Силата

Глава 11

Куай-Гон свали краката си от кушетката. Той усети как сърцето му бие забързано в гърдите, всяко мускулче беше напрегнато. Но защо?

Почиваше си, когато го усети. Сякаш някаква опасност беше наблизо, но нищо не заплашваше Куай-Гон…

Изведнъж той разпозна чувството. И преди го беше преживявал. Понякога джедаите усещаха, когато друг джедай наблизо е в беда. В някой момент джедаите дори виждаха замъглени картини от опасната ситуация. Куай-Гон потърси в съзнанието си, но не видя нищо. Само мъглявина.

— Оби-Уан — промърмори той. Сигурно беше момчето. Куай-Гон се опълчи срещу усещането. Беше нелепо, абсурдно. Момчето не беше негов падауан. Защо тогава имаше толкова силна връзка между тях?

И все пак тя съществуваше. Йода щеше да е щастлив.

Куай-Гон изръмжа. Той не беше щастлив.

Накъдето и да се обърнеше, момчето беше там. Той с радост излекува раните на Оби-Уан, но отхвърли отговорността да се грижи за неговото благоденствие. Ако момчето се беше забъркало в някаква неприятност, само трябваше да намери изход от нея.

Куай-Гон отново се изтегна на кушетката. Но този път, въпреки че успя да успокои тялото си, той не можа да усмири съзнанието си.

Времето сякаш пълзеше, докато Оби-Уан отчаяно търсеше Си Триймба. Наложи му се да си проправи път през въздухопровода, да се промъква край миньорски каюти и да се взира през решетките. Мръсотия покри ръцете му, прах влезе в очите и в устата му, докато разбутваше прахоляк, наслагван от години.

Най-накрая откри Си Триймба четири етажа надолу, близо до долната част на кораба. Малка каюта беше преправена, за да служи за затворническа килия. Очевидно „Монумент“ е имал нужда от временен затвор за транспортните си курсове. След като познаваше пътуващите с този курс, Оби-Уан не се изненада.

Оби-Уан погледна през отвора. Единият глезен на Си Триймба беше прикован към стената. Той лежеше проснат на пода с разперени ръце. Извън обсега му лежаха няколко жълти кристала дактил. Само на половин дузина крачки един хътянин и двама уипхидянци пазачи играеха карти върху масивна метална маса.

Акронянецът изглеждаше пребит и посинен, но не само дишането му не беше наред. Цветът му се беше променил от здравословното сиво-зелено до оттенък на кал. Оби-Уан усети, че силите на живота у арконянеца са слаби, изчезващи. Но защо? Си Триймба беше погълнал дажбата си дактил, преди да започнат търсенето. Защо беше отслабнал толкова бързо?

Хътянинът пропълзя до Си Триймба и се ухили, докато гледаше надолу към пленника. Оби-Уан го разпозна. Това беше хътянинът, който го беше пребил.

— Готов ли си вече да говориш? — попита хътянинът. — Не го ли искаш този дактил? Мога да ти побутна няколко кристалчета.

Си Триймба се беше втренчил в него безмълвно. Дори и отгоре Оби-Уан виждаше, че омразата на приятеля му към хътяните не може да скрие страха му.

Хътянинът се наведе още по-близо, огромната му глава се простираше пред Си Триймба.

— Какво търсеше във въздуховода? Кой те прати да ни шпионираш?

Изтощен, Си Триймба поклати глава.

— Не изглеждаш никак добре — процеди хътянинът. — Бихме ти достатъчно сол с инжекцията, за да унищожим всичкия дактил в тялото ти. — Той се облегна назад и изсумтя. — така, че защо не ни кажеш това, което искаме да знаем? Ще избегнеш смъртта. Някой друг е бил с теб. Кой? Арконянците не се движат поединично.

Си Триймба поклати глава отново. Главата му се извъртя настрани и устните му докоснаха пода.

Чувство на безсилие изпълни Оби-Уан. Трябваше да направи нещо. Той хвана решетката и я изтегли. Спусна се през отвора и после падна на пода. Само след миг светлинният меч беше в ръката му.

— Само със слаби и невъоръжени ли се занимаваш, хътянино? — попита той.

За момент хътянинът беше толкова зашеметен, че просто мигаше срещу Оби-Уан. После започна да се смее.

— Застреляйте го! — безцеремонно заповяда на пазачите уипхидянци.

Оби-Уан разчиташе на бавната реакция на уипхидянците. Те го зяпаха с отворени усти.

Оби-Уан се хвърли напред, замахвайки към тежката маса. Светлинният меч леко премина през дебелите крака. Масата с трясък падна върху уипхидянците. Паянтовите столчета, на които седяха, поддадоха под тежестта и пазачите се строполиха на пода.

— Извинете, че ви прекъсвам играта — каза Оби-Уан. Без да отделя поглед от изненадания хътянин, той се пресегна през масата и грабна ключовете за оковите около глезена на Си Триймба — старо парче метал с проста ключалка. Оби-Уан хвърли ключа на Си Триймба.

Хътянинът запълзя към него.

— Младежо, още ли не си научил урока си? Как смееш да се противопоставяш на мен — могъщия Грелб!

— О, научил съм едно нещо — каза Оби-Уан. Държеше светлинния меч в готовност. — Нападаш само слабите. Вече съм готов да се бия с теб, страхливецо.

Грелб изгледа светлинния меч с отвращение.

— С това?

Оби-Уан хвърли поглед през рамото на хътянина към Си Триймба. Арконянецът беше успял да се освободи. Бързо поглъщаше дактила от пода. Цветът му започваше да се възвръща.

Докато хътянинът се приближаваше към Оби-Уан, огромният му юмрук се вдигна, Оби-Уан се наведе и се претърколи с класическо джедайско отбранително движение. Превъртайки се настрани, той удари хътянина със светлинния меч. Чу как плътта зацвърча.

Грелб изрева от ярост. Огромното му туловище го правеше тромав, той падна върху масата, пречупвайки краката на уипхидянците. Те закрещяха от болка и го заудряха с юмруци.

— Побързай, Си! — подкани го Оби-Уан. Застанал между Грелб и Си Триймба, той изчака, докато арконяницът стигна до вратата. После се втурна след него, а Грелб се опитваше да се изправи. Хътяните бяха силни същества, но не им беше лесно да се изправят.

— Няма да ти се размине, джедай! — Грелб избуча. — Този арконянец е шпионин! Това означава война!

Оби-Уан не му обърна внимание. Той почти влачеше Си Триймба по коридора. За тяхно щастие на долното ниво нямаше много движение. Успяха да достигнат арконянската граница без повече сблъсъци.

Когато влязоха в арконянската част на кораба, Оби-Уан забеляза двама арконянци граничари забързано да се отдалечават. Знаеше, че щяха да съобщят на Клат’Ха, че двамата са се върнали. И че са се появили от територията на „Офуърлд“.

Това, разбира се, означаваше, че Куай-Гон щеше да разбере за неподчинението на Оби-Уан.

Си Триймба спря. Обърна се към Оби-Уан, искрящите му очи заблестяха отново със същата топла светлина.

— Ние ти благодарим, Оби-Уан. Ние дължим живота си на теб.

— Дължиш и залавянето си на мен — горестно каза Оби-Уан. — Извинявай, Си Триймба.

— Но твоят кураж ни спаси още веднъж — Си Триймба не се отказваше, стискайки рамото му.

— Ами твоят кураж? — отвърна му Оби-Уан. — Помисли за него, Си Триймба. Умираше, но въпреки това не ме предаде. Ти просто издържа на мъчението!

По лицето на Си Триймба се разля бавна усмивка.

— Така направихме ние — изрече доволен. — Така направихме.

Не ликувай чак толкова — каза му Оби-Уан с въздишка. — Сега трябва да се изправим пред Клат’Ха и Куай-Гон. Те изобщо няма да са доволни от случилото се.

Щом Оби-Уан и Си Триймба изчезнаха, Грелб отиде при Джемба и му разказа всичко.

Големият сив хътянин се надвеси над Грелб, побеснял от ярост. Джемба беше стотици години по-стар от Грелб и доста по-едър.

— Е? — избуча Джемба, оглеждайки се с бяс из стаята. — Знаех си! Рицарят джедай и младият му ученик са се присъединили към арконянците срещу мен!

— Беше неизбежно, о, Велики — каза Грелб. — Те мразят нашата раса.

— Ти си виновен! — изрева Джемба. — Би трябвало да ти отсека опашката и да я изям за вечеря.

Сърцата на Грелб затуптяха от страх и той прибра опашката към тялото си.

Джемба продължи.

— Щом искаше да саботираш тунелокопачите, трябваше да изчакаш да стигнем на Бендомиър.

Грелб се опита да изглежда наранен от обвинението, но Джемба не се хвана. Огромният хътянин плясна през лицето Грелб толкова силно, че Грелб да почувства как мозъкът му се превръща в желе.

След като се надигна от пода, Грелб каза:

— Преди не си се оплаквал от методите ми!

Кражби, саботажи и убийства бяха методите на Грелб, но той имаше грижата „Офуърлд Майнинг“ винаги да получава печалба от това.

— Но този път са намесени джедаи! — изрева Джемба.

— Когато натупах момчето, не знаех, че е джедай — започна да се оправдава Грелб. — Ако знаех, вече да беше труп. Обещавам, следващия път…

Джемба посочи Грелб с огромния си пръст.

— Момчето не е лъжица за твоята уста. Няма да има следващ път. Аз ще се заема.

— Както желаеш — каза Грелб. Той се обърна и като охлюв изпълзя от стаята. Когато вратата зад него се затвори със съскащ звук, той стегна юмруци, представяйки си, че стиска гърлото на Оби-Уан Кеноби.

„Разбира се, че ще има следващ път“, обеща си Грелб.