Глава 2

Когато сенките на планините останаха зад гърба му, Морган Макдонъл пусна коня си в галоп. Топлото есенно слънце излезе иззад облаците и обля ливадите в светлина. Той примигна срещу светлината и се намръщи. Изпод копитата на коня му се понесе аромат на пирен. Вятърът разроши косата му, тласна го напред и го накара да се приведе толкова близо до гривата на Поках, че скоро остави всички зад себе си и полетя към свободата.

— Морган! Морган, момчето ми! Накъде се е понесъл проклетият ми син?

Като чу рева на баща си, Морган извъртя очи към небето и благодари на господа, че му бе дал достатъчно широки рамене, за да носи тежестта на произхода си. Дръпна юздите и обърна коня си. Добре, че старият Ангъс му беше напомнил кой е. В този свят от просторни поляни и свободно небе нямаше място за един Макдонъл. Накъдето и да се понесеше с верния Поках, нямаше да намери място, където да се чувства у дома си. Планините бяха неговото убежище и затвор, единственият дом, който някога щеше да има.

Той насочи Поках обратно по пътеката и се промуши между двама шумно спорещи членове на клана.

— Ей, Морган, този негодник ми открадна сиренето. Имаш ли нещо против да го застрелям? — попита братовчедът Раналд и извади пистолета си.

Раналд беше наследил пронизващите тъмни очи и гарвановочерната коса на циганската си майка. Хората обикновено го поглеждаха по два пъти, защото имаха нужда от време, за да разберат дали наистина е толкова красив, или съвършените черти ще се разсеят, щом отместят поглед. Редом с Раналд Морган винаги се чувстваше като недодялано джудже.

— Естествено, че не — отговори той с любезна усмивка. — Стига да нямаш нищо против, че след това ще ти извия врата.

Раналд се нацупи и отпусна пистолета.

— По дяволите, Морган. Цял ден не съм застрелял никого. Пръстът ми на спусъка се е вцепенил.

Раналд беше дяволски красив, но му липсваше ум и способност да преценява. Морган грабна плесенясалото парче сирене и го пъхна в устата на Поках. След това хвана двамата мъже и удари главите им една в друга с такава сила, че ушите им зазвъняха.

Да отведе жалките остатъци от клана Макдонъл в Камерън — то беше все едно да подкарва стадо спорещи деца. По време на осемчасовата езда Морган вече беше прекратил три юмручни схватки, предотвратил три изнасилвания и погребал един правуйчо. Бедният му роднина не беше удостоен дори със съмнителната чест да загине от ръката на свой човек. Мъртвопиян, той бе паднал от коня. Веднага щом главата му се удари в скалите, роднините побързаха да си присвоят кесията и ботушите му. Пазейки ледено мълчание, Морган изкопа гроба, докато другите плачеха и се удряха в гърдите, наливаха се с уиски и пожелаваха на стареца приятно пътуване към ада.

— Жалко за вуйчо ти — каза един от мъжете, докато Морган се връщаше по каменистата пътека. — Хубав човек беше старият Кевин.

— Керуин — изръмжа тихо Морган.

— Добре де — засмя се другият. — В дългите зимни нощи, докато седяхме около огъня, старият Деруин разказваше чудесни истории. Нямаше друг като него.

Исусе, каза си ядно Морган, човекът е умрял само преди час, а те вече са забравили името му. Неволно се запита дали и него щяха да забравят така бързо.

— Морган! Къде се е скрил негодният ми син?

Младежът стисна зъби. Имаше периоди, когато силно желаеше баща му да го забрави. Описа широка дъга с Поках и спря пред стария господар на клана.

Ангъс Макдонъл огледа сина си с дълбоко хлътналите си очи.

— Ето къде бил плодът на слабините ми. — Той смушка забулената фигура от другата си страна. — Необходим е могъщ дъб, за да се роди такова силно дъбче.

— Може и така да е, но и най-могъщият дъб остарява и изсъхва — отговори сърдито Морган.

Баща му се изкиска доволно.

— Момчето ми убива повече хора с шегите си, отколкото с брадвата. Бих казал, че езикът му е остър също като на стария му господар.

Морган само изпухтя, защото не беше в настроение да се кара. Беше му крайно неприятно, че баща му непрекъснато подчертаваше колко се гордее с него. Твърде отдавна в тази гордост се бяха примесили ревност и лукавство, както и желанието на баща му да използва единствения си син като важна фигура в играта срещу Дугъл Камерън. След последното лято, прекарано в дома на Камерънови, Морган стана истинският водач на клана Макдонъл и баща му го знаеше много добре.

— Това ненаситно пале. — Гласът на Ангъс укрепваше с всяка дума. — Никога не е имало майка и увисваше на всяка цицка, която му харесваше.

— И продължава да го прави. — Раналд веднага съзря удобния случай да се реваншира за намесата на Морган.

Мъжете избухнаха в груб смях. Морган се прицели с ръка и се направи, че стреля в гърдите на братовчед си. Раналд изохка от болка, хвана се за сърцето и се олюля на седлото.

Тежестта на проядения от молци тартан притискаше болезнено раменете на Ангъс. Дебелата му кожа беше бледожълтеникава.

— Днес ще бъде славен ден! — извика той. — Негодните Камерънови ще пълзят пред нас и ще ни молят за мир!

Мъжете от клана се разкрещяха одобрително. Ангъс се възползва от паузата и поднесе към устата си глинено шишенце. Морган размени загрижен поглед със забулената фигура до баща си. Качулката кимна с разбиране и момъкът примигна благодарно. Вярната сянка яздеше редом с баща му още когато Морган беше малко момче. Тя събуваше ботушите му, щом Ангъс заспиваше след поредното пиянство, завиваше го в студените нощи и разреждаше уискито му с вода, за да не го сполети същата съдба като нещастния Керуин.

След като вече имаше публика, баща му не се нуждаеше от сина си. Морган препусна надолу по хълма и остави хората от клана да си припомнят миналата слава и въображаемите победи. Самият той предпочиташе топлото, силно присъствие на Поках. Наближаващият мрак изпрати насреща му хладен въздух.

Макар че се гневеше от признанието, Морган знаеше много добре, че поканата на Камерънови беше жест на съжаление, не на покорство. Макдонълови бяха мърсували, плячкосвали и грабили така необуздано, че половината бяха мъртви и в момента Морган бе господар само на малка банда негодници. Единствено изкорубеният щит на миналата слава ги предпазваше от откритото обявяване на война от страна на клановете Грант и Чишолм, които живееха на север от тях. Съюзяването с Камерънови беше единственият им шанс да оцелеят. Ала Морган нямаше намерение да падне по корем пред Дугъл Макдонъл. Дори и за да спаси клана си. Дори и ако на карта беше заложен собственият му живот.

Той изкачи следващия хълм и застана пред царството на Камерънови, което се простираше в долината като многоцветен килим. Животът им изглеждаше толкова различен от неговия, че го улучи като удар.

Макдонълови дебнеха в планините като бесни вълци. Камерънови владееха просторна долина, пълна с добре гледан добитък и заобиколена от обработени ниви. Макдонълови обитаваха една рушаща се стара крепост, която всеки момент щеше да се срути и да се изтъркаля надолу по скалите. Камерънови живееха между сочни хълмове в господарска къща, увенчана с величествена кула.

Проклетите Камерънови си имаха дори принцеса.

Рядка усмивка освети лицето на Морган. Дали дъщерята на Дугъл го помнеше? В продължение на пет лета дебелоглавото момиченце беше останало вярно на клетвата си. Нито веднъж не го издаде, даже когато злобните му шегички граничеха с жестокост. Когато откри, че той е изтеглил всички конци от бродерията й, тя само вирна съвършеното си носле и надменно обясни, че от един жалък Макдонъл не може да се очаква нещо друго.

Ако паднеше пронизан от куршум още преди да е стигнал до портата на господарската къща, щеше да знае коя ръка е натиснала спусъка на пистолета.

Странно зарадван от тази представа, той препусна надолу по склона и нададе ликуващия вик на планинците, който и след месеци щеше да отеква в кошмарите на хората от Камерън Глен.

* * *

Свила досадната нощница на топка между краката си, Сабрина пропълзя напред и се опря на лакти, за да погледне през парапета на галерията.

— Внимавай — прошепна Енид, която нервно гризеше плитките си. — Веднъж главата на брат ми Стивън заседна между пречките и трябваше да го отсечем.

— Какво, главата ли му отсякохте?

— Не, парапета!

Енид, братовчедката на Сабрина от Белмонт, се появи внезапно тази пролет само с един куфар и с неясно писмо от вуйчо Уили, в което се намекваше за някакъв позор. Сабрина изобщо не можеше да си представи, че послушното момиче е извършило нещо позорно. Най-много да е отмъкнала няколко сладки от масата за обед, казваше си тя. Единственият порок на Енид беше жадността, с която четеше скандалните списания, които брат й изпращаше от Лондон. Тази вечер лицето й пламтеше от вълнение. Очевидно беше въодушевена от перспективата да бъде опозорена и убита от някой планински дивак.

Салонът се беше върнал към средновековното си спартанско великолепие. На мястото на красивите свещници, част от зестрата на майка й, стояха купи с масло. Тъмни сенки се гонеха по изпокъсаните стенни килими, свалени от тавана, за да покрият стените. От двете тесни страни на помещението от масивните греди висяха знамена с герба на Камерънови, които според Сабрина имаха възхитителен ефект.

В залата се бяха събрали мъжете от клана — едри, впечатляващи фигури с елегантни шалчета и жакети. Чичовците братовчедите и братята на Сабрина. За да окаже почит към произхода си, баща й носеше тесен тартанов ешарп върху кадифения сюртук Повечето мъже бяха достатъчно умни да оставят жените си у дома, но майката на Сабрина изпълняваше усърдно ролята си на домакиня и се носеше между мъжете в замайваща екзотична рокля, която сигурно беше носила като придворна дама на кралица Анна. Сабрина беше много горда с нея.

— Мама прилича на кралица, нали?

— Абсолютно си права — закима усърдно Енид, макар че затискаше очи с ръце, за да се пази от предстоящата страшна гледка.

Юмруци затропаха по масивната врата на залата и Енид отново захапа плитката си. Сабрина стисна ледената й ръка.

Долу се възцари тишина. Вратите се отвориха с грозно скърцане. Сабрина преглътна мъчително. Енид се осмели да погледне между пръстите си. Камерънови се обърнаха като един, за да поздравят гостите. Бащата на Сабрина стоеше в средата, от двете му страни се бяха изправили Брайън и Алекс.

Следван от колона окъсани, но със застрашителен вид мъже, в залата гордо влезе възрастен мъж. Подобно на господаря си, мъжете от клана носеха най-различни тартани, които изобщо не си подхождаха. Сабрина с трепет се запита колко ли невинни бяха загинали, за да облекат Макдонълови. След всичко, което беше чула за враждебния клан, тя предполагаше, че жертвите са били съблечени още преди да изстинат. През отворената врата нахлу хладен въздух и развя перата по шапките им.

Пръстите на възрастния мъж стискаха дръжката на ръждив дълъг меч, който се влачеше по пода. Бащата на Сабрина беше окачил същата антика на стената в кабинета си.

— Дугъл Камерън, ти, нищожен кучи син! — излая Макдонъл.

Енид шумно пое въздух и затисна ушите си.

Бащата на Сабрина излезе напред, разкрачи крака и опря ръце на хълбоците си. Сабрина неволно се възхити на арогантната поза.

— Ангъс Макдонъл, ти, жалка издънка на рогат козел! — отговори в същия тон той.

Господарят на клана Макдонъл изкриви глава като премъдър папагал.

— Така ли се поздравява стар приятел? — изхленчи той и заключи начумерения Дугъл в задушаваща прегръдка.

Във фоайето отекнаха възбудени викове. Брайън и Алекс се приближиха, за да се уверят, че в ръката на Ангъс не е скрита кама.

— С този тип театърът в Глазгоу е изгубил страхотен артист — пошепна Сабрина.

— Веднъж четох как перуката на един артист се подпалила и…

— Тихо — изшътка Сабрина, която не искаше да пропусне реакцията на баща си.

Дугъл прогони синовете си назад и приятелски потупа Ангъс по рамото.

— Приятел или враг, добре дошъл в Камерън Мейнър, Ангъс Макдонъл! Тази вечер ще забравим враждите и ще празнуваме заедно. — Той направи крачка назад и разпери ръце. — За да ви докажем добрата си воля, ние свалихме оръжието си. — Той вдигна едната си вежда и погледна многозначително дългия меч на Ангъс.

Пъстрата шайка планинци заръмжаха недоволно, ала когато господарят им извади меча си и го пусна тържествено на пода, не им остана нищо друго, освен да последват примера му. Цял арсенал от дълги мечове, пистолети, куки, ками, мускети и боздугани изникна от ножниците и коланите и се посипа като град върху каменния под. Звънтенето беше оглушително.

Сабрина се възползва от бъркотията и се огледа за едрата фигура на Морган. Когато от нощната мъгла на вратата изникна непознат мъж, тя забрави всяка мисъл за отмъщение.

— Майко божия! — изохка задавено Енид. — Те наистина са великани!

Сабрина спря да диша. Всички Макдонълови бяха едри, но този мъж ги надвишаваше с цяла глава. Той не влезе с глупавата надутост на роднините си. Не беше нужно да се преструва. Той единствен не носеше шапка и избелялата от слънцето коса падаше свободно по раменете му. Беше стегнат около хълбоците си ловджийско одеяло на сини и черни карета и Сабрина установи с ужас, че краката му до коленете бяха голи. В сравнение с него мъжете от клана Камерън приличаха на слабаци в модните си дрехи. Сабрина с трепет зачака да чуе оркестър от гайди, който да придружи влизането му, но чу само лудото биене на собственото си сърце.

Мъжът се обърна с гръб към галерията и тя веднага усети напрежението в широките му рамене, когато измъкна от колана си чудовищна брадва. В сърцето й пропълзя страх. Беше лесно да си представи как мускулестата му ръка размахва брадвата и отсича глави…

Енид я побутна и затърси в джоба си шишенцето с амоняк, за да предотврати неизбежния припадък.

— Защо побледня като смъртник? Нали няма да паднеш в несвяст точно сега?

Сабрина се намръщи и бутна шишенцето настрана.

— Естествено, че не. — Тя потрепери, но се опита да си внуши, че гаденето идва от миризмата на амоняк. — Не понасям толкова грамадни мъже. Особено когато имат такива мускули…

Енид въздъхна замечтано.

— На твое място не бих го отхвърлила толкова лесно. Познавам немалко лондонски момичета, които биха казали, че има всичко, което трябва да притежава един мъж.

И дори повече, каза си ядосано Сабрина и отново притисна лице към парапета.

Стиснат брадвата в ръка, мъжът пристъпи към планината от оръжия. Поколеба се, вложи надменност във всяко движение. Сабрина се намръщи. Смъртоносната смес от грация и наглост предизвика у нея трудно обяснимо безпокойство.

Макар че беше много висок, баща й трябваше да изкриви глава назад, за да погледне непознатия в очите. Сабрина не можа да си обясни дългия, загадъчен поглед, който си размениха двамата. Внезапно атмосферата в залата се зареди с още повече напрежение, отколкото при влизането на стария Ангъс.

Всички Макдонълови впериха очи в непознатия и Сабрина разбра, че именно този мъж, въпреки перченето на стареца, е истинският господар на клана. И истинската опасност за Камерънови.

Брадвата се плъзна от пръстите му и падна шумно върху купчината. Сабрина въздъхна облекчено.

Разбрал, че беше на път да загуби публиката си заради по-надарен актьор, Ангъс Макдонъл се обърна към майката на Сабрина.

— Бет! — извика зарадвано той и гръмкият му глас изпълни залата. — О, красива моя Бет, защо и аз нямах късмета на трапезата ми да седи такава красавица!

Сабрина изпита луд гняв.

— Колко е дързък! Даже татко не смее да я нарича Бет!

Майка й направи прелестен реверанс, улови ръката на Ангъс и го поведе към трапезата. Сабрина доволно установи, че тя беше по-висока от сбръчкания старец. След тях тръгна дребен мъж, който влачеше левия си крак и беше загърнат в наметка с качулка.

— Какво страшно същество! — прошепна Енид.

Сабрина кимна в знак на съгласие. Макар че увитото същество не беше и наполовина толкова страшно като мускулестия великан, който вървеше между братята й.

Три дълги трапези бяха поставени във формата на буквата U. Баща й и Ангъс Макдонъл седнаха един до друг в средата на свързващата маса. Елизабет зае място до съпруга си, а човекът с качулката застана зад Макдонъл.

След кратко недоволно мърморене, защото всички ножове бяха прибрани от масата, мъжете от клана Макдонъл се нахвърлиха върху вкусните ястия. Дълго време в залата се чуваше само доволно ръмжене и мляскане. Почти не се водеха разговори. Камерънови се споглеждаха развеселено. Един Макдонъл, по изключение чернокос, грабна еленовия бут, всъщност предназначен за всички, и го загриза лакомо. Майката на Сабрина отчаяно даваше знаци на слугинчетата да не зяпат като втрещени.

Погледът на Енид омекна от съчувствие.

— Бедничкият! Сигурно умира от глад…

След като слугите неколкократно напълниха чашите, а мъжете позаситиха глада си, настроението се повиши. До галерията стигнаха откъслеци от разговори и куплети от песни. Сабрина не можеше да откъсне поглед от русия великан. За разлика от хората си той ровеше без апетит в месото си, пиеше само вода и не посягаше към виното. Може би се боеше, че е отровено? Но тогава нямаше да позволи на другарите си да пият. Седеше сред тях, но изглеждаше съвсем сам. Не допусна братята й да го въвлекат в разговор Постоянната бдителност изопваше широките рамене, а износеният тартан на хълбоците му застрашително се разширяваше.

Изведнъж Сабрина изпита необяснимо съчувствие. Знаеше какво е да си обкръжен от много хора и да се чувстваш съвсем сам. Като единствена дъщеря, дарена с двама луди братя, тя беше принцесата на семейството. Но това обожание не винаги означаваше приемане. Братята й все още бяха склонни да я третират като дете, но тя се примиряваше, защото искаше да я обичат.

Стресна я леко похъркване. Енид беше заспала, склонила глава върху скръстените си ръце. Е, щом предпочиташе спокойния сън пред най-вълнуващата нощ в историята на клана Камерън, нейна си работа. Сабрина развеселено поклати глава, свали вълнения шал от раменете си и зави братовчедка си.

Долу в залата Ангъс Макдонъл вдигна чашата си. Леко заплитайки език, той произнесе безкраен тост за здравето на Макдонълови, Камерънови и цялата шотландска раса. Сабрина нямаше да се учуди, ако дръзкият старец се бе покачил на масата. Когато отново потърси с поглед русия великан, той беше изчезнал. Мястото му беше празно. Стомахът й се сви на буца.

След малко тя усети полъх от движение и се притисна с все сила към парапета, молейки се сенките от знамената да са достатъчно плътни, за да я направят невидима. Непознатият се беше възползвал от речта на стареца и незабелязано се промъкваше към втория етаж. Сърцето и се качи в гърлото, докато той се изкачваше към галерията по отсрещната стълба. Движеше се с безшумна грация която беше в обезпокояващ контраст с грамадния му ръст. Накрая изчезна в светилището на майка й. В музикалната стая.

Сабрина стисна ръце в юмруци. Този тип със сигурност беше замислил нещо лошо. От Макдонълови можеше да се очаква да злоупотребят с гостоприемството на баща й и да му се отблагодарят с коварство и кражби. Възмущението победи страха Тя хвърли отчаян поглед към Енид, макар да знаеше, че скъпата й братовчедка не може да й помогне.

Стисна здраво устни и си каза, че няма по-добър случай да заслужи уважението на братята си. Може би Алекс и Брайън бяха на мнение, че е твърде незряла, за да издържи вечеря с целия клан, но се лъжеха. Тя беше достатъчно зряла, за да спипа на местопрестъплението поне един Макдонъл. Представи си как щяха да зяпнат братята й, щом заведеше засрамения великан в залата, представи си и себе си с извадения древен меч на Камерънови в ръце… Да видим как щеше да се отърве тогава хитрият Ангъс!

Без да губи време, Сабрина скочи и се втурна по тъмния коридор, който водеше към покоите на баща й.

Морган се промъкна безшумно в музикалната стая, затвори вратата зад гърба си и прогони надалеч шумовете от веселието в залата. Тишината и мракът го помилваха с успокояващи пръсти. Той се облегна на вратата и жадно пое въздух. Ноздрите му се издуха от аромата на розово масло. Седем години мисълта за тази стая не преставаше да го преследва. Трябваше да я види още веднъж, макар и само за да изтрие завинаги магическия спомен от съзнанието си.

Очите му бавно свикнаха с мрака. Мътна лунна светлина падаше през високите прозорци и опъваше фина мрежа от светлина и сенки върху съкровищата на музикалния салон. Тихо шумолене и цвърчене му подсказа, че беше събудил малките жълти птички, които живееха в златен кафез до вратата.

— Здравейте, сладурчета — пошепна той. — Не ми се сърдете. Аз съм, Морган. Помните ли ме? — Той почука по кафеза и сърдито установи, че пръстът му е твърде дебел, за да се промуши между пръчките.

Обзет от необясним гняв, той остави птичките да цвърчат сърдито и продължи към етажерката с книгите. Ако залата долу беше главата на Камерън Мейнър, то музикалната стая беше сърцето му. Тук семейството се събираше всяка вечер, за да си разказва истории, за да се смее и да пее. За Морган помещението беше като врата към друг свят, свят от книги, музика и картини, свят, в който и най-силният мъж се отдаваше на мечти.

Летата, които беше прекарал в Камерън, го отдалечиха от собствения му клан. Те загладиха острите ръбове в езика му и насочиха мислите му в опасна посока. Наесен, когато се връщаше при клана си, трябваше да се отбранява от подигравките на връстниците си и да се бори за оцеляване, докато накрая не остана никой, който да оспорва авторитета му. Знаейки, че е осигурил наследник на клана, баща му следеше битката с неприкрита радост и чудовищна гордост.

Морган извади от етажерката подвързан в кожа том. През лятото, когато стана на четиринадесет и се влюби в Елизабет Камерън, той отклони с дива гордост предложенията й да го научи да чете. Но продължи да седи в музикалната стая всяка вечер, докато тя четеше на децата си. Скрит в сянката, той обгръщаше с ръце коленете си и слушаше захласнато историите за смели воини и умни богове, които обикаляли моретата с бързи кораби. А на следващата сутрин се промъкваше тайно в стаята и отваряше страхопочтително скъпоценните книги.

Книгата се отвори на страница с красиво оцветена рисунка. Това беше старият му приятел Прометей, прикован към скалата, с разкривено от болка лице, защото орелът отново ръфаше черния му дроб. Морган често се чувстваше като нещастния гръцки бог. Прикован завинаги върху студена скална стена, докато кланът ръфаше живото му месо. Той затвори ядно книгата. Думите бяха само детско бъбрене, картините — глупави фантазии.

На масата до чембалото беше оставена ръчно изработена галска арфа. Морган подръпна една от тънките струни. Нежен тон отекна във въздуха и проряза тишината. Той наклони глава и за пореден път се запита дали и техният дом щеше да стане така изискан, ако Елизабет се беше омъжила за баща му вместо за Дугъл Камерън. Или Ангъс щеше да пречупи и нейната силна воля?

Освен онова, което му беше разказал баща му, Морган не знаеше нищо за майка си — знаеше само, че именно той я беше убил с нетърпението си да излезе на бял свят и с големината си. Гордостта, с която Ангъс му разказваше за това, едновременно го отблъскваше и засрамваше. Баща му дори не си беше направил труда да запомни името на майка му.

В окото му попадна лек блясък. Върху кадифената подплата на чембалото беше положена кристална роза. Странна болка го стисна за гърлото. Роза, сладка и женствена като вълшебница от любимите приказки на Елизабет, крехка и въпреки това достатъчно устойчива, за да превърне дори чудовище като него в принц.

Той се изсмя на глупостите си, но неустоимо привлечен от розата, я взе в ръка, завъртя крехкото стебло между пръстите си и се зарадва като дете на блестящите цветни листчета, които улавяха лунната светлина.

Без предупреждение вратата зад него се отвори с трясък и се удари в стената. Морган се обърна стреснато и се озова пред следващата приказна фигура.

Чернокоса принцеса с разпилени по раменете коси, само по тънка кремава нощница, под която извивките на тялото й се очертаваха примамливо на фона на светлата ивица отвън. Само че тънките й пръсти стискаха не скиптър, а дръжката на церемониален шотландски меч.

Лунната светлина помилва стоманеното острие със застрашителна дължина, което се намираше между ръката й и сърцето му.

— Не мърдай, Макдонъл — изсъска заплашително принцесата. — Само едно движение, и ще отнеса главата ти в залата без тялото.

Морган не усети болка, когато розата в ръката му се счупи и дръжката се заби дълбоко в дланта му.

— Несръчен простак! Виж какво направи!

Погледът на Морган автоматично се плъзна към ръцете му. От дланта му стърчеше назъбено парче стъкло. По китката му се стичаха едри капки кръв и падаха върху скъпоценния килим на Елизабет Камерън. Той се опита да спре кръвта и в сърцето му отново се промъкна старото чувство на срам. Срамуваше се, че е Макдонъл, срамуваше се, че е недодялан грубиян. Но веднага след срама дойде гневът — онзи необуздан гняв, който защитаваше наранената му гордост от още удари. Но преди да го е насочил към нещастното момиче насреща си, Сабрина захвърли меча и се втурна към него.

Тя извади внимателно стъклото от ръката му и попи кръвта с края на нощницата си. Ръката й върху неговата беше копринено мека и топла.

— Трябваше да бъдеш малко по-внимателен — произнесе укорително тя. — Ако беше улучил китката, щеше да умреш от загуба на кръв.

Морган беше твърде замаян, за да й посочи противоречията в поведението й. Ако тя му бе отсякла главата, както заплашваше, кръвта му със сигурност щеше да изтече. Съсредоточила цялото си внимание върху ранената му ръка, тя го издърпа до прозореца под бледата лунна светлина.

— Не мърдай — изкомандва тя. — Сега ще извадя още едно стъкло. Знам, че ще те боли, и ти позволявам да викаш. Не се бой, няма да ти се подигравам, ако викаш.

Морган не се обезпокои особено, тъй като знаеше, че Сабрина и без това няма особено високо мнение за него. Въпреки това дори не трепна, когато тя притисна дланта му с палец и измъкна острото стъкло с върховете на излъсканите си нокти.

През това време той я наблюдаваше неотстъпно и объркването му нарастваше. Темето й му стигаше до гърдите. Черните масури, които някога обичаше да дърпа, падаха на едри вълни по гърба й. Кожата й беше светла, леко порозовяла, като че беше натъркала бузите и устата си с розови листенца. Очите бяха обрамчени от гъсти абаносово черни ресници.

Ароматът й го завладя и той се ужаси от примитивния глад, който се надигна в гърлото му. Тя миришеше като майка си, но по-свежо и някак си по-сладко. Прастарият мъжки инстинкт му подсказа, че това цвете — ухаещо, крехко и готово, — още не е откъснато. Лицето му помрачня. За всеки друг мъж тя беше нектар, но за един Макдонъл дъщерята на Дугъл Камерън беше по-смъртоносна от лудо биле.

След като извади стъклото, Сабрина отново попи кръвта с крайчеца на нощницата си. Прехапала устни, тя потреперваше сякаш изпитваше болка. Морган си каза, че ако продължава така, скоро от нощницата й няма да остане нищо. Ала изкусителната гледка на стройните й глезени задуши протеста му.

Преди най-сетне да вдигна поглед към него, тя остави окървавеното парче стъкло на рамката на прозореца. Лицето й беше разкривено от болка. Ръката му беше на светло, но лицето му бе скрито в сянката.

— Безславен край за прекрасната Белмонтова роза, нали? Сигурно крал Джеймс, който я е подарил на английския ми дядо за вярната му служба, я е предназначил за оръжие, а не за украса Но тогава е трябвало да потопи шиповете в отрова, а не в злато Особено ако е подозирал, че ще се забият в дланта на някой планинец.

Бебешката закръгленост на Сабрина се беше стопила за да се появи отново на други, много по-привлекателни места. Но едно не се беше променило: тя продължаваше да бъбри непрекъснато От гърлото му излезе тих смях.

Сабрина смръщи чело. Смехът беше чужд, плътен и дълбок една октава по-висок от ръмженето. Ако беше котка, всяко косъмче от козината й щеше да настръхне.

Мъжът наклони глава и тя можа да види лицето му Лунната светлина се плъзна по сухи равнини и ръбове и безогледно изостри непознатите мъжки черти. Той й беше чужд и в същото време мъчително познат. Подчинявайки се на първия си импулс, тя вдигна ръка и описа упорития контур на брадичката му. Погледът му беше неразгадаем като гора в падащия здрач.

— Здравей, хлапе — проговори тихо той.

Сабрина усети добре познатото пробождане в стомаха и разбра, че стоеше пред Морган Макдонъл. Момчешките обещания за мъжка красота се бяха осъществили по зашеметяващ начин.

Уплашена от смелостта си, тя дръпна ръка и си спомни как го бе докоснала за пръв път и как той грубо я отблъсна.

Измъчена усмивка изкриви устата му.

— Ако знаеше, че съм аз, сигурно щеше да ме оставиш да умра от загуба на кръв.

Боейки се, че отново се превръща в заекващото шестгодишно момиченце, Сабрина изсъска разгневено:

— В никакъв случай. Защото щеше да унищожиш напълно фламандския килим на мама.

За да скрие стъписването си, тя устреми поглед към ръката му. Грешка. Пръстите му бяха толкова големи, кожата изглеждаше толкова жива, а под палеца й ритмично пулсираше кръвта му. Неволно си каза, че мъж като него има нужда от огромно сърце, за да поддържа живота му.

— Много голям си станал — изтърси обвинително тя.

— Ти също си пораснала.

Дълбокият весел глас я накара да застане нащрек.

Тя вдигна глава и видя как погледът му жадно се плъзгаше по тялото й и накрая спря с възхищение върху лицето. В сърцето й се заби остро парче стъкло. Толкова дълго беше копняла да види в погледа му поне капчица привързаност. Защо точно сега, когато възхищението му беше по-смъртоносно от враждебността?

Без да съзнава какво прави, тя откъсна ивица от скъпоценните завеси на майка си и я уви около дланта му.

— Е, какво правиш тук горе? Клане ли си планирал? Или търсиш начин да хвърлиш арфата от прозореца? А може би си донесъл мишка, за да я сложиш в леглото ми?

Щастлива мишка, каза си Морган, но не посмя да го изрече гласно.

— Щом непременно искаш да знаеш, дойдох тук, за да остана малко сам.

— Ха! — Тя завърза здрав възел и сега вече той трепна. — Макдонъл и усамотение — изобщо не си пасва!

— Доста силни думи за момиче, което само преди минута ме заплаши, че ще отнесе главата ми на табла в залата при баща си.

На това нямаше какво да се отговори. Морган посочи с глава към вратата.

— Защо не си при братята си? Това е изключително удобен случай да покажеш на грубите селяци, че си благородна госпожица.

Морган беше пораснал, но неприятният му навик да я засрамва, че е това, което е, беше останал. Момичето изпухтя презрително.

— Груби селяци, точно така! Боси диваци, такива са всичките! Мама трябваше да ги нахрани отвън на яслата.

Гласът на Морган беше спокоен, липсата на чувство прозвуча като укор.

— Разбирам, че маниерите им не са по твой вкус, но причината е, че повечето от тях никога не са виждали такива количества ядене и сигурно друг път няма да имат възможност да се нахранят до насита. А са боси, защото пестят старите си обувки за зимните месеци. Никой не иска да загуби пръстите на краката си в дълбокия сняг.

Сабрина почувства срам. Морган умееше да изважда на бял свят лошите й страни. Тя сведе глава и веднага си пожела да не го беше правила, защото погледът й падна върху силните контури на голите му крака. Мускулестите прасци бяха осеяни с руси косъмчета. Стъпалата му сигурно бяха здрави като кожа, за да ходят без защита по каменистите планини. Самата тя беше скрила крачетата си в пухкави кашмирени чехлички.

— Щом непременно искаш да знаеш, аз умолявах мама да взема участие в празненството — призна тихо тя.

— А защо не се обърна към татенцето си, което те обожава? Или сладката ти муцунка вече не постига желаното? Много добре си спомням, че той никога не можеше да устои на трепкането на смешните ти дълги мигли.

Сабрина го погледна изненадано. Морган никога не й беше позволил да разбере, че е забелязал миглите или друга част от външността й.

— Даже татко беше неумолим. — Тя се изсмя тихо. — Не знаеш ли, че Макдонълови се славят като похотливи типове? Сигурно го е било страх, че някой от вас ще ме зашемети с един удар и ще ме отвлече за косите.

Морган мълча толкова дълго, та тя помисли, че отново го е разсърдила. Той посегна към нея, хвана една къдрица от косата й в здравата си ръка и я потърка между палеца и показалеца. Лицето му изрази замечтаност и сърцето й веднага ускори ритъма си.

Той плъзна гъстия кичур през пръстите си като каскада от лунна светлина и отново обърна към нея тъмния си, горещ поглед.

— Разбирам го, момиче. Ако беше моя, сигурно щях да те заключа зад дебели решетки.

Ако беше моя…

Последните думи увиснаха помежду им, по-неловки от тишината. В кратък пристъп на лудост Сабрина се запита какво ли щеше да бъде да принадлежи на мъж като него и какво ли щеше да последва, ако я беше отвлякъл за косите.

Пленник на магията от лунна светлина и уединение, Морган устреми поглед към устните й. Замаяни от аромата на розите и косата в ръката му, изгладнелите му сетива се разбунтуваха. Много отдавна се беше обрекъл да води живот на шотландски воин. Но крехкостта на това момиче събуди в душата му старата жажда за друг живот и отслаби решителността му. Не бе изпил нито капка вино, но се чувстваше замаян. Какво толкова, ако опиташе нежната розова пъпка на устата й? Устоя на желанието веднага да мушне език между нищо неподозиращите й устни, приведе се и докосна с устни нейните.

Под натиска на устните му очите на Сабрина се затвориха. Целувката бе кратка, суха и почти предпазлива, но въпреки това Сабрина усети разтапяща слабост. Докосването му беше доказателство за умението му да контролира силата си. Мекота, която при мъж с неговия ръст притежаваше особена магия. Едва в последния момент той си разреши грешния лукс да плъзне устни по нейните в сдържана милувка.

Сабрина бавно отвори очи и едва сега забеляза, че се е вкопчила в наметката на Морган, за да не падне на колене. Под износения тартан тя усети топлината на кожата му, под дланта й мощно биеше сърцето му. Ала мечтателността изчезна много бързо от очите му и отстъпи място на онзи хищнически блясък, който й беше много добре познат.

— И какво сега, принцесо? — попита подигравателно той. — Ще ме обезглавиш саморъчно или ще поискаш от баща си да ме хвърли в подземието за наглостта ми?

Тя пусна тартана му и се отдръпна.

— Не ставай смешен. Това беше само една целувка. И друг път са ме целували така. — Това беше лъжа.

Пръстите му се плъзнаха по долната й устна и тя трепна. Под докосването му устната й се усещаше подута и зряла.

— Не ти вярвам. Но с такива устни ще те целунат отново много скоро, обещавам ти.

Тя се уплаши, че той ще направи точно това, и веднага изпита много по-силен страх, че няма да я докосне повече. Упорито отметна глава назад и вирна брадичка.

— Няма да кажа на татко, че си ме целунал. Вече не съм дете. Нали ти се заклех, че няма да те клеветя.

Той улови крехката й брадичка.

— И че никога няма да те накарам да плачеш. — Дрезгаво произнесените думи прозвучаха като обещание, което го уплаши.

Учудена, че той помнеше детската й клетва, тя отстъпи крачка назад, за да избяга от лунната светлина, от миризмата на пресен бор от кожата му и странно интимното усещане, че нощницата й е изцапана с неговата кръв.

Морган усети промяната и скръсти ръце под гърдите.

— Искаш да сложиш край на примирието, така ли?

Сабрина вирна носле.

— Да, искам.

— Добре. Тогава заеми позиция за бой.

Сабрина го изгледа подозрително. Какво ли беше замислил? Неудържима като слънчевата светлина, която през лятото прониква през короните на дърветата, в погледа му се върна старата подигравка.

— Хайде, не чу ли какво ти казах! — подкани я отново той. — Много си мила, но нямам намерение да си губя повече времето с теб. Доколкото си спомням, ти стоеше там. До вратата.

Объркана и в същото време възхитена от този готов за игра Морган, Сабрина застана до вратата. Той й кимна и заповяда:

— А сега вземи меча си.

Докато наблюдаваше усилията й да вдигне тежкия меч, ъгълчетата на устните му затрепкаха.

— Как ли съм го свалила от стената? — запита се учудено Сабрина и той едва не се изсмя с глас. Дори след втория и третия опит острието не пожела да се вдигне на повече от педя от пода. Сигурно вместо главата щеше да ми отсече краката, каза си развеселено той. Пъшкайки от напрежение и с треперещи ръце тя най-сетне го погледна в лицето.

Морган я удостои с ослепителна усмивка.

— Достатъчно, малката. Ти стоеше точно на това място, когато заплаши да ме обезглавиш, а аз смятах да направя ето какво.

Той извади от колана си пистолет и се прицели в красивата и гръд.

Мечът падна тежко на пода.

— Мръсен измамник! Закле се, че си оставил всичките си оръжия. Толкова ли нямаш…?

— Разум? Или приличие? — Мъжът вдигна рамене. — Аз съм Макдонъл, момиче. Нима си очаквала да играя честно?

В първия момент очите й потъмняха от старата болка и гняв Морган усети разкаяние, че не й беше дал възможност да изживее своя малък триумф.

— Не — отговори тихо тя. — Ти никога не си играл честно.

Принудена да капитулира, тя остави тежкия меч до стената и отстъпи настрана, за да го пропусне през вратата. Той прибра пистолета в колана си.

— Морган?

— Какво има? — Той спря под рамката на вратата и телата им се докоснаха в мрака. Тя протегна ръка.

— Пистолета. Моля те.

Морган се изненада от смеха, който излезе от гърдите му, не по-малко от нея. Приемайки поражението си, той сложи оръжието в ръката й и сключи пръстите й върху него като крехки листа на орхидея.

Наведе се, притисна устни към ухото й и пошепна:

— Никога не бих поверил пистолета си на друго момиче Внимавай с него, чуваш ли!

Докато слизаше по стълбището с леки, почти безгрижни стъпки, Морган се питаше дали пък не беше минало достатъчно време, за да бъде сключен мир между един упорит Макдонъл и сладката принцеса Камерън.

* * *

Сабрина се облегна на вратата, готова да заплаче. По някое време се погледна и видя, че притиска пистолета на Морган до гърдите си. Веднага го отдалечи от себе си и го залюля на два пръста.

Да внимава с оръжието, как ли пък не! Трябваше да го застреля, негодника! Това заслужаваше — да бъде застрелян със собствения си пистолет!

Тя погледна нощницата си и се почувства белязана от кръвта на Морган като примитивен победен трофей. Велики боже, как ли щеше да се разкрещи Енид, ако се събудеше и видеше скъпата си братовчедка с кървава нощница и зареден пистолет? Е, не се знаеше дали оръжието е заредено. Но Морган не беше от мъжете, които биха се разхождали с празен пистолет. Тя обърна дулото към лицето си, затвори едното си око и се опита да погледне вътре, но не откри нищо.

— Така не може да продължава — укори се сърдито тя.

Отказвайки да приеме, че тежестта в крайниците е последствие от неговата целувка, Сабрина мушна меча на баща си под тапицираната пейка и скри пистолета зад огледалото. Преди да затвори вратата, хвърли меланхоличен поглед към музикалната стая. В ярката светлина на утрото срещата щеше да й се струва само сън.

Зарадвана от мрака в галерията, тя тръгна по коридора, за да отведе Енид в леглото и самата тя да се скрие под завивките, преди някой да я е забелязал. Ала смехът — дълбок, звънък и примамващ, — я закова на мястото й.

Привлечена от странните звуци и златното сияние на косата му, когато отметна глава и се засмя на шегата на Брайън, тя се плъзна към парапета и коленичи. Веселият смях подмлади лицето на Морган, циничните линии около очите изчезнаха и кожата се опъна. Слънцето, вятърът и отговорността го бяха състарили преждевременно. Някои мъже оставаха цял живот момчета, но Морган Макдонъл беше дошъл на света като мъж.

Мъжката му красота отново я зашемети. Сърцето й се сви, сякаш някой го беше стиснал между пръстите си. Ръцете й се вкопчиха в парапета.

Алекс, седнал от другата страна на Морган, напълни чашата си и вдигна наздравица. Погледът на Морган се отправи към галерията и улови нейния. На устните му изгря добре познатата усмивка, той вдигна чашата си и безмълвно я поздрави. Брайън го удари по раменете и Морган бързо сведе глава, за да не издаде скривалището й.

В залата беше шумно, но Сабрина не чуваше нищо. Сърцето й биеше ускорено, изпълнено с крехко щастие. От страх да не издаде новите, скъпоценни чувства, тя се принуди да отвърне поглед. Видя как чернокосият Макдоналд стана, държейки се за стомаха, и се измъкна навън. В залата нахлу студен въздух и развя старите знамена.

Прекалил е с еленския бут, каза си Сабрина и се ухили злобно.

След като виното и разговорите укротиха духовете, баща й и Ангъс се забавляваха също толкова добре, колкото синовете им. Забулената фигура, която не напускаше мястото си зад Ангъс, беше изчезнала. Вероятно спеше в някое ъгълче на залата. Майката на Сабрина също изглеждаше уморена и очевидно се готвеше да се оттегли.

С ъгълчето на окото си Сабрина забеляза как стенният килим зад двамата господари се раздвижи. Тя погледна към входната врата, очаквайки да види връщането на лакомия Макдонъл, но тя беше затворена.

Сабрина се намръщи. Изведнъж я обзе страшно предчувствие и тя се изправи. Облегна се на парапета и устреми поглед към стенния килим. Дали той наистина се движеше или трепкащите пламъчета на свещите й играеха лош номер? Краката сами я понесоха към стълбата, подчинявайки се на своя собствена воля. Трябваше веднага да разбере откъде идваше усещането за опасност.

— Сабрина! Защо, за бога, не си в леглото?

Викът на майка й я изтръгна от замаяността. Едва сега й стана ясно, че се намира в долния край на стълбата. Разтърси глава, за да подреди нахлулите в главата й възприятия. Загрижено смръщеното чело на баща й. Дръзките лица на Макдонълови, които се побутваха под масата. Мрачното изражение на Морган.

В залата отекна гласът на Брайън.

— Велики боже, Алекс, по нощницата й има кръв!

Сабрина съвсем беше забравила в какво състояние е нощницата й. Изведнъж се почувства гола, изложена на жадните мъжки погледи. Отвори уста да обясни, но в този момент Ангъс се изправи и се олюля застрашително.

— Божичко, ама това била сладката Сабрина! Навсякъде в планините се говори за красотата ти, момиче. — Колкото и да беше пиян, той изгледа майка й с неприкрита похот и в същото време даде знак на мъжете от клана си. — Ако моята Бет беше проявила по-добър вкус по отношение на мъжете, ти щеше да си моя дъщеря.

Макдонълови избухнаха в груби смехове. Бащата на Сабрина кимна с измъчена усмивка. Лицето на Сабрина пламна от срам. Морган стана още по мрачен и задърпа иглата, която държеше ешарпа му, сякаш искаше да свали платното от голото си тяло и да я загърне.

— Да пием за Сабрина! — изрева Ангъс. — За най-нежното цвете на моята прекрасна Бет!

Мъжете повториха наздравицата. Господарят им вдигна чашата си и в следващия миг падна по лице в чинията си. Между костеливите му рамене стърчеше дръжка на кама, обсипана със скъпоценни камъни.

Загрузка...