Силата

Глава 17

Оби-Уан напусна каютата на Куай-Гон като в мъгла. Нуждаеше се от почивка, но никъде не намери покой. Постоя в каютата си, в салона. Накрая закрачи безцелно из помещенията. Изведнъж се оказа близо до машинното отделение, втренчен в голия пейзаж на безименната планета.

Пет луни, оцветени в червено и синьо, висяха като зрели плодове над смълчания океан. Ято дрейгони се рееше високо във въздуха, заспало в своя полет. Брегът на острова не беше нищо повече от опасни вълнообразни скали. Навътре в острова черни вулканични върхове изпускаха дим, докато стотици огромни птици бяха накацали около тях.

Вратата зад него се отвори със скърцане. Миг по-късно Си Триймба застана до него.

— Ние те търсихме — каза той.

— Исках да помисля — отговори Оби-Уан. Беше радостен, че вижда своя приятел. Си Триймба показа непоколебимо доверие в него при срещата с Джемба. Това беше заздравило приятелството им и те го знаеха.

— Можем ли да попитаме за какво мислиш? — колебливо рече Си Триймба.

— Бях убеден, че в Храма е ужасно трудно — започна Оби-Уан. — Дните бяха изпълнени с учение и усилия. От нас се очакваше само най-доброто. Уважавах учителите си толкова много, че се стремях не само да оцелея, но и да постигна успехи. — Оби-Уан си пое въздух. — Но вече разбирам, че не съм имал никаква представа колко огромно зло може да ми покаже вселената. Досега не бях виждал истинска алчност. Не и като алчността на пиратите на Джемба. Повдига ми се от нея.

— Така и трябва — съгласи се Си Триймба. — Алчността е ужасно нещо.

— И се чудя… има ли у мен семена на същата тази алчност? — запита се Оби-Уан.

Си Триймба погледна объркано към своя приятел. Той видя силна болка, изписана по лицето на Оби-Уан.

— Защо си задаваш подобен въпрос, Оби-Уан?

— Защото цял живот съм искал да бъда джедай. Жадувах за това. Исках да се бия за честта, но ме обхващаше гняв, когато някой ми се изпречваше на пътя.

— Джедаят дава много на своите приятели — замислено каза Си Триймба. — Той защитава слабите и се сражава за общото благо. Ние не смятаме, че е лошо да искаш да се представиш добре. Не, това не е алчност.

Оби-Уан кимна, все още загледан в тъмното море. Той почувства силно желание да си бъде у дома, в Храма, където правилата бяха ясно очертани и обосновани. Тук той се чувстваше изгубен.

— След няколко часа ще съмне. Досега направи твърде много за мен, Си Триймба. Ще ми помогнеш ли още един, последен път?

— Разбира се, че ще ти помогнем — без колебание рече Си Триймба. Но как?

— Помогни ми да преодолея гнева си — каза Оби-Уан. Ръцете му бяха свити в юмруци. Той се вгледа в тях и разтвори пръсти. — Чувствам огромна ярост към Джемба. Той използва другите за собствена изгода и заради това искам да го убия. Но не ми харесват чувствата, които ме владеят в момента. Куай-Гон беше прав. Ако се опитам да спра Джемба, ще удовлетворя единствено своята собствена ярост.

— Изглеждаш ми спокоен — отбеляза Си Триймба.

— Нещо се е случило — тихо каза Оби-Уан. — Току-що го осъзнах. Куай-Гон никога няма да ме вземе за падауан. Според него съм недостоен и сигурно не греши. Може би не съм създаден за това.

— И не си ядосан? — учудено попита Си Триймба.

— Не съм — отговори Оби-Уан. — Чувствам се особено, Си Триймба. Сякаш някакъв товар ми падна от плещите. Може би от мен ще излезе добър фермер. А да бъдеш добър… да бъдеш добър човек е много по-важно от това да бъдеш джедай.

— Ами Джемба? — попита Си Триймба.

— Веднъж Йода ми каза, че има трилиони жители в галактиката, но само няколко хиляди са рицари джедаи. Обясни ми, че не можем да поправим всяко зло. Всички същества трябва да се научат да защитават това, което е правилно, без непрекъснато да разчитат на джедаите. Може би точно това трябва да направят арконянците. Не знам какво ще се случи в бъдеще, но днес избрах да не се впускам в бой.

Оби-Уан се обърна към Си Триймба.

— Помолих те да се отделиш от твоите арконянци, за да ми дадеш шанс да ви помогна. Не се отричам от обещанието си. Не искам пак да те виждам безжизнен поради липса на дактил. Ще те защитавам, Си Триймба.