Глава 23

— C’est magnifique! — извика французинът и целуна връхчетата на пръстите си.

Морган изпръхтя и се потърси като расов жребец. Дребният шивач подскачаше възбудено около него и спираше само за да опипа поредната част от тялото, предизвикана възхищението му. Пъгсли прекъсна дрямката си и изръмжа срещу нахалника. Дребният мъж се ухили дръзко на клиента си.

— Quelle bete jolie!

— Какво каза? — попита Морган и погледна мрачно Дугъл. — Да го убия ли?

— Каза, че си красив звяр, и бих предпочел да не го убиваш — отвърна сухо Дугъл, настанен удобно в кресло до прозореца. — Или поне да изчакаш, докато ни поднесе сметката за услугите си. Чувал съм, че взема дяволски скъпо.

Раналд също целуна връхчетата на пръстите си и подигравателно се ухили на Морган.

— Не се дръж грубо с малкия шивач, Морган. Според мен ти е хвърлил око.

От седмица насам музикалният салон на Камерън Мейнър беше превърнат в шивалня. Топове фин вълнен плат и коприна бяха струпани по ъглите. Група помощник-шивачи следяха сцената и се подхилваха, но не смееха да се намесят.

Когато шивачът сложи в устата си кутийката с карфиците и изчезна зад гърба му, Морган си изкриви врата, защо не искаше да остави без наблюдение дребосъка с подозрителната перука. Най-лошите му опасения се потвърдиха, когато усети силно убождане в задните си части. Дръпна плаща си и дребният мъж отхвръкна настрана.

— Не бъди толкова плах, Морган — укори го Раналд. — Виждал съм те да хвърляш полата и в не толкова спешни случаи.

— Но не за такъв като него! — Морган погледна сърдито известния шивач, който триеше запотеното си чело. Дугъл избухна в смях, защото шивачът изплю няколко карфици и заговори гневно на френски. Лицето му почервеня застрашително. Той размаха юмрук и тропна с крак. Морган го изгледа с новосъбудило се уважение, защото не беше очаквал подобен изблик от дребната фигурка.

Обвинителната реч завърши на английски.

— Аз идва отдалеч, от Париж. Нали трябва измери ваши мерки. Оставете мен работи.

Очевидно загрижен, че дребосъкът ще получи удар, Дугъл дипломатично сложи ръка на рамото му. Хвърли предупредителен поглед към Морган и изведе шивача от салона, като му говореше успокоително на френски.

Морган се почувства като последен глупак и намести дрехата си с цялото достойнство, на което беше способен в такъв миг.

Раналд веднага престана да се смее.

— Не се обезкуражавай, Морган. Спомни си какво ти каза дамата Камерън. Бедното момиче ще загине без теб. Длъжен си да му помогнеш.

Никой от двамата не видя как Дугъл извъртя очи към небето. Един ден зет му неизбежно щеше да научи истината и тогава не се знаеше какво щеше да направи. Дугъл всеки ден се питаше дали тогава трябва да го помоли за прошка или още отсега да търси божията подкрепа.

* * *

— Не, Морган. Не тази вилица. Другата.

Морган отдръпна ръката си, като че блестящото сребро го бе опарило.

— От дясната страна, до салфетката.

Гласът на Елизабет отекна като камбанен звън в бучащия му череп. Тя никога не повишаваше тон, не губеше търпение, колкото и глупаво да беше поведението му. Понякога му се искаше да му се разкрещи и да му издърпа ушите. Знаеше, че й създава много ядове.

Морган зарови в сребърните прибори, потръпвайки при всяко прозвънване в неумолимата тишина. Когато най-сетне намери подходящата вилица за дребничките стриди, влязлата слугиня вдигна чинията му. Вместо нея сложи пред него голяма чиния за супа, която ухаеше изкусително на месо. Той вдигна чинията към устните си и се приготви да изпие силния бульон наведнъж.

— Морган! Трябва да се научиш да използваш лъжицата.

Той остави чинията и няколко капки опръскаха дантелите на ризата му. Брайън и Алекс го зяпаха любопитно от другия край на масата. Дугъл се изкашля остро и братята побързаха да забият носове в собствените си чинии. Спретнатата прислужничка се изкиска в престилката си. А Раналд намигна на братовчед си и шумно изпи супата си от чинията.

Крехката сребърна лъжица беше най-неподходящият прибор за ядене на супа. Едва преглътнал два пъти, лошото момиче отново се появи и му взе чинията. Стомахът му се сви от глад.

Появи се табла с агнешко, печени картофи и хляб с масло. Решен най-сетне да се нахрани, Морган извади камата от колана на ушитите си по мярка бричове и се насочи към таблата.

Елизабет сложи ръка пред хляба.

— По време на ядене забрави за камата, Морган. Колко пъти трябва да ти го кажа, за да го запомниш?

Лицето му почервеня предателски.

— Не съм гладен — промърмори той и стана от масата.

Когато се обърна да си върви, тъща му протегна лебедовата си шия, която често му се искаше да пречупи със силните си ръце. Морган се обърна и я удостои с кратък поклон, който му донесе признателно кимване.

След като братовчед му излезе, Раналд каза важно:

— Радвам се, че не е гладен, защото аз умирам от глад. — Той сложи голяма порция месо в чинията си и продължи: — Не знам защо гледаше така мрачно. Според мен напредва много бързо. Обзалагам се, че ще стане съвършеният джентълмен.

* * *

Минаха две седмици, докато Морган откри у себе си изискан талант, с който със сигурност щеше да бъде забелязан. Без да обръща внимание на бледия господин, който седеше пред него на чембалото, той склони глава и изслуша със затаен дъх ангелския Бахов менует, изпълнен с голямо майсторство. Ръката му пое крехката десница на Елизабет и двамата се завъртяха по свободната повърхност в средата на музикалния салон.

Вродената елегантност на движенията му помогна, пък и сложните стъпки на менуета не се различаваха кой знае колко от онези, които му бяха необходими в двубой с меч или за избягване на куршуми.

Докато телата им леко се докосваха, Морган затвори очи и вдъхна дълбоко аромата на рози, който струеше от фризираната й коса. Споменът за страстни нощи го улучи дълбоко в слабините, ала когато отново отвори очи, не видя гарвановочерни къдрици и сапфирено-сини очи, а кестенява коса със сребърни нишки и съчувстващ зелен поглед. Той се спъна, но безупречните танцови стъпки на Елизабет веднага го върнаха в ритъм.

Двамата се разделиха. Морган вдигна внимателно ръката й, докато тя се въртеше с шумолящи копринени поли.

— Дугъл уреди в Лондон да имаш на разположение секретар — каза тя.

— Сабрина искаше да ме научи да чета и пиша, но винаги си намирахме друга работа й… — Морган замлъкна стреснато, осъзнал с кого говореше, и я погледна виновно.

На устните й цъфтеше многозначителна усмивка.

— Мога да си представя…

Двамата се срещнаха отново в средата на танцовата площадка. Когато ръката му се сключи около стегнатата в корсет талия, Морган се усмихна. Изпитваше необичайна радост, че можеше да докосва жена по този начин, да я ухажва с вродената си грация.

— Горя от нетърпение да направя същото със Сабрина — промълви той и изведнъж пое остро дъх. Досега не бе помислил, че никога няма да може да танцува менует със Сабрина. Двамата с нея никога нямаше да опознаят изкусителното единство от движение и музика. Обзет от чувство за вина и болка, той спря да танцува.

Музиката млъкна. Елизабет хвърли гневен поглед към чембалиста и той засвири отново, устремил поглед към нотите.

Тя се олюля грациозно и се озова отново в ръцете на Морган.

— Последното, от което има нужда дъщеря ми, е съжаление.

Той се поколеба и след малко кимна. Когато менуетът свърши, Елизабет направи грациозен реверанс. Морган се поклони и вдигна ръката й към устните си.

Тя го погледна одобрително и каза:

— Майка ти би се гордяла, ако можеше да види какъв син е родила.

Морган целуна меката й ръка.

— Това ми харесва, милейди. Много ми се иска да го вярвам.

* * *

— Кой би помислил, че ще позволиш на една Камерън да доближи нож до шията ти? Баща ти сигурно се обръща в гроба. — Раналд се оригна шумно и хвърли в устата си шепа стафиди.

— Заслужава си го — изръмжа Морган. — Старият негодник също носи вина за онова, което става днес.

Ледената стомана на бръснача заобиколи адамовата ябълка и се насочи към брадичката. Морган се постара да остане напълно неподвижен и се остави в хладните, умели ръце на Елизабет. От нея щеше да излезе добър хирург, каза си с уважение той. Или атентатор.

Всъщност двете с Ев имаха много повече общи неща, отколкото му се искаше да признае. Само че Елизабет беше прекарала живота си в уюта на богат дом редом с любящ съпруг и послушни деца, докато Ев постоянно трябваше да се бори с неодобрението на хората от клана и безчувствеността на баща му. При мисълта за жената, която беше осъдил на вечно заточение, очите му потъмняха. Тя беше част от живота му и липсата й му причиняваше болка почти колкото коварството й.

Елизабет изтри ароматния сапун, даде му знак да се изправи и отстъпи крачка назад, за да се възхити на делото си. Морган усети как напрежението в раменете му отслабна. Оказа се, че това е грешка, защото Елизабет с едно плясване на ръцете докара в стаята цяла група лакеи и прислужнички. Възбудени от задачата си, те се завъртяха около Морган като пчели около гърне с мед.

Нахлуването им обърка дори Раналд. Преглъщайки тежко, той грабна съдчето със стафидите и се скри зад една завеса.

Морган предпочиташе да се изправи пред цял легион кръвожадни Чишолмови, отколкото пред тези усърдни лилипути, които го дърпаха и обръщаха, теглеха и мереха, човъркаха и бодяха, докато накрая беше готов да закрещи. Шивачът с маймунското лице пълзеше в краката му, мърмореше френски ругатни, макар че устата му беше пълна с карфици, и очевидно се радваше, че може да го боде, където му скимне. Когато поредната игла се заби в прасеца му, Морган с мъка преглътна гневния си рев.

— Пардон, мосю! — извини се с фалшиво съжаление дребният тиран.

Спретнат камериер върза на шията му тънко ленено шалче и Морган едва не се задуши. Даже въжето на палача не бе толкова стегнато. Въпреки това той понесе мъчението стоически. Издържа, докато видя насреща си Елизабет, която носеше в едната си ръка накъдрена и напудрена перука, а в другата чаша порто.

— Само това не! — изгърмя той.

Слугите замръзнаха насред движенията. Напудрените бузи на шивача пребледняха.

Морган си припомни всяко едно унижение, което беше изтърпял през последния месец заради Сабрина, изправи се в целия си ръст и посочи Елизабет.

— Никога не съм удрял жена, милейди, но ако си въобразите, че можете да наложите на главата ми това… това смешно нещо и да изрисувате лицето ми, нищо чудно вие да се окажете първата.

Дугъл влезе в музикалния салон тъкмо навреме, за да чуе речта на Морган. Като видя недоволното лице на жена си, той вдигна ръце и заръкопляска бавно, подчертавайки всяко движение.

— Поздравявам те, любов моя! Вече съм убеден, че си създала съвършен джентълмен. — Слугите отстъпиха назад, за да дадат възможност на господаря си да се наслади на творението на съпругата си. — Тази прецизна артикулация, арогантността, кралското пренебрежение. Много впечатляващо, не намираш ли и ти?

— Много впечатляващо — повтори намръщено Елизабет.

— Всички да си вървят — заповяда с усмивка Дугъл. — Вече не се нуждаем от услугите ви.

Слугите се подчиниха. Морган падна в едно кресло, облекчен, че вече не е в центъра на вниманието.

Дугъл се изправи насред стаята и съобщи:

— Всичко е уредено. Както пожела, Раналд ще изпълнява ролята на твой лакей. Имаш подслон, секретар и финансови средства, с които можеш да разполагаш свободно.

— Не искам подаяния.

Дугъл го погледна в лицето.

— Опитвал ли си някога да живееш в Лондон без пари? Не, не си. — Той поглади брадата си и направи няколко крачки по стаята. — Ние с Бет ще отседнем в Блумсбъри и няма да се обаждаме на Сабрина. Единственото, което ти липсва, е входен билет за изисканото общество.

— Не е лошо да измислим някаква титла — предложи Елизабет и се настани на тапицираната пейка. — Никой в Лондон не може да устои на една благозвучна титла. Макдонъл е старинно име и аз съм сигурна, че преди да се отдаде на грабежи и поквара, семейството е носило титла.

Морган я измери с мрачен поглед.

— Никога не съм се интересувал от подобни глупости. Какво струва кралското писмо, след като не е подплатено със злато?

— Помисли малко, момче — заповяда Дугъл. — Поблъскай си главата. Все някъде се споменава нещо.

Морган смръщи чело.

— Халбърт — промърмори замислено той. — Лорд Халбърт, барон на… — Дугъл и Елизабет размениха погледи, изпълнени с надежда. — Не, не беше това… Сър Халбърт…

От прозореца долетя весела песничка:

Той вари от костите ти супа

и те разпаря като кукла.

Пие вино с черния ти дроб,

затова, щом го видиш, бягай бързо…

Дугъл отиде до прозореца и вдигна завесата. Раналд се ухили и тихо продължи да пее.

Хълбърт Грозният! Хълбърт Грозният!

Страшният ърл Монтгарей…

Елизабет се засмя, макар че в погледа й се четеше ужас. Дугъл се обърна към зетя си с триумфална усмивка.

— По дяволите, момче! Ти си бил един проклет ърл. Значи си по-високопоставен от мен! Защото аз съм само прост виконт…

Елизабет се надигна, прибра полите си и направи реверанс.

— Е, милорд, готов ли сте да завладеете своята контеса?

Морган кимна решително. В този момент приличаше повече на пират, отколкото на благородник.

— Готов съм, милейди. И се надявам, че тя е готова да бъде завладяна.

* * *

Сабрина се прозя отегчено зад ветрилото си.

Оркестърът настройваше инструментите си и фалшивите тонове късаха нервите й. Предстоеше й да изтърпи един от безкрайните Белмонтови балове. И те бяха скучни като частните театрални представления, следобедните поетични четения и любимите карти на леля Хонора, когато Сабрина лежеше на своя диван и допринасяше за забавлението на висшето лондонско общество.

Тя затвори шумно ветрилото си, но не си позволи да признае, че изпитва перверзно удоволствие от изказваните й съчувствия.

Вуйчо Уили и леля Хонора се появиха на стълбището. Посрещнаха ги слаби ръкопляскания. Къдричките на леля Хонора потреперваха като наденички, които се пукат над огъня. Цялото семейство Белмонт изглеждаше меко и със загладени ръбове, като недопечено хлебно тесто. Когато вуйчо й отиде при нея, Сабрина за пореден път се учуди как от този ленив род беше израсла крехка и енергична жена като майка й.

Вуйчо Уили я помилва по бузата.

— Как е тази вечер любимата ми племенница? Забавляваш ли се добре?

— Аз съм единствената ти племенница, вуйчо. И сигурно щяха да се забавлявам добре, ако не беше ужасното ми главоболие. Според мен аз имам най-отвратителните…

— Да, да, разбрах. Виждам, че дукът на Девоншир току-що е пристигнал. Трябва да отида да го поздравя. — Той й намигна бащински и я остави сама.

Сабрина въздъхна облекчено. Енид стоеше до прозореца отсреща и флиртуваше безсрамно с бившия си годеник, който я отрупваше с внимание. Сияещото й лице беше в ярък контраст със сивата траурна роба. Един наперен като паун лакей съобщаваше имената на влизащите гости.

Стивън, братът на Енид, който беше доста по-лек и грациозен от баща си, слезе с танцуваща стъпка надолу по стълбата.

— Хелоу, Саб. — Той се наведе и я целуна по бузата. — Поддържаш ли вниманието на обожателите?

— Правя най-доброто — отговори тя и хвана ръката му, преди да е избягал. — Знаеш ли, струва ми се, че имам треска. Тук става ужасно течение. Нали няма да те затрудня, ако те помоля да се качиш горе и да ми донесеш шала?

— Всичко, каквото искаш, принцесо — отговори измъчено той и едва успя да скрие гримасата си.

— Не вълнения, Стивън! — извика подире му тя. — Кашмирения! Вълната ме кара да кихам. — Самата мисъл за кихане предизвика кихавица. Сабрина побърза да изтрие нослето си с копринена кърпичка.

Когато Стивън се върна с кашмирения шап, балната зала беше почти пълна и Сабрина беше заобиколена от желаещи да изкажат съчувствието си. Тя изпрати един особено внимателен джентълмен за чаша шампанско и друг да разбере откъде идва загадъчното течение. При това използваше меланхоличната си усмивка и дългите ресници като оръжия; други не й бяха останали.

Две дребни жени с натруфени прически шепнеха тайнствено зад ветрилата си недалече от нея. Тънко изскубаните им вежди бяха неодобрително вдигнати, докато следяха струпаните около Сабрина мъже. Злобните им гласове стигнаха до нея през звънтенето на чашите.

— Патетична малка вещица! Излага на показ сакатите си крака, защото това е единственият й шанс да завоюва вниманието на господата.

Сабрина продължи да се усмихва, благодарна за дебелия пласт пудра, с която беше покрито лицето й.

— Разправят, че постоянно имала пристъпи на ярост. Миналата седмица един от лакеите на Белмонт разказал на нашия готвач, че тя… — Жената зашепна тайнствено.

Партньорката й се изкиска.

— Държи се като дете, защото е само половин жена. Значи трябва да я ухажват само половин мъже.

Двете огледаха скритом безполезните крака на Сабрина и тя изпита див гняв. Страшно й се искаше да вдигне полите си и да покаже на клюкарките деформираните си прасци, за да побягнат с писъци.

Пред погледа й изникна забързан млад мъж.

— Шампанското ви, мис Камерън.

Той сложи чашата в треперещата й ръка и преди тя да е успяла да му благодари, в залата зазвуча първият валс.

Сабрина отмерваше такта с пръсти и се опитваше да успокои лудо биещото си сърце. Даже Енид танцуваше, вплела пръсти в пръстите на Филип Маркъм.

Сабрина много искаше да презре всички тези хора, даже лоялната си братовчедка Енид. Да ги презре, защото нямаха представи какво значеше за нея да се носи във вихъра на музиката, да се покланя, да изпълнява грациозните фигури. Странно, но тази вечер се чувстваше свързана с Ев, намираше в нея сродна душа. Онази жена беше прекарала целия си живот отстрани. Канеха я на гости, но не й разрешаваха да вземе участие в празничния пир. Сабрина отпи голяма глътка шампанско, но не успя да прогони горчивината в устата си.

Ако светът се въртеше в друга посока, Макдонълови никога нямаше да дойдат в Камерън и сега тя щеше да се носи във вихъра на танца. Тя претърси гримираните лица на мъжете и се запита дали щеше да хареса някого от тях, да се влюби в него. Тази вечер обаче всички й се струваха глупави и незрели, нищо незначещи твари, които ходеха по балове, играеха карти или посещаваха театрални представления. Меките им ръце никога нямаше да имат мазоли. Парфюмираната им кожа не беше усетила топлината на слънцето, нито потта, появила се след честен труд.

Дали поне един от тях беше ходил на лов, за да снабди семейството си с храна? Бяха ли рискували заради близките си? Бяха ли пробивали пъртина в снега, за да спасят една овца от удавяне?

Знаеха ли какво беше една жена да вика името им в миговете на луда страст? Напудрените им перуки със сигурност не скриваха лица, по които бушуваха страсти. Сигурно никога не бяха гъделичкали една жена по цялото тяло в нощния мрак.

Сабрина затвори очи и копнежът в сърцето й стана непоносим. Музиката спря и тя отвори очи. Господата отново бързаха към нея, сякаш се срамуваха, че са се забавлявали, докато тя е седяла сама на дивана. Тя въздъхна уморено и изведнъж й се дощя да ги отпрати.

Лакеят на стълбата се покашля, отметна глава назад и протръби тържествено:

— Ърл Монтгарей!

Само той ми липсваше, каза си ядосано Сабрина и отпи глътка шампанско. Още едно префърцунено благородническо синче.

В залата се възцари тишина. Всички гости се обърнаха като по команда към вратата като стадо овце. Опитвайки се да разбере какво бе привлякло вниманието на отегчените дами и господа, Сабрина любопитно проточи шия.

Когато погледна в ледените зелени очи на мъжа, застанал на стълбището, чашата се изплъзна от изтръпналите й пръсти и се строши на мраморния под.

Загрузка...