Сребристи сенки

Глава 8 Ейдриън

Не исках нещата да излязат извън контрол.

Когато дойдох в двора, намеренията ми бяха добри, но след провала е Лиса и новината за отношенията между родителите ми нещо в мен се прекърши. Гмурнах се в предишния си живот с диво ожесточение, губейки и последните остатъци от чувството за отговорност. Опитвах се да се убедя, че само малко се забавлявам и разпускам, докато съм в кралския двор. Понякога дори си казвах, че е заради Нина. Може би това извинение вършеше работа през първите няколко дни след завръщането ми, но след седмица на почти неспирни гуляи и купони дори тя плахо изрази протест, когато отидох да я взема една вечер.

— Нека си останем у дома — предложи. — Ще прекараме спокойна вечер и ще гледаме някой филм. Или ще поиграем на карти. Всичко, което искаш.

Въпреки думите й, тя беше облечена за излизане и готова за нощни забавления, и изглеждаше много красива в ефирната синьо-лилава рокля, която караше сивите й очи да сияят. Посочих към роклята.

— И да не покажем тази прелест? Хайде стига, мислех, че искаш да се срещнеш с нови лица.

— Искам — кимна тя. — Всъщност всеки път срещаме все едни и същи. И всички те вече са виждали тази рокля.

— Това ли е проблемът? Ще ти дам пари назаем, за да си купиш нова.

Нина поклати глава.

— Аз дори не мога да ти върна парите за тази.

След като узнах за лъжата, в която живееха родителите ми, се изкуших за кратко от мисълта да се откажа от щедрата издръжка, която баща ми внасяше редовно в сметката ми. Тук нямах толкова разходи, както в Палм Спрингс, а идеята да покажа на Нейтан Ивашков, че не може да купи всички членове на семейството, ми се стори доста блазнеща. Ала когато Нина случайно отбеляза, че се притеснява, когато посещаваме някои от кралските партита, задето не е подходящо облечена, реших, че използването парите на баща ми, за да финансирам попълването на гардероба на една секретарка, ще е не по-малко дразнещо. Признавам, че той още не го знаеше, но лично на мен ми доставяше огромно удоволствие. Нина се съгласи да приеме парите ми, но само като заем, а не като подарък, но беше стъписана, когато видя с какъв размах ги харча. Гласът на разума ме предупреждаваше, че може да се поддам на лошите навици, в чийто плен бях през най-тежките ми периоди в Палм Спрингс, но аз го заглуших. В крайна сметка скоро щях да получа още пари от баща ми, а и напоследък повечето от питиетата ми бяха безплатни.

— Е, роклята изглежда страхотно — заявих аз. — Ще бъде много жалко да скрием подобна красота. Освен ако няма някакъв друг проблем?

— Не, няма — побърза да ме увери тя и се изчерви. Огледа ме изпитателно и аз останах с усещането, че чете аурата ми, която щеше да разкрие — ако други признаци вече не са го сторили — че вече бях пийнал малко преди купона. — Да вървим — въздъхна Нина накрая.

Тя не ти е равностоен партньор — обади се леля Татяна, докато прекосявахме моравите на кралския двор, а залязващото слънце удължаваше сенките ни. — Но пък и кое ли момиче може да бъде?

Сидни, помислих си. И не като партньор за купоните. Имам предвид… в живота.

Думите на мъртвата ми леля пробудиха онази ужасяваща болка, която никакъв запой или гуляй не можеше да пропъди. Сидни. Без нея аз имах чувството, че просто се нося по течението на живота, влачейки безполезното си съществувание, което ставаше все по-мрачно и непоносимо заради неспособността ми да я открия. Тази вечер не я бях търсил и за миг се зачудих дали да не приема предложението на Нина и поне малко да изтрезнея.

Още е твърде рано — предупреди ме леля Татяна. — По-късно ще я потърсиш. Нито един човек в Щатите още не е заспал. Освен това нима искаш то да се върне?

Имаше право за времето. Работата беше там, че през седмицата бях пропуснал всички удобни моменти да се свържа със Сидни и започвах да се притеснявам. Но леля ми беше права за това, което се завръщаше: онзи ужасен, безпощаден мрак, заплашващ да погълне целия ми свят. В Палм Спрингс, след изчезването на Сидни, депресията ми се бе задълбочила, а тук се влоши още повече, след като не успях да се сдобия с помощта на Лиса. Знаех, че тогавашният ми психиатър и дори Сидни щяха да ми кажат, че това е признак, че трябва отново да започна да пия лекарства, но как можех да го направя, когато съществуваше вероятност да използвам магията на духа, за да й помогна? Разбира се, длъжен съм да призная, че досега нямах голяма полза от магията, но все още не бях готов да се откажа от нея. Алкохолът ми помагаше да притъпя поглъщащата природа на духа, а и се уповавах на съветите и присъствието на фантома леля Татяна — присъствие, което през последната седмица смущаващо бе зачестило. Знаех, че тя е нереална, и психиатърът щеше да ми каже доста неща и за нея, но нейната призрачна илюзия като че ли издигаше стена между мен и най-угнетяващата депресия. Поне всяка сутрин ме караше да ставам от леглото.

Тазвечерният купон се устройваше от един морой от семейство Конта, когото не познавах добре, но той изглеждаше радостен да ни види и ни приветства с дружелюбен жест от другия край на стаята. На тези сбирки Нина се бе превърнала в моя постоянна сянка и всички я бяха приели, а мнозина, които искаха да ми се харесат, смятаха, че приятелското и мило отношение към нея ще им помогне да спечелят благоразположението ми. Виждах, че това я притесняваше, но се наслаждавах на шоуто, в което кралски потомци, които обичайно се отнасяха към нея като мебелите в дворцовите кабинети, сега се мазнеха и стелеха пред приятелката ми, опитвайки се да й направят добро впечатление.

Почти всяко парти по това време на годината се провеждаше на открито, ако времето го позволяваше. От най-ранно детство ни приучваха да стоим вътре и да се крием от стригоите, но ако изникнеше възможност да бъдем навън на безопасно място, каквото беше кралският двор, не можеше да не се възползваме с радост. Младият лорд Конта с всички сили се бе постарал да превърне партито в запомнящо се събитие и бе осигурил на гостите си всякакви новости за развлечения и забавления. На мен най-много ми се понрави гигантският фонтан върху масата, изстрелващ щедро нагоре пенлива струя шампанско. В глъбините на стъклената основа, точно под искрящата течност, проблясваше разноцветна гирлянда от светлини.

Напълних по една чаша за Нина и мен, възхищавайки се на светлините, преливащи със сияйните багри.

— Ейдриън — рече тя тихо, — погледни натам, от другата страна на басейна.

Проследих погледа й и видях Уесли Дроздов да отпива от чаша с мартини и да ми хвърля свирепи погледи. Бях донякъде изненадан да го видя. След последната ни среща той рядко се мяркаше на обществени места, опитвайки се да остане незабележим, и аз се запитах дали не бе дошъл тук тази вечер, разчитайки, че аз няма да присъствам на купона, тъй като почти не познавах домакина. Боклук — промърмори леля Татяна в главата ми. — Той не заслужава кралската фамилия.

— Каква аура — додаде Нина. — Той те мрази.

Вече бях пресушил една чаша от подноса на минаващия покрай мен сервитьор и не бях в най-доброто състояние да разчитам аури.

— Не се тревожи. Той няма да предизвика скандал. Виждаш ли?

И действително Уесли остави празната си чаша и за мое огромно облекчение, изчезна в сенките. Не исках леля Татяна отново да започне да ми опява за него. Ала Нина все още изглеждаше притеснена.

— Не му позволявай да те засече някъде сам.

Подадох и чашата.

— Как би могло да се случи това, когато ти винаги си до мен? — попитах галантно. — И неизменно ми прикриваш гърба.

Лицето й засия много повече, отколкото бих очаквал от толкова явно пресилен комплимент. Но щом я правеше щастлива, аз също бях щастлив. Може би не можех да уредя всичко в живота си, но Нина беше мило и добро момиче, което заслужаваше да й се случват само хубави неща след всичко, което бе преживяла. Това, както и присъствието й на всички тези купони ме караха да не се чувствам толкова жалък. Самотното пиене бе тъжно занимание. Пиенето в компания можеше да се приеме като социално общуване.

Вечерта следваше обичайния си ход в пиене и неангажиращи разговори с гостите. Бях дошъл с намерението да огранича напитките, но много скоро им загубих броя. Можех само да предполагам, че тъкмо това ме накара да вдигна телефона си, когато иззвъня. Обикновено първо проверявах дисплея, за да видя кой се обажда, но тази вечер това дори не ми хрумна.

— Ало?

— Ейдриън?

Потръпнах.

— Здравей, майко.

Нина се отдръпна дискретно, а аз се опитах да намеря по-тихо място. Майка ми беше една главните причини, поради които в последните дни винаги първо поглеждах дисплея, тъй като ми звънеше почти непрекъснато след караницата ни при последната ни среща. Сега вече нямаше начин да се измъкна.

— Къде си, скъпи? Едва те чувам.

— На купон съм — отвърнах. — И не мога да говоря много дълго. — Не беше съвсем вярно, тъй като в този момент почти никой от тълпата не ми обръщаше внимание, а Нина се бе присъединила към една групичка гости край басейна.

— Няма да ти отнема много време. — Освен ако не грешах, в гласа й прозвуча нервна нотка. — Не зная дали си получил съобщенията ми… — Гласът й многозначително заглъхна. Може би се надяваше, че ще изтъкна утешителна причина, задето цяла седмица я бях пренебрегвал. Не го сторих.

— Получих ги — заявих.

— Ах — въздъхна тя. — Е, в такъв случай ти е известно колко нещастна се чувствам след последния ни разговор. Липсваш ми, Ейдриън. Докато отсъствах, прекарах много време в мисли за теб и едно от нещата, които очаквах с нетърпение, беше възможността да бъдем заедно, когато се върна.

В гърдите ми избухна гневна искра, когато си припомних как тя отказваше да разговаря с мен в затвора, когато я навестявах в сънищата й. Потуших емоцията и я оставих да продължи.

— Бих искала да опитаме още веднъж, само ти и аз. Може би по време на един спокоен обяд ще мога по-добре да ти обясня как стоят нещата. Бих желала ти да разбереш…

— Все още ли живееш с него? — прекъснах я. — Все още ли вземаш парите му?

— Ейдриън…

— Така ли е? — притиснах я.

— Да, но както ти казах…

— В такъв случай прекрасно разбрах всичко. Не е нужно нищо да ми обясняваш.

Очаквах извинения или уговорки, с които дотолкова бе препълнена гласовата ми поща, че можех да ги рецитирам по памет. Затова малко се изненадах, когато тя ме парира, доста по-язвително от обичайното.

— А ти, Ейдриън? Видях извлеченията от сметките. Видях, че той все още ти праща пари.

Тя те нарече лицемер — прошепна ми жлъчно леля Татяна. — Нима ще го преглътнеш безропотно и ще оставиш да й се размине?

— Не е едно и също — процедих, чувствайки се едновременно ядосан и засрамен. — Аз раздавам моите.

— Наистина ли? — Тонът на майка ми даваше да се разбере, че нито за секунда не е повярвала на думите ми.

— Да, аз…

Гневният ми отговор бе прекъснат от викове и водни плясъци. Погледнах към мястото, където за последен път бях видял Нина. Явно някаква груба шега се бе разиграла в групата, към която се бе присъединила, и в момента тя и още други двама изплуваха от басейна, кашляйки и бършейки водата от очите си.

— Трябва да вървя, майко — казах. — Благодаря, че ми се обади, но докато не покажеш известно самоуважение, не проявявам интерес.

Знаех, че думите ми бяха злобни, а и не й дадох шанс да ми отговори, затворих телефона и забързах към басейна. Протегнах ръка към Нина, която лавираше между плуващ поднос с чаши, опитвайки се да излезе от водата.

— Добре ли си?

— Да, да, добре съм. — Къдриците, които в началото на вечерта бяха толкова красиви и гъвкави, сега висяха около лицето и на тъмни, капещи, провиснали кичури. — Бих искала да кажа същото и за тази рокля.

Сервитьори с кърпи в ръце приближиха забързано и аз взех една за Нина.

— Ще изсъхне.

Тя ми се усмихна кисело и се уви с кърпата.

— Май рядко ти се случва да переш, нали? Това е коприна. Много зле се съчетава с хлорираната вода, а само бог знае какво още има в този басейн.

Думите на майка ми все още бяха пресни в ума ми.

— Тогава ще направя това, което ти казах по-рано: ще ти купим нови дрехи.

— Ейдриън, не мога да продължавам да вземам пари от теб. Това е много мило и аз наистина съм ти благодарна. Но трябва сама да печеля парите си.

Смесени чувства нахлуха в мен. Първото бе гордост. Това момиче тук въплъщаваше точно това, за което упрекнах майка ми. От друга страна, не можех да отрека, че докато Нина се опитваше да постига всичко сама, което бе достойно за възхищение, аз бях истински лицемер, както майка ми бе намекнала. Това унижение ме прогаряше, подсилвано от отчаянието, че бях неспособен да помогна на Сидни.

— Тогава ще уредим сама да ги спечелиш — заявих решително. — Двамата ще ги спечелим. Да вървим.

Улових ръката на Нина и я поведох през препълнения двор, без да мисля за последствията от импулсивното ми решение.

Отправихме се към противоположния край на кралския двор, далеч от аристократичните резиденции, в които прекарвахме толкова много време. Наоколо се издигаха много по-скромни градски къщи и аз изкачих стъпалата на една от тях, горд с това, че си я спомням. Почуках силно на вратата. Нина, все още увита с кърпата, пристъпи смутено до мен.

— Ейдриън, къде сме? — попита тя. — Не осъзнаваш ли…

Думите й бяха прекъснати, когато вратата се отвори и на прага застана безкрайно изненаданата Соня Карп. Някога тя беше учителка по биология в академията „Свети Владимир“, а освен това и стригой (макар и не по едно и също време). Сега тя отново беше морой и също като Нина и мен владееше магията на духа. Червената й коса бе разрошена от съня и чак когато видях пижамата и, се разколебах за миг. Слънцето още не бе изгряло, но небето на изток определено беше по-скоро пурпурно, отколкото черно. Зората наближаваше, но все още беше обичайното моройско време.

— Ейдриън, Нина — каза Соня вместо поздрав. Беше удивително спокойна, имайки предвид необичайните обстоятелства. — Двамата добре ли сте?

— Аз… да. — Внезапно се почувствах глупаво, но побързах да потисна това усещане. Така и така вече бяхме тук. Най-добре да кажа това, което си бях наумил. — Трябва да поговорим за нещо. Но ако е толкова късно… — Намръщих се, опитвайки се да определя кое време е въпреки замаяния си от алкохола мозък. Нямаше причина тя да е в леглото. — Да не би да си по човешкото разписание?

— Аз съм по разписанието на Михаил — отвърна тя, имайки предвид своя съпруг дампир. — Той работи на някакви странни смени, така че аз нагаждам съня си по него. — Огледа кърпата на Нина и отстъпи навътре. — Не се притеснявай за това. Заповядайте, влезте и двамата.

Въпреки че в апартамента имаше кухня, а в моя — не, жилищната площ беше много по-малка, отколкото в резиденцията за гости, която в момента обитавах. Соня и Михаил бяха обзавели много приятно дома си, придавайки му топлина и уют, но аз бях поразен от една въпиюща несправедливост: един гост от кралска фамилия получаваше много по-разкошно жилище, отколкото един всеотдаен и съвестен пазител, който постоянно рискува живота си. И дори още по-лошо — знаех, че този апартамент е много по-голям от домовете на другите пазители, тъй като Михаил беше женен. Някои от пазителите живееха в квартири, по-скоро приличащи на общежитие.

— Искате ли нещо за пиене? — попита Соня и ни покани да се настаним край масата в кухнята.

— Вода — бързо каза Нина.

Соня донесе две чаши и седна срещу нас.

— Е — поде тя, — кое е толкова належащо?

Посочих към Нина.

— Тя. Тя ти помогна в работата ти върху ваксината, нали? Вложи от времето си, но не й платиха. Това не е справедливо.

Нина пламна като божур едва сега разбрала целта на нашето посещение.

— Ейдриън, всичко е наред…

— Не е — настоях аз. — И двамата с Нина свършихме доста работа за теб и изследванията ти на духа, но не сме получили никаква компенсация.

Соня повдигна вежди.

— Не знаех, че това е част от изискванията ви. Мислех, че се радвате да работите против стригоите в името на доброто.

— Наистина е така — увери я Нина, все още засрамена от моята безцеремонност.

— Но — додадох аз — не можеш да искаш от нас да отделяме време от нашите задължения и живота си и в същото време да очакваш да намерим някакъв начин да се препитаваме. Нужна ти е помощта ни, нали? Не претупвай нещата. Сформирай отряд от владеещи магията на духа на пълно работно време. — Намръщих се, не ми хареса как прозвуча. — Или магически екип. Не зная. Казвам само, че ако искаш да свършиш работата както трябва, дай ни някаква парична компенсация, която смяташ, че заслужаваме, докато се убедиш, че получаваш най-добрата възможна помощ. За да се издържа, Нина е принудена да работи като секретарка, докато ти помага.

Соня се загледа в Нина, която изгаряше от срам и изглеждаше много притеснена.

— Зная, че ти много работиш, и се чувствам неудобно, когато се налага да те помоля за още нещо. — Извърна се към мен, но ме изгледа с по-малко съчувствие. — Но ще ми припомниш ли, Ейдриън, ти с какво точно се занимаваше тези дни?

Каква наглост — изсумтя леля Татяна.

— Е, мога да ти помагам за масовото производство на твоята ваксина, ако ме назначиш на пълен работен ден — не се предавах аз.

Соня се засмя сухо.

— Би било чудесно, но има два малки проблема. Първият е, че не се занимавам с масово производство.

— Не се ли занимаваш? — попитах и стрелнах Нина с поглед, която изглеждаше твърде смутена от цялата тази среща, за да го забележи. — Но аз мислех, че това е главният ти приоритет.

— Така е — призна Соня. — За съжаление, се оказа прекалено сложно да се възпроизведат промените, предизвикани от магията на духа в кръвта на Нийл. Изглежда, че магията на духа не се запечатва стабилно в кръвта, и аз се боя, че ще изчезне, преди да успеем да разгадаем тайните на това явление. Несъмнено е много полезно да разполагаме с помощта на повече владеещи магията на духа. Но за да се реши този въпрос, е необходимо да имаме специалисти биолози, които да познават достатъчно добре структурата на кръвта на клетъчно ниво. За съжаление, познавам само един човек, който отговаря на тези изисквания. Но дори този владеещ магията на духа досега не е успял да разреши този проблем.

Отне ми секунда да се досетя, че Соня говореше за себе си. Знаех, че Нина е помагала на Соня, но за мен беше изненада — както и за Нина, съдейки по изражението й — че проектът е спрян. Ние бяхме направили огромни крачки в създаването на ваксина против стригоите, която тествахме с Нийл, и беше влудяващо, че сега не сме в състояние изцяло да се възползваме от постигнатото. Бях предположил, че след цялата ни усилена работа сега Соня създаваше чудодейния си еликсир в някаква лаборатория, готова да го сподели с целия свят.

— Какъв е вторият проблем? — попитах, припомняйки си какво бе казала преди малко.

— Вторият проблем е в това, че нямам възможност да ви платя — продължи Соня. — Повярвайте ми, бих се радвала да имам „магически екип“, но дори на мен не ми плащат. Кралицата и Кралският съвет разполагат със средства и субсидии за научни изследвания и аз попълвам формуляри, за да си покрия разходите за материали и пътувания. Но що се отнася до друго заплащане? Не получавам повече от вас. При все че… може би идеята си заслужава да се обмисли. Ако Кралският съвет наистина иска работата да върви, би трябвало да осигури финансова стабилност на най-подходящите за изпълнението на тази задача, за да могат да й посветят изцяло времето и труда си.

Соня беше съвсем искрена и аз отново се почувствах като пълен идиот. Бях дошъл тук, за да искам пари, като че ли тя беше някакъв всесилен ковчежник, когато в действителност тя влагаше много повече труд и усилия от нас в това изследване — при това без никакво заплащане. И макар и все още замаян от алкохола, можех да осъзная какъв глупак бях.

— Соня, извини ме — смотолевих засрамено.

Един Ивашков никога не се извинява! — сряза ме леля Татяна.

— Няма за какво — отвърна Соня. — Молбата ти съвсем не беше неоснователна.

— Поведението ми и начинът, по който я отправих, бяха неоправдани — заявих мрачно.

Няма ли да престанеш с тези глупости? — възмути се леля Татяна.

Нина, все още смутена и объркана заради вниманието, на което бе станала обект, неволно взе страната на моята въображаема леля и отпусна нежно ръка върху моята.

— Ти не си знаел. А и го направи заради мен.

— Аз наистина ще попитам относно финансирането — добави Соня, местейки поглед между мен и Нина. — Кой знае? Може би „магическият екип“ ще помогне да се придвижим от мъртвата точка. Аз най-вече чаках да завърши учебната година в „Амбъруд“, за да се върнат Джил и Нийл. Надявах се, че неговото пряко участие може да внесе някаква яснота в ситуацията.

— Може би ако Нийл се върне, и Олив също ще го стори — отбеляза Нина. Срещата със Соня явно я бе разстроила, но мисълта за Олив малко я ободри.

— Възможно е — съгласих се, макар да не изпитвах особена увереност, имайки предвид това, което наскоро бях научил от Нина. — Струва ми се, че ти би трябвало да си много по-силно основание за завръщането й, отколкото някакво момче, което тя почти не познава.

— Да, но Олив е доста увлечена по него — възрази Нина. Опипа краищата на кърпата, сетне вдигна глава и срещна погледа ми. — Любовта към някого може да те накара да направиш неща, непосилни за обичта на близък роднина.

Намръщих се и като я огледах по-изпитателно, забелязах, че тя трепери.

— Мили боже! — възкликнах, засрамен от собствената си разсеяност. — Сигурно замръзваш. — Времето навън беше меко, макар и не толкова топло, както по-рано през седмицата. Една дълга разходка в мокра вечерна рокля едва ли е била приятна. Погледнах към Соня. — Имаш ли нещо, което да й дадеш да облече?

Лицето на Нина пламна.

— Всичко е наред, аз съм добре. Не се безпокой…

— Разбира се — прекъсна я нашата домакиня и стана. Даде знак на Нина да я последва. — Имам няколко дрехи, които можеш да пробваш.

Нина тръгна неохотно след нея и двете излязоха от стаята. Соня се върна след минута и седна до мен край масата.

— Тя се преоблича.

Кимнах, но мислите ми все още бяха заети с по-раншния ни разговор.

— Надявам се, че тя няма да се разстрои прекалено, ако Олив не се върне в кралския двор. Мисля, че Олив трябва да приеме и да свикне с много неща след… ами, разбираш.

— Да, разбирам — кимна Соня със сериозно изражение. — Но ако трябва да сме честни, аз не се безпокоя, че Олив ще разстрои Нина.

Аз вече бях поизтрезнял — достатъчно, за да се цепи главата ми от болка, и очевидно недостатъчно, за да се проясни съзнанието ми.

— Какво искаш да кажеш?

Соня въздъхна.

— Точно от това се боях. Ти нямаш представа, че това момиче е лудо по теб, нали?

— Кое… имаш предвид Нина? — Поклатих глава. — Не, не е. Ние сме само приятели.

— Двамата прекарвате ужасно много време заедно. И всеки път, когато с нея се срещнем по работа, тя не спира да говори за теб.

— Аз не се интересувам от нея — заявих твърдо. — Не и в романтичен смисъл.

Соня ме изгледа с един от онези многозначителни погледи, в които се бе усъвършенствала.

— Никога не съм го твърдяла. Всъщност ми е съвършено ясно, че не се интересуваш от нея. Но тя не го знае. И от твоя страна е много жестоко да я заблуждаваш така.

— Но аз не го правя! — възразих разпалено. — Ние просто се забавляваме заедно.

— Тя ми каза, че й купуваш дрехи.

— Това е заем — отсякох непоколебимо. — Тъй като тя не разполага с достатъчно пари, за да се издържа.

— Тя се справяше много добре, преди да я въвлечеш във вихъра на кралския светски живот. — Соня срещна погледа ми, без да трепне. — Виж, искаш ли един съвет от мен? Ако наистина си загрижен за нея, се отдръпни. Без да го осъзнаваш, ти й изпращаш нееднозначни сигнали и рано или късно, нещата ще загрубеят, когато тя накрая не получи това, за което се е надявала. За всеки би било много тежко — но ти най-добре от всички знаеш колко крехки и уязвими сме ние, владеещите магията на духа.

— Е, всъщност не искам съвета ти и нямам намерение да се отдръпвам, защото не върша нищо лошо. Нина е умно момиче. Тя знае, че ние сме само приятели, и това напълно я устройва. Струва ми се доста преждевременно да ме съветваш да се откажа от нея.

— Да се откажеш от нея? — подсмихна се Соня. — Това е фраза, характерна за пристрастените. И за какво по-точно я използваш? Или което е по-важно, дали би трябвало да попитам какво — или кого — замества тя?

— Нищо. И никого. Престани с тази инквизиция! Какво лошо има в това, да имам приятел?

Нина се върна, облечена в клин и тениска, взети назаем от Соня, и появата й сложи край на разговора. Неподозираща за напрежението помежду ни, тя направо се разсипа от благодарности към Соня и зададе още няколко въпроса за ваксината. Докато двете разговаряха, мислите ми блуждаеха и аз се питах дали несъзнателно не бях излъгал Соня.

Не за някакви романтични отношения между мен и Нина. Дори не можех да си представя да бъда с друга жена, освен със Сидни. Но когато си тръгнахме от дома на Соня и аз изпращах Нина до жилището й, се улових, че размишлявам над една друга част от коментара на Соня.

Какво — или кого — замества тя?

Разбира се, никой не би могъл да замени Сидни. На този свят нямаше никоя като нея, никой не би могъл да се сравнява с нея или да заеме нейното място в сърцето ми. Ала когато Соня предложи да се отдръпна от Нина, първата паническа мисъл, изникнала в съзнанието ми, беше, че отново ще остана сам. Защото, въпреки че след изчезването на Сидни емоциите, които доминираха в мен, бяха мъката, страхът и гневът, не бих могъл да отрека, че самотата също беше в този списък. Връзката ми със Сидни бе изцелила заблудената, изгубената част от душата ми, носеща се безцелно по течението на живота. Когато тя изчезна, това беше прекъснато и аз отново заплавах свободно.

Нина, без да замества Сидни в любовен аспект, определено бе направила много, за да ме върне на брега. Не че напоследък бях образец на добро поведение. Но Нина ми даде възможност да поговоря с някого — който не живее в главата ми — и поне внесе някакъв ред в безразборния ми разгулен живот. Отговорността да я вземам и връщам всяка нощ навреме в дома й ме предпазваше да не обезумея окончателно. Освен удоволствието да наказвам тайно баща си, като харча парите му за нея, изпитвах удовлетворение да се грижа за някого. Това ме караше да се чувствам по-малко безполезен. Не можех да намеря Сидни, но можех, за бога, да осигуря приличен тоалет на Нина за нощния живот в кралския двор.

Но дали Соня беше права, че междувременно се възползвах от Нина?

Блъсках си главата над това, когато стигнахме пред вратата на жилището на Нина, намиращо се в друга сграда за пребиваващи в кралския двор, малко по-скромна от апартамента на Соня. Нина отключи вратата и се извърна към мен. Слънцето вече се бе издигнало на небосклона и багреше лицето й е цветовете на изгрева.

— Е, благодаря за интересно прекараното време — рече тя и се засмя. — И освен това ти благодаря за това, което се опита да уредиш със Соня. Наистина не беше длъжен. Но все пак ти благодаря.

Тя кършеше пръсти, типичен неин нервен тик, който бях забелязал и преди.

Свих рамене.

— Ти чу какво каза тя. Независимо от всичко може би все пак от това ще излезе нещо.

— Може би. — Помежду ни за миг се възцари тишина, преди тя да попита: — Ами… тогава до утре, по същото време?

Аз се поколебах, питайки се дали не се забърквам в рискована и неразумна ситуация. Запитах се дали не въвличам и нея в неприятна бъркотия.

Нима ще позволиш на Соня да диктува живота ти? — настоя гневно леля Татяна. — Какво знае тя?

Почувствах как в гърдите ми напира гняв. Соня преувеличаваше. Какво лошо имаше в това, да имам приятел? Какво лошо имаше в това, да има с кого да поговоря? Нима трябваше да живея в пълна изолация само защото Сидни я нямаше? Още повече че Нина имаше прекалено добре развита интуиция, за да храни каквито и да било чувства към мен? Тя си имаше свои собствени проблеми и нямаше да си въобрази разни налудничави идеи за отношенията помежду ни.

— По същото време — уверих я аз.