Седмата жертва

Каменская

Тя почти никога не се оглеждаше, когато вървеше по улицата, нямаше такъв навик, най-малкото пък поглеждаше прозорците. Ето защо, когато приближи до своя блок, не обърна внимание, че нито един прозорец не свети. Тъмнината във входа Настя си обясни с постоянно строшените крушки, а неработещия асансьор — с обичайния си лош късмет. И едва когато влезе в апартамента и натисна с пръст копчето в антрето, схвана, че нещо не е наред. В целия блок нямаше ток.

Като пустосваше шепнешком, тя се събу, напипа пантофите си, пипнешком стигна до кухнята и запали газта на печката. „Пак добре, че печката ни е газова — помисли си тя, — ако беше електрическа, съвсем щях да я втасам. Нямаше да мога дори вода да кипна“. От горящите котлони в кухнята стана достатъчно светло, за да се ориентира в пространството и да не се блъска в острите ъгли на мебелите. Настя сложи чайника на огъня и се опита да състави що-годе приемлив план за действие за най-близко време, като се има предвид липсата на ток. На компютъра не може да работи, телевизор не може да гледа, книжка не може да почете — това е ясно. Може да си легне, вече е единайсет часът, днес Льошка нощува у родителите си и няма да се прибере в Москва. Би трябвало да звънне един-два телефона, но всъщност е доста късно за това. И което е най-гадното, не може да вземе душ — в банята е пълен мрак, а вкъщи няма нито една свещ. Защо, защо тя никога не купува свещи? Ами че те се продават на всеки ъгъл…

Водата в чайника завря. Настя си направи кафе и сандвич с кашкавал и седна до масата. Какво интересно каза мадам Казарян-Островерхова? Ами практически нищо. Никой от бившите им общи познати не е търсил Валентин непосредствено преди убийството, нито пък седмица или месец преди него. Изобщо през последната година никой не го бил търсил, а и да го е търсил, бившата съпруга не би могла да каже нещо полезно, защото и самата тя не знаела къде е Валентин. И честно казано, не искала и да знае. На Настя й се стори, че Островерхова изпитва някаква вина пред мъжа си, задето го е изоставила в труден момент, затова инстинктивно иска да се престори, че в живота й не е имало никакъв Казарян. Не иска да си спомня за него и не се интересува от сегашния му живот.

— Защо се е предал толкова лесно? — попита Сергей Зарубин. — Добре, с бизнеса нищо не е излязло, но това се случва под път и над път и хората обикновено се обръщат към приятели, роднини, бивши колеги с молба да им намерят друга работа или да им помогнат в бизнеса. А вашият съпруг, ако можем да ви вярваме, не е направил нищо такова. Какво, не е ли имал приятели?

— Приятели ли? — Островерхова леко повдигна красиво очертаните си вежди. — Приятели — цяла камара. Само че гордостта на Валентин беше много по-голяма. Арменска кръв, нали разбирате. Срам го беше да е неудачник. Срам го беше всички да разберат, че е започнал нов живот, а се е озовал на дъното. Страх от унижението — така се нарича това. А аз имах син на ръцете си, какво го засягаше него татковата му гордост, той трябваше да яде, разбирате ли?

— Валентин лесно ли създаваше познанства?

— Ами да. — Островерхова едва забележимо се усмихна. — Обичаше да побъбри, стига да има с кого. Общителен беше, душата на компанията.

Тя помълча известно време и изведнъж попита:

— Вие знаете ли кой ще го погребе?

Настя се учуди и отговори на въпроса с въпрос:

— Няма ли вие да го погребете?

— Какво приказвате — уплаши се бившата съпруга на Казарян, — аз нямам излишни пари, мъжът ми ми дава само джобни и за пазаруване. С другите пари се разпорежда сам.

— Ами поискайте му. Човекът е умрял — каза с укор Настя. — Не е чужд човек. Бившият ви съпруг е, бащата на сина ви.

— Той няма да ми даде. Какво, вие шегувате ли се? Той и досега ме ревнува от Валентин, все му се струва, че съм се омъжила за него само заради парите му, за да отгледам сина си, а всъщност обичам Валя. Не, той няма да даде и копейка за погребението на Валя. Какъв му е той? Дори не се познаваха.

— Но това не е правилно — продължи да настоява Настя, — синът ви трябва да има възможност да се прости с баща си. А как ще стане това, ако не поемете организирането на погребението? Ако не го направите вие, с трупа ще се разпорежда държавата и вие дори няма да научите къде и кога ще го погребат… и дали изобщо ще го погребат.

— Моят син си има баща — надменно изрече Островерхова — и момчето носи неговото фамилно име. Настоятелно ви моля да не се месите в живота ни, той не ви засяга. Вашата работа е да разкриете престъплението и да търсите убиеца. И няма да ви позволя да травмирате детето ми.

В душата на Настя остана тягостно чувство от тази среща, май и в душата на Серьожа Зарубин.

— Виж ти, убиецът сякаш много добре е знаел каква е жената на Казарян — въздишаше той по пътя към метрото. — Оставил е пари за погребението.

— Може Казарян да му е казал — предположи Настя, — нали са се виждали два дни поред, сигурно са си говорили за много неща. И как всички близки роднини на Валентин са загинали при земетресението в Спитак. И въпреки това, не разбирам защо той прави това.

— Какво прави? — не разбра Зарубин.

— Оставя пари. Да не са му излишни?

— Може да е филантроп, да се занимава с благотворителност.

— Да бе, такъв филантроп, че направо е готов да убива хората, само и само да им остави пари за погребение. Не, Серьожа, нещо друго има предвид той. Да можехме да разберем какво е то, щеше да ни е по-лесно.

Да го разберат… Всъщност вариантите бяха само два. Или той оставя парите, защото това е важно за него, изразява някаква идея, или пък няма никаква идея, просто иска окончателно да обърка следствието и да избудалка всички. Същото може да е и с рибките. За какво са те? За да изразят мисълта, за която говореше Ирочка, или за да усложнят мозайката? Ако можеха да измислят идея, която да свързва керамичната рибка с пластмасовата кукличка и парите за погребение!

Рибките са еднакви, а кукличките — различни. За какво говори това? Ако Шегаджията се е подготвил предварително за замислените престъпления и е купил наведнъж няколко еднакви рибки, то е трябвало да купи и кукличките и най-вероятно те, както и рибките, щяха да бъдат еднакви. Но нещата не стоят така. Изглежда, сякаш вече е имал рибките, а кукличките е купувал от различни места. Защо не всичките наведнъж? Явно се е страхувал, че мъж, купуващ десетина еднакви куклички, може, ако не да пробуди подозрение, просто да бъде забелязан от продавачките. А Шегаджията се страхува от продавачки, определено, случаят със Старостенко го показа нагледно. Експертите твърдят, че рибките са произведени в Мексико, но е практически невъзможно да се установи дали са се продавали в Русия. Направени са запитвания до всички организации, занимаващи се с внос, но отговорите ще пристигнат кой знае кога, а при това не е напълно сигурно, че тези отговори ще бъдат изчерпателни. В митническите документи пише „Сувенири“, но какви конкретно? Дори някъде да пише „Сувенир Керамична рибка“, изобщо няма да е сигурно, че става дума именно за такива рибки. Да не говорим, че някой може просто да е докарал цяла опаковка рибки в куфара си и никъде да не ги е декларирал, защото ги е донесъл не за продажба, а за подаръци. Между другото, този някой може да е бил и Шегаджията.

Ха, но това е идея! Шегаджията да е ходил в Мексико — все е нещо. Макар и слабичък, но признак.

От стаята се чу, че звъни телефонът. Настя скочи, забравила, че е тъмно, и веднага при вратата се блъсна в Евереста от строителни материали. От объркване все не можеше да запомни кое къде е, телефонът звънеше и тя се страхуваше, че е нещо спешно и важно, а няма да успее да вдигне слушалката. Като направи две внимателни движения, тя се промуши между рулата тапети и кутиите с боя и в момента, когато й се стори, че най-трудното е вече зад гърба й, се спъна в натрупаните на пода первази и се пльосна върху тях. Отгоре й нападаха тапетите и нещо прахообразно, изглежда, се бе скъсал чувалът с цимент. А телефонът не млъкваше. Настя с усилие се надигна, чувствайки остра болка в лявото коляно и дясната китка. Господи, но къде е този идиотски телефон? Звъни някъде съвсем наблизо, ама нали нищо не се вижда! Тя приклекна и започна да опипва с ръце пода, опитвайки да намери телефонния шнур. Ето го, май е той. Настя изтегли шнура към себе си, придърпвайки апарата.

— Ало — почти изстена тя, защото в бързината грабна слушалката с дясната ръка и едва не изпищя от болка.

— Ася? — чу тя разтревожения глас на мъжа си. — Какво се е случило?

— Паднах — жално изхленчи тя.

— Как падна? Защо?

— В тъмното. В целия блок няма ток, затичах се към телефона от кухнята и се блъснах в нашата ремонтна купчина. Ох, Льош, колко боли!

— Всичко ми е ясно — въздъхна Чистяков. — Да дойда ли?

— Какво говориш, слънчице, няма нужда. Вече е късно. Слушай, мисля, че тук някъде имахме фенер. Спомням си, че ти слизаше с него в гаража. Върна ли го горе случайно?

— Не, в гаража е, днес го видях там. Но ти сигурна ли си, че ще се справиш сама? Защото ще взема да дойда, нали си ме познаваш.

— Не ме заплашвай. — Тя се насили да се усмихне. — Много ме е страх от теб.

— Не те заплашвам, а ти предлагам помощ. А ти, глупаче, отказваш да я приемеш.

— Защото съм горда. А ти се опитваш да ме унизиш с помощта си, като че съм напълно безпомощна и глупава — пошегува се Настя.

— Това се нарича не гордост, а високомерие, малката — разсмя се Алексей. — А високомерието, както знаем, е голям грях. Смъртен, между другото. Откъде си насъбрала тези глупости?

— Ами днес разпитвах една свидетелка, та тя обвиняваше мъжа си, че от никого не търсел помощ, защото бил горд.

— Ясно. Питам за последен път: да дойда ли?

— Честна дума, няма нужда, Льошик. Вече си лягам. А на сутринта ще бъде светло.

— Добре, последствията остават на твоята съвест. А какво е станало с тока?

— Не знам, сигурно някаква авария.

— Какво значи „сигурно“? — възмути се мъжът й. — Ти не попита ли където трябва?

— Не. Защо?

— Как така защо? За да знаеш какво се е случило и кога ще има ток.

— Какво значение има? Токът няма да дойде благодарение на моето питане. Нали така?

— Така е, но поне ще имаш някаква яснота. Може аварията да е толкова сериозна, че да няма ток и утре, и вдругиден. Тогава ще трябва да се вземат мерки, да се уговориш с хора, у които да нощуваш, и така нататък. И поне ще знаеш със сигурност колко време няма да можеш да използваш компютъра. Ася, не може така! Като дете си, ей богу!

Настя въздъхна обречено. Льоша, както винаги, е прав. Той винаги е прав. Той е умен, трезвомислещ, спокоен и предвидлив. Да можеше и тя да стане като него…

— Прав си, слънчице — тъжно призна тя. — Аз съм глупава и за нищо не ме бива. Но вече не мога да стана друга, затова няма да тръгна да разпитвам за аварията. Лягам си.

Чистяков отново се разсмя и на Настя й се стори, че от неговия смях дори утихва болката в ръката й.

— Лека нощ, глупачето ми. Утре сутринта ще се обадя да питам за тока.

— Защо, ако няма ток, няма ли да се върнеш?

— Че какво ще правя вкъщи без електричество? Нали компютърът няма да работи.

— Излиза, че идваш тук само заради компютъра, така ли? — подкачи го Настя.

— Естествено, че не заради теб, глупава моя. Много си ми притрябвала. Между другото, ако до сутринта не пуснат тока, провери хладилника и извади всичко, което може да се развали.

— Къде да го сложа?

— Където искаш. Например изнеси го на балкона, навън е достатъчно студено. Вземи салама в службата си, ще го изядеш за обяд.

— Това ли бяха всички указания — ехидно подхвърли тя, — или има още?

— Засега толкоз. Лягай си. Целувам те.

Настя затвори телефона и седна на пода по-удобно, като подпря гръб на дивана. Коляното много я болеше и тя не смееше да се повдигне. Но нали не можеше да остане така до сутринта, трябваше да събере сили, да стане, да приготви леглото и да си легне. А на сутринта да се събуди и да разбере, че коляното се е подуло, китката на дясната ръка е отекла, из цялата стая е разсипан сух цимент. Няма що, приятно събуждане я очаква.

Може пък да се размине? И коляното да не се подуе, и ръката да й мине. И да се окаже, че това с цимента просто й се е сторило. Нали може да се случи така? Може. Защо пък не?

А може ли на сутринта да се окаже, че няма никакъв Шегаджия и вече никой няма да убива бездомници и да заплашва Татяна? Не, това не може да стане. Жалко.

Селуянов

Наближаваше Денят на милицията. Кой знае защо, Коля обичаше този празник повече от всички други. В отдела перманентно се съвещаваха на тема: как на 10 ноември да поздравят Колобок, та на началника да му стане приятно, как в болницата при него да отидат едновременно колкото може повече служители, и при това Гордеев да не им трие сол на главата, задето целият отдел не работи, а се занимава с глупости. Освен това всички прекрасно знаеха, че Колобок не прави разлика между празничните и делничните дни и разпитва при всички случаи еднакво придирчиво. Затова при съставянето на делегацията от поздравяващи трябваше да предвидят и този тактически важен момент. В болницата трябва да отидат само онези, които имат с какво да се отчетат. При това числеността на делегацията не бива да бъде твърде малка, защото е трудно да измамиш Колобок, той веднага ще се сети, че са се явили само „отличниците“.

— Коля, ти ще оглавиш церемонията — нареди Коротков. — При теб деветимата наркомани се разкриха, в момента ти си нашият герой.

— Но не бях аз — размаха ръце Селуянов. — Аска намери извършителя. Трябва да лъжа Колобок, така ли? Ами че той ще ме попита как сме провели разработката.

— Ще излъжеш нещо, да не си малък — отсече Юрий. — Не можем да пуснем при него Аска я, при нея с Шегаджията имаме пълен провал. Нашата подполковничка миналия път си тръгна от Колобок кажи-речи разплакана, направил я е на бъз и коприва.

Тези и подобни на тях разговори се водеха вече трети ден. Всички служители обичаха Колобок и искаха да му честитят празника, но и всички до един се страхуваха от „разбора на полетите“. Впрочем „страхуваха се“ беше слабо казано. „Разбор на полетите“ се правеше ежедневно на оперативните съвещания, всички бяха свикнали с тях и ги приемаха като нещо разбиращо се от само себе си, така работеха всички служби в милицията. Но едно е да ти четат конско в кабинета в обикновен делничен ден и съвсем друго — в болницата, където отиваш с цветя, подаръци, най-добри пожелания и празнично настроение. То е като да вземаш всеки ден с мръщене и пъшкане горчиво лекарство, понеже знаеш, че това е необходимо и неизбежно, но когато ти дадат паста и в първата хапка откриеш същото горчиво лекарство, се чувстваш оскърбен и измамен. Никой не искаше да се чувства оскърбен и измамен в празничния ден. Защото е трудно да си представиш детектив, на когото всичко да му е в пълен ред при разработваните случаи. Това е невъзможно и никога не може да бъде възможно. Такава е аксиомата тук.

Селуянов изпитваше някакво дразнещо чувство — нещо като вина пред Настя Каменская. Тя търсеше своя престъпник, а намери съвсем друг, за издирването на когото щеше да се отчете той, Селуянов. Е, Николай ще се отчете, а Настя ще продължава да се мъчи със своя любител на маргинализирани хора. Той искрено искаше да помогне някак, но не знаеше как. Единственото, което можеше да направи, беше да се опита да изясни до последната подробност всичко около Шувалов. Ами ако се окаже, че той е убивал не само наркомани? Та нали има мотив, има, не е забравил той милиционерите, погубили сина му, не е забравил следователя Образцова. Или я е забравил? Не, не я е забравил, цялата вечер след арестуването му Костя Олшански го разпитва по този въпрос.

Както тичаше, Николай внезапно и рязко спря. Да, Олшански го разпитва, но нали Шувалов нищо не си е признал. Той се е съгласявал само с всичко, свързано с оръжието, но не е казал нито дума повече. Разбира се, Олшански му е задавал въпроси за следователя Образцова и за подробности около гибелта на сина му и Шувалов е отговарял на тях спокойно и обстойно, но нито веднъж не е показал, че изпитва към Татяна някакви особени чувства. Казал е точно толкова, колкото би казал всеки изгубил сина си баща на негово място.

Абсолютно очевидно е, че Виктор Петрович Шувалов е престъпник хладнокръвен и предвидлив, пресметлив и опасен. Олшански го задържа за седемдесет и два часа по подозрение в убийствата на бездомниците и изпрати оръжието за експертиза. Експертизата показа, че бездомниците не са били убити с този пистолет, и Шувалов скоро щеше да бъде освободен, тъй като законът не предвижда лишаване от свобода само заради незаконно притежание на оръжие. Именно в този момент изплува информацията на Аска за пистолета, който си купил и дянал неизвестно къде първият от убитите наркомани, а дойде и заключението от гилзогеката: следите по изстреляните гилзи, получени по време на контролната стрелба с иззетия пистолет „Ческа Збройовка“, са идентични със следите по гилзите, намерени близо до труповете на наркоманите. Делото за убийствата на наркоманите се бе водило от друг следовател, именно той издаде ново постановление за задържане на Шувалов. За още три денонощия. А после ще видим.

Сега с Виктор Петрович се занимаваше следователят Пашутин — свадлив дядка, който бе започнал да работи май едва ли не по Сталиново време, с една дума, толкова отдавна, че хората дори и не живеят толкова дълго. Пашутин яростно мразеше демократичните промени и всички адвокати, взети заедно, и потреперваше от думите „оправдателна присъда“. Не знаеше жал към престъпниците и дори май не беше способен на обикновено човешко съчувствие. Но трябваше да му се признае, че бе необикновено педантичен. Беше безполезно да се подхвърлят на Пашутин каквито и да било съмнения от рода на „а може да не е той“, такива съмнения му бяха чужди, за сметка на това можеше да му се позвъни дори посреднощ с предложения като: „А защо не пробваме да го свържем с други престъпления?“. Никой не разбираше защо Пашутин още не се е пенсионирал, но всички бяха единодушни, че при днешната ситуация още един човек няма да бъде излишен, особено квалифициран кадър като него. По-добре да е свадлив и страдащ от обвинителен уклон стар следовател, който знае наизуст и официалното законодателство, и реалната практика, отколкото млад, неопитен абсолвент, който още не умее да работи и което е най-лошото — не иска да се учи. Дали защото смята, че е достатъчно грамотен, или пък защото изобщо не възнамерява да се заседава дълго в този кабинет.

Да, Пашутин със сигурност ще сподели съображенията на Селуянов. Кой е казал, че ако един човек извършва серия престъпления, не може да извърши и друга? Защо те от самото начало си втълпиха, че престъпникът, който убива бездомниците и получи прякора Шегаджията, и престъпникът, който застрелва наркомани, са различни хора? С оръжието работите не паснаха, така ли? Ами че той може да е имал два пистолета: с единия да е гърмял по наркоманите, а с другия — по бездомниците. Успял е да скрие единия пистолет, а с втория го хванаха. Защо това да е невъзможно? Възможно е.

И с мотива се получава логично, макар и сложно, но нали Виктор Петрович Шувалов е доста сложна личност. Убива наркомани, защото заради наркотици е изгубил цялото си семейство. Един учен от университет няма допирни точки с наркотрафикантите, не знае как и къде да ги търси, освен това наркотрафикантите много приличат на всички едри бизнесмени, тоест имат охрана и система за безопасност, дори за професионален килър не е лесно да убие такъв човек, камо ли пък за кротък интелигент. А виж, изгубили остатъците от интелекта си самотни наркомани се убиват много по-лесно. И Шувалов е тръгнал именно по този път, за да даде израз на омразата си към дрогата и към всички, които са свързани с нея.

А бездомниците Виктор Петрович убива изключително за да отмъсти на следователя Образцова, по чиято вина, както смята той, е загинал неговият шестнайсетгодишен син. Умишлено я държи в страх, като оставя бележки и показва, че не е забравил Татяна и с всяко ново престъпление се приближава към нея. Последната бележка, оставена край тялото на Валентин Казарян, беше твърде красноречива. Убийствата на бездомниците са едно внимателно обмислено перфидно отмъщение — жестоко, бавно и мъчително. Именно затова е избрано друго оръжие за тези убийства и самият стил на извършването на престъпленията е принципно друг. Оттук и чуждите отпечатъци, и чуждият почерк. Шувалов разбира, че за престъпленията, насочени срещу следователя Образцова, ще заподозрат именно него, и затова взема предпазни мерки. Затова държи оръжието по-далеч от себе си. А за убийствата на наркоманите никой никога няма да го заподозре. Едва ли някой би свързал две толкова различни една от друга серии убийства. Добре го е преценил, не ще и дума.

Идеите на Селуянов допаднаха на Пашутин. Той доволно потриваше сухите си ръчички и кимаше одобрително.

— Разбрахме се — приключи разговора следователят, — аз ще се заема с обкръжението на Шувалов, особено с неговичката, тя със сигурност му е съучастница или най-малкото е в течение. А ти започвай да действаш по своите канали. Да видим какво ще излезе.

След половин час Николай вече звънеше на всички нужни телефони, търсеше необходимите хора и съгласуваше провеждането на разработка по отношение на задържания Шувалов. Първият, на когото се обади, беше Сергей Зарубин.

— Серьога, знам, че ти си най-добрият приятел на всички бездомници от Москва и областта — бодро подзе той.

— И на проститутките — добави Зарубин. — Какво искаш?

— Човек в килия. С вид на бездомник и със съответното поведение.

— Може да стане. Виж, ако ми беше поискал съдържателка на публичен дом, можеше да имам проблеми. И какво ще искаш от моя човек?

— Искам да преслуша господин Шувалов по въпроса за отношението му към бездомниците и лично към Татяна Григоревна Образцова.

— Яснооо — проточи Сергей. — Загриза те съвестта, а?

— Не се прави на много умен, когато говориш с по-възрастни — парира го Селуянов.

Зарубин

Човекът, когото Сергей Зарубин използваше за вътрешножилищни разработки във временния арест, имаше странния прякор Принтера. Модерната думичка му се беше лепнала преди три години, пръв я използва като негов прякор един млад компютърен специалист, задържан за изнасилване. Станало така, защото Принтера, който тогава се наричал просто Митка Сичов, почти на всяка реплика към него отговарял по един и същ начин:

— Дай една хилядарка за цигари.

— Аз парите не ги печатам.

— Дай една цигарка.

— Да не ги печатам случайно, и моите са малко.

— Какво дават днес по телевизията?

— Вестниците не ги печатам аз.

И така нататък. Свръхсексуалният компютърджия, който се озовал в една килия със Сичов, реагирал бързо:

— Ей, ти, печатарска машина такава, ти принтер ли си?

И прякорът му останал веднъж завинаги. Принтера беше природно интелигентен и макар че искрено обичаше пийването, не губеше ясния си ум и силната си памет. Когато се отчиташе пред Зарубин след излизането от килията, предаваше диалозите си с другите задържани почти дословно, без да изпуска или преиначава нещо, което беше особено ценно. Защото човек като него в такава ситуация е единственият източник на информация, оперативните работници ще губят време и сили, за да я проверят, и е недопустимо всичко да отиде на вятъра само защото човекът си е измислил нещо.

Минаха три дни от момента, когато Зарубин изпрати Принтера да поработи с Виктор Петрович Шувалов. Принтера излезе от килията точно на 10 ноември, Деня на милицията, и подробно разказа на Сергей историята на взаимоотношенията си с Шувалов. Картината се подреждаше, от една страна, неразбираема, а от друга — повече от подозрителна.

Добре е известно, че човек, озовал се в килия за пръв път, обикновено се стреми към общуване със събратята си по нещастие. Най-мощният двигател на човешките постъпки е информационният глад. Чувство на тревога и неизвестност го гризе, той не познава местните порядки, нужни са му съвети как да се държи със следователя, иска да знае разрешени ли са срещи и колети. Общуването му е крайно необходимо, за да се избави от потискащата неопределеност. Ако попадналият в килия си мълчи и не търси контакт, това може да се обясни с няколко причини. Може да е бил в такава ситуация, тоест да има опит и да не се нуждае от съвети и разяснения. Може наистина да му е за пръв път, но да е гледал много филми и да е чел много книги, от които си е създал твърдото убеждение, че в килията всички до един са поставени да го дебнат, затова не бива да разговаря и споделя информация с никого. Или може да се окаже, че е просто необикновено силен психически човек, който претегля като на везни последствията от недостига на информация и своето непреодолимо нежелание да общува с когото и да било — и това нежелание натежава повече, защото той умее да се бори с информационния глад.

В килията Шувалов не се отличавал с особена общителност, но не бил и мълчаливец, отговарял на въпросите, а и задавал въпроси. Но щом се появил Принтера, Виктор Петрович сякаш станал друг човек. Принтера, облечен в изразително мръсни дрипи, с лекота се вписал в познатата среда и с гордост разказвал за осемте си присъди за скитничество и дребни кражби. („Още при съветската власт лежах шест пъти, имах си стриктен режим — година в затвора, половин година на свобода, година в затвора, половин година свобода. Тия гадове взеха, че премахнаха от кодекса члена за скитничество, и сега къде може да отиде честният човек, за да укрепи здравето си, да похапва три пъти дневно, да спи на топло под одеялце и на възглавничка? Сега се налага да пооткрадвам, присъдите не са големи, точно колкото да си почина и да събера сили. Да бе, гадовете превръщат честните хора в крадци!“) Втората лакърдия, която Принтера по указание на Зарубин бе донесъл в килията, беше една сърцераздирателна история за следователя Образцова, заради която той — по нещастно стечение на обстоятелствата — влизал в затвора вече трети път.

— Е, тази жена разбира нашата душа! Рядко се срещат такива! По-рано скитосвах из Питер, там тя ме прибира на топло два пъти. Първия път нищо не каза, само ме оформи и ме прати на съд. А втория, след около три години, щом ме видя, прихна да се смее. Какво, вика, Митя, май си се уморил от скитосване, за наровете ти е домъчняло, та да си починеш? И не ми чете никакъв морал, че нали, трябва да работя, да живея като хората. Другите следователи ми направиха мазоли на ушите с нравоученията си, а Татяна Григоревна — ни дума, за две минути ме прати на съд. И виж само какъв късмет! Преместих се в Москва: тук хората са по-богати, по-често ти дават, като протегнеш ръка, и из кофите намираш по-хубави неща. И представи си — оказа се, че и тя е тук! Като ме видя, скъса се от смях. Не, представяш ли си? Размахва ръце и се кикоти. Ох, вика, Митя, няма отърваване от тебе, и на Северния полюс ще ме намериш. Светът е малък, вярно са го казали хората! Не, да знаете, Образцова е жена със златно сърце. И името ми помни, това е най-приятното. Ох, вика, Митя…

Какво би направил на мястото на Шувалов човек, който някога си е имал работа с Образцова? Естествено би подхванал разговор, първо би уточнил дали става дума за същата Образцова, която е познавал, и ако е същата, би разказал за впечатленията си от общуването с нея, би обсъдил нейните положителни и отрицателни черти, би се зарадвал, че е срещнал „колега по следовател“, както хората се радват на земляк, срещнат случайно далече от къщи. А какво би направил човек, който иска да скрие истинските си чувства, по-специално омразата си към Образцова и желанието си да й отмъсти? Правилно, би си премълчал, не би влязъл в дискусия и би се престорил, че за пръв път чува името на следователя и то нищо не му говори. Именно така постъпил Виктор Петрович, макар че на разпитите при Олшански спокойно бе отговарял на въпросите, свързани с Татяна, и изобщо не се бе преструвал, че я е забравил.

И освен това, той явно странял от Принтера. Не го заговарял по никакъв повод, отмествал поглед, за да не вижда бездомника, а на въпросите му отвръщал кратко или изобщо не отговарял.

Цялото поведение на Шувалов говореше, че той се опитва да замаскира интереса си и към бездомника — като представител на социален слой, и към следователя Образцова. Излизаше, че Виктор Петрович като нищо би могъл да се окаже автор не само на едната серия убийства, но и на другата.

Въодушевен от получената информация и направените от нея изводи, Зарубин хукна да търси Селуянов. Николай не беше на работното си място и Сергей се обади на Каменская:

— Имам новини. Ще излизаш ли някъде?

— Не, тук съм.

Гласът й беше някак приглушен, а може би просто уморен, но Сергей не обърна на това ни най-малко внимание. Един служител на милицията може да има какъв ли не глас! Животът му не е лек, то е ясно.

Докато минаваше по дългия коридор към кабинета на Каменская, Сергей за всеки случай побутна вратата, където работеше Селуянов, но тя беше заключена. И Коротков го нямаше. „Сигурно са запразнили — със завист си помисли Зарубин, — нали е Денят на милицията. Само аз още търча като глупак“.

Виж, Настя си беше в кабинета. Въпреки сгъстяващия се здрач, в кабинета й не беше запалена лампа.

— Защо седиш на тъмно, Павловна? — радостно се развика Сергей. — Честит ти светъл празник, подполковничке, желая ти всичко най-приятно.

— Благодаря, Серьоженка — вяло отвърна тя, — и на теб честит.

— А къде са всички? Половин ден не мога да намеря Селуянов. Сигурно вече празнуват? Без теб?

— Не празнуват. Тъщата на Коротков почина. Коля отиде с него, да помогне там и… нали знаеш. Останалите, които не са по задачи, отидоха в болницата при Гордеев, да му честитят.

— А ти защо не отиде? — учуди се Зарубин.

— Нали някой трябва да остане. Какво ново ми носиш? — Настя Павловна, имам все по-силни подозрения, че си намерила убиеца не само за случая на Селуянов, а и за своя. Направих килийна разработка на Шувалов и по всичко личи, че той е убивал и бездомниците. Разбираш ли, моят човек…

— По-кротко, Серьожа — тихо каза тя, — не е той.

— Какво? — не повярва Зарубин.

— Казвам, че не е Шувалов.

— Защо? Ти само чуй какво ми разказа моят човек…

— Не, ги ме чуй.

Тя запали настолната лампа и едва тогава Сергей видя листа на бюрото пред нея. Настя побутна листа към него.

— Прочети това.

Той се наведе, за да вижда по-добре, но пак нищо не разбра. Буквите бяха латински, но думите явно не бяха английски, а Зарубин не знаеше друг чужд език.

Come sta, cara sgnora?

Той недоумяващо вдигна глава.

— Какво е това?

— „Как сте, скъпа синьора?“ На италиански.

— Ха! Какво общо има тук италианският, не разбирам? Каква е тази бележка?

— Това, Серьожа, е четвърти труп. Намерили са го преди един час. А това е ксерокопие от бележката, приложена към покойника. Така че Шувалов няма никакво отношение към тези убийства.

— Но защо е на италиански? Какви са тия изгъзици?

— Защото, Серьожа, аз знам добре италиански и имах глупостта да кажа това в телевизионното предаване. Всичко това се върши не срещу Татяна. Насочено е срещу мен.

— И таз добра! — подсвирна Зарубин. — Ти пък какво си му сторила? Защо се е заял с теб? И изобщо имаш ли някаква представа кой е той?

Настя мълчаливо сви рамене и изведнъж беззвучно се разплака.

Синът на убиеца

С една дума, тръгнах да изпълнявам дълга си в казармата. Провървя ми, и то много. Първо, не ме изпратиха на война, макар че имаше такава вероятност. Второ, командирът на танковата дивизия, в която „отбивах военната служба“, се оказа собственик на разкошна породиста котка, с която изобщо не знаеше как да се държи. Такива неща се случват често, виждал съм с очите си: на човек, който никога в живота си не е имал домашен любимец, подаряват коте или пък той прибира някое бездомно — няма значение как се появява котето, важното е, че човекът може моментално да се привърже към него от все сърце, а как да се грижи за питомеца си — не са го научили и всеки път, щом му се стори, че създанието е болно, изпада в паника, граничеща с припадък.

Та така, идва комдивът11 в нашата част и почва да наказва наляво и надясно. Офицерите се щурат, побелели от ужас, и съскат срещу нас да си правим сметката. Аз още бях заек, с жълто около устата, за пръв път виждах такова нещо, затова откровено се облещих и питам:

— Защо комдивът е толкова свиреп? Винаги ли е такъв?

И ми обясняват, че невинаги, а само когато котката му боледува. И ми разправят сърцераздирателната история как синът на нашия комдив, офицер подводничар, преди половин година подарил на баща си двумесечно коте с приложено родословно дърво, дълго три километра. А след няколко дни загинал при изпълнение на служебния си дълг. Нашият комдив бил разведен, нямал семейство, освен този син, който отдавна живеел отделно, и ето че сега останал само с тази котка, която била последният му спомен от неговия загинал син. Ясно е, че ако синът му бил донесъл някоя книга или писалка, комдивът е щял да трепери над тази вещ, защото нали, последен подарък все пак. А то — котка, живо същество, страда, когато го споходи някоя болежка. Е, викам си, голяма неприятност си има този човек, породистите котки са нежни същества, един микроб да вдишат от въздуха — и ето ти ги болни. Инак са здравички, имат добра наследственост, но никакъв имунитет, защото ги развъждат като парникови цветя, за най-дребното нещо тичат при ветеринаря и тъпчат горкото животно с лекарства, затова организмът му не е приучен да се бори с никакви болести. По принцип това котенце на комдива е нормално да боледува веднъж на две-три седмици. Аз си знам, че това не са сериозни и опасни болести, а някои дори са нормални прояви, но тъй като комдивът не знае това, животът му се превръща във верига от страдания и страхове. Аз не се присмивам над това, напротив, изпитвам съчувствие, защото щом стопанинът страда заедно с котката си, значи я обича, а за мен това е по-важно от дипломата на академика или званието на героя.

В онзи момент и през ум не ми минаха користни мисли, просто от сърце ми дожаля за комдива, а и за котката се разтревожих: тоя човек от неопитност ще погуби невинното създание. И казах на когото трябваше, че ако другарят генерал желае, мога да го консултирам относно грижите за любимото животно. Безжичният телефон, както знаем, работи по-бързо от обикновения, особено когато не искаш да те наказват за щяло и нещяло, така че буквално на следващия ден ме извикаха и ме пратиха да видя писанката.

След месец станах пръв приятел на нашия комдив — е, то се знае, не в прекия смисъл, защото нали, той е генерал, а аз съм никой, заек в казармата, а в смисъл че той намери човек, който обича любимата му котка също толкова, колкото той самият. За един месец аз му изнесох пълен курс лекции за грижите за Филя (според родословието си тя се казваше Фелиция Тагердаун Леке Блю, но това не можеш да го изговориш и за сто години). Научих го правилно да я сресва, да й почиства ушичките и да й промива очичките, направих му разписание за храненето през седмицата и му съставих тридневна диета в случай на заболяване: един вариант при повръщане и диария, друг — само при повръщане, и трети — при диария. Но нашият генерал така и не можа да се научи на две неща: да дава таблетки и да изучава повръщаното на Филя, с цел да определи причините на заболяването. Повърнеше ли Филя (а това се случваше най-малко два пъти седмично), комдивът изпадаше в такъв ужас, че не го биваше за нищо, камо ли да преценява повръщаното.

С една дума, генералът вече не можеше без мен и двете години служба минаха тихо и спокойно. През тези две години аз най-внимателно наблюдавах Филя, изучавах особеностите на породата. Е, и естествено бях „участъков лекар“ на всички дивизионни котки, които ми носеха съпругите и децата на офицерите.

Когато се върнах вкъщи след казармата, аз удържах поредното настъпление на татенцето на тема „ти трябва да учиш в институт и да станеш най-добрият в професията си“. Армейският живот ме беше научил на достойно поведение и коректност спрямо старшите командири дори ако те бяха абсолютно неправи, затова моята вродена учтивост ми стигна не за седмица, както беше по-рано, а все пак за цели три месеца. Безусловно бях съгласен, че трябва да бъда най-добър в професията си, но разбирах това така: щом се захващаш да правиш нещо, прави го от сърце и съвестно. Именно такова отношение проявявах в грижите си за котките и бях готов да го правя до края на живота си. Татенцето обаче имаше предвид да стана прочут учен фелинолог, а това никак не се вписваше в рамките на моите житейски позиции. Нямах намерение да селектирам нови породи и да изобретявам нови свръхмощни лекарства, аз исках да помагам и да облекчавам страданията на котките, които се бяха оказали ненужни никому и за които нямаше кой да се погрижи. Три месеца отбивах атаките на татенцето, като старателно си подбирах изразите и измислях нови и нови аргументи. Накрая разбрах, че не ме чува и моите доводи не го интересуват, неговата цел е да поддържа семейната традиция и да ме направи достоен за предците му. И тогава престанах да си меря думите и да сдържам тона си.

Позволих си това само един път, но този един път се оказа достатъчен, та татенцето да ми се махне от главата. Вероятно съм бил доста убедителен.