Сребристи сенки

Глава 9 Сидни

Как е възможно Ейдриън да не дойде в съня ми? Нима досега бях поела толкова много наркотичен газ, че бе оставил трайни последици в организма ми? Знаех, че нямаше начин той да се откаже от мен. Сигурно ме търсеше. Ако не се бе появил онази нощ в съня ми, трябваше да има сериозна причина за това.

Проблемът беше, че не дойде и през следващата нощ. Нито в по-следващата.

Нещата още повече се влошиха, когато на сутринта, след като бях спряла притока на газ, Ема започна да ме разпитва упорито, изгаряща от желание да узнае дали съм успяла да намеря помощ от външния свят, както бях обещала. Амилия се присъедини към нея. Чак сега разбрах, че тя е помогнала за отвличането на вниманието на надзирателите. Очевидно нашите стаи се наблюдаваха от команден център с множество монитори. По указания на Ема, Амилия завързала спор със съквартирантката си и наговорила куп компрометиращи неща, които били чути от наблюдаващите. Амилия се държала особено предизвикателно и надзирателите съсредоточили цялото си внимание върху нея, при което изпуснали моето малко изпълнение.

— Нужно ми е повече време за сън, за да сработи планът ми — казах на момичетата, след като им съобщих, че не бях успяла да се свържа с външния свят. — Миналата нощ ми отне много време да заспя и може би сънят ми е бил твърде кратък. Довечера ще се получи по-добре.

Амилия и Ема изглеждаха разочаровани, но все още изпълнени с надежда. Вярваха в мен. Почти не ме познаваха, но и двете бяха убедени, че имам начин да им помогна.

Това беше преди пет дни.

Сега надеждата в погледите им бе заменена с враждебност.

Не знаех какво не беше наред. Нямах представа защо Ейдриън не идваше в съня ми. В мен се надигаше паника, че нещо лошо се е случило с него и той вече не може да създава сънища с помощта на магията на духа. Може би все още вземаше лекарства… но не, бях сигурна, че Ейдриън щеше да ги спре, за да се опита да ме намери. Възможно ли беше хапчетата да са увредили за постоянно способността му да използва духа? Не можах да размишлявам дълго по въпроса, защото животът ми в поправителния център определено придоби лош обрат.

Ема и особено Амилия, която бе изпратена за очистване, задето бе отвлякла вниманието на нашите тъмничари, се чувстваха изиграни. Те не казаха на никого какво се бе случило най-малкото, за да не се издадат, но чрез умели намеци и поведението си дадоха ясно да се разбере, че съм в немилост. Те подминаваха без внимание уверенията ми, че отвън всеки момент ще дойде помощ, и много скоро аз се хранех сама в столовата. Останалите, чието резервирано и хладно държание към мен бе започнало да се затопля, възобновиха старите си навици с подновена ярост и всичко, което правех, биваше щателно анализирано и докладвано на началниците ни — които ме изпратиха за очистване още два пъти през тази седмица.

Единствено Дънкан оставаше мой приятел, ала дори и тази дружба бе помрачена.

— Предупредих те — каза ми той един ден в час по изобразително изкуство. — Предупредих те да внимаваш да не се издъниш. Не зная какво си направила, но определено заличи целия си досегашен напредък.

— Бях длъжна да го направя — уверих го. — Трябваше да рискувам, защото съм сигурна, че си заслужава.

— Наистина ли си струваше? — попита той тъжно с тон, който подсказваше, че много, много пъти е бил свидетел на подобни опити.

— Да — отвърнах разпалено, — имаше смисъл!

Той ми се усмихна любезно и се върна към картината си, но видях ясно, че е убеден, че лъжа. Най-ужасното беше, че не бях сигурна дали не е прав.

Междувременно не спирах да лелея надеждата, че ще се свържа с Ейдриън в света на сънищата. Не проумявах защо това все още не се бе случило, ала нито за миг не се съмнявах, че там отвън, той продължава да ме обича и ме търси. Ако нещо наистина му пречеше да проникне в съня ми, бях уверена, че ще намери друг начин да се добере до мен.

Една седмица след като прекъснах подаването на упойващия газ, еднообразното ежедневие в поправителния център бе нарушено от пристигането на нова затворничка.

— Новината е добра за теб — каза ми Дънкан в коридора. — За известно време вниманието ще бъде насочено към нея, затова не се дръж прекалено приятелски.

Беше ми трудно да последвам съвета му, особено след като на закуска я видях да седи сама на една маса в столовата. Предупредителният поглед на Дънкан ме застави неохотно да се насоча към друга маса. Почувствах се глупава и страхлива, задето позволих на новото момиче, а и на самата себе си да приемем с покорство отлъчването си и да страдаме заради това. Тя се казваше Рене и изглеждаше на моята възраст, може би с година или приблизително толкова по-млада. Освен това ми се струваше, че е някой, с когото бих могла с лекота да се сближа, тъй като и тя, също като мен, бе изпратена за очистване още по време на първото ни занятие заради спор с преподавателя.

Ала за разлика от мен, когато се върна, Рене изглеждаше бледа и болна — но не и изплашена. Донякъде й се възхищавах. Тя все още бе изтормозена от пребиваването в единичната килия, ала в очите й блестеше бунтовническа искра, която говореше за несъмнена сила и смелост.

Ето това е някой, с когото бих могла да се съюзя, помислих си. Когато го споменах пред Дънкан в часа по изобразително изкуство, той побърза да ме смъмри.

— Още не — промърмори. — Тя е съвсем нова, прекалено много се набива в очи. А и самата тя не облекчава живота си.

И той имаше право. При все че Рене се научи повече да не отговаря безцеремонно, не си даваше труд да изглежда смирена и разкаяна, нито се преструваше, че възприема и вярва в това, което й проповядваха алхимиците. Тя сякаш с радост се бе оградила от останалите и напълно ме пренебрегваше, когато й се усмихвах приятелски в коридорите. По време на занятията беше мрачна и гледаше с гняв и предизвикателство както останалите затворници, така и инструкторите.

— Аз донякъде съм изненадан, че вече са я освободили от единичната килия — додаде Дънкан. — Някой явно е допуснал голяма грешка.

— Точно заради това тя повече от когато и да било има нужда от приятел — настоях. — Нуждае се от някой, който да й каже: „Виж, нормално е да се чувстваш по този начин, но известно време ще трябва да се смириш и да си траеш“. В противен случай те ще я изпратят обратно в килията.

Той поклати предупредително глава.

— Не го прави. Не се забърквай в това, особено след като нейното идване е благоприятно за теб и означава, че скоро ще се придвижиш напред. Освен това те няма да я изпратят обратно в единична килия.

В гласа му прозвуча нещо зловещо, което той явно нямаше никакво намерение да ми обясни. Противно на желанието и мнението ми, през остатъка от деня аз стоях настрани от новодошлата. Когато утрото настъпи — и все още нямах контакт с Ейдриън — аз реших да не се поддавам на натиска на другите затворници и да седна до Рене. Планът ми обаче се провали, когато един от редовните сътрапезници на Дънкан ме покани да седна при тях. Спрях се несигурно с таблата в ръце, местейки поглед между Рене и масата на Дънкан. Да отида при нея, изглеждаше правилно, но как можех да пропусна първия реален шанс, появил се от толкова време, да оправя отношенията ми с останалите? Въпреки инстинктите ми, се насочих към масата на Дънкан, като си обещах, че по-късно ще се опитам да се сближа с Рене.

Това „по-късно“ така и не настъпи.

Очевидно, след като цял ден бе оставила негодуванието да се натрупва в нея, Рене не можа да издържи повече и избухна по време на третото занятие, впускайки се в още по-дълга тирада от вчерашната за тесногръдата пропаганда на инструктора. Охраната я извлече навън и аз изпитах прилив на симпатия към нея, задето два дни подред трябваше да понесе очистването, толкова скоро след освобождаването й от единичната килия. Докато я отвеждаха, погледът на Дънкан се срещна с моя и аз прочетох в очите му: Казах ли ти?

Когато дойде време за обяд, очаквах промяна в последната минута — в менюто да се появи някое от любимите ястия на Рене, за да посипят още сол в раната й. Но обявеното сутринта меню остана същото и аз се зачудих дали не й се е разминало с по-леко наказание, или просто е имала нещастието едно от любимите й блюда да са панираните пилешки хапки. Но когато Рене влезе в столовата доста по-късно, след като ние бяхме насядали и започнали да се храним, аз тутакси забравих за менюто.

Предизвикателните искри в очите й бяха изчезнали. Сега те изглеждаха като безжизнени, когато тя се огледа смутено, сякаш за пръв път влизаше в това помещение, а може би изобщо в столова. Изражението на лицето й беше безизразно, а челюстта й — безпомощно увиснала. Тя стоеше досами вратата, без да понечи да влезе или да отиде да вземе храната си, и никой не й се притече на помощ.

Момичето до мен, затворничка, на име Елза, затаи дъх.

— Така си и мислех, че това може да се случи.

— Кое? — попитах слисано. — Някакво по-свирепо очистване?

— По-лошо — отвърна Елза. — Опресняване на татуировката.

Припомних си моите преживявания, като се зачудих какво може да бъде по-лошо, след като всички ние бяхме преминали през опреснявания на татуировките.

— Нима не са опреснили татуировката й, когато са я извели от единичната килия?

— Това е стандартно опресняване — обади се друг мой съсед, Джоуна. — Очевидно не е било достатъчно, затова те са увеличили дозата — може би са прекалили. Случва се понякога. Посланията достигат до татуираните, но за известно време са замаяни и като че ли са забравили обикновените ежедневни дейности.

В мен се прокрадна ужас. Тъкмо от това се боях, ето защо работих упорито, за да създам антиалхимично вълшебно мастило, което да неутрализира внушението на алхимиците. Бях виждала този изцъклен безжизнен поглед и преди — в Кийт. Наскоро, след като бе излязъл от поправителния център, той също се държеше като зомби и не правеше нищо, освен да повтаря като папагал риториката, която алхимиците му бяха набили в главата. Тогава поне Кийт вече бе способен да се справя с рутината на ежедневието. Дали в началото е бил с толкова промит мозък? Гледката беше ужасна. Дори още по-ужасна от факта, че никой не понечи да й помогне.

Скочих от мястото си, без да обръщам внимание на Дънкан, който рязко пое дъх зад мен.

Забързах към Рене, улових я за ръката и я поведох навътре в столовата.

— Ела — казах й, съсредоточена изцяло върху нея, за да не забелязвам останалите, приковали погледите си върху мен. — Искаш ли да хапнеш?

Няколко секунди тя се взира безучастно пред себе си, сетне бавно се извърна към мен.

— Не зная. Мислиш ли, че трябва?

— Гладна ли си? — попитах.

Тя смръщи леко вежди.

— Мислиш ли, че съм? Ако не мислиш така…

Насочих я към прозореца на Бакстър.

— Мисля, че трябва да си такава, каквото искаш — заявих твърдо. Тя не каза нищо на готвача, когато го приближихме, и както обикновено той не бе особено дружелюбен, така че аз трябваше да поема инициативата. — Рене се нуждае от нещо за обяд.

Бакстър не отговори веднага и аз се зачудих дали не му бе заповядано да реагира само ако тя лично помоли за храна. Ако беше така, май щеше да се наложи доста дълго да стоим тук. Но след още няколко секунди на колебание той се обърна и сложи върху таблата една чиния с панирани пилешки хапки. Отнесох таблата до празната маса, издърпах един стол и посочих на Рене да седне. Тя, изглежда, откликваше добре на подобни команди, дори и неизречени, но не се опита да направи нищо по своя воля, когато седнах срещу нея.

— Можеш да се храниш, ако искаш — подканих я. Тя не реагира и аз го казах другояче. — Изяж си пилешкото, Рене.

Тя послушно взе една пилешка хапка и започна да яде от подноса, докато аз я наблюдавах с нарастващ ужас. Ужас… и гняв. Нима алхимиците наистина смятаха, че това е по-добрата алтернатива, отколкото някой да се усъмни в авторитета им? Дори след време най-тежките странични ефекти да преминат, беше отвратително това, което те причиняваха на друго човешко същество. Когато разбрах, че съм защитена от опресняването на татуировката, мислех, че в това отношение съм свободна. И това беше истина: аз бях. Ала всички останали около мен, независимо дали бяха приятели, или врагове, рискуваха да се превърнат в зомбита, ако алхимиците предозират вълшебното мастило при опресняването на татуировките им. Нямаше значение дали такива тежки странични ефекти са рядкост. Дори да се случи само веднъж, пак беше много.

— Изпий си млякото — наредих й, когато забелязах, че Рене бе изляла пилешкото и отново се взираше с празен поглед в чинията си. Беше преполовила млякото в кутията, когато се разнесе биенето на звънеца. — Време е да вървим, Рене. Този звук означава, че трябва да отидем на друго място.

Тя се изправи след мен и, когато се огледах, видях, че към мен приближават двама от помощниците на Шеридан.

— Трябва да дойдеш с нас — рече единият.

Понечих да се подчиня, но тогава зърнах безпомощното изражение на Рене. Пренебрегвайки заповедта на копоите, аз се обърнах към нея и й казах:

— Следвай другите и прави като тях. Виждаш ли как прибират таблите си? Занеси своята, а след това иди с тях на следващото занятие.

Единият охранил дръпна ръката ми, за да ме подкани да тръгна, но аз се възпротивих и изчаках, докато Рене не се присъедини към останалите с таблата си. Чак след това им позволих да ме отведат. Мрачните им лица красноречиво свидетелстваха, че никак не са доволни от неподчинението ми.

Поведоха ме към асансьора, а след това се спуснахме на долния етаж, където обикновено се провеждаха очистителните сеанси. Запитах се дали пропуснатият обяд ще направи преживяването по-малко неприятно и поносимо. Но за моя изненада, подминахме обичайната врата и продължихме до края на коридора, където никога досега не бях попадала. Минахме покрай стаи с надписи съответно: „Кухня“ и „Канцеларски материали“, а сетне се отправихме към редица необозначени врати, което ми подейства доста зловещо. Набутаха ме в една от тях.

Това ново помещение приличаше на залите за очистване, с изключение на стола със странни странични облегалки. Те бяха по-широки и по-големи от тези, с които бях свикнала, но към тях също имаше привързани ремъци и само това имаше значение. Може би това беше нов, усъвършенстван модел на компанията, от която се снабдяваха с уредите си за изтезания. Вътре ни чакаше Шеридан с дистанционно в ръка. Охранителите ме завързаха за стола и след кратко кимване от нейна страна излязоха и ни оставиха сами.

— Е, здравей, Сидни — рече тя. — Трябва да призная, че съм разочарована да видя, че отново си загазила.

— Наистина ли, госпожо? През тази седмица няколко пъти бях на очистване — отвърнах, замислена за това, как напоследък останалите доносничеха за мен.

Шеридан махна пренебрежително с ръка.

— А, онова ли? Хайде, стига, и двете знаем, че другите просто играят игрите си. Ти всъщност постигна забележителен успех — до този момент.

Искрица от предишния ми гняв избухна отново. Шеридан и останалите висшестоящи явно много добре бяха осведомени кога някой затворник действително нарушаваше правилата и кога го топяха без причина. И й беше все едно.

Потуших гнева си и си придадох учтиво изражение.

— И какво по-точно съм направила, госпожо?

— Сидни, разбра ли какво се случи днес с Рене?

— Чух, че татуировката й е била опреснена — отвърнах предпазливо.

— Останалите са ти го казали.

— Да.

— А те казаха ли ти също да не й помагаш, когато се върне?

Поколебах се.

— Не изрично. Но с поведението си дадоха ясно да се разбере, че няма да й помогнат.

— И ти не помисли ли, че би трябвало да последваш примера им? — продължи да дълбае инквизиторката.

— Моля за извинение, госпожо, но аз мислех, че мой дълг е да следвам вашите инструкции, а не тези на моите съкилийници. А след като нито вие, нито някой друг от инструкторите не ми е казал да не помагам на Рене, не мислех, че върша нещо лошо. В интерес на истината, смятах, че е съвсем редно да проявиш състрадание към друго човешко същество. Извинявам се, ако не съм разбрала правилно.

Тя се втренчи дълго и изпитателно в мен, но аз издържах погледа й, без да мигна.

— Казваш правилните неща, но се чудя дали наистина ги мислиш. Е, добре тогава. Да започваме.

Тя натисна бутона, екранът светна и върху него се показа обичайната снимка на щастливи морои.

— Какво виждаш, Сидни?

Намръщих се, осъзнала, че тя е забравила да ми инжектира препарата, предизвикващ повръщане. Но определено нямах намерение да изтъквам пропуска й.

— Морои, госпожо.

— Грешка. Виждаш дяволски изчадия.

Не знаех как да отговоря на това, затова не казах нищо.

— Виждаш дяволски изчадия — повтори тя.

Този нов обрат на събитията ме стъписа и аз не знаех как да реагирам.

— Не зная. Може би са. Трябва да науча нещо повече за тези конкретни морои.

— Не е нужно да знаеш нищо, с изключение на това, което ти казах. Те са дяволски изчадия.

— Щом така казвате, госпожо — съгласих се внимателно.

Лицето й остана спокойно.

— Искам ти да го кажеш. Повтаряй след мен: „Аз виждам дяволски изчадия“.

Втренчих се в снимката на мороите. На нея се виждаха две момичета, приблизително на моята възраст, които приличаха на сестри. Те се усмихваха и държаха в ръце кофички със сладолед. В тях нямаше нищо дяволско или зло, освен ако не възнамеряваха да накарат деца, страдащи от диабет, да изядат насила сладоледа. Докато размишлявах над дилемата, дясната странична облегалка внезапно изщрака. Горната й повърхност се плъзна назад, разкривайки отдолу резервоар, пълен с някаква бистра течност.

— Какво е това? — попитах.

— Виждаш ли дяволски изчадия? — попита вместо отговор Шеридан.

Сигурно съм се забавила прекалено дълго с отговора, защото Шеридан натисна един бутон върху дистанционното. Ремъкът, стягащ ръката ми, внезапно се отпусна, сваляйки ръката ми надолу. Спря точно когато долната част на ръката ми докосна течността и след това се повдигна обратно.

Ала и това кратко докосване бе напълно достатъчно. Извиках от изненада, когато изгаряща болка прониза кожата там, където бе докоснала повърхността на течността. Не знаех какъв химикал имаше в резервоара, но усещането беше, все едно вряла вода се бе изляла върху голата плът. Когато ръката ми се отдалечи от течността, болката бавно започна да стихва.

— А сега — поде Шеридан, с прекалено мил тон след това, което току-що бе направила. — Кажи: „Виждам дяволски изчадия“.

Дори не ми даде възможност да отговоря, преди да повтори процедурата, този път задържайки ръката ми върху течността. Независимо от това аз бях подготвена и прехапах устни, за да не изкрещя. Болката беше същата и аз въздъхнах облекчено, когато след няколко минути тя вдигна ръката ми и позволи да си отдъхна за кратко.

Но облекчението не трая дълго, защото тя много скоро каза:

— А сега кажи…

Не я оставих да довърши.

— Виждам дяволски изчадия — изстрелях припряно.

Лицето й засия от триумф.

— Отлично. Аз сега да пробваме нещо различно. — Върху екрана се появи ново изображение, показващо група моройски ученици. — Какво виждаш?

Аз бях схватлива ученичка.

— Виждам дяволски изчадия — отвърнах без колебание. Разбира се, беше нелепо. Нямаше нищо дяволско в тези морои, нито в следващите снимки, които тя ми показваше. Докато бях в единичната килия, се заклех пред себе си, че ще играя всякакви игри, стига да се измъкна някак си от тук, и ако тя искаше да повтарям като папагал тази лъжа, задето бях помогнала на Рене, с радост щях да го правя.

Двойка морои, още деца, възрастен мъж… се изреждаха върху екрана. Шеридан преминаваше от лице на лице и аз отговарях като робот: „Виждам дяволски изчадия. Виждам дяволски изчадия. Виждам…“.

Думите ми секнаха, когато се взрях в лицата на двама морои — двама, които познавах.

Ейдриън и Джил.

Нямах представа откъде се бе сдобила със снимката, а и не ми пукаше. Сърцето ми подскочи, когато видях усмихнатите им лица, които толкова много обичах и които толкова ми липсваха. Безброй пъти си ги бях представяла, ала нищо не може да замени истинското изображение. Попивах всяка подробност: как светлината танцуваше в косите на Ейдриън, как устните на Джил се извиваха в свенлива усмивка. Едва успях да сподавя вълната от емоции, надигаща се в мен. Може би Шеридан искаше да ме накаже, като ми ги показваше, ала всъщност това бе най-прекрасната награда — докато тя не заговори отново:

— Какво виждаш, Сидни?

Отворих уста, готова да изрецитирам безсмислената фраза, ала не можах да го сторя. Взряна в тези обични лица, в очите им, сияещи от щастие… просто не можах да го направя. Макар да си казвах, че е лъжа, не можех да се насиля да заклеймя Ейдриън и Джил.

Шеридан не си губеше времето. Уредът на стола спусна ръката ми до течността, много по-надълбоко, отколкото досега, така че ръката ми бе наполовина потопена във веществото. Шокът ме свари неподготвена, а болката беше още по-непоносима, защото Шеридан задържа ръката ми по-дълго от предишните пъти. Киселината прогаряше кожата ми, възпламенявайки всеки нерв в адски пламък. Изкрещях от болка и дори след като мъчителката вдигна ръката ми, продължих да вия, защото ефектът не стихваше.

— Какво виждаш, Сидни?

Преглътнах сълзите на болка и се фокусирах върху лицата на Ейдриън и Джил. Просто го кажи — заповядах си. — Трябва да се измъкнеш от тук. Трябва да се върнеш при тях. — И в същото време внезапно се запитах: — Така ли започва всичко? Така ли и аз ще стана същата като Кийт? Дали ще започна, като твърдя на себе си, че няма нищо лошо в това, което казвам, стига да зная, че изреченото е лъжа, само за да избегна болката? Или накрая тази лъжа ще се превърне в истина?

В отговор на мълчанието ми Шеридан отново отпусна ръката ми, потапяйки я още по-надълбоко.

— Кажи го — произнесе тя с глас, лишен от всякаква човешка емоция. — Кажи ми какво виждаш?

От устните ми се изтръгна тих болезнен стон, но това беше всичко. Вътрешно се опитвах да си вдъхна сили: Няма да го кажа. Няма да предам Ейдриън и Джил, дори и с тези нищо незначещи думи. Мислех, че ако издържа на болката още малко, тя както преди ще ми даде почивка, но вместо това моята инквизиторка спусна ръката ми още по-ниско, така че сега изцяло бе потопена в течността. Изкрещях, когато кожата се сгърчи. Погледнах надолу, очаквайки да видя разкъсана плът, оголена чак до костите, но ръката ми беше леко порозовяла. Каквато и да беше субстанцията, тя явно бе създадена, за да предизвиква усещане, че физическите поражения са много по-големи, отколкото са в действителност.

— Кажи ми какво виждаш, Сидни? Кажи ми и ще сложа край на това.

Опитах се да преборя болката, но това е невъзможно, когато имаш чувството, че те горят жив.

— Кажи ми какво виждаш, Сидни.

Болката нарастваше все повече и повече, докато ръката ми оставаше потопена, и най-сетне, чувствайки се като предател, срещнах очите на тези, които обичах, и избъбрих изнемощяло:

— Виждам дяволски изчадия.

— Не те чух — рече спокойно Шеридан. — Кажи го по-високо.

— Виждам дяволски изчадия! — изкрещях неистово.

Тя докосна дистанционното и ръката ми се повдигна, изтръгната от течността на инквизицията. Тъкмо понечих да въздъхна от облекчение, когато без предупреждение тя отново спусна ръката ми. Изревах от болката, която продължи още десет секунди, докато Шеридан не вдигна ръката ми отново.

— Какво правиш? — възкликнах аз. — Мислех, че каза…

— Това е проблемът — прекъсна ме тя. Съгласно някаква безмълвна команда помощниците й се появиха и започнаха да освобождават ремъците. — Ти мислиш. Също както си помислила, че е добре да помогнеш на Рене. Единственото, което трябва да правиш, е това, което ти се казва. Разбра ли?

Сведох поглед към ръката си, която беше тъмнорозова, но не показваше истинските мащаби на това, което току-що бях изпитала. Сетне отново погледнах към Ейдриън и Джил, изпълнена с вина заради слабостта си.

— Да, госпожо.

— Отлично — кимна Шеридан и остави дистанционното. — В такъв случай е време да се отправиш към следващото си занятие, нали?