Шепотът на розите

Глава 29

Лицето на Морган беше като на статуя от полиран мрамор. Чертите му бяха неземно красиви и нищо не намекваше, че са способни на човешка усмивка или намръщване.

Сабрина искаше да го мрази, искаше да се отвращава от доверчиво сгушената до него висока и дългокрака красавица. Но нали тя му желаеше точно това: жена, която да ходи навсякъде с него, която да танцува и да му даде всичко, на което тя не беше способна.

Въпреки това Сабрина не можеше да откъсне поглед от двойката. Копнежът, който бе изпълнил цялото й същество, стегна гърлото й и тя едва поемаше въздух. Когато я видя, Морган смръщи чело, но може би това беше само играта на светлини и сенки, която играеха свещите. Оркестърът отново засвири и Морган изведе партньорката си на танцовата площадка за красив менует.

Морган безмълвно се проклинаше за глупостта си. Трябваше да напусне Лондон още преди седмица. Изпълняваше сложните въртения и фигури на танца с безупречна грация, а неподвижното му лице скриваше обърканите чувства и мисли по-добре от всяка маска. Постъпи глупаво, като допусна Раналд да го убеди да останат още една вечер, след като дори отчаяните молби на Елизабет Камерън не бяха намерили отклик в сърцето му.

Съзнаваше, че гостите наблюдаваха с интерес и него, и Сабрина. Естествено беше да очакват продължение на скандала.

Морган не беше очаквал да намери Сабрина като принцеса на трона си сред веселата суетня на бала. Той рискува бърз поглед към нея и сърцето му се изпълни с гордостта на собственик. Неговата принцеса. В проста бяла рокля, със скръстени ръце и красиво сплетени коси тя беше като невинното малко момиче от миналото, което с готовност и без задни мисли му бе предложило любовта си. Но тя вече не беше някогашното малко момиче. Тя беше жена, неговата жена и позата й издаваше колко ранима беше в момента.

Той се насили да съсредоточи вниманието си върху танца и й обърна гръб. Защо не бяха заминали още преди седмица? Наистина, трябваше му доста време, докато убеди Дугъл, че се отказва окончателно от отговорността за дъщеря му. Оттогава носеше в себе си горчивия спомен за нещастния, изпълнен с обвинение поглед на Елизабет.

— Под вашата перфектна учтивост е скрита дива страст, милорд — изрече тихо партньорката му, затрепка с дългите си мигли под обсипаната с бисери маска и понижи гласа си до изкусителен шепот: — Може би трябваше да останем в жилището ми и да отпразнуваме вечерта в усамотение…

Морган беше дошъл на бала с намерението през тази последна нощ в Лондон да се забавлява като истински Макдонъл. Беше получил безброй покани, но бе избрал тази млада, овдовяла контеса, защото русите й коси и елегантната, дългокрака фигура бяха най-доброто противодействие на спомена за тъмната, тайнствена красота на Сабрина.

Той отказваше да погледне на тази своя стъпка като на изневяра. Още утре сутринта Сабрина щеше да постави подписа си върху официален документ и бракът им не просто щеше да приключи, а щеше да бъде заличен, сякаш не бе съществувал.

Той поднесе пръстите на партньорката си към студените си устни.

— Боя се, че имате право, милейди. Направих голяма грешка, като дойдох тук.

Той я хвана за лакътя, за да я поведе към вратата, изпращайки по дяволите предателя Раналд, когато менуетът отзвуча и оркестърът засвири прастара мелодия от Шотландия.

Морган затвори очи. Много скоро престана да чува цивилизованите звуци на арфата и виолата, а само горчиво-сладката смес от гайда и тромпет. Ев и мъжете от клана се носеха в ритъма на танца в един друг, в един чужд свят. Той отвори бързо очи и видя Раналд, който се промъкваше зад оркестъра. Много скоро разбра защо братовчед му беше помолил за тази необикновена песен.

Няколко танцьори се опитаха да намерят подходящи стъпки, но не постигнаха успех. Повечето се отправиха към бюфета. Макар да знаеше, че прави грешка, Морган се обърна да види за последен път законната си съпруга.

Тя гледаше унесено танцьорите и той откри на лицето й не очакваното ожесточение, а меланхоличния копнеж на детето, видяло съкровище, което никога няма да притежава.

Той измърмори някакво извинение пред обърканата контеса, прекоси почти празната танцова площадка под любопитните погледи на гостите и предложи ръката си на Сабрина.

Присъстващите зяпнаха смаяно, когато високият му глас отекна в залата:

— Желаете ли да танцувате с мен, милейди?

Сабрина погледна втренчено една точка на височината на хълбока му и прехапа долната си устна. Немаскираното лице разкриваше ясно чувствата й. Несигурност по отношение на онова, което той очакваше от нея. Страх, че това беше поредната му жестока шега. И предпазлива надежда, че беше станало чудо.

Морган спря да диша. Той не смееше да се надява на нищо.

Изведнъж Сабрина тръсна решително глава. Какво я е грижа за подигравките на гостите! Тя го погледна с доверие и сложи ръка върху неговата. Очите й заблестяха с нова светлина.

— За мен е чест, сър.

Гостите проследиха със затаен дъх как той се наведе към нея, вдигна я и я сложи като дете на гърдите см.

Сабрина обви с ръка мускулестата му шия, поддаде се на изкушението и потърка буза в топлата, добре позната кожа. След злополуката за първи път усещаше такъв прилив на живот.

Малкото танцьори се оттеглиха, когато Морган застана в центъра на танцовата площадка със Сабрина на ръце, опрял буза върху дебелата й плитка. Двамата изпълниха нов и в същото време прастар танц, по-стар от древната балада за любовта и загубата. По-стар от гръмотевицата, която внезапно удари покрива на балната зала.

Музиката замлъкна. Сабрина отвори очи, видя устата на Морган съвсем близо до лицето си и неволно отвори устни. Преди той да се е отзовал на поканата й, рязък мъжки глас разкъса тишината в залата.

— Веднага я пуснете! Нямате ли скрупули? Може би шотландските варвари се отнасят по такъв начин с дамите, но ние, англичаните, сме цивилизовани и не търпим подобни шокиращи представления!

Сабрина не знаеше да се смее ли или да плаче, когато на пътя им внезапно се изпречи Филип Маркъм. Морган си спести усилието да го смачка като досадна муха, защото изведнъж връхлетя Раналд.

— Варвари ли? — излая злобно той. — Варвари? Как, по дяволите, се осмелявате да наричате водача на клана Макдонъл варварин? Той се изкриви, докато стана най-цивилизованият човек в цял Лондон! Сега ще ти покажа кой е варварин, жалко конте!

Филип примигна стреснато. Все пак вродената самоувереност и възмущението устояха на атаката на маскирания дявол.

— Кой ви е пуснал тук? — попита той с остатъците от авторитета си. — Знае ли някой дали този мъж притежава покана?

Присъстващите отговориха на въпроса с вдигане на раменете. Повечето извърнаха глави. Никой не предложи да претърси войнствения чужденец.

Раналд смъкна маската от лицето си и перуката от главата и зае поза за бой.

— Виждаш ли тези юмруци? — попита подигравателно той. — Това е достатъчна покана да размажат надутата ти физиономия.

Когато циганската красота на Раналд се разкри пред очите им в пълния си блясък, зрителите шумно поеха въздух, а няколко от дамите бяха готови да припаднат.

Сабрина отпусна безпомощно ръце, когато Морган изрева оглушително:

— Дяволите да ме вземат! Както е вярно, че аз стоя тук и дишам, така е вярно, че ти си Натаниел Маклауд! Нат, ти, коварни негоднико! Казаха ми, че си мъртъв!

Раналд отпусна юмруци и гордо изпъчи гърди.

— Ти знаеш, стари приятелю, необходимо е повече от едно падане от каретата, за да унищожи един варварин шотландец.

С театрално хълцане, при което Коломбина щеше да побледнее от завист, Енид се хвърли към чужденеца.

— О, скъпи съпруже! Ти си жив!

Неспособни да понесат това ново вълнение, две от присъстващите дами паднаха в прегръдките на партньорите си. Сабрина огледа скритом актьорите и веднага й стана ясно, че тази драматична сцена е била планирана от двамата негодници.

— Но тя не може да бъде ваша жена — заяви с плачлив глас Филип. — Аз вече купих сватбената рокля. Аз ще се оженя за нея.

— Друг път ще се ожениш. — Раналд го цапна съвсем леко, но двама-трима мъже побързаха да се притекат на помощ на заплашения и в залата се възцари хаос.

Когато една кристална чаша прелетя съвсем близо до главата й, Сабрина се притисна към Морган. Той скри лицето й на гърдите си и я понесе през множеството, без да се тревожи от бъркотията.

— Няма ли да помогнеш на Раналд? — опита се да надвика шума и сърдито издуха дантеленото шалче, което влизаше в устата й.

— Той няма нужда от помощ — отговори спокойно Морган. Тя се надигна и видя над рамото му как Раналд удари главите на двама кавалери една в друга и двамата се строполиха безпомощни на пода. Гледката беше толкова комична, че Сабрина не можа да удържи смеха си. Раналд току-що й бе показал нагледно, че можеше да се справи и сам.

Дребен млад мъж се хвърли към Морган, опитвайки се да спаси дамата. Сабрина грабна една бутилка от бюфета, покрай който тъкмо минаваха, и цапна нещастното момче по главата, след което учтиво се извини.

— Тази постъпка е чест за клана Макдонъл — похвали я Морган. Щом се озоваха в едно сравнително спокойно ъгълче в близост до входната врата, той я пусна на пода и изкриви лице в неустоима момчешка гримаса. — Имам чувството, че съм попаднал в схватка между Грантови и Чишолмови. Какво ще кажеш?

Две жени профучаха покрай тях като фурии. Напудрените им лица бяха разкривени от гняв, ноктите готови да се забият в следващото мъжко лице.

— О, не знам — отвърна Сабрина, замаяна от близостта му и от последните събития. — Според мен Грантови са малко по-цивилизовани.

Той я погледна в лицето и изражението му стана сериозно. Ръцете му продължаваха да я подкрепят, докосваха гърдите й и когато палците му потърсиха връхчетата им, тя изохка задавено. В този миг зад тях прозвуча гневен рев. Двамата се обърнаха и проследиха как Енид и Раналд задъхано си пробиха път през навалицата, за да стигнат до тях.

— По дяволите — изсъска Морган. — Мислех, че имаме малко повече време.

Ала ордата преследвачи напредваше неумолимо. Морган остави внимателно Сабрина върху близката маса, обърна се и рязко разтвори двукрилата входна врата.

По небето се стрелкаха светкавици, търкаляха се гръмотевици. В залата нахлу мощен вятър, който угаси лампите и потопи голямото помещение в мрак.

Заобиколена от проклятията и крясъците на възбуденото множество, Сабрина се сгуши трепереща на масата, питайки се дали Морган наистина я бе изоставил окончателно.

Не стана нужда да чака дълго отговора.

Заедно с поривите на вятъра до нея достигна замайващата миризма на бор и сандалово дърво и две силни, добре познати ръце я притиснаха закрилнически към широката, мускулеста гръд.

Устните на Морган завладяха нейните в целувка, която в миг разпали страстта й. Езикът му нахлу устремно в топлата й уста и остави след себе си огнена диря. Пламъкът проникна до най-интимните кътчета на тялото й и я разтрепери.

В тази целувка беше вложено всичко, което той беше в състояние да й предложи. Всяко докосване на ръцете му, всято потръпване на езика бяха доказателство, че той бе откраднал завинаги сърцето и душата й и никога нямаше да й ги върне.

Когато най-сетне я пусна, Сабрина изхленчи тихо и се опита да си поеме въздух. Усети милувката му в косите си и го потърси с ръка, но той вече беше изчезнал. От гърлото й се изтръгна тежка въздишка и тя най-сетне осъзна, че стои върху собствените си крака.

Потресена, тя се залови за стената и бавно се свлече на пода. Докосна треперещите си устни с два пръста и се запита дали тази целувка беше обещание или окончателно сбогуване.

Късно през нощта Сабрина седеше на инвалидния си стол на терасата. В градската къща на семейство Белмонт цареше тишина. Вуйчо Уили се бе оттеглил в библиотеката с бутилка портвайн, а леля Хонора лежеше в леглото си с мокра кърпа на челото.

Сабрина никога нямаше да забрави слисаните лица на двамата, когато окървавеният и разрошен Филип Маркъм заяви, че дъщеря им е изчезнала безследно от бала с върналия се от света на мъртвите свой съпруг. Сабрина неволно се възхити на самообладанието им. Те благодариха на нещастния млад мъж за усилията да спаси момичето им, скриха се в недостъпните си покои и предоставиха на Сабрина да се погрижи за развълнуваните прислужници.

Тя отметна глава назад и се вгледа в нощното небе. Черните облаци, които идваха от запад, препречваха пътя на лунната светлина. Връхчетата на грижливо подрязаните лаврови дръвчета се люлееха като пияни от силната буря.

Преди Морган да се появи отново в живота й, при буря като тази Сабрина бързаше да се скрие страхливо в леглото си. Днес стихията беше добре дошла за нея — твърде дълго беше потискала копнежа си да я преживее отново.

Тя неволно се засмя, когато тлъста дъждовна капка падна на върха на носа й. Дъждът бързо се усилваше. Тежките капки удряха безмилостно тънката й нощница и кожата й се вледени. Вместо да повика за помощ, тя още по-силно наклони глава назад и остави пречистващата вода да се стича свободно по лицето и шията чак до гърдите й.

При следващата светкавица го видя. Фигурата му се открояваше в черния мрак като на златна дива котка. Вместо фрак носеше прост панталон и отворена на врата риза с цвят на слонова кост. Вятърът развяваше дългата му коса. Отхвърлил оковите на цивилизацията, той беше отново диво, опасно същество, хищник в света на лесната плячка.

Въздухът помежду им заскърца от напрежение и Сабрина бе обзета от замайваща радост.

Морган не си направи труда да се занимава с инвалидния стол. Просто я вдигна на ръце, отнесе я в стаята й и я положи върху мекото легло.

— Столът ми — възпротиви се слабо тя. — Може да ръждяса.

— Не мисли за него — отвърна той и затвори вратата, за да изключи бушуващата навън буря. Вятърът носеше дъжда към дебелите оловни стъкла на прозорците и правеше затвореното малко помещение толкова по-уютно и топло.

Докато Морган разпалваше угасналия огън в камината, Сабрина опита да си помогне срещу внезапно появилата се плахост с подигравки.

— Вече би трябвало да знаеш, че не е прилично млада дама да посреща господин в стаята си.

Той се обърна и я погледна втренчено.

— Даже когато става въпрос за законната съпруга?

Законна съпруга. Собственическият тон, с който бяха произнесени тези думи, изпрати топла вълна по тялото й.

Морган знаеше, че идването му тук е една от многото грешки, които беше допуснал, откакто сключи брак с дъщерята на Дугъл Камерън. Но с всяка плаха усмивка, с всяко нервно навлажняване на устните тя сигнализираше интерес, ако не и копнеж.

Законна съпруга. Според намерението на господа тези думи трябваше да бъдат свещени и вечни за двама им. Свещени като библията, която се подаваше под възглавницата й.

Уплашена не от него, а от себе си, Сабрина се сгуши във възглавницата, когато Морган застана до леглото й.

— Не мога — пошепна тя и нещастно извърна глава.

Той приседна на края на леглото, обхвана брадичката й и внимателно обърна лицето й към своето.

— Каквото и да ни донесе утрешният ден — изрече нежно той, — тази нощ все още си моя жена.

Най-после сълзите, които толкова дълго беше потискала, си пробиха път навън.

— Ти не ме разбираш! Аз не съм достойна за теб. Аз вече не съм истинска жена. Не знам какво да правя. Не мога да те направя щастлив, както заслужаваш.

Морган покри бузите й с целувки, изпи сълзите й и заяви с нежна усмивка:

— Виж, момиче, вече имах достатъчно възможности да се уверя, че си истинска жена. Можеш да ме направиш щастлив по още много начини, за които дори не подозираш.

Сладката топлина на устата му се прехвърли към шията и ключицата, после към дръзко вирнатите връхчета на гърдите й. Той помилва едното с устни, после го засмука с такава сила, че тя простена и тялото й се разтърси от силни тръпки.

Сабрина се вкопчи като удавница в гъстата му коса и той я погледна с потъмнели от желание очи.

— Веднага ще съблека тази мокра нощница. Не искам да настинеш.

Сабрина съзнаваше, че такава опасност не съществува. Той измъкна нощницата през главата й и тя настръхна, когато остана пред него съвсем гола. Никога преди това не се беше чувствала толкова безпомощна. Този мъж можеше да прави с нея, каквото си иска. Все още е мой съпруг, така че няма нищо незаконно, опита се да се успокои тя. Въпреки това не можеше да се отърве от чувството, че онова, което двамата щяха да извършат тази нощ в къщата на вуйчо й, беше забранено и опасно.

Той я целуваше все по-страстно, но не правеше нищо повече. Беше нежен, изпълнен с любов и мек. Устата му милваше устните й, езикът му очерта контурите им, след което навлезе в кадифено меката й уста. Тя се загуби в бурята на целувката и умолително вдигна голото си тяло срещу неговото.

Зъбите му нежно загризаха меката кожа на шията й.

— О, небеса! — прошепна в косата й той. — Винаги съм знаел, че Камерънови ще ме доведат до гибел.

Той се плъзна по нея, целуна гърдите й, плоския корем и малката бенка на десния й хълбок. Сиянието на огъня превръщаше косата му в разтопено злато, докато неумолимо продължаваше надолу.

— Недей! — изплака задавено тя.

Морган разтревожено вдигна глава. Нима е толкова жестока, че да не го допусне до себе си в такъв момент? Ако го направи, това ще е краят. Можеше да си поиграе на тиран, но преди да свали дрехите и заедно с тях гордостта си, за да я принуди да му се отдаде, щеше да я напусне завинаги.

— Недей — повтори тихо тя, вдигна го към себе си, обхвана раменете му и го настани по гръб във възглавниците.

Морган я погледна намръщено. Не му харесваше мисълта, че тя ще поеме юздите в своите малки ръце.

— Моля те — пошепна нежно тя.

Макар да не го поглеждаше, лекото треперене на ръцете й му показа, че онова, което възнамеряваше да направи с него, е изключително важно за нея. Може би това беше най-големият подарък, който той беше в състояние да й направи. Без да се противи повече, той се отпусна във възглавниците и се предаде изцяло във властта й.

Никога преди това не беше позволявал на жена да го съблича, дори когато беше дете. Надигна се, когато тя измъкна ризата през главата му и щастливо спря да диша, когато меките й ръце обхванаха лицето му. Тя го целуна и приглади косата му назад.

Сънливостта, която го бе обзела при нежните й докосвания, отстъпи място на дива възбуда, когато устата й се плъзна като горещ пламък по шията към гърдите му.

Сабрина усети как мускулите на корема му се напрегнаха под милувките й, чу дълбокото, сладостно ръмжене, когато езикът й заигра с късите руси косъмчета между пъпа и колана на панталона. Водена от инстинкта си, просто прехапа с острите си малки зъбки месинговото копче. Морган й се отблагодари с гърлен стон.

Хълбоците му се стремяха към устата й.

— Имаш ли представа какво ми причиняваш? — изпъшка той.

— Мисля, че имам — отговори тя и отхапа и второто копче на панталона му. Шевовете заплашваха всеки миг да се пръснат, платът се опъна заплашително над издутата му мъжественост.

— Ще убия проклетия шивач — изръмжа Морган и рухна с дрезгав стон във възглавниците, когато последното копче се скъса шумно и възбуденият му член щръкна пред лицето на Сабрина в цялата си изкусителна свобода.

Той зарови ръце в разкошните й къдрици и я принуди да вдигне глава към лицето му. В очите му имаше блясък, който почти я ослепи.

Бог е създал това великолепно мъжко същество само за да му се насладя, каза си възхитено Сабрина.

— Ще позволиш ли?

Морган очевидно беше очаквал точно тези думи, защото веднага я пусна.

— Как бих могъл да отхвърля толкова учтиво изразена молба?

— Затвори очи и си представи, че съм Цирцея — заповяда с усмивка тя. — Ако не се покориш на волята ми, ще те превърна в свиня.

С измамен жест на покорство той скръсти ръце зад главата си. Пламенният му поглед обаче обещаваше сладко отмъщение.

— Никой не бива да твърди, че Морган Макдонъл не знае как достойно да се покори пред съдбата си.

Сладкото господство на Сабрина беше много по-прекрасно отмъщение от онова, което беше сънувал през самотните си нощи. Когато горещата й уста се сключи внимателно около члена му, той простена задавено и потъна в морето на насладата. Стисна здраво зъби, докато главата му безпомощно се мяташе настрани. Усилията на Сабрина му позволиха да хвърли поглед в небесното царство, екстазът се разля по тялото му като бурна река.

Сабрина също простена. Най-сетне имаше свободата да дари Морган с цялата любов, която изпитваше към него. Наслаждаваше се на вкуса му и тържествуваше, че има достатъчно сили да му достави такава радост. За първи път от падането си насам се почувства жива и силна и любовта й към Морган пламна още по-буйно, защото тъкмо той й бе дал тази сила. Той беше нейният прекрасен златен жребец и в тази минута й стана ясно, че никога не беше искала да го опитоми. Точно обратното, искаше да го направи още по-див, отколкото и без това беше.

Морган изруга. Беше стигнал до границите на онова, което един мъж можеше да понесе. С плавно движение, от което дъхът на Сабрина спря, той се обърна заедно с нея, притисна я върху дюшека и помилва устните й с пръстите си така внимателно, като че искаше да запомни завинаги формата и мекотата им.

Напрегнатото му лице издаваше парещо желание.

— Не мога да чакам повече. Ти ме докара почти до лудост.

Топлите му пръсти се мушнаха между краката й и той простена отново, усетил, че тя беше готова за него, влажна и набъбнала. В погледа й имаше страст, но и страх, затова той си заповяда да бъде предпазлив и проникна бавно и постепенно в нея.

Езикът му се плъзна по контурите на устните й и той я изпълни цялата с последен мощен тласък. Завладя тялото и сърцето й. Сабрина беше забравила колко сладостно беше това усещане. Тя нададе дрезгав вик и жадно го пое още по-дълбоко в себе си.

— Принцеса — пошепна в ухото й той. — Искам да те покваря. Да те глезя. Да изпълнявам всяко твое желание.

И направи точно това. Направи я недостъпна за докосването на всеки друг мъж. Разглези я с целувки. Сливането на телата им изпълни най-голямото й желание. Дори когато тя застена и се уви около него с ръце и крака, това не му беше достатъчно. Палецът му неумолимо милваше набъбналата пъпка на любовта между кадифено меките гънки, докато я доведе до ръба на лудостта.

Замаяна от наслада, Сабрина се стремеше към него с цялото си същество. Сакатите й крака се събудиха за нов, прекрасен живот. Уви ги около хълбоците му, опря пети в коравия му задник и го допусна до самия център на женствеността си.

Морган имаше само няколко секунди на разположение, за да се наслади на триумфа си, преди пулсирането на горещата й плът и проточеният вик да го накарат окончателно да загуби самообладание. Той се заби с последни сили дълбоко в нея и даде воля на страстта си. Добре, че отекналият навън гръм беше достатъчно силен да заглуши освобождаващия му вик.

Морган седеше напълно облечен на ръба на леглото, взираше се в спящата Сабрина и плъзгаше ръка по голия й гръб, възхитен от прозрачната мекота на кожата й. В мътната светлина на идващия ден тялото й блещукаше примамливо и ръката му неволно се плъзна още по-надолу. Сабрина промърмори нещо и зарови лице във възглавницата.

Той изкриви уста в усмивка. С разрошена коса и завита само до хълбоците, тя приличаше не толкова на принцеса, колкото на дама от арабски харем след бурна нощ със своя султан.

Ръката се спусна чак до прасците, за да изследва с лек натиск силата на мускулите. Никога нямаше да забрави великия миг, когато тя бе обвила крака около хълбоците му.

Да, момичето ще проходи, каза си доволно той. И заслугата за това е негова. Усмивката му заприлича на похотливо хилене. Макар че избраният от него път беше еднозначно погрешен. Трябваше да се сети, че има много по-ефективен и преди всичко безкрайно по-приятен начин да раздвижи кръвта и събуди жизнеността й.

Някъде в къщата часовник удари пет. По-добре да си отиде, преди да са се събудили слугите. Не можеше да се очаква, че нещастните Белмонтови ще понесат още един шотландски варварин да прояви интерес към жена от семейството. Освен това трябваше да уведоми Дугъл и Елизабет, че е решил да остане в Лондон и да се бори за жена си.

Ала когато помилва пищните къдрици на Сабрина, в душата му покълнаха нови съмнения. Веднъж вече тя му бе поверила тялото си, а той не беше съумял да я опази. Само той беше виновен за сакатите й крака. Сигурно щеше да мине много време, докато тя отново го удостоеше с доверието си.

Той въздъхна и я зави с одеялото. Когато стана, за да натика смачканата риза в панталона си, откри на пода интересен предмет.

Библията на Сабрина беше паднала от леглото. Морган се наведе да я вдигне и когато тънките страници се отвориха, той видя между тях сухо букетче.

Попипа нежно сухите цветчета на родната тинтява и пръстите му затрепериха. Макар че го бе отблъснала и прогонила, сърцето не й беше позволило да стори същото с тези жалки цветове. Вместо да ги захвърли, тя ги бе прибрала грижливо между страниците на библията си, както бе сторила и със сърцето си.

Морган предпазливо пъхна клончето тинтява в джоба на ризата си, близо до сърцето си, и прибра библията под възглавницата. В тялото му се надигна възбуда. Преди да се върне в тази къща, трябваше да свърши няколко много важни неща.

Когато излезе през градинската портичка, небето на изток вече изсветляваше и над мокрите от нощния дъжд улици се кълбеше тънка утринна мъгла.

Морган беше толкова потънал в плановете си, че едва не се спъна в окъсаното същество, което се изпречи на пътя му.

— Имате ли половин пени за мен, милорд?

Мъжът смръщи чело. Беше малко рано за просяците, но изтънялата, мокра наметка на човека насреща му го накара да предположи, че беднякът не е имал подслон срещу бурята. Със спомена за времената, когато самият той беше гладувал и мръзнал, Морган измъкна кесията си. Искаше да извади само шепа пените, но после пусна в шепата на просяка цялата кесия, обзет от желанието да предаде на някого част от щастието и надеждата си.

— Надявам се, че ще се зарадваш на съдържанието й.

— Благодаря ви, милорд — извика подире му просякът. — Кълна се, че никога няма да ви забравя.

Морган забрави случката след няколко метра. Мислите му бяха устремени към бъдещето, вместо, както досега, към миналото.

За първи път от месеци насам Сабрина се събуди с усмивка. Светлината на ранното утро падаше необезпокоявано през вратата към терасата. Тя се протегна сладостно и се зарадва на леката болка в мускулите. Отново се почувства както преди, когато се будеше под лъчите на слънцето и виждаше пред себе си хиляди прекрасни възможности.

Несъзнателно тя повдигна крака под леката завивка, погледна към края на леглото и се зарадва на плавното движение. Защо не опита да се държи като здрава жена? Защо просто не преметне крака през ръба на леглото и не стъпи на пода?

Тя навлече изсъхналата нощница, отметна завивката и преметна крака през ръба на леглото. На челото й избиха ситни капчици пот, тя стисна здраво устни, премести се още малко с помощта на ръцете и пръстите на краката й най-сетне се докоснаха до гладкото полирано дърво. Изтегли се към края на леглото и най-после целите й стъпала стъпиха на пода.

Сабрина пое дълбоко въздух и премести тежестта си от матрака върху стъпалата, докато наистина се изправи на краката си. Тя стоеше — но не се помръдваше. От доста време успяваше да се задържи на краката си, но не правеше стъпки.

Без да обръща внимание на треперещите си прасци, тя премести напред първо единия, после и другия си крак. Пръстите й трескаво се притискаха към паркета в отчаяно усилие да запазят равновесие.

В сърцето й се надигна бурна радост. Бе успяла да се отдалечи съвсем малко от леглото си, но бе постигнала тази цел съвсем сама. Беше направила две стъпки. Морган сигурно щеше да припадне, ако се хвърлеше на гърдите му както някога като дете. При тази мисъл и се зави свят, тя се залюля и при падането се залови за шнура на звънеца.

Тя дръпна шнура с две ръце и извика заповеднически:

— Беатрис! Беа, ела веднага! Побързай, момиче!

Със сплетени коси, още по нощница, младата прислужница се втурна задъхано в стаята й.

— О, мис, какво се случи? Наранихте ли се? Паднахте ли?

Сабрина вече бе успяла да се изтегли до леглото.

— Естествено, че паднах. Не е ли великолепно? С нетърпение чакам да падна отново.

И точно това се случи. Тя пусна таблата на леглото, залюля се наляво, после надясно и когато Беа посегна да я хване, двете се изтърколиха на пода.

Смехът на Сабрина бе тъй заразителен, че и Беа се закиска.

— Искате ли да събудя господарите? — попита зарадвано тя. — Знам, че ще се радват да ви видят.

При мисълта какво беше причинила на леля си и вуйчо си през последните месеци Сабрина изпита срам.

— Може би по-късно — отговори с наведена глава тя. — Преди това трябва да направиш нещо друго за мен. Моля те, кажи на Теди да ме чака с каретата на градинската портичка.

Беа кимна и хукна към вратата.

— О, Беа!

— Какво има, мис?

Сабрина изкриви лице в закачлива усмивка.

— Умирам от глад. Моля те, донеси ми закуската!

След около час Сабрина подаде глава от прозорчето на каретата и извика:

— Моля ви, Теди, побързайте! Сигурен ли сте, че имате верния адрес? Не могат ли конете да препускат малко по-бързо?

— Разбира се, че имаме адреса на графа, мис, и конете препускат, колкото могат — прозвуча измъченият отговор. — На последното кръстовище за малко не смазахме онзи мил джентълмен.

„Милият джентълмен“ бе размахал юмрук подире им и бе изразил на висок глас съмненията си в уменията на кочияша. Сабрина обаче подскачаше неспокойно на седалката, сякаш можеше да накара конете да летят. Вятърът изтръгна няколко къдрички от небрежно забодения кок. Дъждът беше почистил лондонските улици и въздухът ухаеше на свежест.

За Сабрина целият свят, дори окъсаният просяк, клекнал пред къщата на Морган, беше прекрасен и изпълнен с надежда.

Каретата спря пред скромна дървена къща. Сабрина беше толкова възбудена, че едва не размаза носа на слисания Теди, когато отвори вратичката на каретата.

— Инвалидният стол, Теди! Аз ще държа вратата, а вие го донесете.

Когато Теди отиде да отвърже стола, привързан отзад на каретата, Сабрина си каза с усмивка, че много скоро вече няма да се нуждае от услугите му.

Макар че вече не издържаше, тази мисъл извика в очите й особен блясък.

Преди Теди да се е върнал със стола, вратата на къщата се отвори и на прага застанаха мъж и жена. До ушите й достигнаха весело бъбрене и висок мъжки смях. Когато жената се обърна, шалът се плъзна от главата й и разкри гъста кестенява коса със сребърни нишки.

Сабрина падна тежко на седалката.

Зад двамата се появи още един мъж. Дяволски красив, леко разрошен великан с небръсната брадичка и две редици ослепително бели зъби. Брадатият го удари по гърба и се обърна да си върви. Но само след една крачка спря, извади от джоба си пълна кесия и я хвърли в ръцете на великана.

Сабрина проследи с изумен поглед родителите си, които вървяха с леки стъпки по улицата. Морган остана още малко на прага, като ухилено подхвърляше тежката кесия в ръцете си, сякаш искаше да провери колко монети съдържа. После си влезе и шумно затръшна вратата след себе си.

Трийсет сребърника.

Тази грозна мисъл се появи в главата й заедно със спомена за страстните думи на Морган в подземието на Камерън Мейнър. Тогава страстта му нямаше нищо общо с нея.

„Те са всичко, което имам. Всичко, което съм. Готов съм да направя всичко за тях.“

Заради сънародниците си той бе встъпил в романтична връзка с дъщерята на Дугъл Камерън и имаше право да се радва на щедрото заплащане. Сега кланът му беше малко по-заможен от преди.

Сабрина си спомни двойката, която бе зърнала на оживената търговска улица, спомни си и чувството, че някой я следеше. Дали през тези месеци родителите й бяха присъствали отдалеч в живота на дъщеря си? Всяко падане, всеки гневен изблик, всяка злобна дума? За да не захълца истерично, тя притисна ръка към устата си.

Дали това беше цялата сума за услугата на Морган или всяко от посещенията му се заплащаше отделно? Колко струваше нежната усмивка? Целувките? Ами последната нощ? Явно тримата бяха отпразнували събитието. Може би Морган им бе описал в подробности случилото се през нощта? Изведнъж споменът за топлите му устни върху кожата й загорча като пелин и тя затвори измъчено очи.

Съзнанието за претърпяното унижение изгори гърлото й.

Баща й беше готов на всичко за нея.

А Морган беше готов на всичко за своя клан.

Даже Ев щеше да одобри злокобната хитрост и неумолимата логика на този дяволски план.

След тежка борба с инвалидния стол Теди се появи на вратичката със зачервено лице. Сабрина погледна с безкрайно отвращение злокобното съоръжение, купено с парите на баща й, и го намрази дори по-силно от хората, които я бяха измамили.

— Отнесете го обратно — заповяда тихо тя. Бедният момък я погледна слисано.

— Но, мис, нали току-що казахте…

— Няма значение какво съм казала. Махнете това чудовище. Не искам да го виждам никога вече.

Тя затръшна вратичката на каретата. След известно време Теди погледна предпазливо през прозорчето и попита:

— Къде отиваме, мис?

— Връщаме се — отговори тя, загледана в някаква точка пред себе си. — Върнете ме у дома.