересувам. Аз съм началник, включително твой началник, и мен ме интересува работата, с която се занимава моят отдел, да се върши добросъвестно и резултатно. А емоциите — там — махна с ръка той към прозореца, — емоциите — вкъщи, колкото щеш. Искаш ли да ти кажа какво е станало? Или си го знаеш?

— Не знам. Кажете ми.

Тя беше сигурна, че сега Колобок ще й разкаже цялата история на престъпленията на Шегаджията, както тя се е подредила в неговия мозък след техния доклад, и според него историята ще изглежда съвсем различно от тази, която си представя тя. Гордеев винаги умееше да вижда ситуацията нестандартно.

— Ами ето какво е станало. В дома на Коротков бавно умира тъща му и неговите мисли постоянно се връщат към разните проблеми, свързани с нейната смърт. Например той си мисли от кого да вземе пари за погребението и помена, как да купи гробно място и на кое гробище, да я погребе ли, или да я кремира. Дори допускам, че вечер дълго разговаря с жена си по този въпрос и тези разговори завършват с поредния скандал. Селуянов се занимава със серията убийства на наркомани, не е имал никакво отношение към твоя Шегаджия, докато случайно не е възникнала връзката. Мишка Доценко се е влюбил в роднината на Образцова и търчи по срещи с нея. Такава е била диспозицията. А ти, моето момиче, си си позволила разкоша да се уплашиш, оставила си се на този страх и си решила, че мисълта е нещо веществено. Тоест решила си, че ако човек много силно пожелае нещо, то ще се случи. Много силно си пожелала Шегаджията да преследва Образцова, а не теб, че именно на нея, а не на теб от самото начало той е предложил да отгатне къде ще се състои срещата със смъртта, че именно към нея той се приближава с всеки нов труп, а не към теб. Толкова силно си пожелала това, че си престанала да бъдеш детектив и си се превърнала в обикновен талмудист, който подправя фактите в угода на желания резултат. А нашите момчета послушно са те последвали, първо, защото ти си старша по звание, второ, защото винаги си била за тях генератор на идеи и те са свикнали с това, и трето, поради горепосочените причини. Всеки си има свое главоболие и колегите ти са се възползвали от идеята, че ти мислиш заради тях, а те просто изпълняват, като през това време си мислят за своите работи. Просто са те последвали, понеже не критикуват идеите ти, а теб това те радва. Е, какво, прав ли съм?

Тя се срамуваше и не й се искаше да признае, че началникът е прав, но не беше възможно и да не признае. Самата тя вече отдавна разбираше, че позволява на слабостта и страха да я ръководят, но не можеше да намери у себе си душевни сили да оправи нещата. Толкова е удобно да бъдеш слаба…

— Да — събра тя в белите си дробове повече въздух и бавно го издиша, — да, Виктор Алексеевич, прав сте.

— Значи ще се разберем така.

Той стана и седна на обичайното си място, в началническото кресло с високата облегалка, където му бяха подръка телефоните.

— Върви и започвай да работиш нормално. Направи най-сетне това, което отдавна съм ти поръчал: прегледай всички хора, които си разследвала, помисли си, подбери най-подходящите кандидатури за ролята на Шегаджията. Състави план за разработването им. Свържи се с психолозите, предай им всички материали — нека помислят върху психологическия портрет на престъпника. Не разбирам защо това не е направено досега! Разпасали сте се невероятно!

Настя излезе от кабинета на Гордеев и внезапно почувства, че главата я боли толкова силно, че още малко — и ще започне да се задушава. Не й достигаше въздух и като преодоляваше гаденето, тя слезе по стълбището във вътрешния двор. Студеният влажен въздух я обгърна като мокър парцал, побиха я тръпки, но й поолекна. Като постоя на пронизващия вятър, тя дойде на себе си. Гордеев е прав, непростимо се е отпуснала. Ако не беше се поддала на страха, ако веднага, от самото начало, сериозно бе допуснала мисълта, че Шегаджията играе срещу нея, може би вече щеше да е успяла да измисли нещо, нещо такова, което би го спряло. Нима от четирите му жертви поне една не лежи върху нейната, Настината, съвест? Тази мисъл е непоносима, но не бива да я пропъжда повече и да се преструва, че всичко случващо се не я засяга. Засяга я. Не кого да е, а именно нея.

Успя, макар и с доста усилия, да се настрои за работа. Привечер пред нея вече лежеше списък от четирима души, от които тя би могла да очаква толкова необичайни действия.

Убиецът

— Ако едни от нас умираха, а други — не, щеше да бъде крайно досадно да се умира — позасмя се баба.

Аз гледах с тъга нейното сбръчкано, уморено от непрестанната болка лице, от което дори тежката болест не бе успяла да заличи благородния й произход, и за пръв път в живота си помислих, че тя ще ми липсва. Само двама души останаха в живота ми — баща ми и баба ми, жена ми не влизаше в сметката, прекалено млада и глупава беше, за да означава нещо за моята душа. А баща ми и тази силна стара жена бяха двете главни опори, на които се крепях. Баща ми беше за мен пример за служене на Родината и истински Мъж, по когото бях длъжен да се равнявам. Докато баба беше образец на устойчивост, непоклатимост и безстрашие. Тя наистина от нищо не се страхуваше. И както се оказа, дори от смъртта. Оставаха й броени дни, тя прекрасно знаеше това и все пак имаше куража да се шегува.

— Колко трябва да живее човек на този свят, за да стигне до такъв извод? — попитах я, като се стараех да не показвам колко ми е мъчно.

— Не знам, скъпи. Един мъдър човек е стигнал до него на четирийсет години, а аз само го повтарям. Но го повтарям, трябва да призная, с чувство на абсолютно съгласие.

— И кой е този мъдрец?

— Лабрюйер. Жан дьо Лабрюйер. Той е живял във времето на Луи XV и е бил възпитател на внука на принц Конде. А ти, потомъкът на рода Данилевичи-Лисовски, е срамота да не знаеш това. Сега инжекцията ще подейства и аз ще заспя, а ти вземи томчето на Лабрюйер и го прочети, ще ти бъде от полза. То е на рафта с френските философи.

Тогава не знаех, по-точно, не почувствах, че това е последният ни разговор. Инжекцията подейства, баба заспа и повече не се събуди. Тя спеше и умираше, а аз седях до нея в дълбокото кожено кресло и четях: „Животът и смъртта са разделени от продължително боледуване очевидно за да изглежда смъртта като избавление и за онези, които умират, и за онези, които остават“. Потреперих от тази фраза, тя ми се стори безкрайно цинична и жестока. Но още в следващия момент събрах сили, надникнах в себе си и разбрах, че това — при цялата си циничност — е истина. Аз не исках баба да умира. Но и не исках да седя край постелята й през цялото си свободно време. Исках баба да е здрава и изпълнена със сили, а безпомощна и умираща, тя се бе превърнала в бреме за мен. Трябваше да довърша докторската си дисертация и да правя безброй експерименти в различни лаборатории.

Въпросът за съответствието между живота и смъртта, който бе ме измъчвал след убийството на мама, получи от този ден нови оттенъци. Смъртта е неизбежна и човек трябва да се примири с това. Лабрюйер се бе изказал и по този въпрос: „Неизбежността на смъртта отчасти се смекчава от обстоятелството, че ние не знаем кога тя ще ни застигне; в тази неопределеност има нещо от безкрайността и от онова, което наричаме вечност“. Тук обаче аз не бях съгласен с френския философ. Просто категорично не бях съгласен. Той, през неговия седемнайсети век, вероятно си е мислел, че вечността и безкрайността са понятия божествени и затова неподдаващи се на разума, а щом е така, трябва да приемаме това като благодат небесна и да се радваме, че не знаем кога ще умрем. За мен обаче, който бях израснал през двайсети век и бях получил висше техническо образование, понятията вечност и безкрайност бяха разбираеми и близки, дълги години се бях занимавал с тези понятия ежедневно и не виждах в тях нищо дадено „свише“, „от бога“. Не знаем кога ще ни сполети смъртта? Така е. Но именно това е лошо. Мама не е знаела и какво излезе? Каква смърт заслужи тя? Чудовищна, мръсна, непристойна. Смърт, недостойна за нея самата и за живота, който бе изживяла. И нищо, никакви представи за вечното и безкрайното не могат да ме примирят с това, както обещава личният гувернант на малкия наследник — принц Конде.

Казват, че човек е господар на съдбата си. За мен това означаваше, че съм господар не само на живота, но и на смъртта си. Защото смъртта също е съдба, част от нея, крайна точка, завършващ акт — точно както препинателният знак „точка“ е неотменна част от изречението. И щом се старая да живея така, че да бъда достоен за своя род и своите предци, значи трябва и да умра достойно.

Не мислете, че разбрах всичко това отведнъж, в един момент, седейки в креслото край моята умираща баба. Докато стигна до този извод, минаха години. Смешно ли ви се вижда? Вероятно е така. Дълги години да пътуваш към нещо, което може да се изкаже за две минути… Впрочем всички научни открития могат да се изложат за две минути, а колко години отиват за тях! „Да отстъпиш на природата и да се поддадеш на страха от смъртта е много по-лесно, отколкото да се въоръжиш с доводите на разсъдъка, да влезеш в битка със себе си и с цената на непрекъснати усилия да преодолееш този страх“. И това впрочем го е казал Лабрюйер. Чичката не е бил по-глупав от нас. Да се въоръжиш с доводите на разсъдъка, да признаеш, че смъртта е неизбежна, абсолютно неизбежна, и нищо не може да се измисли срещу нея. Това е първият етап. Да се бориш със себе си и с цената на непрекъснати усилия да преодоляваш страха от смъртта. Това е вторият етап. И за всеки са нужни време и душевни сили. Много време и много сили. Но аз успях, направих го. Престанах да се страхувам от смъртта.

Ирина

Ира постоянно се улавяше, че мисли за Миша Доценко. Но в миналото й бе имало толкова несполучливи връзки, сълзи и горчиви разочарования, че тя се страхуваше да се довери и на самата себе си, и на новия си кавалер. И през ум не й минаваше, че Доценко изобщо не смята себе си за обикновен кавалер и ухажор, а намеренията му са твърде сериозни. Тя виждаше, че Миша търси всякакви поводи да й се обади по телефона и използва всяка, дори и най-малка възможност да се срещнат, това я радваше, но тя не мислеше за нищо по-голямо. Миша много й харесваше. Много.

Ето защо Ира прие възторжено поредното предложение на Михаил, макар че то звучеше доста необичайно.

— Ириша — каза той по телефона, когато й се обади към обяд, — спомняш ли си деня, когато ви бяхме на гости със Серьожка Зарубин? Тогава Татяна беше ходила при някакъв специалист по котките.

— Така беше — потвърди Ира.

— Би ли попитала Татяна за неговия адрес и телефон?

— За какво ти е? — учуди се тя. — Коте ли смяташ да си купуваш?

— Никога! Разбираш ли, Ириша, тук неотдавна убиха една стара госпожа, съвсем самотна, нямала си е никого, освен четири котки. Сега тези котки останаха безстопанствени, съседите ги прибраха временно, но ни предупредиха, че ще ги държат само няколко дни, а какво ще става с тях после — никой не знае. Та си помислих дали да не взема тези котки и да отидем с теб при онзи специалист, да се посъветваме. Той може да знае адреса на някой котешки приют. Какво ще кажеш за това предложение?

Ира прие предложението положително: ставаше дума да отидат при специалиста по котките вечер, след като Миша приключи работа, а това беше удобно и за нея. Вечерта ще си бъдат вкъщи и Татяна, и Стасов, така че няма да съществува проблемът „на кого ще оставя Гришенка“. Тя обеща да попита Татяна за телефонния номер и дори пое ангажимента да се свърже с „коткаря“ и да уговори среща с него.

В осем вечерта Ирочка вече беше пред входа, грейнала с красиво гримираните си очи. Михаил позакъсня, но тя се отнесе към това с разбиране. Трябвало да намери отнякъде специална чанта за пренасяне, да прибере котките от милозливите съседи, да вземе кола. Трудно е да се прецени времето с точност до минута. В осем и петнайсет пред блока спря бяла волта. Зарадвана, Ира тръгна към колата, но когато вратата й се отвори, от нея слезе не Михаил, а съседът Андрей Тимофеевич. Стори й се, че като я видя, той побърза да затвори вратата. Направи го дори много припряно. И физиономията му изглеждаше недоволна.

— Добър вечер, скъпа — поздрави той както обикновено, но на Ира й се стори, че гласът му бе леко напрегнат. — Чакате ли някого?

— Миша. Здравейте, Андрей Тимофеевич.

— Среща, а? — позасмя се той някак неприятно, както се стори на Ира.

— Не е толкова среща, колкото по работа. Четири нещастни котки са останали без стопанин и с Миша се разбрахме да отидем при специалист, който може да ни посъветва какво да ги правим.

— Котките ли какво да правите? — каза съседът и с неочаквана злоба отговори: — Отнесете ги на бунището, там им е мястото. Впрочем — неочаквано се усмихна той — не ми обръщайте внимание, аз така си мърморя. Моят Ахат не може да понася котки, вероятно от него съм се заразил с тези чувства. А инак те са забавни същества, много са мили. Е, всичко хубаво, скъпа. Да не изстинете на този вятър.

Той влезе във входа и Ира се загледа недоумяващо след него. Виж ти, излиза, че добрият съсед Котофеич бил способен на злобни нападки. А наглед е толкова симпатичен… Симпатичен, симпатичен, обаче си заключва вратите вкъщи.

Отново й стана неприятно и тревожно, но в този момент с такси пристигна Михаил.

Доценко

Когато Ира каза адреса, на който трябваше да закарат котките, Доценко се поядоса, без да го показва. „Коткарят“ живееше в центъра на Москва, в същия район, в който бе живяла и Фирсова, буквално на съседната улица. Как можа така да се случи, че той взе котките оттук, после пътува толкова далече, чак до Бутово, за да вземе Ира, та сетне да се върне на същото място! Защо постъпи така глупаво — не попита веднага Иришка за адреса, на който живее този специалист! Можеха да се разберат съвсем другояче — и време да спестят, и пари. Михаил не беше стиснат, но милиционерската заплата, както знаем, не предразполага към излишни харчове.

Специалистът по котките Александър Казаков ги посрещна приветливо и радушно.

— Влизайте, влизайте, сега ще видим вашите котки — забърбори той и взе от Доценко специалната чанта. — Може да са болни и тогава отначало ще ги оставя при мен, ще ги излекувам, а после ще помислим при кого да ги настаним. Ау, каква си красавица, хайде, ела при мен, ела, милинка, ела, пухкавичката ми. Ето така!

Той ловко извади от чантата едната котка, а другите останаха вътре. Доценко понечи да извади и тях, но Казаков го спря с жест.

— Не мога да рискувам, преди да ги видя — поясни той. — Нека засега останат под карантина, защото вкъщи имам не само мои котки, а и чужди, отговарям за тях.

Жилището на Казаков беше малко, но уютно. Доценко обърна внимание на огромната библиотека — книгите заемаха цялото пространство, като оставяха само минимално необходимите кътове за мебели. Мебелите, между другото, не бяха нови, макар че не бяха и стари. Във всичко се усещаше здравата ръка на домакина — грижовна и обичаща реда. Кой знае защо, този дом дори изобщо не миришеше на котки.

Прегледът на първата котка мина бързо, момичето се оказа здравичко, макар и не в първа младост. Когато взе в ръцете си втория питомец на Серафима Антоновна — един огромен охранен котарак, Казаков го постави на масата под лампата и подсвирна:

— Ама ние се познаваме с теб, приятелче. Ето това твое разкъсано ушенце лично съм го шил още когато ходех на училище, а ти тогава беше шестмесечно котенце. Леле, какъв огромен си пораснал, нямаше да те позная, ако не беше ухото. Я почакайте — обърна се той към Доценко и го изгледа с остро подозрение, — откъде имате този котарак?

— Защо? — с невинен вид попита Михаил. — Някакви проблеми ли има?

— Този котарак е на баба Серафима, прекрасно си го спомням. Как е попаднал при вас? И останалите котки… Откъде са?

— От Серафима Антоновна, не грешите. Разбирате ли, Саша, Серафима Антоновна почина и аз се опитвам да настаня котките й. Защо, вие познавахте ли Фирсова?

— Ами че аз познавам котките от целия район — разсмя се Казаков, — както и стопаните им съответно. Още когато бях дете, всички ми носеха своите питомци — кой за лечение, кой за гледане, докато стопаните пътуват някъде.

— Серафима Антоновна често ли ви посещаваше? — попита Доценко.

— Честичко. Тя е много бедна, та не съм й вземал пари, а тя трепереше над котките си, нали е самотна, никого си няма, освен тях, така че идваше при мен по всякакви поводи. Много се страхуваше да не ги сполети някоя сериозна болест, та да трябва да харчи за лекарства, за операция, защото нямала пари. Смешна старица!

— Защо „смешна“?

Казаков говореше, без да прекъсва прегледа. Ловко отваряше устата на котката, разглеждаше зъбите и езика, проверяваше лапите, опипваше корема, разравяше козината.

— Ами защото разправят, че имала много пари, а се правела на бедна. Не знам, може наистина да е била бедна, а това за парите да е просто клюка. Но аз винаги обслужвах безплатно нейните котки, изобщо никога не вземам пари от старци, за тях котката е единствената радост — ако трябва да плащат за лечението, с техните пенсии ще започнат да икономисват и няма да лекуват болестта.

Така, рижав бандит такъв, и с теб всичко е наред, хайде, поразходи се сега. Следващият, моля!

Доценко чакаше с нетърпение Казаков да завърши прегледа на котките на Серафима. Наистина животът е на черни и бели периоди: отначало не му провървя със зле съставения маршрут, но пък сега му излезе късметът, появи се още един свидетел, който можеше да знае нещо за Серафима Антоновна. Докато Казаков се занимаваше с котките, в стаята надникна симпатична жена на около четирийсет и пет години, стройна и светлокоса.

— Саньока, предложи ли чай на гостите?

— Още не съм, майче — отвърна Казаков, — преглеждам пациентите.

Чай… Това е добре, помисли си Доценко, ще поседим в топла семейна атмосфера, ще си побъбрим. Да го видим това толкова младо и красиво майче, сигурно има безброй почитатели и на някого от тях като нищо може да е харесало златото на старата Фирсова. Някой да не е можел да го вземе, а да е разказал на друг. Щом в това семейство се е говорело за богатството на Серафима Антоновна, трябва внимателно да се провери кой друг е участвал в тези разговори.

— Предложете ни чай, моля — бързо каза Михаил и обаятелно се усмихна.

Ирочка, която стоеше до него, го ръгна с лакът в хълбока и прошепна укорително:

— Стига, Миша, не е удобно така.

— Удобно е, удобно е — веднага реагира Казаков, като демонстрира прекрасен слух. — Майчето обича да черпи гостите с чай. Тя изобщо обича гости.

— Но ние не сме гости — упорито възрази Ира, — дошли сме по работа.

— Това няма значение. Нали и без това трябва да обсъдим какво ще правим с котките на Серафима, та покрай чая ще си поговорим. А вие какво, нейни съседи ли сте?

— Не, ние… — подзе Ирочка, но Доценко не я остави да довърши.

— Да, живеем в един блок със Серафима Антоновна. По-точно, аз живея там — веднага се поправи той, — а Ира живее на друго място.

Доценко улови възмутения поглед на Ирина, леко докосна ръката й и кимна. Казаков обаче се оказа човек внимателен, малкото недоразумение не се изплъзна от слуха му. Той отново хвърли остър поглед на Ира и Михаил и поклати глава.

— Нещо се оплитате, уважаеми господа, но както и да е — весело се усмихна той, — ваша си работа. И моята годеница понякога се обърква, нощува у нас през ден, та когато я попитат къде живее, посочва ту своя, ту моя адрес.

Така, помисли си Доценко, нещата няма да се ограничат до почитателите на майчето, нашият герой има и годеница, а по-рано сигурно са се отбивали и други момичета. Какво пък, момчето е представително, красиво, има необичайна професия, нищо чудно, че момичетата го харесват.

— Вие по професия ветеринар ли сте? — попита Миша.

— Аз ли? — Казаков подхвана последната котка на Серафима Антоновна под предните лапички и я пусна на пода. — По образование аз съм никакъв. Училище, после казарма, това е цялото ми образование.

— Ами котките? — учуди се Ира. — На изложбата в Соколники ви препоръчаха като известен специалист, затова мислехме, че сте учили за това.

— За кое? За грижите за котките ли? Аз съм се учил на това през целия си живот, но не в институт, а от практика. Чел съм книги, вярно, но предимно съм научавал всичко от собствен опит. Колкото до изложбата… — Той се засмя, вдигна от дивана пухкав бял котарак, притисна го до рамото си и започна ласкаво да го гали. — Кой ме препоръча? Някой от клуба ли?

— Н-не — стъписа се Ира, — май беше някой от посетителите.

— Именно. Членовете на клуба не ме признават, защото не се увличам по чистотата на породата, не се занимавам със селектиране и не се интересувам от изложби. Обичам котките заради самите тях, на мен една изоставена от стопанина си бездомна котка ми е по-скъпа от най-породистата, защото е нещастна и се нуждае от помощ. Хората от клуба не разбират това, смятат ме за шарлатанин. И после, има още един нюанс. Човекът, който развъжда животни, трябва да продаде котенцето, така че говори на купувача на изложбата какво ли не. Някои хора са си патили от това — купуват котка, която са им продали като безпроблемна, спокойна и всеядна, а след месец става ясно, че тя не яде това, не яде онова, а иска всеки ден сурово месо, пълни къщата с косми, трябва да й се правят ваксинации, да се вземат мерки при разгонването, да се пазят цветята, да не се отварят прозорецът и балконската врата, а в жилището е задушно и горещо, трябва да се поставят мрежи или да се харчат луди пари за климатик… С една дума, грижите и главоболията са повече от удоволствието. Аз редовно ходя на тази изложба и на два пъти се е случвало продавач да разговаря с купувач в мое присъствие. Аз слушам отстрани, после каня този купувач навън и му обяснявам всичко, както си е, та той да знае какво го чака и да купува котето с отворени очи. Този купувач си записва телефона ми, в случай че му възникнат още въпроси, после го предава на някого и така сега моят номер върви от ръка на ръка. Постоянните посетители, които не купуват, а само гледат, ме познават и ме препоръчват на начинаещите. Та такава ми ти история. Е, какво, ще пием ли чай?

Те отидоха в другата стая, по-просторна и подредена, макар и обзаведена със същите стари мебели от петдесетте години. Докато малката стая, от която излязоха току-що, повече напомняше кабинет с книжни рафтове, другата приличаше на истински хол с големия старинен полилей, висящ над кръглата маса в средата, и портретите и снимките по стените.

— Запознайте се, това е майка ми.

— Елена — приветливо каза стройната блондинка и подаде ръка на Михаил.

— Много ми е приятно, аз съм Михаил, а това е Ирина, моята годеница.

Ира му хвърли уплашен поглед, после не се сдържа и прихна.

— Ама моля ви, не се смущавайте — весело каза Елена, — и Саньока има годеница. Сега това не е модерно, сега първо се запознават, а после се женят или веднага, или никога — и в единия, и в другия случай момичето няма време да стане годеница. А вашата сватба кога ще бъде? Скоро ли?

— Скоро — бързо отговори Доценко. — Ето, ще настаним котките на Серафима и после — право в гражданското. Нали, Ириша?

Ира зашеметено мълчеше и Михаил отначало си помисли, че е направил грешка: не биваше да говори пред чужди хора за тези неща и да ги представя за решени. Но после видя, че Ира изобщо не се е обидила, и се успокои. Така дори стана по-добре. Сам сигурно още дълго щеше да събира мислите си за официално предложение, а така всичко се получи леко и непринудено.

Покрай чая разговорът течеше плавно, Михаил без усилия успяваше да го насочи в нужното му русло, още повече че основна тема, така или иначе, трябваше да бъдат котките на Серафима, а значи и самата Серафима Антоновна. Не биваше нищо да си записва и трябваше да се напряга, за да запомня имена, фамилии, адреси, та утре сутринта да започне да наблюдава хората, които са знаели за наследството на Фирсова. „Ама че съм глупак — каза си няколко пъти Доценко, — ако знаех как ще потръгнат нещата, щях да си взема диктофона“.

Каменская

Вкъщи на компютъра тя провери всички данни за четиримата, които бе подбрала през деня. Да, паметта й не я бе подвела — всички те бяха сега на свобода, двамата вече бяха освободени, а другите двама тя така и не бе успяла да закара до подсъдимата скамейка. И четиримата са били регистрирани някога в Москва, за сегашното им местопребиваване данните бяха непълни, просто не бе възниквала необходимост да се проверяват. Дълбоко в душата си Настя не вярваше, че някой от тях може да се окаже Шегаджията — твърде добре си спомняше всекиго от тази четворка и знаеше, че по особености на мисленето и характера си те, разбира се, бяха напълно способни да замислят и осъществят такава сложна гадост с много ходове, но същите тези особености на характерите им говореха, че е изключително малко вероятно да пожелаят да й отмъщават или да си разчистват сметките с нея. Всички те бяха разумни хора, с добър интелект, всички разбираха, че Настя си върши работата и в процеса на тази работа не е направила по отношение на тях нищо, което не биха заслужили. Не, тя не вярваше, че е някой от тях. И затова не се бе захванала да ги проверява, когато Гордеев първия път й нареди да го направи. Но след повторната заповед вече не можеше да не го стори. Какво пък, машината бе задействана, започнаха да ги разработват. Да видим какво ще излезе.

Тя изключи компютъра, седна във фотьойла и започна да преглежда пакета с видеокасетите, подарени й за Деня на милицията. Главата продължаваше да я боли, макар и не толкова силно, както сутринта, но неприятно и тягостно. Таблетката саридон не помогна и Настя си помисли, че е по-добре да не гледа непреведен филм, защото няма сили да се напряга и да възприема чуждата реч. Ще избере нещо, преведено на руски. Бързо сортира касетите по език, зачете анотациите и изведнъж потрепери като от токов удар. На една от кутиите й се наби в очи репродукция от картината на Бош „Божието око наблюдава извършването на седемте смъртни гряха“. Или й се стори? Но не, не можеше да има грешка, тя бе разглеждала тази кръгла картина много пъти, след като Ирочка си спомни за рибата, изяждаща човек. Настя доближи кутията до очите си и се зачете в набраната със ситен шрифт анотация: „… полицейско разследване на серия кървави убийства, извършени от маниак. Всяко убийство «наказва» жертвата за определен смъртен грях. В Библията са описани седем такива гряха…“ Такова е и заглавието на филма — „Седем“. Настя обърна кутията и видя списъка на греховете: Чревоугодие, Алчност, Леност, Високомерие, Гняв, Похотливост, Завист. По дяволите! Нима си има работа с точно такъв маниак?

Стоп, не бива да си правим прибързани изводи, нека видим какво имаме налице. Надежда Старостенко, бивша балерина, сега пропаднала пияница. Какъв е нейният грях, за който може да я е наказал Шегаджията? Вероятно похотливост. Сведенията, получени от Серьожа Зарубин, говорят за това достатъчно красноречиво. Генадий Лукин. Три пъти осъждан за хулиганство и грабежи. В списъка няма такива грехове. Няма да му припишем алчност я. Не, разбира се, извършените от него престъпления говорят по-скоро за глупост и избухливост — фраскаш по муцуната първия, който ти попадне подръка, и грабваш първото, което е лесно за крадене. Кой, кой е грехът на Лишея?

Настя скочи от фотьойла и пак включи компютъра. Отново прегледа сведенията за убийството на Лукин. Преди смъртта си вечерял обилно. А ето и списъка на ястията, който Серьожа Зарубин е съставил на око, след като е посетил ресторанта, където трийсет минути преди смъртта си е вечерял Лукин. Да, „вечерял обилно“ е меко казано. Ако не ставаше дума за покойник, би могло да се каже „натъпкал се е“. Изглежда, грехът на Лукин е чревоугодничеството. Но звучи нагласено, доста нагласено… Мигар може да се каже за бездомник, който събира остатъци от храна по кофите, че е чревоугодник? Глупости! Той постоянно е бил полугладен. Виж, убиецът явно го е провокирал, дал му е пари, завел го е в ресторанта, казал му е: „Яж каквото ти душа иска“. Душата на Лукин е поискала много, но нали го е поискала от вечен глад, а не от лакомия. Значи Шегаджията не е наказвал горкия Лишей, а само го е използвал за демонстрация на картинката, която толкова му е трябвала. Какъв гад! Ако беше честен маниак, който си е въобразил, че е палач и учител на човечеството, пак добре. Но да действаш така е цинизъм.

По-нататък какво? Валентин Казарян. Ако се вярва на това, което е разказала за него бившата му съпруга, тук става дума за горделивост и високомерие.

Серафима Антоновна? Алчност.

Какво остава? Леност, гняв и завист. Още поне три жертви, всяка от които ще демонстрира един от тези грехове. И нейната задача сега е да се постарае да разбере как и къде ще търси той хората, чрез чиято смърт ще демонстрира наказание за тези грехове. Как и къде Шегаджията ще решава задачата с търсенето на ленивия, гневливия и завистливия?

Но тук има още един момент: той е използвал символа на Бош, за да подскаже на Настя в какво се състои неговият замисъл. Гледал е този филм и е използвал неговата идея. Остава въпросът: защо? Защо го прави? След като е гледал филма, е разбрал, че идеята му е близка, и е решил да я осъществи в собствено изпълнение и на територията на Русия. До това място всичко е логично, макар и да намирисва на психопатология. Но защо оставя рибката и кукличката? Нали именно благодарение на този символ Настя обърна внимание на касетата с филма. Ако не беше той, Настя вероятно никога нямаше да съпостави характеристиките на убитите със списъка на седемте смъртни гряха. Той й го е подсказал. Защо?

Отговорът дойде от само себе си и беше толкова зашеметяващ, че не й се искаше да повярва в него. Шегаджията иска да я сплаши. Думите му, че се приближава, не са празни приказки. Ще има още две убийства — заради гнева и завистта, а после той ще убие и нея. Заради леността й. Та нали тя самата, идиотка такава, спомена за този свой недостатък в пряк ефир. Разбира се, в Библията ставаше дума за съвсем друг грях, греха на безделието, а никой не би могъл да нарече Настя Каменская безделница. Виж, че е ленива, две мнения няма, а Шегаджията вече показа, че няма намерение твърдо да следва духа на Библията, напълно са му достатъчни буквите. Та нали Генадий Лукин не е бил чревоугодник, а е умрял именно заради това, поточно, за да демонстрира този грях.

Оставаха само три убийства, две от които Настя ще види. А третото — вече не.

Обзе я такъв ужас, че тя скочи и запали всички лампи в жилището, дори в банята и в тоалетната. Незнайно защо й се струваше, че ако е много светло, страхът ще си отиде. Дано поне Льошка си дойде по-скоро, но днес той ще закъснее, още сутринта я предупреди. „Трябва да изгледам филма — каза си тя, — това ще ме разсее. И после, може да намеря в него някоя и друга идея“.

Настя постави касетата във видеото и седна във фотьойла, като се уви с топло карирано одеяло. Филмът „Седем“ й направи странно впечатление, сигурно защото тя не можеше и не можеше да погледне собствения си живот отстрани, да го види просто като художествено произведение. Каквото и да ставаше на екрана, тя го сравняваше с престъпленията на Шегаджията и със своите и на колегите си действия. Финалът на филма я удари като че с чук по главата: последната жертва на маниака беше самият той. Със собствените си действия той умишлено провокира полицая, като уби неговата млада бременна съпруга: убий ме, каза той, защото моят грях е завистта — аз завиждах на теб и на живота, който водиш. Какво пък, щом във филма седма жертва стана не страничен човек, а лице, „включено“ в ситуацията, напълно логично е във веригата от престъпления на Шегаджията седма жертва също да стане не някой от улицата, случайно намерен от убиеца, като например Лишея, а „включен“ човек. Кой е включен в процеса на търсенето на убиеца? Самият убиец и оперативните работници. Вариантът с убиеца е използван във филма. А в живота ролята на седмата жертва е подготвена за някого от служителите на милицията. За някого… Няма какво да се преструва, че това не я засяга. Не за някого, а за нея, за Настя.

Всичко съвпада. Шегаджията й обясни позицията си пределно ясно.