Силата

Глава 18

Джедайските лечителски техники на Куай-Гон изискваха да вложи цялата си енергия в заздравяването на разкъсаните мускули и борбата с инфекцията. Но мислите му неспирно се насочваха към Оби-Уан, към поражението, изписано по лицето на момчето.

Защо младежът проявяваше толкова настоятелен стремеж? През годините беше виждал много като него. Всеки път той внимателно им обясняваше, че нямат качества да бъдат рицари джедаи. Беше го правил от състрадание, за да не разберат горчивата истина твърде късно. Не беше ли така?

Твърдо решен, Куай-Гон се излегна на кушетката. Съжаленията щяха да го държат буден, а той се нуждаеше от сън.

Корабът беше зловещо тих. Всички бяха изтощени от битката с пиратите. Куай-Гон чуваше само плисъка на вълните, разбиващи се в брега, и мекото ритмично жужене на някакви животни, които търсеха нещо под кораба.

Той спа неспокойно поради болката и тревогите, които не можеше да изкаже. Полусъбуден от измъчения си сън, Куай-Гон се надигна и прекоси помещението, за да вземе кърпа и да избърше потното си чело. Пийна малко вода и след това залепи пламналото си чело върху хладната стомана на малкия илюминатор. Неравните скали в далечината сякаш трептяха и вибрираха. Дали треската му се влошаваше? Странна, жълтеникава мъгла размазваше погледа му.

Беше станал твърде рано. Куай-Гон се върна при кушетката. Този път той заспа дълбоко и не сънува нищо.

Когато се събуди в ранни зори, дясната му ръка беше изтръпнала, но пооздравяла. Един корабен дроид бе почистил туниката му. Докато се обличаше, той усети, че е гладен. Това беше добър знак.

Докато отиваше към кухнята, забеляза, че корабът е като разбунен кошер. Арконянците забързано пренасяха личните си вещи.

Попита един от тях какво е станало.

— Идва приливът — каза арконянецът — и може да наводни кораба. Двигателите са в ремонт и няма да можем да се вдигнем навреме. Наредено ни е да се евакуираме.

— Евакуация ли? — учудено попита Куай-Гон. Имайки предвид дрейгоните навън, това си беше чиста опасност. — къде ще се евакуирате?

— На хълмовете, по високите места на острова. Екипажът е открил някакви пещери. Трябва да стигнем до тях, преди слънцето да изгрее и чудовищата да се събудят.

Арконянецът се забърза, теглейки тежки торби и кутии.

„От лошо — към по-лошо!“ — каза си Куай-Гон. Обстрелвани от пирати, бяха попаднали в непознат свят, докато Джемба държеше пистолет на слепоочието им. А сега се налагаше да изоставят кораба, да се крият в пещери и да разполагат с ограничени запаси. Той усети надигаща се заплаха. Може би пиратите ще се появят, за да ги довършат. Има вероятност да умрат от глад или да се избият един друг. Приливът може да е толкова висок, че да погълне целия остров.

Тичащите наоколо арконянци изглеждаха уморени и съсипани. Предната нощ не бяха получили дактил, нямаше да получат и тази сутрин. Куай-Гон се чудеше колко време ще могат да издържат без него.

Той отиде до каютата на Клат’Ха и я завари забързано да събира нещата си. Вратата й беше отворена.

Тя вдигна глава, когато джедаят влезе в стаята.

— Хубаво ще е да си събереш нещата — каза тя. — Идва прилив, а слънцето скоро ще изгрее.

На устните й се изписа усмивка, щом отмести кичур червеникаво-кестенява коса от лицето си. Зелените й очи грееха закачливо.

— Джемба е побеснял. Вероятно го е страх, че няма да се намери достатъчно голяма пещера за него.

— Защо е толкова ядосан? — любопитно попита Куай-Гон.

Клат’Ха вдигна рамене.

— Може би защото ситуацията е извън контрола му. Така мисля. Отначало той реши, че екипажът лъже. Но му се наложи да разбере, че ще се удави, ако остане. Струваше си да го видиш толкова разстроен.

Куай-Гон се смръщи.

— Кога арконянците ще имат нужда от дактил?

Само за един миг развеселеността в очите на Клат’Ха се превърна в загриженост:

— Някои от тях вече са отпаднали — тихо заговори тя. — Ако не получат дактил до вечерта, ще започнат да линеят и ще умрат.

— Толкова скоро — измърмори Куай-Гон. Нещо го бодеше отвътре, инстинктът му казваше, че не е премислил добре.

Гневът на Джемба. Едва доловимият шум от животни. Стабилна скала, която се движи. Жълта мъгла…

Но на острова живееха само дрейгони. Екипажът беше огледал за хищници, малко след като кацнаха. Жълтата мъгла не беше плод на неговото зрение. Една пещера в самите скали изпускаше тази слаба жълта светлина.

Прозрението се възпламени като искра у него.

— Кажи на арконянците да не се страхуват — бързо изрече на Клат’Ха. — Мисля, че знам къде е дактилът. Връщам се веднага.

— Ще дойда с теб — веднага му предложи Клат’Ха. — А може да повикаме помощ…

Куай-Гон се замисли върху това. Без съмнение дактилът беше охраняван. Но гладните чудовища, поели на лов в сутрешното небе, можеха да се заинтересуват, ако много хора се появяха на открито. А и Джемба ще внимава много. Но един човек в черна туника, движещ се сам…

— Съжалявам, Клат’Ха! — каза той. — Няма да ти хареса това, което ще те помоля.

— Ще направя каквото и да е — с жар обяви Клат’Ха. — Длъжни сме да намерим дактила!

— Не, не ме разбираш — каза Куай-Гон. — Ще те помоля да изчакаш.

Хътянинът Грелб умееше да изпълнява заповеди, особено когато знаеше, че Джемба може да изяде опашката му, ако се бави. Той седеше на една канара с готов за стрелба бластер. От мястото си виждаше добре кораба. Джемба го беше пратил тук по две причини — да защитава миньорите и арконянците при ситуацията на кораба и да се погрижи никой да не достига до пещерите, които бяха по-високо.

Не че Джемба беше загрижен за арконянците. Но те вече бяха негова собственост. Той защитаваше своята инвестиция.

До този момент дрейгоните летяха толкова високо или си седяха по скалите толкова далеч, че не бяха забелязали хътяните, арконянците и уипхидянците. Мъглата в ранното утро ги прикриваше. Въпреки това Грелб беше нащрек, готов да простреля всеки дрейгон, който се осмелеше да се спусне от небето, или всеки арконянец, който създаваше проблеми.

Миналата нощ тъмнината се бе превърнала в чудесно прикритие, когато изнасяха дактила. Джемба беше наредил на уипхидянците да свършат по-голяма част от работата. Краката им бяха доста меки и не вдигаха много шум, когато товареха дактила в контейнерите и го изнасяха от кораба. Никой не ги беше видял, беше сигурен Грелб. Останалите миньори на кораба си ближеха раните след сблъсъка с пиратите, а арконянците бяха прекалено уплашени, за да си показват носовете извън каютите.

Нареждането на екипажа всички да се евакуират от кораба и да бягат към пещерите се оказа малка стъпка назад. Дори и Джемба се притесняваше, че някой може да попадне на дактила. Оказа се мъдро, че бяха накарали уипхидянците да се катерят толкова високо.

Мъглата започна да се вдига, но сиви облаци заприиждаха от запад. Въздухът миришеше на сол и далечни светкавици. Грелб се боеше, че светкавиците ще принудят още дрейгони да кацнат на острова.

Докато арконянците се изсипваха от огромния черен кораб, един човек привлече погледа на Грелб — рицарят джедай Куай-Гон Джин. Той беше облечен в туника с качулка, но Грелб веднага го разпозна по осанката и походката. Куай-Гон бързо изпреварваше арконянците, сякаш умираше от желание да достигне до пещерите. Но за него не беше присъщо да бърза, за да се подслони.

Грелб измъкна микробинокъла от джоба си и го насочи към джедая. Куай-Гон бързо изкачваше възвишението без следа от умора. Но вместо да се пъхне в първата пещера, където вече се бяха събрали група арконянци, той продължи да се катери, прикривайки се зад един скат в желанието си да не бъде забелязан.

Грелб с удоволствие би се промъкнал, за да простреля джедая, но не смееше да го направи без разрешението на Джемба. Той се пресегна към комуникационната си конзола и натисна един бутон. Джемба се обади след секунди.

— Рицарят джедай се насочва към планината — изрече Грелб.

— Къде отива? — изригна Джемба. Звучеше изплашен и имаше основание за това.

— Не знам. Изобщо не ми харесва — отговори Грелб.

Джемба се поколеба за момент:

— Вземи подкрепления със себе си и се погрижи онзи да не се върне.

Си Триймба изглеждаше зле. Издаващият здраве зеленикав нюанс на кожата му се превръщаше в сив оттенък, а малките му люспи бяха започнали да падат. Куай-Гон беше изчезнал от часове.

Когато Клат’Ха му каза, че Куай-Гон е тръгнал да търси дактила, отчаяние беше изпълнило Оби-Уан. Беше се примирил, че няма да бъде падауан на джедая, но пък и Куай-Гон не можеше ли да поиска помощта му поне веднъж?

Естествено, не направи това и бе тръгнал сам.

В тъмната пещера Оби-Уан смръщено изгледа приятеля си. Хътяните и уипхидянците бяха отнесли единствената светлина в по-голяма пещерна зала и затова при тях се промъкваха само бледи отблясъци.

Арконянците се бяха разположили в най-отдалечената пещерна зала. Но колко особени бяха тези места. Всяка пещера беше широка четири метра в най-тясната си част, а височината й бе десет метра. Най-малко дузина тунели водеха към повърхността. На много места тунелите се разширяваха в огромни кухини.

Следи от нокти показваха, че някакви животни са ровили вътре, но въпреки това арконянците не откриха животинско леговище.

Работниците на „Офуърлд“ се скупчиха на входа, за да пазят някой да не излезе. Сталактити висяха над главите им като блестящи остриета. Можеше да се седне само върху разтрошени камъни. В смразяващите сенки очите на арконянците грееха със слаба светлина.

Си Триймба си тананикаше на арконянски. Другите правеха същото. Оби-Уан се приближи към приятеля си.

— Какво си тананикаш? — меко попита той.

— Пеем песен на благодарността — изрече Си Триймба. След това преведе на Оби-Уан.

За Оби-Уан песента звучеше тъжно. Но той не беше арконянец и не бе свикнал да живее в пещери. Вероятно песента бе по-радостна за Си Триймба.

Арконянците сякаш се бяха примирили със смъртта. Той не можеше да разбере подобно поведение. Желанието му да действа и да се бори растеше у него с всяка минута. Оби-Уан опита да потуши чувството. Нали непрекъснато го предупреждаваха за нетърпението му? Това беше неговото изпитание. Трябваше да се съобрази с Кодекса на джедаите и да чака, дори и когато приятелят му линееше. Това беше най-трудното нещо, което беше правил. Но той вярваше в Куай-Гон.

— Обещай ми, че няма да се оставиш да умреш тук — каза тихо Оби-Уан на Си Триймба.

— Няма да се оставим да умрем — обеща Си Триймба.

— Сигурен ли си? Ще издържиш ли, докато Куай-Гон се върне? — разпалено го запита Оби-Уан.

— Ще се опитаме да живеем, Оби-Уан — обеща Си Триймба, — но дактилът трябва да дойде скоро.