Глава 30

Само след час родителите на Сабрина се появиха в къщата на Хановър Скуеър, изпълнени с радостно очакване. Съкрушената Беа ги отведе в утринния салон, където Сабрина седеше зад красивото писалище на леля си. Дугъл и Елизабет се втурнаха сияещи към детето си, разтреперани от вълнение.

— Милата ми!

— Ето я най-после моята принцеса! Толкова ни липсваше!

Сабрина хладно им поднесе бузата си за целувка, сякаш се бяха разделили само преди час. Камерънови размениха многозначителни погледи. Спокойствието на Сабрина беше само номер!

След като си размениха няколко учтивости — как са братята, как напредва пролетната сеитба в Камерън, — баща й се покашля и си наложи сериозно изражение. Извади от джоба си сгънат лист хартия и й го подаде.

— Мисля, че не е нужно да ти казвам защо дойдохме, Сабрина. Най-после получих документите за анулиране.

— Винаги ли трае толкова дълго, когато трябва да се анулира един брак? — попита рязко Сабрина.

Родителите й се спогледаха виновно и промърмориха нещо за „съмнения“ и „необикновени обстоятелства“.

— Но вече ги имаме — заяви енергично баща й и разгъна листа с величествен жест. — Трябва само да подпишеш под съдийския печат и ще се освободиш завинаги от онзи ужасен Макдонъл.

Той размаха документа пред носа на Сабрина, уверен, че тя ще откаже.

Сабрина изтръгна хартията от ръката му и я разгъна върху писалището. Майка й я погледна уплашено. Дугъл промърмори нещо неразбрано и Сабрина усети, че беше само на косъм от признанието. Без да си прави труда да прочете грамотата, тя потопи перото в мастилницата и написа името си под служебния печат, избягвайки всякакви завъртулки. Посипа подписа си с пясък, изтърси го в кошчето и го върна на баща си.

— Свършихме и тази работа. Можем ли най-сетне да тръгваме?

— Да тръгваме ли? — попита неразбиращо баща й и стисна хартията с такава сила, сякаш се готвеше да я разкъса. — Но къде, за бога?

Елизабет извади дантелената кърпичка от джоба си и на лицето й се изписа безнадеждност.

— Искам да си ида в къщи — заяви твърдо Сабрина. — Моят дом е в Камерън. Вещите ми са готови и чакат в коридора.

— Както желаеш, момичето ми — отговори бащата. — Щом искаш да си идеш у дома, тръгваме веднага. — Той се обърна, сякаш не понасяше повече да я гледа, и се отдалечи с тежките стъпка на мъж, остарял с десет години.

— Татко — извика подире му Сабрина и протегна ръце. — Трябва да ме отнесеш до каретата. Нима си забравил, че не мога да ходя?

* * *

Същия следобед, точно в два часа, Морган Макдонъл изкачи стълбището към градския дом на семейство Белмонт, едва крепейки в ръцете си огромен букет парникови рози. Беше събрал цялото си самообладание, за да не дойде по-рано, но имаше усещането, че толкова важен повод изисква известна официалност.

Той почука настойчиво. Отвори му не икономът, а млада прислужница с луничаво лице и разплакани очи. Момичето беше толкова заето с мъката си, че изобщо не се учуди на прекрасния букет.

— Веднага ще повикам нейна светлост, сър. — Беа обърса носа си с престилката и го придружи във вестибюла. — Моля за прошка, сър, сигурно изглеждам ужасно. По-рано бях готова да направя всичко, за да се отърва от нея, но сега, когато тя наистина си отиде… — Тя захълца задавено.

В ден като този Морган не искаше никой да страда.

— Успокой се, момиче. Не виждам причина да се вълнуваш така. Сигурен съм, че мис Енид често ще гостува в дома си, например за Коледа и Великден. Трябва да се радваш, че съпругът й възкръсна от мъртвите. Детето има нужда от баща.

— Аз също се радвам за мис Енид, сър. Говорех за младата мис.

— За младата мис? — повтори Морган обзет от мрачно предчувствие, и спря като закован.

Слугинята продължи напред.

— Да, сър. За мис Сабрина.

Морган изпусна розите, втурна се след нея и я сграбчи за раменете. Обърна я към себе си и претърси обляното в сълзи лице за истината, която всъщност не искаше да узнае.

— Сабрина? Сабрина е заминала? Кога? Къде?

Беа заплака още по-силно, уплашена от този грамаден мъж.

— Родителите й дойдоха да я вземат. Отведоха я в Шотландия.

Без да иска, Морган я разтърси.

— Кога? Кога заминаха?

— Преди няколко часа. Мисля, че тръгнаха точно в десет.

В душата му се бореха противоречиви чувства. Объркване. Гняв. Отчаяние. Още един от номерата на Камерънови. Но чий беше този път? На Дугъл или на Сабрина?

Без да обръща повече внимание на плачещото момиче, той се втурна към вратата и по пътя си стъпка розите.

Загрузка...