Сметки за разчистване

12

До мен все още достигаше равномерният шепот на големия осемцилиндров двигател на кадилака и приглушеното мърморене на четирите ауспуха. Чувах как ремъците се въртят на бавни обороти под капака. Чувах и припукването на заглушителните гърнета отдолу, докато се адаптираха към новата температура.

— Чуй сега какви са правилата — каза Поли. — Ако успееш да минеш покрай мен, револверите са твои.

Не отговорих.

— А щом са твои, може да ги използваш — подвикна той.

Не отговорих. Поли се усмихваше.

— Нали чаткаш? — извика той.

Кимнах. Гледах го право в очите.

— И така — продължи той, — аз няма да пипам револверите, освен ако не побегнеш. Тогава ще ги вдигна и ще те застрелям в гръб. И ще е справедливо, нали? Така че се бий мъжки.

Не отговорих.

— Мъжки! — повтори той.

Мълчах. Беше ми студено. Бях без палто, без яке.

— Като офицер и джентълмен — каза той.

Гледах го в очите.

— Разбрахме ли се за правилата? — попита той.

Не отговорих. Вятърът духаше в гърба ми.

— Разбрахме ли се за правилата? — повтори той.

— Абсолютно — отвърнах аз.

— Ще побегнеш ли? — запита той.

Не отговорих.

— Мисля, че ще побегнеш — каза той. — Понеже си страхливец.

Не реагирах.

— Офицер страхливец — каза той. — Тиловашка брантия. Пъзльо.

Стоях и го гледах. Можеше да ме нарича както си ще. Дума дупка не прави. С каквито и обидни епитети да ме наречеше, сигурно ги бях чувал стотици пъти по свой адрес. Военните полицаи никога не са били популярни сред останалите в армията. Изключих гласа му от съзнанието си. Вместо това наблюдавах очите, ръцете и краката му. И мислех напрегнато. Знаех вече много за него. И нито едно от тях не вещаеше нищо добро за мен. Беше силен, бърз и напълно луд.

— Гаден АТОО-нецо! — изрева той.

Не уцели, помислих си аз.

— Ей сега ще те сплескам — провикна се той.

Но не помръдна. Аз също. Стоях като закован. Той беше натъпкан до козирката с амфетамини и стероиди. Очите му блестяха.

— Ето ме, идвам — припя той.

Но не помръдна. Беше едър. Едър и як. Много як. Ако ме удареше, щеше да ме повали. А ако паднех, никога повече нямаше да се вдигна. Наблюдавах го. Той се поклащаше на пети и пръсти. И изведнъж замахна. Или по-скоро се престори, че замахва с ляво кроше, но се спря. Аз не помръднах. Стоях като закован на мястото си и го наблюдавах. И мислех усилено. Той беше по-едър и поне с петдесет-шейсет кила по-тежък, отколкото го бе замислила майката природа. Може би с повече. Така че може и да беше бърз, но това нямаше да трае вечно.

Поех си дъх.

— Елизабет ми каза, че не можеш да го вдигнеш — рекох аз.

Той се опули насреща ми. Чувах шума на кадилака. И грохота на вълните. Те се разбиваха някъде зад къщата.

— Доста си порасъл — викнах му аз, — ама не навсякъде. Никаква реакция.

— Хващам се на бас, че кутрето на лявата ми ръка е по-голямо — продължих аз. Вдигнах ръка нагоре и му показах кутрето си, свито на кравай към дланта ми. — И по-кораво — добавих.

Лицето му потъмня. Сякаш се изду от придошлата кръв. Той се втурна към мен. Замахна с ръка. Аз се дръпнах встрани, наведох се под ръката му, после в миг се изправих и се извърнах. Той се закова на място със свити крака и се изви към мен. Бяхме си разменили местата. Сега аз бях по-близо до пистолетите, той видя това и изпадна в паника. Замахна отново. Със същата ръка, по същия начин. Аз отново се дръпнах встрани и се наведох под замаха му. Озовахме се в изходната позиция. С една разлика. Той се бе задъхал, а аз не.

— Ти си една дамска камизолка — казах му аз. Това беше обиден израз, който бях научил някъде като дете. Мисля че в Англия. Нямах представа какво означава. Но при определени хора вършеше добра работа. А Поли беше от тях. Той мигом се втурна към мен. Точно по същия начин както първите два пъти. Този път успях да се извъртя под замахващата му ръка и да забия лакът в ребрата му. Нямаше никакъв ефект. Той се закова на място и мигом се извърна към мен. Аз отново приклекнах и усетих лекия повей, когато огромният му юмрук профуча над главата ми.

Поли вече дишаше тежко, докато аз едва загрявах. Като че ли и този път съдбата ми даваше шанс. Той се биеше много неумело. Повечето прекалено едри мъже не умеят да се бият. Те или плашат противника с ръста си, или ако изобщо се стигне до бой, гледат да го повалят с първия удар. Така или иначе, липсва им практика и издръжливост. А също и сръчност. Не поддържат форма. Разните им там гладиатори и велоергометри не могат да заместят светкавичната бързина, мигновената реакция, изпреварващото мислене, задъхания прилив на адреналин, които определят успеха при уличен бой. И Поли беше идеалният пример за това. От толкова вдигане на тежести се бе дисквалифицирал напълно.

Изпратих му въздушна целувка.

Той вече се носеше към мен като товарен влак. Аз се дръпнах вляво и забих лакът в лицето му, но той успя да ме перне с лявата си ръка и ме събори настрани, сякаш нямах собствено телесно тегло. Паднах на едно коляно, но успях да се изправя и да се извъртя на една страна, преди да ме е цапардосал с поредния си безумен замах. От инерцията тялото му залитна напред и главата му ми попадна на мушката за едно ляво кроше, в което вложих цялата сила и маса на тялото си, от пръстите на краката нагоре. Юмрукът ми се заби в ухото му, той се олюля и аз успях да му нанеса един чудовищен десен прав в челюстта. После отскочих назад, за да си поема дъх и да видя какви поражения съм му нанесъл.

Поражения нямаше.

Беше понесъл четири силни удара, а по нищо не му личеше. Два пъти го бях улучил с лакът, а двата удара в главата му бяха най-силните, които бях нанасял някога в живота си. Горната му устна беше разкървавена от втория лакът, но извън това му нямаше нищо. Теоретически, трябваше да е в безсъзнание. В кома. Поне от трийсет години не ми се бе налагало да удрям някого повече от четири пъти. Но той не показваше признаци на болка. Нито на уплаха. За кома да не говорим. Подскачаше на пръсти около мен и ми се усмихваше. Беше спокоен. Движеше се с лекота. Беше огромен. Неуязвим. Не можех да му причиня болка. Както го гледах, разбрах, че нямам шанс. А той разбра по погледа ми точно какво си мисля. Усмивката му стана по-широка. Надигна се на пръсти с приведени рамене, протегна напред ръце и разпери пръсти като нокти на хищно животно. Започна да тъпче с крака — ляв, десен, ляв, десен, сякаш опипваше земята под себе си. Сякаш се готвеше да се хвърли върху мен и да ме разкъса на парчета. Устата му се разтегна още повече в някаква идиотска гримаса на садистично удоволствие.

Хвърли се право върху мен и аз се дръпнах вляво. Но той очакваше тази маневра и ми заби един десен право в гръдния кош. Усещането беше точно каквото може да се очаква от съприкосновение с двестакилограмово туловище, което се движи с десет километра в час. Гръдната ми кост сякаш се спука; имах чувството, че сърцето ми ще спре от удара. Краката ми се откъснаха от земята и паднах по гръб. В този миг изборът ми беше между живота или смъртта. Избрах живота. Претърколих се два пъти и се оттласнах с ръце от земята. Още щом стъпих на крака, отскочих встрани, за да избегна един десен прав, който щеше да ме убие на място.

От този момент нататък единствената ми грижа беше да остана жив и да дочакам следващата половин секунда. Гръдният кош ме болеше и подвижността ми беше леко ограничена, но в продължение на около минута успях да избегна всичките му атаки. Беше бърз, но му липсваше талант. Забих му още един лакът в лицето. С това само му разбих носа. На нормален човек с такъв удар щях да отнеса главата му. Но поне го разкървавих. Отвори уста, за да диша. Аз танцувах около него и изчаквах. Получих един ляв юмрук с широк замах по дясното рамо, който едва не парализира ръката ми. После за малко не ме улучи с десен в лицето, при което за миг ми се разкри. Устата му беше широко отворена заради кръвта, която шуртеше от носа, и аз му нанесох удара с цигарата. Това е стар номер, който бях научил преди години в един бар. Подаваш цигара някому, той я поема и я вдига към устните си, при което устата му се разтваря толкова, колкото да си пъхнеш пръста. В този момент го удряш с всички сили под брадата. Долната му челюст се счупва, всичките му зъби изпадат, често си прехапва и езика. Благодаря и довиждане. На Поли нямаше нужда да му предлагам цигара, понеже устата му и без това си беше отворена. Така че аз просто му светнах един ъперкът отдолу. Вложих в него всичките си сили. Беше изпълнен перфектно. Бях концентриран и във форма, стоях здраво на краката си и макар в сравнение с него да изглеждах дребен, всъщност съм доста едър и трениран мъж с огромен опит. Ударът попадна точно под брадичката му. Кост срещу кост. Замахът ми беше поне един метър, като накрая се изправих и на пръсти. На друг човек с такъв удар бих счупил не само челюстта, но и врата. Главата му щеше да отхвръкне и да се търкаля назад. Но на Поли не му стана нищо. Абсолютно нищо. Може би ударът ми го разклати с два-три сантиметра Той разтърси глава и ме удари в лицето. Видях замаха и направих всичко необходимо: отметнах рязко глава и разтворих широко уста, за да не ми избие зъбите. Моето движение отне част от силата на удара, но въпреки това имах чувството, че ме блъсна камион. Причерня ми пред очите, за миг не знаех къде съм, после алеята зад мен се надигна и повторно ме удари в гърба. Въздухът излезе взривно от дробовете ми, над устата си видях малък гейзер от кръв. Темето ми издумка по асфалта, небето над главата ми потъмня.

Опитах се да помръдна, но бях като кола, която не пали от пръв път. Завърташ ключа и… нищо. Загубих половин секунда. Лявата ми ръка беше толкова немощна, че се подпрях на дясната. Надигнах се до половина, помогнах си с крака и се изправих от земята. Виеше ми се свят. Бях като разглобен. А Поли стоеше до мен и ме гледаше. И се усмихваше.

Разбрах, че не бърза да ме довърши. Искаше да удължи удоволствието си.

Огледах се за пистолетите. Бяха отново зад него. Нямаше как да ги стигна. Бях го ударил шест пъти, а той ми се хилеше. Той ме бе ударил три пъти и едва се държах на краката си. Бях разтърсен целият. Усещах, че скоро ще умра. Изведнъж го разбрах с поразителна яснота. Съдено ми беше да умра в Абът, Мейн, в една мрачна априлска съботна утрин. Половината от мен казваше: Ама нали всички рано или късно умират? Какво значение има точно кога и къде? Докато другата ми половина й отговаряше с онази дързост и ярост, която ми бе давала сили през целия живот: Точно на тоя ли ще се дадеш?! Проследих внимателно този мълчалив спор и направих избора си. Изплюх кръвта от устата си, поех дълбоко въздух и за пореден, може би последен път се стегнах и приведох във форма. Устата ме болеше. Сърцето ме болеше. Рамото ме болеше. Гръдният кош ме болеше. Виеше ми се свят и ми се повръщаше. Отново изплюх кръв. Опипах зъбите си с език. Сигурно отстрани съм изглеждал, сякаш се усмихвам. Горе главата, казах си. Нямах никакви фатални наранявания. Засега. Не бях прострелян. Така че се усмихнах наистина, изплюх се за трети път и си казах: Е, добре, ако ще се мре, поне да е в бой.

Поли също се усмихваше. Имаше кръв по лицето си, но освен това изглеждаше напълно нормално. Беше си по костюм. Дори връзката му не се беше изкривила. Сакото му все така имаше вид, сякаш е напълнено с баскетболни топки. Погледа ме как бавно влизам във форма, после отново приклекна, разпери пръсти като нокти на граблива птица и започна да тъпче земята под себе си. Казах си, че ще мога да избегна атаките му още веднъж, два пъти, три пъти най-много, и после всичко щеше да свърши. Умрял в Мейн. В събота, през април. В съзнанието си видях Доминик Кол и й казах: „Прощавай, Дом, наистина опитах.“ Обърнах се напред. Видях Поли да си поема дъх. После се размърда. Обърна се и се отдалечи на три крачки. После се засили към мен. Аз се дръпнах встрани. Сакото му ме закачи. С крайчеца на окото си видях в далечината Ричард и Елизабет, които ни наблюдаваха. Устите им бяха отворени, сякаш казваха: „Смъртните те поздравяват.“ Поли бързо смени посоката и отново се спусна към мен.

Но тогава започнаха да го прихващат лудите, да го избива на оригиналност и в този миг разбрах, че все пак имам шанс да го победя.

Опита се да ме ритне финтово с отскок във въздуха — най-глупавото нещо, което може да хрумне на някого при уличен бой. В момента, в който единият ти крак не е стъпил на земята, вече губиш равновесие и ставаш уязвим. Просто си го просиш. Той ми се подложи с тяло, извърнато встрани, като ония идиоти каратисти в телевизионните сериали. Кракът му беше високо във въздуха с петата напред, огромната му обувка беше обърната успоредно на земята. Ако ме бе улучил, щеше да ме убие. Нямаше съмнение. Само че не ме улучи. Аз се дръпнах назад, хванах крака му с две ръце и просто, продължих да го вдигам. Можеш ли да вдигнеш двеста кила от легнало положение? Сега ще пробвам, дръвнико. Вложих в това усилие цялата си останала енергия. Стиснал крака му с две ръце, аз го вдигах все по-нагоре, докато и другият му крак се откъсна от земята и тогава го пуснах върху главата му. Той се пльосна на безформена купчина, опулен от изумление. Първото правило в уличния бой е, че когато другият е повален на земята, си длъжен да го довършиш. Никакво изчакване, никакви задръжки, никакво колебание, никакви джентълменски глупости. Просто го довършваш. Поли явно бе забравил това правило. Аз не. Ритнах го с всички сили в лицето. Главата му се изметна встрани, от лицето му шурна кръв, а в това време аз скочих с тока на обувката си върху дясната му длан и смазах всички кости в нея. После още веднъж. Сто и десет килограма маса се стовари върху строшени кости. После счупих и китката му. После и двете дълги кости между китката и лакътя.

Поли беше свръхчовек. Претърколи се й се изправи, като се подпираше на лявата си ръка. Стъпи на крака и се дръпна крачка назад. Замахнах и стоварих мощно кроше върху разбития му нос. Той се залюля и аз го ритнах с коляно в слабините. Главата му се люшна напред и аз използвах това, за да му направя още веднъж номера с цигарата. Главата му политна като камшик назад и аз забих лакът в гърлото му. Скочих с ток върху стъпалото му веднъж, после още веднъж и забих палци в очите му. Той се извъртя настрани, а аз го ритнах изотзад в дясното коляно, кракът му се сгъна и той отново се озова на земята. С левия си крак стъпих върху лявата му китка. Дясната му ръка се мяташе отстрани на тялото напълно безполезна. Беше прикован към земята, освен ако не можеше да вдигне сто и десет килограма право нагоре с опакото на ръката си. Явно не можеше. Стероидите този път не му помагаха много. Така че продължих да тъпча лявата му китка с токове, докато натрошените му кости не се подадоха през кожата. После подскочих във въздуха и се стоварих с цялата си тежест върху слънчевия му сплит. Стъпих обратно на земята и го ритнах в главата — веднъж, два пъти, три пъти. Четвъртият ритник беше толкова силен, че обувката ми се разтвори. Уредът за имейли изхвръкна отвътре, понесе се по асфалта и се спря на същото място, където бе паднал пейджърът на Елизабет, когато го хвърлих от колата. Поли го проследи с изцъклен поглед. Аз го ритнах още веднъж в главата.

Той се надигна и седна. Без да се подпира на ръце, само със силата на огромните си коремни мускули. Сега и двете му ръце висяха безжизнено отстрани на тялото. Сграбчих го за лявата китка и извъртях ръката му назад, докато излезе от лакътя. Поли замахна със счупената си дясна ръка като с плавник и ме перна с кървавата длан. Аз я сграбчих в моята и стиснах натрошените му пръсти. Като го гледах право в очите, доразмазах костите в тях. Той не гъкна. Без да пускам лигавата му от кръв и слуз китка, подпрях ръката му на коляното си и я извих назад, докато и десният му лакът изпращя. После избърсах ръце в косата му и тръгнах към портала, за да вдигна двата колта.

Той се изправи на крака. Доста тромаво, защото и двете му ръце бяха безполезни. Подви крака под задника си и като клатеше тялото си напред-назад, успя да закрепи тежестта си върху тях и да се вдигне. Носът му беше размазан и от него шуртеше кръв. Очите му бяха кървясали и злобни.

— Върви — извиках аз. Бях останал без дъх. — Към скалите.

Той стоеше и ме гледаше като вол, когото са ударили с чук по главата. Устата ми беше пълна с кръв. Имах разхлабени зъби. Не чувствах никакво удовлетворение. Абсолютно никакво. Победата не беше моя. Той сам се бе победил. С каратистките си изпълнения. Ако просто бе замахнал да ме удари, след минута щях да съм мъртъв; и двамата го знаехме.

— Върви — повторих. — Или ще те застрелям.

Брадичката му се надигна въпросително.

— Ще плуваш — казах.

Той не помръдна. Нямах никакво желание да пренасям двестакилограмов труп на сто метра до брега. Разсъждавах трескаво по въпроса. Можех да го вържа за глезените с веригата от портала. Дали кадилакът имаше кука отзад? Не бях сигурен.

— Върви — казах за трети път.

Видях Ричард и Елизабет да се приближават към мен, като минаха през тревата, за да заобиколят Поли отдалеч. За тях той беше някаква митична фигура. Сякаш беше способен на всичко. Влизах им в положението. И двете му ръце бяха счупени, но и аз не го изпусках от поглед, сякаш животът ми зависеше от това. Което си беше така. Само да се засилеше и да ме събореше с тяло, можеше да седне върху мен и да ме смачка с коленете си. Вече се съмнявах, че и с двата колта мога да го убия. Почти си представях как дванайсетте куршума отскачат от туловището му.

— Върви — казах.

И той тръгна. Обърна се и закрачи по алеята за коли. Последвах го на десет крачки разстояние. Ричард и Елизабет се дръпнаха още по-надалеч в тревата. Щом ги отминахме, те се наредиха зад мен. Отначало си мислех да им кажа да не мърдат. После реших, че след всичко преживяно са заслужили да гледат какво ще стане.

Той пресече кръга пред главния вход. Очевидно знаеше накъде го водя. И явно не му пукаше. Подмина гаражите и се насочи право към скалите. Следвах го на десет крачки. Леко накуцвах, понеже дясната ми обувка беше без ток. Вятърът брулеше лицето ми. Морето ревеше и бушуваше. Поли отиде право до улея на Харли. Спря, обърна се и ме погледна.

— Не мога да плувам — каза той. Думите излизаха задавено от устата му. Бях му избил няколко зъба, бях го удрял с лакът в гърлото. Вятърът виеше около него. Повдигаше косата му, от което изглеждаше с още два пръста по-висок. Вълните хвърляха пяна във въздуха.

— Плуване не се предвижда — извиках аз.

И го застрелях дванайсет пъти в гърдите. И дванайсетте куршума минаха през него. В океана се посипаха едри парчета месо и кости. Една мишена, два пистолета, дванайсет мощни експлозии, дванайсет куршума за общо единайсет долара и четирийсет цента. Той се свлече заднишком във водата. Чу се страхотен плясък. Морето беше бурно, но приливът вече започваше. Водата не теглеше. Тялото му остана неподвижно на повърхността на вълните. Водата около него се обагри в розово. После постепенно тялото започна да се премества. Вълните го подемаха и люлееха. Така измина три метра. Шест. Преобърна се по лице и започна да се върти като колело във водата, малко под повърхността. Все по-бързо. Сакото му беше пропито с вода и изпълнено като балон отвътре с въздух, който излизаше през дванайсетте дупки. Океанът го подхвърляше като сламка. Аз поставих двата празни револвера на скалите, коленичих и повърнах. Останах на колене, задъхан, и го наблюдавах как се върти във водата и бавно се отдалечава. Ричард и Елизабет стояха на пет-шест метра от мен. Загребах малко студена солена вода в шепа и наплисках лицето си. Затворих очи. Когато след доста време ги отворих, него го нямаше. Най-после беше потънал.

Стоях на колене. Изпуснах шумно въздуха от дробовете си. Погледнах часовника. Беше едва единайсет. Загледах се в океана, който ритмично се надигаше и спускаше. В брега се разбиваха вълни; заливаха ме пръски морска пяна. За миг зърнах отново моята канадска рибарка. Беше се върнала и си търсеше място за гнездо. Мозъкът ми беше изключил. После се включи и започнах да мисля. Да оценявам обстановката. Да претеглям променилите се обстоятелства. Мислих цели пет минути, докато ме обзе чувство на оптимизъм. След като Поли бе отстранен от играта, очаквах ендшпилът да протече много по-бързо и леко.

Но се лъжех.

Първото нещо, което не бях предвидил, бе, че Елизабет Бек категорично отказваше да напусне къщата. Аз й казах да вземе Ричард и кадилака и да се маха по-далеч оттам. Но тя не искаше и да чуе. Стоеше като закована на скалите, с развяла коса и плющящи на вятъра дрехи.

— Това е моят дом — каза тя.

— Много скоро ще се превърне в бойно поле — настоях аз.

— Оставам.

— Не мога да ти позволя да останеш.

— Никъде не отивам — каза тя, — не и без съпруга си.

Не знаех какво да й кажа. Стоях и я гледах; стана ми студено. Ричард се приближи зад гърба ми, заобиколи ме и се загледа в морето, после в мен.

— Супер! — каза той. — Победи го.

— Не, той сам се победи.

Във въздуха се носеха чайки. Бореха се с вятъра и кръжаха над някаква точка на около четирийсет метра навътре в океана. От време на време се спускаха и кълвяха нещо по гребените на вълните. Сигурно плаващи на повърхността парчета от Поли. Ричард ги наблюдаваше безизразно.

— Говори с майка си — казах му аз. — Убеди я да се махнете оттук.

— Никъде не отивам — каза Елизабет Бек.

И двамата бяха изпаднали в шок. Не можеше да се говори с тях. Вместо това се опитах да ги накарам да свършат нещо полезно. Тръгнахме назад по алеята за коли, бавно и без да вдигаме шум. Вятърът теглеше и усукваше дрехите ни. Куцах заради обувката. Спрях се в началото на кървавите петна по асфалта и прибрах уреда за имейли. Беше счупен. Екранчето беше пукнато и отказваше да се включи.

Сложих го в джоба си. После намерих гуменото капаче от тока и седнах на земята, за да го закрепя на обувката. Сега ходех по-лесно. Стигнахме до портала, свалихме веригата и отворихме. Взех якето и палтото си от земята и ги облякох. Закопчах палтото и вдигнах яката. После вкарах кадилака и спрях до портала. Ричард отново затвори и сложи веригата.

Влязох в портиерната, дръпнах назад затвора на голямата руска картечница и освободих лентата. Повдигнах картечницата и я свалих от веригата. Изнесох я и я положих напряко върху задната седалка на кадилака. Върнах се, навих лентата обратно в патронната кутия, свалих веригата и развих куката от тавана. Пренесох всичко до кадилака и го сложих в багажника.

— Може ли да ти помогна с нещо? — запита Елизабет.

— Вътре има още двайсет такива кутии — казах аз. — Искам ги всичките.

— Не влизам там — каза тя. — Никога повече!

— Тогава май с нищо не можеш да ми помогнеш.

Пренесох кутиите две по две, общо на десет пъти. Беше студено и цялото тяло ме болеше. В устата си усещах вкус на кръв. Наредих кутиите с патрони в багажника на кадилака и в пространството за крака пред предната седалка. После седнах зад волана и наведох огледалото. Устните ми бяха разцепени, по венците имах съсирена кръв. Предните ми горни зъби се клатеха. Това ме разстройваше. Зъбите ми никога не са били равни, от години бяха леко нащърбени, но бях свикнал с тях още от осемгодишен.

— Добре ли си? — запита Елизабет.

Опипах с ръка темето си. Имах цицина, където бях паднал по гръб на асфалта. И доста голяма синина на лявото рамо. Гръдният кош ме болеше и дишах трудно. Но като цяло бях добре. Във всеки случай по-добре от Поли, което беше важното в случая. Наместих зъбите си с палец да не изпаднат и отвърнах:

— По-добре не съм бил.

— Устните ти са подути.

— Ще оживея.

— Трябва да го отпразнуваме.

Слязох от колата.

— Най-напред трябва да се разберем как най-бързо вие двамата да се махнете оттук.

Тя не отговори. Телефонът в портиерната иззвъня. Беше със старомоден звънец, звукът му беше плътен и успокояващ. Чуваше се като изпод земята, заглушен от вятъра и грохота на морето. Иззвъня веднъж, после втори път. Заобиколих предния капак на кадилака, влязох и вдигнах слушалката. Казах името на Поли и след секунда чух гласа на Куин — за пръв път от десет години.

— Оня появи ли се? — каза гласът.

Помислих малко.

— Преди десет минути — отвърнах аз, като закривах с ръката си слушалката и се опитвах да говоря тънко.

— Мъртъв ли е вече?

— Отпреди пет минути — казах аз.

— Добре, бъди готов. Тежък ден ни чака.

Тук позна, помислих си аз. Връзката прекъсна, аз оставих слушалката и излязох навън.

— Кой беше? — запита Елизабет.

— Куин — отвърнах аз.

За пръв път бях чул гласа на Куин на касета точно преди десет години. Доминик подслушваше телефона му. Без официално разрешение, но по онова време военните закони бяха много по-либерални от гражданските. Касетата беше прозрачна, вътре се виждаха малките ролки лента. Доминик носеше със себе си касетофон с размерите на кутия за обувки; тя постави касетата и натисна едно копче. Гласът на Куин изпълни кабинета ми. Разговаряше с някаква офшорна банка, нещо за движения на пари. Гласът му беше спокоен. Говореше бавно и ясно с неутралния, стандартен тон, който се придобива след години военна служба. Диктуваше номера на сметки, казваше пароли и даваше указания за прехвърляне на суми на обща стойност половин милион долара. Повечето на Бахамите.

— Праща парите си по пощата — обясни Доминик. — Най-напред на Каймановите острови.

— Че това безопасно ли е? — запитах аз.

Тя кимна.

— Общо взето, да. Единственият риск е да ги открадне някой пощенски служител. Но адресатът е обикновена пощенска кутия, той ги опакова като печатни материали, а досега никой не е откраднал печатен материал от пощата. Така че пристигат.

— Половин милион долара са много пари.

— Оръжието е доста ценно — каза тя.

— Наистина ли? — запитах аз. — Чак толкова ценно?

— А ти не мислиш ли така?

Вдигнах рамене.

— Все пак ми се струват прекалено много пари за някаква метална стреличка.

Тя посочи с пръст касетофона. Гласът на Куин продължаваше да изпълва помещението.

— Явно такава е цената, която му плащат. Откъде другаде ще има половин милион долара? Едва ли ги е спестил от заплатата, това поне е сигурно.

— Кога смяташ да предприемеш нещо?

— Утре — каза тя. — Налага се. Той има последния чертеж. Според Горовски това е ключът към цялата система.

— И как смяташ да стане?

— Фраскони работи със сириеца. Той ще опише и ще бележи парите в присъствието на военен съдия. После ще наблюдаваме отстрани размяната. Още веднага, пред същия съдия, ще отворим куфарчето, което Куин е предал на сириеца, и ще удостоверим съдържанието му, което ще е главният чертеж от проекта. След това ще арестуваме Куин заедно с куфарчето, което той е получил от сириеца. Можем да го отворим пред съдията и по-късно. Вътре ще са белязаните банкноти, така че налице имаме сделка, осъществена пред свидетели, и с Куин е свършено. Той няма да излезе повече от затвора.

— Добре изпипано — казах аз. — Моите поздравления.

— Благодаря — каза тя.

— Фраскони ще се справи ли?

— Ще трябва. Аз лично не мога да се занимавам и със сириеца. Арабите се държат много дръпнато пред жени. Нямат право да ни докосват, избягват да ни поглеждат, понякога отказват дори да разговарят с нас. Така че Фраскони да свърши това.

— Трябва ли да го водя за ръчичка?

— Неговата роля е чисто техническа — каза тя. — Няма какво толкова да оплеска.

— Мисля, че все пак ще е добре да му държа ръката.

— Благодаря — повтори тя.

— И той ще дойде с теб, за да извършите ареста.

Тя не отговори.

— Не мога да те пратя сама — казах аз. — Разбираш това.

Тя кимна.

— Но ще го уведомя, че ти ръководиш следствения екип — добавих аз. — Ще се погрижа да е наясно, че случаят си е твой.

— Добре — каза тя.

После натисна стоп-бутона и спря касетата. Гласът на Куин секна внезапно, по средата на думата. Въпросната дума беше долара, предшествана от двеста хиляди. Но се чу само дол. Гласът му звучеше звънко, бодро и доволно като на човек, който владее играта, който е свикнал да я играе и да печели. Доминик извади касетата. Пъхна я в джоба си. После ми намигна и излезе от стаята.

— Кой е Куин? — запита Елизабет Бек.

— Франк Завиър — отвърнах аз. — Навремето му викаха Куин. Цялото му име е Франсис Завиър Куин.

— Ти работиш за федералните — каза тя.

Поклатих глава.

— Не. Това е нещо лично.

— Какво ще стане със съпруга ми?

— Нямам представа — отвърнах аз. — И не ме интересува.

Върнах се да заключа предната врата на малката къщичка, в която бе живял Поли. На излизане заключих и задната. Проверих веригата на портата. Беше затегната. Помислих си, че сме в състояние да отблъснем евентуални пришълци в продължение на минута, минута и половина, което беше достатъчно. Сложих ключа от катинара в джоба на панталоните си.

— Хайде да се връщаме в голямата къща — казах аз. — Боя се, че вие ще трябва да ходите пеша.

Подкарах кадилака по алеята, натоварен с кутии с патрони. В огледалото видях Елизабет и Ричард да подтичват зад мен, хванати за ръце. Двамата отказваха да напуснат къщата, но явно се страхуваха да останат сами. Спрях пред къщата и прекарах колата с багажника към входната врата, за да я разтоваря. Първо взех веригата и куката, от която висеше, и се затичах към стаята на Дюк. От прозореца му се виждаше цялата алея. Като огнева позиция беше идеален. Извадих беретата от джоба си, махнах предпазителя и изстрелях един куршум в тавана. На петдесет метра назад по алеята Елизабет и Ричард се заковаха на място за миг, после побягнаха към къщата. Може би си помислиха, че съм застрелял готвачката. Или себе си. Стъпих на един стол и започнах да ръчкам с пръст в дупката от куршума, докато през мазилката напипах дървения гредоред. После се прицелих, изстрелях втори куршум в първата дупка и вече разполагах с идеално деветмилиметрово отверстие, в което да завия куката. Закачих веригата и се провесих на нея с цялата си тежест. Издържа ме.

Слязох долу и отворих задните врати на кадилака. В това време дойдоха Елизабет и Ричард и им казах да пренасят кутиите с патрони. Аз самият нарамих голямата картечница. Металният детектор на вратата я посрещна с възмутен писък. Закачих я на веригата и вкарах края на първата лента в подаващия механизъм. Насочих цевта към външната стена и отворих долната половина на прозореца. Завъртях цевта насам-натам и нагоре-надолу. Обхватът на огъня покриваше цялата алея за коли, чак до кръга пред входната врата. Ричард стоеше отстрани и ме наблюдаваше.

— Подреждай кутиите — казах му аз.

После вдигнах телефона от нощното шкафче и позвъних на Дъфи в мотела.

— Още ли искаш да ми помогнеш? — запитах я.

— Да — отвърна тя.

— Тогава искам и трима ви в къщата. Колкото се може по-бързо.

До пристигането им нямаше нищо друго за правене. Стоях до прозореца, притисках предните си зъби с палец да не изпаднат от венците и наблюдавах пътя. В това време Ричард и Елизабет се бореха с тежките кутии. Поглеждах към небето. Беше едва обяд, но отвън притъмняваше. Времето се разваляше още повече. Вятърът се усилваше. Северният Атлантик през април. Непредвидим. Елизабет Бек влезе с една кутия. Постави я върху другите. Беше се задъхала. Спря се и ме погледна.

— Какво ще стане сега?

— Никой не може да каже — отвърнах аз.

— За какво е тази пушка?

— Предпазна мярка.

— Срещу кого?

— Срещу хората на Куин. Зад нас е само морето. Може да се наложи да ги спрем по алеята.

— Смяташ да стреляш по тях ли?

— Ако трябва.

— А какво ще стане със съпруга ми?

— Толкова ли те интересува? — запитах аз.

Тя кимна.

— Да, интересува ме.

— По него също смятам да стрелям.

Тя не отговори.

— Той е престъпник — продължих аз. — Пада му се.

— Законите, според които съпругът ми е престъпник, са противоконституционни.

— Смяташ ли?

Тя кимна отново.

— Втората поправка го казва съвсем ясно.

— Обърни се към Върховния съд — казах аз. — И не ме занимавай повече.

— Гражданите имат право да притежават оръжие.

— Не и наркопласьорите — казах аз. — Никога не съм чувал за поправка към Конституцията, в която да пише, че гражданите имат право да стрелят с автоматични оръжия в гъсто населен квартал. С куршуми, които пробиват тухлена стена. На откоси. И по невинни минувачи. По деца и бебета. Тя не отговори.

— Виждала ли си бебе, ударено от куршум? — запитах аз. — Куршумът не влиза полека в тялото, като игла на спринцовка. Той смазва и разкъсва всичко по пътя си, като боздуган.

Тя мълчеше.

— Така че не разправяй на един бивш военен, че оръжията са за забавление.

— В закона е казано ясно — отвърна тя.

— Защо тогава не се запишеш в Националната асоциация на любителите на огнестрелни оръжия? — запитах. — На мен лично ми е по-приятно сред нормални хора.

— Той ми е съпруг — каза тя.

— Как извършва доставките? — запитах аз.

— По М-95 — отвърна тя. — Както са навити килимите, отвътре изрязва кухина, нещо като куха тръба или цилиндър, и в нея поставя стоката. В Бостън или Ню Хейвън го чакат неговите хора да си я приберат.

Кимнах. Спомних си за нишките от килими, който бях видял, пръснати наоколо.

— Той ми е съпруг — повтори Елизабет Бек.

Отново кимнах.

— Ако е достатъчно разумен да стои малко по-далеч от Куин, може и да му се размине.

— Обещай ми, че няма да го убиеш. Само тогава ще си тръгна. Заедно с Ричард.

— Не мога да ти обещая — казах аз.

— Тогава оставаме.

Не отговорих.

— Сделката далеч не беше доброволна — каза тя. — Със Завиър имам предвид. Трябва да го разбереш.

Тя пристъпи до прозореца и погледна отгоре към Ричард, който вдигаше последната кутия с патрони от кадилака.

— Имаше принуда — добави тя.

— Знам, досетих се.

— Той отвлече сина ми.

— Знам — казах аз.

Елизабет се дръпна от прозореца и се приближи към мен.

— А на теб какво ти е направил? — запита тя.

Този ден се видях с Доминик още два пъти, докато тя се подготвяше за приключване на операцията. Вършеше всичко както трябва. Като шахматист — винаги мислеше с два хода напред. Знаеше, че съдията, който беше определен да наблюдава сделката, после няма да има възможност да участва във военния трибунал, затова бе избрала такъв, когото прокурорите мразеха. С това впоследствие отпадаше една пречка в съдебната зала. Беше повикала и фотограф, за да документира сцената. Беше измерила времето, необходимо да се стигне с кола до къщата на Куин във Вирджиния. Папката, която й бях дал в началото, вече изпълваше два кашона. Втория път, когато я видях този ден, тя ги носеше един върху друг и мускулите на ръцете й бяха напрегнати от тежестта.

— Горовски държи ли се? — запитах я.

— Едва-едва — каза тя. — Но утре мъките му ще свършат.

— А ти ще станеш знаменитост.

— Надявам се да не стана — отвърна тя. — Този случай трябва да бъде засекретен завинаги.

— Тогава ще си знаменитост в света на секретното — казах аз. — Все пак и от него се интересуват доста хора.

— Е, ще трябва да те помоля за служебна оценка на работата ми — каза тя. — Да кажем вдругиден.

— А още днес трябва да вечеряме заедно — заявих аз. — Да идем на ресторант. В най-доброто заведение. Да празнуваме. Аз черпя.

— Аз пък все си мислех, че си на социални помощи.

— Спестил съм пари, не се бой.

— Досега имаше много възможности да ме поканиш. Откакто се точи тоя случай!

— Като смола — казах аз. — Това ти е единственият проблем, Доминик. Изпилваш нещата, но си малко бавна.

Тя се усмихна и нарами кашоните.

— Трябваше да ми станеш гадже — каза тя. — Щях да ти покажа, че понякога е по-добре да си бавен, отколкото бърз.

Отнесе кашоните си нанякъде и след два часа се срещнахме в един ресторант в града. Заведението беше изискано, така че аз си бях взел душ и си бях сложил чиста униформа. Тя се яви в черна рокля. Не онази, предишната. Без точици. Много добре очертаваше фигурата й — не че тя имаше нужда, но все пак. Не можеше да й дадеш повече от осемнайсет.

— Страхотно! — казах аз. — Хората ще си помислят, че си излязла на вечеря с баща си.

— Или с чичо ми — каза тя. — С по-младия му брат. Беше една от тези вечери, на които храната не е важна.

Запомнил съм всичко останало от вечерта, освен какво поръчах. Може би пържола. Или равиоли. Във всеки случай ядохме. И разговаряхме — много и за неща, които човек не споделя с всекиго. Бях на косъм да капитулирам и да я запитам дали не би искала да отидем в някой мотел. Но не го направих. И двамата изпихме по чаша вино и после минахме на вода. Между нас имаше негласно споразумение да запазим бистър разсъдъка си за следващия ден. Платих сметката и в полунощ си тръгнахме поотделно. Доминик изглеждаше бодра въпреки късния час. Пълна с живот и енергия, концентрирана, приятно възбудена от мисълта за онова, което й предстоеше. Очите й блестяха. Когато се качи на колата си, аз останах на тротоара и я изпратих с поглед, докато се скри зад завоя.

— Идва някой — каза Елизабет Бек десет години по-късно. Погледнах през прозореца и в далечината видях сив „Форд Торъс“. Цветът му се сливаше с този на небето и скалите и трудно се забелязваше отдалеч. Беше на около три километра и излизаше с голяма скорост от един завой. Беше колата на Вилянуева. Казах на Елизабет да не мърда и да наглежда Ричард, отидох долу и излязох от задната врата. От скрития вързоп с нещата си взех ключовете на Куклата. Сложих ги в джоба на якето си. Взех и глока на Дъфи с двата резервни пълнителя. Беше важно да ги получи непокътнати. И без това си бе навлякла достатъчно неприятности. Натъпках ги в джоба на палтото си при беретата, после заобиколих къщата и се качих на кадилака. Отидох с него до портата, спрях го по средата на алеята, скрих се и зачаках. Фордът спря пред портала. На волана видях Вилянуева, до него Дъфи, а Елиът беше на задната седалка. Показах се иззад портиерната, свалих веригата и отворих крилата. Вилянуева влезе и спря срещу муцуната на кадилака. Трите врати се отвориха едновременно, тримата слязоха от колата и се облещиха насреща ми.

— Какво ти е, по дяволите? — запита Вилянуева. Попипах устните си. Бяха подути и разранени.

— Блъснах се в портата — отвърнах.

Вилянуева погледна към къщичката на Поли.

— Май по-скоро си се блъснал в портиера — каза той. — Познах ли?

— Добре ли си? — запита Дъфи.

— По-добре съм от портиера — отвърнах аз.

— Защо ни повика?

— План „Б“ — казах аз. — Отиваме в Портланд, но ако не намерим там каквото търсим, ще трябва да се върнем тук и да чакаме. Двама от вас тръгват с мен веднага, а третият остава да отбранява къщата. В средната стая на втория етаж има голяма картечница, която държи на прицел подстъпите към нея. Един от вас ми е нужен да застане на пост с картечницата.

Никой не изяви желание. Погледнах Вилянуева в очите. Беше достатъчно стар, за да е служил във Виетнам. Сигурно имаше опит с големи картечници.

— Хайде ти, Тери — казах аз.

— Не — отвърна той. — Аз идвам с теб да открием Териса. По тона му познах, че няма смисъл да споря с него.

— Добре, аз ще остана — обади се Елиът.

— Благодаря ти — казах. — Гледал ли си филми за Виетнам? Помниш ли картечаря на хеликоптера, отстрани? Това си ти. Ако дойдат, няма да минат направо през портата. Ще влязат в портиерната и ще се опитат да се измъкнат през задния прозорец. Така че бъди готов да ги натръшкаш на излизане.

— А ако е тъмно?

— Ние ще сме се върнали, докато мръкне.

— Дадено. Кой е сега в къщата?

— Семейството на Бек. Мирни граждани, но отказват да се евакуират. Също и готвачката.

— А Бек?

— Бек ще се върне с другите. Ако успее да се измъкне в суматохата, няма да е голяма загуба. Ако го улучи някой куршум, също.

— Ясно.

— Може и изобщо да не дойдат — казах аз. — Сега са твърде заети. Всичко е само за всеки случай.

— Ясно — повтори той.

— Ти задръж кадилака — казах. — Ние ще вземем форда.

Вилянуева се качи във форда и го изкара на заден ход през портата. Двамата с Дъфи излязохме след него, аз затворих крилата отвън, сложих веригата и хвърлих на Елиът ключа от катинара.

— Хайде, до скоро.

Той обърна кадилака и го подкара към къщата. С Дъфи се качихме във форда. Тя седна отпред, аз отзад. Извадих глока и пълнителите от джоба си и церемониално й ги подадох.

— Благодаря ти за услугата — казах аз.

Дъфи пъхна глока в кобура под мишницата си, а пълнителите в дамската си чанта.

— Няма нищо — отвърна тя.

— Първо Териса — каза Вилянуева. — После Куин. Ясно?

— Съгласен — отвърнах аз.

Старецът обърна колата, даде газ и потегли.

— Къде търсим? — залита той.

— На едно от три възможни места — отвърнах аз. — В склада, в градския офис или в индустриалната зона край летището. Но в офиса не ми се струва възможно да държат пленник през почивните дни. А в склада ще е твърде оживено. Очакват голяма доставка. Тъй че предлагам да почнем от индустриалната зона.

— По М-95 или по шосе едно?

— По шосе едно — казах аз.

Двайсет и петте километра до кръстовището изминахме в мълчание, после завихме по шосе 1 на север към Портланд.