Шепотът на розите

Глава 14

Когато уискито опари безмилостно неопитното му гърло, Морган изохка от болка. Няколко мига не можеше нито да диша, нито да преглъща. В залата беше влязла Сабрина, неузнаваема като горска нимфа.

Розовата й пола беше нарязана на безброй ивици и в сравнение с нея даже одеждата на Алуин изглеждаше скромна. Беше захвърлила фустите, кринолина и дългите долни гащи и всяка бодра крачка разкриваше кремавите й, невероятно дълги бедра.

Краката й бяха боси, а косата — разпусната по раменете. Гъстите къдрици падаха свободно по гърба, само на челото бяха прихванати с копринена панделка, украсена с рози, които подозрително напомняха за цветята, които доскоро красяха деколтето на роклята й. Лицето й не беше напудрено; розовината на бузите й беше истинска. Само нацупената устичка беше яркочервена.

Морган впи жаден поглед в устните й. С тях можеше да направи толкова много неща. Нежни неща. Прекрасни неща. Слабините му отново се събудиха за живот и запулсираха тревожно.

Фъргъс му наля още уиски и очичките му засвяткаха доволно.

— Пийни си, момче. Имам чувството, че тази нощ те чакат неприятности.

Без да изпуска Сабрина от очи, Морган изпразни чашата. Уискито протегна огнените си пръсти към стомаха му и образува пламтящо езеро.

Сабрина напредваше спокойно между вцепенените танцьори, като от време на време спираше да се засмее дяволито в някое смаяно лице. Тя прекоси смълчаната зала и се приближи до масата на Морган. Хълбоците й описаха подкана, стара като света. Морган забеляза с ъгълчето на окото си как Алуин се намести в скута на Фъргъс.

Сабрина сърдечно целуна Фъргъс по сивата брада, седна на пейката и се обърна към Морган.

— Нима леглото беше твърде студено за вкуса ти, Морган Макдонъл? — Тя хвърли бърз поглед към Алуин. Очевидно беше разбрала, че съперницата й се е преместила от Морган към Фъргъс. — Вероятно си потърсил малко топлина тук?

Морган стисна чашата си с две ръце и ноктите му одраскаха глината. Понижи глас дотолкова, че даже Фъргъс трябваше да се протегне, за да го чуе.

— Внимавай какво говориш, момиче. Моите хора смятат, че споделяме леглото, и аз предпочитам да не ги разубеждавам. Е, защо не си в стаята си?

Сините й очи се разшириха от смайване.

— Не знаех, че стаята ми е килия. Или кафез. Пленница ли съм в тази къща, Морган? Или домашно кученце? — Тя му подаде китките си. — Защо не ме вържеш?

Думите и жестът извикаха в сърцето му езически образи, варварски, но не по-малко еротични. Морган бутна ръцете й обратно в скута и се опита да не забелязва твърде дразнещите крака и изкусителното V от събрано кадифе между бедрата.

Постара се да скрие треперенето на гласа си зад сериозност:

— Това не е поведението, което господарят на клана очаква от съпругата си.

— О! Цял живот имах поведение, което се очакваше от мен — и какво ми донесе това? То няма да ми помогне да се забавлявам като невъзпитаните момиченца тук. — Морган се ужаси, когато тя се наведе към него и загриза крайчето на ухото му с острите си зъбчета. — Твоите хора не са и наполовина толкова глупави, за каквито ги мислиш, Морган Макдонъл. Ако един ден решиш да споделиш леглото ми, ще си имаш достатъчно работа и няма да ти остане време да се цупиш.

Преди Морган да се е отърсил от ужаса, Сабрина стана и се отдалечи грациозно. Недоволни от мълчанието на господаря си, мъжете от клана постепенно напуснаха масата му.

Сабрина плесна с ръце, за да привлече вниманието им, макар че отдавна го беше завладяла.

— Искам да вдигна тост. — Тя грабна една чаша и я вдигна високо във въздуха. — За новото ми семейство! За Макдонълови!

Мъжете я подкрепиха с ликуващи викове, макар и малко несигурни. Колкото и да се бояха от гнева на господаря си, Макдонълови не можеха да устоят на такъв тост. Когато Фъргъс предложи на Морган още уиски, той взе бутилката от ръцете му. Изпи остатъка на един дъх и изтри уста с опакото на ръката си.

Сабрина поднесе чашата към устните си. Силният алкохол превърна гласа й в дрезгав алт и извика сълзи в очите й.

— Обещах на Фъргъс да го науча на нова песен и в противоречие с онова, в което може би вярва господарят ви, ние, Камерънови, държим на обещанията си. — Тя запляска с ръце и затропа с крака в завладяващ ритъм.

Ентусиазмът й зарази присъстващите. Момчето с барабана погледна несигурно към Морган, но в следващия миг пое такта. Още ръце и крака подеха ритъма, запляскаха и затропаха и залата затрепери.

Сабрина извиси ясния си глас:

— Сабрина! — изрева Морган.

Бутилката с уиски се счупи в ръката му. Той изтърси кехлибарените парченца стъкло, сякаш бяха листа от роза. Момчето с барабана се скри под масата. Пляскащите ръце спряха насред движенията.

— Пак ли меланхолия? — пошепна Сабрина, но не посмя да каже нищо повече, защото Морган скочи и отиде при нея.

Целта на тазвечерната й постъпка беше да изтръгне реакция от него, но хищническият поглед, с който я удостои, й напомни, че не бива да дърпа дявола за опашката. Твърде късно. Дяволът беше прегладнял и нищо не можеше да го спре.

Мъжете, които бяха наставали, бързо се разделиха, за да му сторят път. Сабрина искаше да издържи, но краката й бяха на друго мнение. Тя се отдръпна назад, докато се опря в ръба на една маса. Морган застана пред нея в целия си грамаден ръст. В първия ужасяващ миг тя се запита дали пък няма да престъпи клетвата си и да я набие пред всички.

Тя разтърси косите си и събра целия си инат.

— Надявам се, че скромната ми песничка не те е разсърдила. Мислех, че ще се почувстваш почетен от тези хвалби към… — Гневното смръщване на съпруга й я лиши от дар слово. Зъбите й здраво захапаха долната устна.

— Към издръжливостта на Макдонълови? Към смелостта им? — предложи той.

Хвана я за ръката и я помилва с подигравателна нежност, която направи докосването брутално. Тънката линия около устата му й напомни, че съществуват много по-страшни наказания от връзването на ръцете.

Тя се принуди да отмести поглед от широкия му гръден кош.

— Това е само песен. Не исках да обидя никого.

Той я пусна, но облекчената въздишка спря в гърлото й, когато ръката му се плъзна под косата на тила й.

— Никого не си обидила. — Пръстите му се заровиха в гъстите кичури. — Само се уплаших, че би могла да повярваш, че авторът на песничката е искал да ни поласкае. Би ли желала частна демонстрация?

Връхчетата на пръстите му намериха трепкащите нерви по кожата на главата й. Сабрина отметна глава назад и се наслади на приятното усещане.

— Не, благодаря. Вярвам ти и така.

Могъщото тяло на Морган не позволяваше на хората в залата да видят какво става между тях.

— Тогава публична? — Коварният тон на гласа му й подсказа, че е избързала, отишла е твърде далече и че той има желание, воля и способности да й докаже славата си.

Все пак не беше подготвена за шока, когато ръката му се плъзна в блузата й и намери голата й гръд. Той размачка меката закръгленост с дланта си, докато палецът му кръжеше около чувствителното връхче. Тялото на Сабрина реагира със смайваща бързина. А триумфалното му изражение й подсказа, че той го беше забелязал.

Коварството му беше по-страшно от всички глупави номера, които й беше погаждал като момче. Безличното докосване нарани не само тялото й, но и най-дълбоките, най-нежните тайни на сърцето й.

Сабрина вложи в думите си цялата наранена гордост, която години наред беше потискала:

— Както желаеш, Морган Макдонъл. От човек като теб не може да се очаква друго.

— Тогава няма да те разочаровам.

Без да покаже дори искрица разкаяние, той извади ръка от деколтето й, преплете пръсти с нейните и я изведе бързо от залата като всеки нормален съпруг, пожелал да прекара известно време насаме със съпругата си. Сабрина хвърли безпомощен поглед назад и откри Ев, която гледаше след тях с доволна усмивка.

Сабрина устоя на изкушението да влачи крака като упорито дете, докато Морган я водеше устремно по тъмните коридори на Макдонъл Касъл.

Ала не устоя да не го подразни.

— Това не е ли твърде цивилизовано за твоя вкус? Няма ли да ме метнеш на рамо или да ме повлечеш за косите?

Той спря така рязко, че тя се удари в гърба му. Морган се обърна и горещият му дъх опари кожата й. Сабрина се учуди, че къдриците й не бяха опърлени.

— Не ме предизвиквай — изсъска той през здраво стиснатите си зъби.

Тя го подуши и изохка театрално.

— Ти си пил. — В гласа й имаше горчиво обвинение.

— Жена като теб е в състояние да накара даже монах да се пропие.

— Но ти не си монах.

Дълбокото му ръмжене я накара да настръхне.

— Не, но живея като монах. И трябва да кажа, че вече ми писна, по дяволите!

Той я повлече отново след себе си и забави ход едва когато тя се спъна в купчина мазилка и щеше да падне, ако не я беше хванал в последния миг. Когато завиха зад един тъмен ъгъл, Сабрина позна задънения ходник, в който беше попаднала първия ден след пристигането си в Макдонъл Касъл.

Тесните прозорци бяха заковани с дъски, въпреки това през дупките влизаха снежинки и блещукаха в студения въздух. Поривите на вятъра развяваха износените стенни килими, а счупеното огледало показа мрачните им отражения.

Морган остави Сабрина насред коридора и закрачи към огледалото.

— Проклятие! Бях готов да се закълна, че там има врата.

Очевидно прибързаното им бягство щеше да завърши в нищото. Сабрина се закиска истерично и напразно се опита да скрие смеха си в шепа.

Ала като видя израза на лицето му, смехът й секна.

— За теб всичко това е само шега, нали? Рушащият се замък на дедите ми, жалкият ми клан. Шега е и жалката песничка, създадена от човек, който е искал да постави Макдонълови на мястото им. Да ги положи в красивите ти Камерънови крачета.

Гневът не беше толкова страшен като другото чувство, което откри в погледа му. Да не би да го беше наранила? Но тя нямаше необходимите средства, за да го стори.

— Значи си решила тази нощ да паднеш до нашето ниво? — попита глухо той. — Затова ли си се нагласила като… като…? — Явно не намери думи да продължи.

— Като уличница? — помогна му великодушно тя. — Но нали ти предпочиташ именно този тип жени?

— Алуин се промъкна зад мен! — изрева той.

— Колко пъти се е промъквала зад теб по този начин, откакто сме женени?

На устните му заигра усмивка и гласът му омекна.

— Ревнуваш ли, хлапенце? По-добре си мълчи, защото наистина ще повярвам, че си засегната.

— Опазил ме бог!

Страстната й реакция го поля със студен душ. Той наклони глава и я погледна по-внимателно.

Треперейки под погледа му, Сабрина изведнъж разбра колко студено беше в коридора. Досега не беше съзнавала колко топлина и осигуряват долните дрехи. Без фустите си се чувстваше гола, беззащитна срещу ледения вятър и жадните погледи на Морган. Когато погледът му се плъзна към краката й, тя отново усети познатото опарване и връхчетата на гърдите й щръкнаха ла да се защити, тя скръсти ръце пред гърдите.

Морган се отдръпна назад и лицето му помрачня още повече.

— Какво би казала майка ти, ако те види в това одеяние?

— Като че някой се интересува от мен, по дяволите! — изсъска вбесено тя.

Морган беше колкото провокиран, толкова и възхитен от страстта, която беше скрита в крехкото й тяло. Сабрина развя нарязаната си пола.

— Аз не съм майка ми! Не мога да се държа като нея! Не понасям да бъда учтива с глупаци! Така и не можах да разбера какъв е смисълът да украсявам чаршафите с дребни бродирани цветенца, след като никой няма да ги види. А като си представя, че седя в салон, пълен с изискани дами, които си говорят за шев и гледане на деца, съм готова да се разкрещя.

Тя прибра полата си и мина покрай него. Морган затвори за миг очи и вдъхна дълбоко аромата на разпуснатата й коса Той го улучи по-точно от уискито и го накара да загуби равновесие.

— Проклетите рози — прошепна едва чуто той.

— Рози! — Сабрина се хвана за думата, като че й беше подхвърлил спасително въже. — Точно така! Мама донесе розите си от Англия. Родословното им дърво е по-старо дори от това на Пъгсли. Засади храстите по точно определен план и ако само един от тях посмее да протегне тръните си към слънцето, мама тича и хоп! — с ножицата. — Сабрина щракна с пръсти. — Тя просто им реже главите!

Морган усети в сърцето си странна тежест. Очите на Сабрина святкаха. На лицето й грееше усмивка. Същото изражение като онази вечер, когато за първи път бе видяла Макдонъл Касъл, същото изражение, което беше завладяло сърцето му още докато бяха деца.

Шотландският й акцент се засили, възпитанието на Елизабет беше заличено и гласът й зазвуча със свой тон.

— Аз обичам дивите рози, които забиват острите си бодли в роклята ми и ме драскат до кръв. Обичам, когато на някой пуст хълм видя дребна жълта розичка. Тогава се катеря, докато остана без дъх. А щом стигна до върха и открия между скалите розовия храст, изпитвам възхищение към упоритостта, с която се е задържал върху каменистата почва.

Тя стисна в юмрук плаща на Морган и го раздруса.

— Дивите рози са прекрасни и освен това са свободни. Ако искаш да ги имаш, трябва да си готов да пролееш кръвта си. Те не цъфтят затворени. — Тя сведе глава и опря чело на гърдите му. Гласът й се снижи до шепот. — Аз съм като тях, Морган. Не мога да прекарам живота си в златен кафез само за да ти се харесвам.

Новата Сабрина му харесваше повече, отколкото му се искаше. Харесваше му, че бе дръзнала да се облече като проститутка, защото не изглеждаше като такава. Даже боса, с разбъркани, нападали по лицето коси, с ярко начервени устни, тя беше истинска дама, както някога, едва шестгодишна. Чистотата й надделяваше над всичко плътско. Даже неговата мъжка, егоистична воля за притежание не можеше да я разруши.

Той отмахна от челото й една тежка къдрица.

— Сабрина?

— Да, Морган?

— Открай време си ужасно бъбрива.

Когато Морган сложи ръка на рамото й и я обърна към огледалото, Сабрина се разтрепери. Мътният блясък на очите му пресуши гърлото й. Ароматът на уиски от устата му се смеси със свежестта й и я обгърна в замайващ облак. Топлото му тяло я пазеше от студения вятър. Сабрина трябваше да събере цялата си сила, за да не капитулира и да не падне на гърдите му. Телата им се отразяваха слети в мътното стъкло.

— Няма нужда да бъдеш нещо друго, освен самата себе си, Сабрина. Такава, каквато си, омагьосваш всеки мъж. — Той помилва бузата й с опакото на ръката и гласът му подрезгавя от вълнение. — Там, където аз съм тъмен, ти си бяла. — Тя му позволи да плъзне ръце по гладката й шия, да разголи раменете и да стигне опасно близо до твърдите връхчета на гърдите й. Милувката беше невероятно изкусителна. — Гладка, където аз съм грапав. Мека… — Косата скри лицето му, когато се наведе, внимателно притисна ръка към горещите й слабини и опря хълбоци в задните й части. — Мека, където аз съм твърд…

Сабрина усети коравото доказателство за твърдението му и шумно пое въздух. Отметна глава назад и се остави на целувките му. Устните на Морган се плъзнаха по шията й с пърхаща нежност. Тя продължаваше да се взира в непознатата жена в огледалото — похотлива твар с влажни, жадно отворени устни, притисната към могъщото тяло на мъжа, който държеше сърцето й в силните си ръце.

Погледите им се срещнаха в огледалото. Това ли е изпитвала и Алуин? — запита се неволно Сабрина. Дали и другите жени, които Морган беше целувал, бяха изпитвали същото?

Тогава си спомни. Спомни си толкова точно, че усети миризмата на топлия джинджифилов сладкиш. Младият Морган Макдонъл седеше на трикрако столче в кухнята на Камерън. Зачервено момиче, едва навършило петнайсет години, седеше срещу него и го целуваше страстно. Сабрина надникна в кухнята, обърна се рязко и избяга, без някой от двамата да я забележи. Този и следващия ден пропусна вечерята, защото не можеше да погледне слугинчето, без да си развали апетита.

Морган я притисна към слабините си; в дрезгавия му стон звънна триумф. Сабрина изпадна в паника. Дали той искаше да осъществи съпружеските си права или просто да прибави към списъка си ново завоевание? Тя нямаше да понесе, ако той прибавеше девствеността й към многото други трофеи на колана си.

Сабрина потисна ужасения си вик и се скова в прегръдката му. Вече не й беше трудно да устои на изкусителния натиск на пръстите му. Морган веднага усети промяната. Вдигна глава, ръката му спря насред движението. Тя видя в огледалото как очите му потъмняха и добиха изражение, което при всеки друг мъж би означавало престъпване на клетвата.

Преди да е успяла да измисли някакво извинение, да произнесе молба или лъжа, Морган я обърна рязко и притисна гърба й в огледалото.

Святкащите му очи отново й напомниха за момчето, в което се беше влюбила.

— Какво ти стана, момиче? Да не се уплаши, че ще си открадна миг удоволствие? Защо се отдръпна от мен? Защото не понасяш мръсните пръсти на Макдонъл да се докосват до фината ти Камерънова кожа!

Сабрина се опита да скрие разголените си гърди.

— Морган, моля те…

— За какво ме молиш? Да не те омърсявам с недостойните си милувки? Или и ти правиш онова, в което Камерънови са такива майстори? Изправят пред нас нещо невероятно красиво и точно в момента, когато съберем смелост да посегнем към него, го отдръпват!

Сабрина загуби ума и дума. „Невероятно красиво“? Как смееше да й се подиграва точно в този момент? В сърцето на Морган бушуваше битка: разумът и самообладанието се бореха срещу прастарото варварско наследство. Сабрина извърна глава, защото не искаше той да види страха й. Някога я нараняваше с жестокостта си, но сега можеше да я унищожи.

Морган я сграбчи за раменете.

— Мразиш ме още откакто ме видя за първи път, нали, момиче? Може би е време да ти дам истински основания за тази омраза.

Несправедливостта му я улучи болезнено и я накара да сложи край на продължилото тринадесет години мълчание. Тя прибра косата си на тила, без да я е грижа, че се разгалваше пред погледа му.

— Никога не съм те мразила! Аз те обожавах! Обожавах прахта под наглите ти крака!

В продължение на няколко безкрайни секунди в коридора се чуваше само шепотът на снежинките. Морган бе замръзнал на мястото си, неспособен да откъсне поглед от влажния блясък в очите й. Сълзи, прозря постепенно той. Сълзите, които беше чакал цял живот. Учудващи сълзи, които нависнаха по ресниците й като течни диаманти и се стекоха по бледите бузи. Накрая бе престъпила клетвата си. Това красиво момиче плачеше за него. За него, Морган Макдонъл, негодния син на един безсъвестен негодник.

Морган помилва бузата на Сабрина с треперещи пръсти и попи топлата влага. Тя потръпна под докосването му. Устните й затрепериха, върхът на носа се зачерви. Морган никога не я беше виждал толкова красива. Една едра сълза кацна на върха на показалеца му и той я поднесе към устните си, вкуси солената топлина. После отстъпи крачка назад, победен от вкуса на смелостта й. И най-страшният неприятел не би посмял да сложи в ръцете му такова оръжие.

Когато ехото от страстното й признание отекна в ушите й, Сабрина бе обзета от ужас. Тя притисна ръка към устата си, сякаш можеше да спре думите. Но вече беше късно. Лицето на Морган се озари от сияеща усмивка, смес от момчешко учудване и триумф.

— Проклет да съм… — изпъшка той. — Кой би помислил…?

Сабрина изтри мокрите си бузи и зачака подигравателен смях и хапеща ирония.

Ала той се усмихваше замислено.

— Не мога да повярвам! Кой би помислил?

Сабрина примигна, питайки се дали пък Морган не беше по-пиян, отколкото изглеждаше. Блясъкът на очите му я заслепи.

Тя продължаваше да стои като вкаменена, когато той се обърна и се отдалечи по коридора, поклащайки русата си глава. Предупреждението на Ев отекна в главата й.

„Не му дарявай сърцето си, момиче. Защото ще ти го връща парче по парче, докато се задавиш.“

Сабрина се обърна към огледалото.

— О, божичко! — прошепна съкрушено тя. — Какво направих?