Беше Харли. Устата му зееше като грозна дупка над козята брадичка. Виждах проядените му жълти зъби. Усмихваше се. В ръката си държеше „Пара Орднанс П-14“. Това е сполучливо канадско копие на „Колт 1911“, но за неговите ръце явно беше твърде тежко. Китките му бяха тънки и хилави. По-добре би му подхождал един дамски „Глок-19“ като на Дъфи.
— Видях, че свети — каза той. — Рекох си, я да видя какво става.
После погледът му се спря на мен.
— Аха, Поли май е оплескал работата — каза той. — А пък ти си му докарал гласа по телефона пред мистър Завиър.
Показалецът му беше на спусъка. Половин секунда се ругах наум, задето бях допуснал да се вмъкне, без да го забележа. После се замислих как най-добре да го обезвредя. Казах си: Ако го убия, преди да сме научили къде е Териса, Вилянуева ще ме убие мен.
— Няма ли да ме запознаеш с приятелите си? — каза той.
— Това е Харли — казах аз.
Никой не отговори.
— Кои са тези хора? — запита Харли.
Мълчах.
— Ние сме федерални агенти — обади се Дъфи.
— И какво правите тук? — запита Харли сякаш от любопитство. Беше в нов костюм. От лъскав черен плат. Със сребриста вратовръзка. Изкъпан, с измита коса. Конската му опашка този път беше пристегната със скромно кафяво ластиче.
— Работим — каза Дъфи.
Той кимна разбиращо.
— Ричър знае как постъпваме ние с жени агентки — обясни той. — С очите си го видя.
— По-добре се спасявай поединично, Харли — казах аз. — Корабът потъва.
— Смяташ ли?
— Не смятам. Знам.
— Аз пък не мисля така. Ако компютрите не лъжат, нашата обща приятелка, оная в гумения чувал, нищо не им е казала. Още чакат доклад от нея. Право да ти кажа, имам чувството, че са я забравили вече.
— Ние не работим с компютри.
— Още по-добре. Вие сте любители, никой не знае, че сте тук, а пък аз съм ви хванал на мушка.
— Поли също ме държеше на мушка — подметнах аз.
— С пистолет?
— С два.
За миг той отмести очи. После пак се взря в мен.
— Аз съм по-умен от Поли. Ръцете на тила.
Всички вдигнахме ръце и сплетохме пръсти зад тила си.
— Ричър има берета — продължи той. — Това го знам със сигурност. Хващам се на бас, че имате още два глока Най-вероятно 17-ица и 19-ица. Искам да ги видя наредени на пода, един по един, полека и без щуротии.
Никой не помръдваше. Харли завъртя пистолета в ръката си към Дъфи.
— Първо жената — каза той. — С два пръста.
Дъфи бръкна с лявата ръка под якето си и извади глока, стиснат между палеца и показалеца й. Пусна го на пода. Аз посегнах с ръка към джоба на якето си.
— Стой! — извика Харли. — На теб ти нямам вяра.
Той пристъпи напред, протегна ръка и притисна дулото на пистолета си в долната ми устна — точно там, където ме бе ударил юмрукът на Поли. После с лявата ръка бръкна в джоба ми. Извади беретата и я пусна на пода до глока на Дъфи.
— Ти си на ред — подвикна той на Вилянуева, без да отмества пистолета от устата ми. Стоманата стържеше разклатените ми зъби. Старецът пусна своя глок на пода. Харли протегна крак и подритна трите пистолета зад гърба си. После направи крачка назад и каза: — А сега и тримата до стената.
Извъртя се така, че да ни държи на прицел, докато ние се наредихме в редица, с гръб към стената.
— Има още един с нас — каза Вилянуева. — Но излезе за малко.
Грешка, помислих си аз. Харли само се усмихна.
— Че извикай го тогава — каза той. — Кажи му да дойде веднага.
Вилянуева не отговори. Неуспешният му опит за хитруване се оказа капан за самия него.
— Извикай го! — повтори Харли. — Или стрелям. Никой не помръдваше.
— Извикай го или ще й пусна един куршум в бедрото.
— Телефонът е у нея — каза Вилянуева.
— В чантичката ми е — добави Дъфи.
— А къде ти е чантичката?
— В колата.
Умно, помислих си аз.
— А колата къде е? — запита Харли.
— Наблизо.
— Оня торъс пред магазина за препарирани животни ли?
Дъфи кимна. Харли се поколеба.
— Обади се от телефона в офиса — каза той. — И повикай човека.
— Не му знам номера — каза Дъфи. Той я изгледа. — Имам го запаметен в телефона — обясни тя. — Не го знам наизуст.
— Къде е Териса Даниъл? — запитах аз.
Харли само се усмихна. Няма да отговори, помислих си.
— Добре ли е? — запита Вилянуева. — Само нещо да й се случи…
— Нищо й няма — каза Харли. — Като нова е.
— Да донеса ли телефона? — запита Дъфи.
— Заедно ще идем за телефона — каза Харли. — След като подредите тия сандъци както си бяха. Я как сте ги разхвърляли. Не трябваше да го правите.
Той пристъпи към Дъфи и опря дулото на пистолета в слепоочието й.
— Аз ще чакам тук — каза той. — Заедно с жената. Тя ми е застраховката.
Вилянуева ме погледна. Вдигнах рамене. Явно ние двамата бяхме определени да разчистим терена. Пристъпих напред и взех чука от пода. Вилянуева взе капака на първия „Граал“. Погледна ме още веднъж. Поклатих едва забележимо глава, колкото само той да види. С какво удоволствие в този момент бих забил чука в тиквата на Харли… Или още по-добре в устата му! Щях веднъж завинаги да му реша стоматологичните проблеми. Но с чук не се излиза срещу луд, който е опрял пистолет в главата на заложник. Освен това междувременно ми бе дошла по-добра идея. За осъществяването й трябваше да си дадем вид, че послушно изпълняваме каквото ни каже. Така че кротко стисках чука и чаках Вилянуева да постави капака върху дебелата жълта тръба. Ударих го един-два пъти отстрани с юмрук, докато пироните се наместиха в първоначалните си дупки, после ги зачуках, изправих се и отново зачаках.
По същия начин заковахме и втория Траал. Повдигнахме касата и я поставихме върху другата. После заковахме РПГ-тата и ги наместихме точно в същия ред, в който ги бяхме намерили. След това снайперските карабини ВАЛ. Харли ни наблюдаваше внимателно, но полека-лека започна да се успокоява. Ние му се подчинявахме. Вилянуева явно разбра какво целя. Той беше доста схватлив. Намери капака за сандъка с пистолети „Макаров“. Преди да го положи върху сандъка, се спря за момент.
— Тия работи харчат ли се? — запита той.
Идеално! — помислих си аз. Тонът му беше разговорен, леко озадачен. Изразяваше професионален интерес, като на служител от АТОО.
— Че защо да не ги купуват? — рече Харли.
— Понеже са чист боклук — отвърна старецът. — Ти пробвал ли си ги?
Харли поклати глава.
— Чакай да ти покажа нещо — казах аз. — Става ли?
Пистолетът му беше плътно притиснат към слепоочието на Дъфи.
— Какво да ми покажеш?
Бръкнах в сандъка и извадих един „Макаров“. Издухах полепналите стърготини и го вдигнах. Беше стар и издраскан.
— Много примитивен механизъм — казах аз. — Те на практика са опростили оригиналната система на „Валтер“. Направо са я съсипали. И тоя, както и валтерът, е двойно действащ автоматичен пистолет, но дръпни спусъка и ще видиш разликата.
Вдигнах пистолета към тавана, подпрях го отзад само с палеца си за ефект и натиснах спусъка. Механизмът изстърга жално като скоростен лост на стара кола, когато отказва да превключи, и от усилието пистолетът се посука на една страна в ръката ми.
— Пълен боклук — повторих аз.
Повторих движението още веднъж, като се мръщех пресилено на стържещия звук и на нестабилната хватка.
— Умряла работа — казах аз. — С това нещо можеш да уцелиш някого само ако му опреш дулото в корема.
Хвърлих пистолета обратно в сандъка. Вилянуева намести капака.
— На твое място бих се замислил, Харли — продължавах аз. — Ако пробутваш такъв боклук на клиентите си, репутацията ти отива на кино.
— Не е мой проблем — каза той. — Аз съм никой. Само работя тук.
Зачуках пироните един по един, без да бързам, сякаш бях уморен. Дойде ред на касата с малките калашници. После на онази с големите.
— Тези може евентуално да ги продадете на Холивуд — каза Вилянуева. — Да снимат исторически филми. За друго не стават.
Заковах пироните и повдигнахме касата върху останалите. Вече целият внос на „Бизар Базар“ беше подреден на три стегнати купа, точно както ги бяхме заварили. Харли ни наблюдаваше, опрял пистолета в главата на Дъфи. Но китката му се беше изморила и показалецът не лежеше плътно върху спусъка както преди. Беше го преместил нагоре, към рамката, за да поеме част от тежестта на оръжието. Вилянуева плъзна касата с мозбергите по пода към мен. Намери капака. Бяхме отворили само една от касите.
— Почти свършихме — казах аз.
Вилянуева намести капака.
— Чакай малко! — извиках. — Забравихме две отвън. Отидох до тезгяха и вдигнах единия пърсуейдър. Загледах се в него, сякаш го разучавах.
— Виждаш ли това тука? — казах на Харли, като посочих лостчето на предпазителя. — Транспортират ги на предпазител. Не е правилно, може да повреди жилото на ударника.
Свалих предпазителя, увих пушката във восъчната хартия и я зарових в стиропорните бобчета. Отидох да взема другата.
— И тая е така — казах аз.
— Абе нищо не става от вас, момчета — обади се Вилянуева. — Качественият ви контрол издиша отвсякъде.
Свалих предпазителя и пристъпих към касата. Изведнъж се извъртях на пета, дръпнах спусъка и прострелях Харли в корема. В помещението сякаш избухна бомба. Гигантското бренеке буквално сряза Харли на две. Хем беше там, хем вече го нямаше. Трупът му лежеше на две части на пода, въздухът беше пълен с лютив дим, с горещата миризма на кръвта му и с вонята на стомашно-чревното му съдържание. Дъфи пищеше истерично, понеже човекът, който допреди миг бе стоял до нея, изведнъж бе изчезнал в някаква експлозия. Ушите ми кънтяха. Пищейки, Дъфи отскочи встрани от растящата локва кръв и мръсотии в краката й. Вилянуева я прихвана и я задържа до гърдите си, а аз дръпнах ложата на пърсуейдъра да презаредя и се обърнах към вратата в случай, че оттам ни очакваха още изненади. Но такива нямаше. След малко конструкцията на склада престана да вибрира, слухът ми бавно се възстанови и известно време в настаналата тишина чувах само шумното дишане на Дъфи.
— Аз бях точно до него — каза тя.
— Но вече не си — казах аз. — Което е важното в случая.
Вилянуева я пусна и отиде да вдигне пистолетите от мястото, където ги бе сритал Харли. Извадих втория зареден пърсуейдър, развих го от хартията и го поставих на предпазител.
— Харесват ми тия пушки — казах аз.
— Вършат работа — съгласи се Вилянуева. Преместих двете пушки в лявата си ръка и с дясната поставих беретата в джоба си.
— Докарай колата, Тери — казах аз. — Сигурно някой вече звъни в полицията.
Той излезе през предната врата, а аз погледнах през прозореца към небето. Беше облачно, но все още светло.
— Сега какво? — каза Дъфи.
— Сега отиваме някъде и чакаме — отвърнах аз.
Чаках вече повече от час, седнал на бюрото си, гледах телефона и се надявах Доминик да ми позвъни. Тя бе изчислила, че с кола до Маклийн се стига за около трийсет и пет минути. Но понеже бе тръгнала от кампуса на Джорджтаунския университет, аз прибавих още петдесет заради натовареното движение. Още десет за оценка на обстановката в къщата на Куин. Самият арест едва ли й бе отнел повече от минута. Още три да му сложи белезниците и да го отведе до колата. Общо петдесет и девет минути, отначало докрай. Но вече бе минал цял час, а тя не се обаждаше.
На седемдесетата минута започнах да се притеснявам. На осемдесетата бях силно разтревожен. Точно на деветдесетата изкарах една кола от гаража и тръгнах да я търся.
Тери Вилянуева паркира форда върху напукания асфалт пред входа на офиса и остави двигателя да работи.
— Да се обадим на Елиът — казах аз. — Да видим къде е и да отидем да чакаме при него.
— Какво да чакаме? — попита Дъфи.
— Да мръкне — отвърнах аз.
Тя отиде до колата и взе чантичката си. Извади телефона и натисна бутона за бързо избиране. Започнах да броя наум позвъняванията. Едно. Две. Три… Шест.
— Не отговаря — каза Дъфи.
Изведнъж лицето й се проясни. После отново помръкна.
— Включи се гласовата поща — каза тя. — Това не ми харесва.
— Да вървим — казах аз.
— Къде?
Погледнах часовника си. После небето. Рано е, помислих си.
— Към пътя, който излиза на брега — казах аз.
Преди да тръгнем, загасихме осветлението и заключихме склада. Вътре имаше твърде много и твърде добра стока, за да я оставим да я разграбят. Вилянуева караше. Дъфи седеше до него. Аз бях сложил двата пърсуейдъра до себе си на задната седалка. Излязохме по криволичещите улички от района на пристанището. Минахме покрай паркинга, където Бек държеше сините си ванове. Излязохме на магистралата и покрай летището поехме на юг, в обратната посока на града.
От магистралата хванахме познатия път на изток, към брега. Бяхме единствената кола по него. Небето беше прихлупено и сиво, от морето духаше силен вятър и виеше покрай страничните огледала на форда. Във въздуха се носеха капки вода. Може би дъжд. Или морска пяна, понесена от ураганния вятър на километри навътре в морето. Но иначе беше все така светло. Рано е, помислих си отново.
— Я пак пробвай Елиът — казах аз.
Дъфи извади телефона. Набра номера. Допря апарата до ухото си. Чух в слушалката шест глухи иззвънявания и после шепота на включилата се гласова поща. Тя поклати глава, натисна копчето и прекъсна връзката.
— Ясно — казах аз.
Тя се изви на седалката си и ме погледна.
— Сигурен ли си, че са напуснали къщата?
— Забеляза ли костюма на Харли? — запитах аз.
— Черен — отвърна тя. — Евтин.
— Но за него си е едва ли не смокинг. Отговаря на представата му за вечерно облекло. А в офиса на Емили Смит висеше черна коктейлна рокля. Явно смяташе да се преоблича. Вече беше с елегантни обувки на краката. Мисля, че се подготвя банкет.
— „ДСийст & Мейдън“ — каза Вилянуева. — Кетъринг.
— Точно така — казах аз. — Осемнайсет куверта по петдесет и пет долара на глава за тази вечер. На поръчката Емили Смит си бе отбелязала нещо. Не свинско, агнешко. Кой не яде свинско?
— Някой, който спазва кашер.
— Също и арабите — казах аз. — Либийците например.
— Доставчиците им с други думи.
— Точно така — казах отново аз. — Смятам, че тази вечер ще поливат началото на сътрудничеството си. Според мен всичките руски железа в сандъците са били нещо като символична първа доставка. Също и пърсуейдърите. Колкото да покажат един на друг, че могат да си имат доверие. Сега ще се почерпят по този случай и ще завъртят истински бизнес.
— В къщата ли?
Кимнах.
— Като място е много внушително. Усамотено, драматично. Освен това има голяма трапезария.
Старецът включи чистачките. Предното стъкло се замаза и стана на черти. Пръските бяха все пак морска пяна, която вятърът носеше хоризонтално във въздуха. Пълна със сол.
— Има и още нещо — казах аз.
— Какво?
— Мисля, че Териса Даниъл е част от сделката.
— Какво?!
— Мисля, че се готвят да им я продадат заедно с пушките. Една симпатична руса американка. Мисля, че тъкмо тя е добавката за десет хиляди долара.
Те мълчаха.
— Не забелязахте ли какво каза Харли за нея? Че е като нова.
Те мълчаха.
— Мисля, че са я хранили и са се грижили за нея, и никой не я е докоснал — продължих аз. А си мислех: Поли едва ли щеше да се занимава с Елизабет Бек, ако Териса му беше подръка. С цялото ми уважение към Елизабет.
Те мълчаха.
— Сега сигурно я къпят и подготвят — казах аз.
Те мълчаха.
— Мисля, че скоро ще отпътува за Триполи — казах аз. — Част от сделката. Нещо като бонус.
Вилянуева даде газ. Вятърът около чистачките и страничните огледала зави още по-силно. След две минути стигнахме мястото, където бяхме устроили засада на бодигардовете, и той отново намали. Бяхме на осем километра от къщата. Теоретически вече се виждахме от прозорците на горния етаж. Старецът спря колата на средата на шосето, тримата проточихме шии и се загледахме в далечината.
С маслиненозеления шевролет стигнах до Маклийн за двайсет и девет минути. Спрях колата на средата на шосето на двеста метра от резиденцията на Куин. Намираше се в закътан буржоазен квартал. Беше тихо, тревата беше добре поливана, къщите се приличаха лениво на слънцето. Самите къщи бяха построени върху парцели от четири декара, добре скрити зад плътни живи плетове. Алеите за коли към гаражите бяха наскоро асфалтирани. Чуваше се песен на птички и накъсаното съскане на дъждовални уредби. Във въздуха се носеха водни кончета.
Вдигнах крака си от спирачката и оставих колата да пропълзи още сто метра напред. Къщата на Куин беше облицована отвън с тъмни дъски от кедрово дърво. Пътеката към входа й беше покрита с каменни плочи; от двете страни имаше млади смърчове и рододендрони, заобиколени от нисък каменен бордюр. Къщата беше с малки прозорци; стрехите й се спускаха стръмно надолу, от което имаше вид, сякаш ми е обърнала гръб.
Колата на Фраскони беше паркирана на алеята към гаража. Беше маслиненозелен шевролет, същият като моя. Вътре не седеше никой. Предната й броня беше опряна плътно до вратата на гаража. Гаражът беше нисък и продълговат, с три клетки. И трите затворени. Не се чуваше никакъв звук, освен пеенето на птиците, съскането на дъждовалните уредби и жуженето на насекоми във въздуха.
Спрях зад колата на Фраскони. Гумите ми тихо поскърцваха върху горещия асфалт. Слязох и извадих беретата от кобура. Свалих предпазителя и закрачих по каменните плочи към входа. Вратата беше заключена. В къщата не се чуваше звук. Погледнах през прозорчето към вестибюла Не се виждаше нищо. Само някакви тежки безлични мебели, каквито има в луксозните резиденции под наем.
Заобиколих откъм задната страна. Там имаше покрита с плочи веранда с огнище за барбекю. Плюс квадратна дървена маса, леко посивяла от слънцето и влагата, с четири стола. И белезникав платнен чадър. И ливада с ниски вечнозелени храсти. И ограда от кедрово дърво в същия наситен цвят като облицовката на къщата, която скриваше двора откъм имота на съседите.
Опитах вратата откъм кухнята. Беше заключена. Погледнах през прозореца. Нищо. През следващия прозорец също. През третия прозорец видях Фраскони, който лежеше по гръб.
Беше точно по средата на всекидневната. От двете му страни имаше канапе и два фотьойла с тъмни дамаски. Цветът на мокета отиваше на маслиненозелената му униформа. Беше застрелян с един куршум в челото. Деветмилиметров. Смъртоносен. Дори през стъклото на прозореца виждах ясно правилната кръгла дупка с бордюр от спечена кръв, както и белезникавия цвят на черепната му кост под разкъсаната кожа. Под главата му имаше локва кръв. Беше попила в мокета и вече се съсирваше в плътна черна маса.
Не исках да проникна в къщата през приземния етаж. Ако Куин беше още вътре, той щеше да ме причака на горния, където щеше да има тактическо предимство. Затова замъкнах дървената маса от верандата до гаража и се покатерих на покрива. Оттам се добрах до един от прозорците на втория етаж. Счупих стъклото с лакът. Набрах се на ръце и с краката напред се вмъкнах в спалнята за гости. Вътре миришеше на застояло. Минах през стаята и излязох в някакъв коридор. Спрях се и се заслушах. Не се чуваше нищо. В къщата явно нямаше жива душа. Цареше тишина. Мъртвило. Никакви следи от жив човек. Затова пък миришеше на кръв.
Пресякох коридора и открих Доминик Кол в голямата спалня. Лежеше по гръб на леглото. Чисто гола. Дрехите й бяха разкъсани. Той я бе удрял с юмрук в лицето колкото да я зашемети, след което я бе заклал. Гърдите й бяха напълно отрязани с голям остър нож. Видях го. Беше забит в гърлото й и после обърнат с острието нагоре, като през небцето й бе проникнал в мозъка.
Дотогава бях виждал какво ли не. Веднъж се бях свестил след терористична атака, за да открия долната челюст на някакъв мъж, забита в бедрото ми. Трябваше да избърша разкъсаната му на кайма плът от очите си, за да мога да виждам накъде пълзя. Двайсетина метра си проправях път по колене през купчини от човешки ръце и крака, препъвах се в откъснати глави, като същевременно притисках с ръце корема си, за да не изпаднат навън собствените ми черва. Бях виждал хора, застреляни от упор с тежка картечница, пулверизирани на розова пара от противотанкови мини или сгърчени в безформена овъглена маса. Но никога не бях виждал нещо, подобно на обезобразения труп на Доминик Кол. Повърнах на пода и за пръв път поне от двайсет години заплаках.
— И какво сега? — запита Вилянуева десет години по-късно.
— Отивам сам — отвърнах аз.
— Идвам с теб.
— Недей да спориш — казах. — Само ме закарай малко по-близо. Полека.
Колата беше сива, денят беше сив, а бавно движещите се предмети се забелязват по-трудно от бързо движещите се. Старецът вдигна крак от спирачката, докосна леко газта и колата потегли с около петнайсет километра в час. Извадих беретата и резервните пълнители. Общо четирийсет и три патрона — без двата, изстреляни в тавана на Дюк. Проверих и двата пърсуейдъра. Тринайсет патрона без един в корема на Харли. Всичко петдесет и шест патрона срещу по-малко от осемнайсет души. Не знаех кой друг е в списъка на гостите, но Емили Смит и самият Харли със сигурност отпадаха.
— Глупаво е да ходиш сам — каза Вилянуева.
— Глупаво е да ходим двамата — възразих аз. — Може да ни опушкат още докато се приближаваме.
Той не отговори.
— Вие по-добре изчакайте отвън — предложих аз.
Вилянуева не отговори и на това. Колкото и да искаше да ми пази гърба, той още повече държеше да си върне Териса, но заедно с това явно разбираше, че да се доберем пеша до една укрепена и изолирана къща в последните минути на деня няма да е особено забавно приключение. Затова просто караше полека колата, докато накрая вдигна крака си от газта, постави лоста на неутрална позиция и я остави да спре по инерция. Не искаше да натиска спирачките, за да не ни издаде отблясъкът от стоповете. Бяхме на около четиристотин метра от портата.
— Вие чакате тук — казах аз. — Докато приключи всичко. Вилянуева извърна глава встрани.
— Трябва ми един час — казах аз.
И двамата се поколебаха за момент, после кимнаха.
— После се обаждате на АТОО — продължих аз. — Ако до час не се върна.
— По-добре да им се обадим още сега — предложи Дъфи.
— Не — казах аз. — Първо искам един час.
— От АТОО ще арестуват Куин — каза тя. — Да не мислиш, че ще го оставят да се измъкне.
Видяното преди десет години отново изплува пред очите ми и аз поклатих глава.
Тогава наруших всички разпоредби и заобиколих всички процедурни правила. Напуснах място на извършено престъпление, без да докладвам на полицията. Създавах пречки пред правосъдието наляво и надясно. Изоставих Доминик в спалнята и Фраскони в дневната. Изоставих и колата им пред гаража. Запалих моята, върнах се в офиса, взех от оръжейния склад един .22-калибров „Ругер Стандарт“ с вграден заглушител и тръгнах да търся кутиите със събраната от Доминик информация. Вътрешното чувство ми подсказваше, че Куин ще мине през една последна спирка, преди да отпътува за Бахамските острови. Че някъде си е скътал това-онова за всеки случай. Фалшиви документи за самоличност, голяма пачка банкноти или нещо друго. И че едва ли ги държи в службата си или у дома. Куин беше твърде интелигентен, за да направи подобна грешка. И твърде предпазлив. Сигурно държеше нещата си някъде на тайно място. Реших да пробвам на стария му адрес, фамилната къща в Северна Калифорния, която бе наследил от родителите си — от баща си железничар и неговата съпруга домакиня.
Почеркът на Доминик беше равен и четлив. Двата кашона бяха изпълнени докрай с бележките й. Бяха подробни и изчерпателни. Безупречни. Докато ги четях, сърцето ми се късаше. Намерих адреса на къщата му в Калифорния в една биографична справка от осем страници, която тя му бе съставила. Беше къща с петцифрен номер край някакво шосе в района на Юрика. Предположих, че е доста усамотена, далеч извън най-близкото населено място. Отидох в административния отдел на ротата и си издадох на свое име всички нужни заповеди и пътни листа. Поставих служебната берета и малкия ругер със заглушителя в пътната си чанта и тръгнах към летището. Трябваше да попълня на гишето някакви документи, за да ми разрешат да внеса заредени оръжия на борда. Нямах никакво намерение да ги давам на багаж. Казах си, че не е изключено Куин да вземе същия полет. Ако го бях видял сред пътниците на летището или в самолета, щях без колебание да го очистя още там, на място.
Но не го видях. Качих се на самолета за Сакраменто и след като излетяхме, обходих пътеката от край до край и огледах лицата на всички пътници, един по един. Нямаше го. После си седнах и до края на полета останах неподвижно на мястото си, вперил поглед напред. Стюардесите ме заобикаляха отдалеч.
На летището в Сакраменто наех кола. Подкарах на север по междущатска магистрала М-5 и после отбих на северозапад по шосе 299. Пътят беше много живописен, виеше се между планините. Но аз дори не поглеждах встрани, а следях само жълтата линия пред себе си. Понеже бях летял на запад през три часови зони, имах три часа преднина, но въпреки това, когато стигнах границите на окръг Юрика, вече се смрачаваше. Намерих шосето, на което се намираше къщата на Куин. Беше тясна, извиваща се асфалтова ивица, която пресичаше хълмовете в посока север-юг, успоредно на национална магистрала 101. Самата магистрала се виждаше в ниското; от колата ясно различавах две непрекъснати реки от светлини: едната бяла, устремена на север, и другата червена — на юг. Макар да не я виждах, по средата сигурно имаше разделителна мантинела. Вероятно някъде наблизо се намираше железопътната гара или депо, където бе работил бащата на Куин.
Намерих къщата. Подминах я, без да намалявам скоростта. Беше най-проста дървена хижа на един етаж. Вместо пощенска кутия имаше старо ведро. Малката ливада отпред изглеждаше некосена и буренясала от години. На петстотин метра по-нататък обърнах, угасих фаровете и се върнах двеста метра. Паркирах колата зад някаква изоставена крайпътна закусвалня с продънен покрив. Слязох и се изкачих на трийсетина метра по хълма. Завих на север, извървях триста метра и се озовах точно зад къщата.
В здрача различих тясна веранда и до нея неголямо отъпкано пространство, където можеха да паркират коли. Явно на тази къща по-често й се използваше задната, а не предната врата. Вътре не се виждаше светлина. Прашните избелели завеси на прозорците бяха спуснати до половина. Мястото изглеждаше запуснато и необитаемо. По шосето не минаваха никакви коли.
Слязох полека по склона и бавно заобиколих къщата, като се спирах и се ослушвах до всеки прозорец. Вътре нямаше никой. Предположих, че Куин ще паркира отзад и ще влезе през вратата на кухнята, затова разбих предната врата и минах през нея. Вратата беше стара и тънка; натиснах я, докато касата леко поддаде, след което я ударих с юмрук малко над ключалката. Чу се звук от разцепване на дърво и вратата се отвори. Влязох, затворих я и я подпрях с един стол. Отвън нищо нямаше да се забелязва.
Вътре беше тъмно, усойно и миришеше на мухъл. В кухнята работеше хладилник, значи електричеството не беше прекъснато. Стените бяха облепени с пожълтели тапети. Имаше общо четири стаи: кухня с трапезария, дневна и две спални. Едната спалня беше малка, другата още по-малка.
Предположих, че по-малката е била на Куин като дете. Между тях имаше и баня. Бели плочки, мивка и тоалетна чиния, с петна от ръжда.
Четири стаи плюс единична баня не представляват особено трудна задача за претърсване. Открих почти веднага това, което търсех. Повдигнах парцаливия килим в дневната и отдолу се показа квадратен капак, изрязан в дъските на пода. Ако беше в коридора, можех да предположа, че отдолу има мазе. Но капакът беше по средата на дневната. Взех една вилица от кухнята, мушнах я в пролуката и повдигнах капака. Показа се плитко дървено сандъче, вградено в гредореда. В него имаше кутия от обувки, увита в найлон. В кутията имаше три хиляди долара и два ключа. Сигурно ключовете бяха от гарови или летищни сейфове. Взех парите и оставих ключовете на мястото им. Затворих капака и върнах килима отгоре. Седнах на един стол и зачаках с беретата в джоба и с ругера, поставен на скута ми.
— Пази се — каза Дъфи.
— Разбира се — отвърнах аз.
Вилянуева не се обади. Слязох от форда. Беретата беше в джоба на якето ми; във всяка ръка стисках по един пърсуейдър. Веднага отбих встрани от пътя, слязох на скалите и се запрокрадвах към къщата. Зад облаците все още се процеждаше дневна светлина, но аз бях облечен в черно, пушките в ръцете ми бяха черни, освен това не ходех по платното и се надявах, че няма да ме забележат. Вятърът духаше право в лицето ми и носеше солени пръски. Пред мен бушуваше океанът. Скоро щеше да започне отлив. Чувах как гигантските вълни се стоварваха върху брега, докато подводното течение засмукваше пясък и чакъл.
Зад следващия завой видях, че са запалили прожекторите на стената. Те сияеха със синкава светлина на фона на навъсеното небе. Това означаваше, че откъм къщата почти нямаше вероятност да ме видят, понеже прожекторите им светеха в очите. Изкачих се обратно на шосето и затичах по средата. Приближих се до стената колкото ми се стори безопасно, после отново се смъкнах надолу и тръгнах по брега. Океанът бушуваше буквално в краката ми. Във въздуха миришеше на сол и водорасли. Скалите бяха хлъзгави. След всяка вълна вятърът ме обсипваше с пръски морска пяна.
Спрях се да си поема дъх. Ясно беше, че този път нямаше как да заобиколя стената с плуване. Би било лудост. Морето беше твърде бурно. Нямах никакъв шанс. Вълните щяха да ме подхвърлят като коркова тапа, докато ме сплескат в скалите. Освен ако преди това подводното течение не ме замъкнеше към дълбините.
Не мога да я заобиколя, не мога да я прескоча, следователно трябва да мина през нея.
Изкачих се обратно на скалите и навлязох в осветената зона колкото се можеше по-далеч от портата — там, където основите на стената се спускаха стръмно към брега. Като се придържах плътно до стената, запълзях към портиерната. Бях облян в светлина, но откъм къщата никой не можеше да ме види, понеже стената беше много по-висока от мен и ме закриваше. Тревожеха ме единствено заровените в земята сензори на натиск. Пристъпвах колкото се може по-леко и се надявах, че не са поставили сензори и покрай самата стена.
Сензори явно нямаше, защото се добрах до портиерната без проблеми и се осмелих да надникна вътре през една пролука между пердетата. Видях стаичката на Поли, ярко осветена отвътре; видях и неговия заместник, който най-съвестно се излежаваше на дивана му. Не го бях виждал преди. Беше мъж горе-долу на възрастта на Дюк и с неговия ръст. Може би малко по-дребен от мен. Беше ми важно да изчисля точния му ръст. Предположих, че е с около пет сантиметра по-нисък. Облечен беше с джинси, бяла тениска и джинсово яке. Явно нямаше да участва в банкета. Една мъжка Пепеляшка, оставена да пази портата, докато другите се забавляват. Допуснах, че е сам. Сигурно точно в този момент охраната беше в намален състав. Но не бях готов да се обзаложа. Ако те бяха поне минимално съобразителни, щяха да поставят още един на главния вход на къщата и трети на прозореца в стаята на Дюк. Както знаеха, че Поли не бе успял да се справи с мен, така можеха да предположат, че и сега се навъртам наоколо.
Не можех да си позволя да вдигам шум, като застрелям новия. Вълните се блъскаха в брега, вятърът виеше, но това едва ли беше достатъчно, за да заглуши изстрела на беретата. А по принцип никакъв звук на света не е в състояние да заглуши изстрелването на „Бренеке Магнум“ от дулото на „Мозбърг Пърсуейдър“. Затова се дръпнах крачка назад, положих двата пърсуейдъра на земята и свалих палтото и якето си. После свалих и ризата и я навих плътно около левия си юмрук. Опрян с гръб на стената, заех позиция до самия ръб на прозореца. С ноктите на дясната си ръка започнах тихичко да почуквам в долния ъгъл на стъклото, който беше закрит от завесата. Получи се закачлив ритмичен звук, сякаш мишка потропваше по перваза. Направих го четири пъти и тъкмо протегнах ръка за пети, когато с периферното си зрение видях, че светлината в прозореца угасна. Това означаваше само едно: новият се бе надигнал от дивана и бе залепил лице за стъклото, за да види що за нахално същество нарушава спокойствието му. Така че аз още веднъж пресметнах наум височината му, замахнах с лявата си ръка и с обвития в плат юмрук разбих прозореца, а милисекунда по-късно и носа му. Той се смъкна като покосен, аз се пресегнах през дупката и вдигнах резето. Отворих прозореца и прескочих вътре. Човекът седеше на пода. От носа и раните по лицето му шуртеше кръв. На дивана зад него имаше гладкоцевна пушка. Той беше буквално на два метра от нея. На три от телефоните. Но беше напълно извън строя. Разтърси глава, за да се посвести, и ме погледна.
— Ти си Ричър — каза той. От устата му също шурна кръв.
— Правилно.
— Нямаш никакъв шанс.
— Смяташ ли?
Той кимна.
— Имаме заповед да стреляме на месо.
— По мен ли?
Той отново кимна.
— До кого е тази заповед?
— До всички.
— От Завиър, нали?
Той отново кимна. Обърса носа си с опакото на ръката.
— И хората ви ще я изпълнят ли?
— Няма съмнение.
— А ти?
— Аз май не.
— Обещаваш ли?
— Май да.
— Е, добре — казах аз.
Замислих се дали да не го питам още някои неща. Можеше да откаже да ми отговаря. Но пък аз можех да го сритам няколко пъти и да го принудя. Накрая обаче си казах, че всъщност нямам особена нужда от отговорите му. За мен нямаше голяма разлика дали в къщата има десет или дванайсет, или петнайсет потенциални врагове, нито с какво са въоръжени. Щяха да стрелят на месо. Или те, или аз. Така че се дръпнах крачка назад и тъкмо се чудех как да постъпя с него, когато той ме улесни в решението ми, като наруши току-що даденото обещание. Надигна се от пода и се хвърли към дивана. Аз го пресрещнах с един ляв в гърлото. Беше доста силен удар. Достатъчен, за да смачка ларинкса му. Той падна на четири крака и умря от задушаване. При това бързо — за около минута и половина. И да исках, с нищо не можех да му помогна. Все пак не съм лекар.
В продължение на една минута стоях напълно неподвижно. После облякох ризата си, излязох обратно през прозореца, взех пушките, сакото и палтото, върнах се в стаята и през отсрещния прозорец погледнах към къщата.
— По дяволите! — промърморих тихо и извърнах глава.
Кадилакът беше паркиран на кръга. Елиът не бе успял да се измъкне. Нито Елизабет и Ричард, нито готвачката. Сред хората в къщата имаше и трима невоюващи. Присъствието на невоюващи страни прави всяка атака стократно по-сложна за осъществяване. А атаката, която се готвех да осъществя, и без това беше достатъчно сложна.
Погледнах още веднъж. До кадилака беше паркиран черен „Линкълн Таун Кар“. До него — два тъмносини джипа „Шевролет Събърбан“. Пикапът на доставчиците го нямаше. Вероятно беше от задната страна, паркиран до вратата на кухнята. Или щеше да дойде по-късно. Или никога. Може би изобщо нямаше банкет. Може би аз бях объркал всичко, като бях разчел погрешно обстановката.
Стоях и през ярката светлина на прожекторите над главата си се взирах напрегнато в полумрака около къщата. На входната врата не се виждаше охрана. Но пък в тази влага и студ човекът трябваше да е луд, за да виси на открито. Сигурно беше в антрето и гледаше навън през стъклото на вратата. В бившата стая на Дюк също не се виждаше никой. Но иначе прозорецът зееше широко отворен, точно както го бях оставил. Руската картечница продължаваше да виси на веригата.
Погледнах още веднъж паркираните коли. С линкълна бяха дошли максимум четирима души. С двата събърбана — по седем. Общо осемнайсет, не повече. Петнайсет или шестнайсет официални гости и двама-трима души охрана. Но може би и тук грешах. Може би с всяка кола бе дошъл само шофьорът.
Имаше един-единствен начин да разбера.
И тук започваше най-трудното. Трябваше да се промъкна през осветеното пространство. За миг си помислих да намеря шалтера и да го изключа. Но това щеше да означава да вдигна цялата къща под тревога. Пет секунди след като светлината угаснеше, някой щеше да вдигне телефона до портиерната и да се поинтересува какво става. А портиерът нямаше как да отговори на този въпрос, понеже не беше между живите. При това положение още в тъмнината на двора към мен щяха да тръгнат петнайсет въоръжени мъже. Не че беше чак такъв проблем да се скрия и да ги избегна. Проблемът беше, че не знаех точно кого да избегна и кого да спипам. Защото, допуснех ли и тази вечер Куин да ми се измъкне, беше сигурно, че няма да го видя повече.
Така че се налагаше да действам на светло. При което имаше две възможности. Едната беше да се затичам право към къщата. Това щеше да сведе до минимум времето, през което щях да бъда осветен. Но пък щеше да означава бързо движение, а бързото движение привлича погледа. Другата възможност беше да пропълзя по цялата дължина на стената чак до брега. Шейсет метра с възможно най-бавен ход. Това щеше да е истинска мъка. Но като че ли беше по-добрият избор.
Тъй като прожекторите бяха монтирани върху горния ръб на стената, светлинното им поле беше изместено леко напред спрямо основата й. Отдолу се получаваше нещо като тъмен тунел, неосветена триъгълна призма, заключена между стената и задния ръб на светлинния лъч. Можех да се опитам да пропълзя през него. Едва-едва. Като през цялото време щях да бъда в обсега на картечницата.
Полека отворих задната врата. Върху самата сграда нямаше прожектори. Първият беше на пет метра вдясно, където стената на портиерната преминаваше в оградната стена. Стъпих с единия крак навън и приклекнах. Извих глава надясно и се огледах за тунела. Тунел действително имаше. Беше около метър широк на нивото на земята, но на височината на главата ми се скосяваше почти до нула. А не беше и съвсем тъмен. От земята се отразяваше разсеяна светлина, някои от прожекторите не бяха точно насочени; да не говорим, че макар и слабо, светеха и назад през рефлекторите си. Така че тунелът, през който щях да пропълзя, в най-добрия случай можеше да мине за полуосветен.
Отместих се малко встрани по колене и затворих вратата след себе си. Хванах във всяка ръка по един пърсуейдър, долепих рамо до основата на стената и зачаках. Ако някой от къщата бе видял вратата да се отваря, исках да му дам време да си помисли, че така му се е сторило. После бавно запълзях напред.
Изминах около три метра. После се спрях. Направо заковах на място. По шосето се задаваше кола. Но не обикновен седан с четири врати. Нещо по-голямо. Може би още един събърбан. Веднага смених посоката. С пръстите на краката си се издърпах заднишком до вратата на портиерната. Изправих се на колене, отворих я и пропълзях вътре. Поставих пушките на един стол и извадих беретата от джоба си. От външната страна на портата се чуваше ритмичният шум на голям осемцилиндров двигател, работещ на празен ход.
Взимай решение. Който и да беше отвън, очакваше портиерът да му отвори. Освен това можех да се обзаложа десет към едно, че който и да беше отвън, щеше да познае, че аз не съм портиерът. Май с пълзенето беше свършено. Щеше да се наложи да премина направо към шумната част — да застрелям хората в колата, да им я взема и да се добера до къщата, преди картечарят в стаята на Дюк да е успял да се прицели. След което да пробвам късмета си в суматохата.
Пристъпих към вратата. Свалих предпазителя на беретата и си поех дъх. Имах предимството на изненадата. Вече знаех точно какво ще направя. Всички останали щяха да бъдат принудени да реагират. Което щеше да им струва време.
После се сетих за камерата върху стълба на портата. И за видеомонитора. Можех да видя кого имам насреща си. Да ги преброя колко са. Предупреден означава въоръжен: Пристъпих към бюрото. Картината беше сива и зърнеста. На екрана се виждаше бял ван без прозорци. С надпис отстрани: „Кийст & Мейдън Кетъринг“. Изпуснах въздуха от дробовете си. Тия поне не бяха длъжни да познават портиера. Пъхнах беретата в джоба си. Свалих си палтото и якето. Смъкнах джинсовото яке от гърба на умрелия господин и си го сложих. Беше ми леко тясно, освен това беше изцапано с кръв. Но можеше да мине. Отворих вратата и излязох навън, като гледах да съм с гръб към къщата и да изглеждам, ако може, с пет сантиметра по-нисък. Пристъпих към портата. Повдигнах резето с юмрук, както бях виждал да прави Поли. Отворих крилата. Белият ван се премести напред, докато се изравни с мен. Мъжът на седалката до шофьора свали стъклото. Беше със смокинг. Шофьорът също. Още двама невоюващи.
— Накъде? — запита ме мъжът.
— Вдясно и покрай къщата. Вратата на кухнята е най-отзад.
Стъклото се вдигна. Ванът потегли. Аз им махнах с ръка. Затворих портата. Прибрах се в портиерната и през прозореца проследих с поглед вана. Видях го как стигна до къщата, но на кръга вместо вляво към главния вход зави вдясно към гаражите. Фаровете му опипаха кадилака, линкълна и двата събърбана; стоповете му проблеснаха за миг, после се загуби от погледа ми.
Изчаках две минути. Исках да стане съвсем тъмно. После свалих якето на портиера, облякох собствените си дрехи и взех двата пърсуейдъра от стола. Отворих вратата, измъкнах се навън, затворих я и се проснах по корем на земята. Притиснах рамо до основата на стената и запълзях напред както преди, като гледах да не обръщам лице към къщата. Пръстта беше камениста, малки камъчета се забиваха в коленете и лактите ми. Но основното ми усещане беше един смътен сърбеж ниско в гръбнака. Бях в обсега и вероятно на мушката на едно оръжие, което изстрелваше по дванайсет 12,7-милиметрови патрона в секунда. Сигурно в момента зад него стоеше някакъв намусен тип и ръцете му леко стискаха дръжките. Надявах се да не ме надроби още с първия откос. Нещо ми казваше, че няма да ме улучи. Предполагах, че първия откос ще го изстреля твърде високо или твърде ниско, а за втория аз щях да съм вече на крака и да тичам на зигзаг в тъмното.
Продължавах да се придвижвам напред. Вече бях изминал десет метра. Петнайсет. Пълзях бавно. Гледах лицето ми да е обърнато към стената. Надявах се, че в полумрака зад лъчите на прожекторите изглеждам като някаква неясна сянка. Инстинктите ми казваха точно обратното — да скоча и да побягна. Сърцето ми блъскаше силно. Вятърът ме брулеше безмилостно. Идваше право откъм морето, спираше се в стената, после ме връхлиташе и сякаш се опитваше да ме изтъркаля на светло.
Продължавах да напредвам. Бях стигнал може би до средата. Бях изминал трийсетина метра, оставаха още толкова. Лактите ме боляха. Държах пушките високо, за да не се влачат по земята, и мускулите на ръцете също започваха да ме болят. Спрях да си почина. Притиснах се надолу. Опитвах се да приличам на голям камък. Рискувах и погледнах за миг към къщата. Беше спокойно. Огледах се напред и назад. Бях стигнал точката, от която нямаше връщане. Отново запълзях. С усилие на волята се движех бавно. Колкото по-далеч стигах, толкова повече сърбежът около гръбнака ми се усилваше. Дишах тежко. Бях на ръба на паниката. Адреналинът кипеше в мен, крещеше ми: бягай, бягай. Задъхвах се, давех се и с мъка налагах на ръцете и краката си да се движат в синхрон и най-вече бавно. На десет метра от брега си казах, че може би ще успея. Спрях и си поех дъх. Запълзях отново. После земята под мен се наклони и аз се заспусках. Стигнах до водата. Под лактите и коленете си усетих лепкава слузеста кал. Малки вълнички се разбиваха в скалите и ме заливаха с пяна. Завъртях се под прав ъгъл наляво и се поспрях. Там, където бях, със сигурност не можеха да ме видят, но тепърва трябваше да прекося десет метра ярко осветена ивица земя. Отказах се да пълзя. Станах, приведох глава и затичах.
Следващите четири секунди ми се сториха като четири човешки живота. Бях напълно ослепен. После отново потънах в гъст мрак, проснах се по очи и се заслушах. Не чувах нищо, освен бушуващото море. Не виждах нищо, освен лилавите петна в очите си. Препъвайки се, изминах още десет крачки и отново спрях. Огледах се. Бях вътре. Усмихнах се в тъмното. Дръж се, Куин, казах си, идвам!