Сребристи сенки

Глава 11 Сидни

Да бъда откъсната от Ейдриън, беше мъчително, ала въпреки това се събудих с възродено чувство на надежда, изпълнена дори с повече оптимизъм, отколкото когато изключих подаването на газа. Видях, че Ема ме изгледа на два пъти, докато се приготвяхме за деня — навярно мислите ми се бяха отразили върху лицето ми. Побързах да поправя това и да си придам потиснато изражение. Тя не се осмели да ми каже нищо, докато бяхме под наблюдение в стаята, но аз забелязах как очите и запламтяха от любопитство. Когато вече бяхме в препълнения коридор заедно с останалите на път към столовата, закрачих редом с нея.

— Направих го — промърморих. — Предадох съобщение навън.

Това бе едно от свръхестествените неща, с които имахме досег, и тя не попита за подробности. Повярва ми и тутакси се съсредоточи върху най-важното.

— Е, и какво, кой ще ни помогне? Някой рицар в блестящи доспехи ще нахлуе тук и ще ни спаси всичките?

— Не съвсем — признах. — Особено след като не зная къде точно сме… Ти знаеш ли?

Тя въздъхна разочаровано и завъртя очи.

— А ти как мислиш? Живеем в една стая. Да не би да имам личен прозорец? — И след тези думи побърза да настигне групата на Амилия.

Не бях особено изненадана, че Ема не знае къде се намира поправителният център. Дънкан също нямаше представа. Това не беше тайна, която някой от затворниците можеше да отгатне, но аз трябваше непременно да я разгадая, ако се свържа с Ейдриън — не, когато се свържа с Ейдриън.

Грубото отношение на Ема вече не ме огорчаваше както преди, защото част от вниманието, което ми отделяха, бе пренасочено другаде заради брожението сред по-старите затворници. Един тип, на име Джоуна, приблизително на възрастта на Дънкан, бе допуснал голяма грешка в часа по история, изразявайки прекалено разгорещено мнението си — дори повече, отколкото аз през първия ми ден. Това му спечели поредното очистване и очевидното неодобрение на шефовете. Някои от останалите затворници започнаха да го избягват, но Дънкан и онези, които седяха на една маса с него, продължаваха да общуват с провинилия се. Напоследък ми бе позволено и аз да се присъединявам към тях и така узнах цялата история.

— Всичко изпортих — промърмори Джоуна тихо, за да не го чуят надзирателите в столовата. — А се справях толкова добре. Можех да се измъкна от тук! Но Харисън ме вбеси, когато започна да изрежда своите така наречени „исторически факти“ за дампирите и…

— Шшт — скастри го Дънкан. Върху устните му играеше лека усмивка, несъмнено заради онези, които ни наблюдаваха. — Не задълбавай в това. Някой може да те натопи. Само ще влошиш нещата. Усмихвай се.

— Как да се усмихвам? — раздразни се Джоуна. — Зная какво ще ме сполети. Ще стана същият като Рене. Сигурно ще опреснят татуировката ми с по-силно внушение! Ще се опитат да промият мозъка ми, за да не мога да мисля самостоятелно!

— Не можеш да си сигурен в това — рече Дънкан, но изражението му издаваше, че е съгласен с Джоуна.

— Невинаги се получава — намеси се Елза. Тя беше момичето, което бе преместило чина си по-далеч от мен през онзи първи ден, но оттогава я опознах и разбрах, че не е толкова лоша — просто беше уплашена като всички останали. — Никой от нас нямаше да е тук, ако опресняването винаги действаше. Ти може да го надвиеш.

Джоуна остана скептичен.

— Зависи колко голяма доза ще ми инжектират.

Замислих се за Кийт и за поведението му на робот последния път, когато го видях. От това, което бях разбрала, неговото състояние можеше да е следствие на жестоко изтезание или на мастило с особено силно внушение, както при Рене. Край масата се възцари тишина, докато аз се колебаех какво да предприема. Дънкан ми беше казал, че приемането ми в групата трябва да става бавно и постепенно. Макар че сега ми позволяваха да седя с тях, щяло да е по-добре, ако за известно си кротувам и не привличам прекалено много внимание. Съветът навярно бе добър, но аз заговорих, без да усетя.

— Аз може би мога да ти помогна — изтърсих.

Джоуна прикова погледа си в мен.

— Как? — попита.

— Тя се шегува — намеси се Дънкан с предупредителна нотка в гласа. — Нали, Сидни?

Бях му признателна за помощта, но страхът върху лицето на Джоуна бе прекалено силен. Ако можех да попреча той да се превърне във втори Кийт, щях да го направя. Сигурна ли си? — попита вътрешният ми глас. — Ти постигна голям напредък, като се свърза с Ейдриън. Сега трябва да се снишаваш, докато той не говори с Маркъс. Защо да рискуваш всичко, помагайки на някой друг?

Разумен въпрос, но знаех отговора: Защото това беше правилно.

— Не се шегувам — отвърнах решително. Дънкан въздъхна разтревожено. — Мога да приготвя субстанция, която да неутрализира ефектите от внушението.

Лицето на Джоуна видимо помръкна.

— Почти ти повярвах. Това, което не вярвам нито за секунда, е, че ще те допуснат до стандартния химически комплект на алхимиците.

— Не се нуждая от тях. Трябва ми само — погледът ми се спря в средата на масата — онази солница, по-точно солта. Мислите ли, че мога да задигна една солница, без да ме забележат?

Останалите се спогледаха недоверчиво, но Елза се включи в играта.

— Да… но смятам, че след това ще забележат и ще задават въпроси.

Тя беше абсолютно права. Имайки предвид педантичността на алхимиците, те навярно брояха всеки прибор, след като излезем. Една изчезнала солница може би ще ги наведе на мисълта, че изработваме оръжие от пластмаса или нещо подобно. Плъзнах небрежно салфетката си към средата на масата и след това посегнах към солницата. Докато я вдигах над таблата, за да посоля бърканите яйца, успях с една ръка да развинтя леко капачката. Връщайки я на мястото й, солницата уж случайно се изплъзна от ръката ми и падна върху масата, разсипвайки сол върху салфетката ми.

— Опа! — възкликнах и ловко завинтих капачката на солницата. — Капачката се е разхлабила. — Престорих се, че бърша масата със салфетката, но всъщност я сгъвах така, че да се получи нещо като торбичка, пълна със сол. После я оставих нехайно до таблата. Нямаше да е трудно на излизане да пъхна салфетката в джоба си. Обикновено ги изхвърляхме с таблите. Никой нямаше да брои салфетките.

— Ловко изпълнение — промърмори Дънкан, при все че изражението му оставаше неодобрително. — Това ли е всичко, което ти е нужно?

— В основни линии, да — отвърнах. Не бях достатъчно близка с никого от тях, за да им разкрия, че ще използвам магия за останалата част от ключовите компоненти. — Би било по-добре, ако разполагах с някоя от съставките в мастилото, но инжектирането със солен разтвор — след като обработя тази сол — ще свърши добра работа. — Веднага щом думите се изплъзнаха от устата ми, се досетих за друг проблем и простенах. — Нямам с какво да те инжектирам. — Солта може и да беше обичаен предмет, но спринцовките не се въргаляха под път и над път.

— Имаш ли нужда от пистолет за татуиране? — попита Джоуна.

Замислих се, припомняйки си това, което знаех за процеса на татуиране на алхимиците, както и собствения ми опит.

— В идеалния случай би било страхотно. Една професионално направена татуировка с трайно мастило ще осигури постоянна защита. Но за временна защита ще бъде достатъчно и инжектиране с обикновена спринцовка — също както се опреснява една обикновена татуировка.

— Временна? — повдигна вежди Дънкан.

— Тя ще те предпазва в близко бъдеще — обясних, чувствайки увереност дори и в това мое импровизирано решение. — Най-малко поне за няколко месеца. Но за защита до живот ще е нужна истинска татуировка.

— Съгласен съм и на няколко месеца — заяви Джоуна.

Все пак ми беше трудно да прикрия тревогата си.

— Да, но не мога да го направя без истинска спринцовка. Това е единственото, с което не мога да импровизирам тук. Аз… съжалявам. Изглежда, доста прибързах с този план.

— Прибързала си, как ли пък не! — възкликна Джоуна. — В стаята за очистване е пълно със спринцовки. Държат ги в шкафа под умивалника. Ще направя така, че да ме изпратят там и ще свия една.

Седнала до него, Лейси изсумтя недоволно.

— Ако толкова скоро проявиш непокорство, те няма да те изпратят за очистване. Ще ти направят опресняване на татуировката… или нещо по-лошо. — Зловещата заплаха надвисна за миг над нас. — Аз ще го направя — заяви тя. — Ще измисля нещо през следващия час.

— Не — казах бързо. — Аз ще го направя. Така директно ще се сдобия със спринцовката. Това ще ни спести време да ми я давате, в случай че решат да изпратят по-рано Джоуна за опресняване на татуировката.

Имаше голяма доза истина в аргументацията ми, но значителна част от мотивацията ми беше, че не желаех някой друг да бъде изпратен на очистване заради моите планове. Амилия продължаваше да ме гледа кръвнишки всеки път, когато погледите ни се срещнеха. Не можех да рискувам да се сдобия с още врагове. Очистването беше отвратително, но в крайна сметка приключваше, а и освен това не постигаше желания ефект, имайки предвид, че първият ми порив, когато видях миналата нощ Ейдриън, беше да го целуна, а не да повърна.

Останалите от сътрапезниците ми решиха, че това е геройско поведение, особено Джоуна. Други, като Дънкан, смятаха, че съм на път да извърша огромна грешка, но никой не се намеси.

— Благодаря ти — рече Джоуна. — Говоря съвсем сериозно. Задължен съм ти.

— Всички ние сме заедно в това — отвърнах просто.

Емоционалният ми отговор ги стъписа, но звънецът обяви края на закуската, както и на по-нататъшните разговори. Аз успешно измъкнах солта и когато пристигнах пред класната стая, където щеше да се проведе следващото занятие, я пъхнах в обувката ми, преструвайки се, че си оправям чорапа. Докато другите заемаха местата си, реших, че е най-добре да осъществя плана си колкото е възможно по-рано. Нямаше да позволя на Лейси да свърши моята работа, но сега я използвах като съучастница, тъй като тя седеше на съседния чин.

— Виж, Лейси — подех, сякаш продължавахме разговора, започнат в столовата, — не казвам, че грешиш… само че се заблуждаваш. Няма спор, че стригоите трябва да бъдат унищожени, но според мен няма нищо лошо да се държим цивилизовано с мороите.

Трябва да й призная, че тя схвана много бързо и тутакси се включи в играта.

— Ти не говореше за цивилизовано отношение. Ти каза, че трябва да се държим приятелски. А всички знаем колко опасно е това, имайки предвид теб и твоята история.

Придадох си обидено изражение.

— Значи, ти смяташ, че не бива дори да похапваме от време на време с някой от тях?

— Не и освен ако не е по работа.

— Но това е прекалено! — възкликнах аз.

Кенеди, нашата инструкторка, вдигна глава от бюрото си и извиси глас:

— Дами, проблем ли има?

— Сидни се опитва да ме убеди, че няма нищо лошо да се срещаме приятелски с морои извън служебните ни задължения — заяви осъдително Лейси.

— Не съм твърдяла, че срещите трябва да са приятелски! Просто казвам, че ако сме на мисия и се налага постоянно да общуваме с тях, какво лошо има в това, понякога да се храним заедно или да ходим на кино?

— Защото това ще навлече неприятности. Трябва да теглиш отчетлива граница в отношенията с тях и да делиш всичко на черно и бяло.

— Само ако си достатъчно глупав, за да смяташ, че те са толкова опасни, колкото стригоите. Аз зная, че в този живот има и сиво — троснах се аз.

Това беше особено предизвикателна гледна точка, която Лейси много ловко аргументира, употребявайки метафората за черно, бяло и сиво, която Кенеди бе използвала вчера. Инструкторката се опита да се намеси, но аз не й позволих и продължих да споря високопарно с Лейси. Десет минути по-късно вече влизах в стаята за очистване. Шеридан изглеждаше леко изненадана да ме види.

— Не е ли малко рано? — попита. — Толкова добре се справяше през тази седмица.

— Те винаги, рано или късно, се издънват — обади се един от помощниците й.

Тя кимна в знак на съгласие и ми посочи стола.

— Знаеш какво следва.

Знаех. Както винаги беше ужасно — може би дори малко повече, тъй като току-що бях закусила. Когато повърнах след диапозитивите, ме изпратиха да си измия зъбите на умивалника. Еднократните четки за зъби се намираха редом до шкафа със спринцовките. Пуснах водата и се престорих, че отново плюя, като първо се огледах бързо през рамо. Останалите не ме следяха, очевидно, защото не смятаха, че бих могла да направя кой знае какво в толкова малко помещение. Протегнах ръка към четката за зъби, възнамерявайки едновременно да отворя и шкафа със спринцовките.

Имаше само един проблем и аз разполагах с една секунда да го разреша. Как щях да изнеса спринцовката? Дрехите ми нямаха джобове, спринцовката беше в найлонова опаковка с капачка на иглата. Така че теоретически бих могла да я пъхна в чорапа или дори в сутиена си, без опасност да се нараня. Но това движение би могло да привлече внимание.

Суматохата край вратата сепна както мен, така и останалите и всички се извърнахме натам. Видяхме двама от охраната да водят някого: Дънкан.

За миг погледът му се срещна с моя и веднага след това той започна да се дърпа.

— Хайде, стига, аз просто се шегувах! Беше шега, за бога! — Те се опитаха да го повлекат към стола, но той се заинати и не искаше да помръдне. — Съжалявам, повече никога няма да го повторя! Моля ви, не ме карайте да го правя. Мина толкова много време от последния път.

Тогава осъзнах, че появата му тук тъкмо когато аз привършвах, не беше случайна. Дънкан съвсем точно бе изчислил времето за „шегата си“, така че да го довлекат и да създаде суматоха — суматоха, която аз пропилявах, зяпайки го глупаво. Протегнах бързо ръка и взех четката и спринцовката, като пъхнах последната в чорапа си, докато останалите бяха заети с Дънкан. След това започнах да мия зъбите си, сякаш изобщо не ми пукаше, че на приятеля ми му предстоеше да понесе нещо отвратително, за да ми помогне.

Дънкан беше завързан за стола на мъчението точно когато аз се измъквах навън. Шеридан поклати глава раздразнено.

— Каква сутрин.

Когато се присъединих към останалите за следващия час, Джоуна и още неколцина други, с които бях на една маса за закуската, крадешком ме огледаха с любопитство. Аз само им кимнах леко като знак за успех на мисията, а по-късно, като излязохме от час, им обясних:

— Още не е готово всичко, но вече разполагам с необходимото.

— Не искам да те пришпорвам — прошепна ми Джоуна, вперил поглед напред, — но чух как Адисън каза на Харисън, че с цялата тази повишена активност напоследък трябвало много скоро да предприемат „решителни действия“.

— Разбрах — кимнах аз.

Дънкан се появи за следващия урок по осъзнат и морален начин на живот, с издайническите белези на скорошно очистване. Изглеждаше искрено разкаян, но по-късно, на път към столовата за обяд, измъкнах цялата история от него.

— Какво стана с принципа ти „да не се върши нищо глупаво“? — попитах го.

— Хей, аз не съм извършил нищо глупаво. Предпазих теб да не извършиш нещо глупаво. Нямаше начин да откраднеш спринцовката, без да те забележат. Аз те спасих. Сега чувам, че за обяд има маникоти2 — любимото ми ястие. — Въздъхна печално. — Да ти е сладко.

— Какво си казал на Лейси, за да те изпратят за очистване? — поинтересувах се.

Той почти се усмихна, но бързо си спомни, че тук дори и стените имаха очи.

— Ами ти постави началото с малкия ви спор, така че аз продължих в тази посока и заявих, че тя може би не бива да се възмущава толкова от идеята за по-приятелско общуване с мороите. Че навярно малко „лично общуване“ ще й помогне да охлаби напрежението.

Едва се сдържах да не прихна.

— Тя знае, че е било преструвка, нали?

— Добре е да го знае. Двамата с теб днес я спасихме от очистване. Хей, къде отиваш?

Почти бяхме стигнали до столовата, когато аз се обърнах, за да поема в обратна посока.

— На единственото място, където едно момиче може да се усамоти. Скоро ще се видим.

Завих в близкия коридор, където бяха тоалетните. Имах право да ги посещавам в обедната почивка, стига да не се задържам там достатъчно дълго и да не привличам нечие внимание. При все че в предната част имаше камери (мисля, че висшестоящите се бояха, че някой може да счупи огледало и да го използва като оръжие), в отделните кабинки ни се предоставяше едно от малкото лични пространства в поправителния център. Затворих вратата на кабинката и се заех бързо за работа, знаейки, че разполагам с ограничено време.

Бяха минали няколко месеца, отколкото използвах магията, и бях изненадана колко естествено и бързо тя се върна при мен. Извадих скъпоценния пакет и внимателно изсипах солта в тръбата на спринцовката, която в момента бе най-добрият вариант за съхраняване на тази важна съставка, и започнах с магията. Първо беше елементът земя. В последния ни час бях докоснала нарочно растението в саксията на преподавателя ни и изцапах пръстите си с малко пръст. Така можех да се свържа с есенцията на пръстта, мърморейки заклинанието, което извличаше силата на цялата земя на този свят и я изпращаше към солта. Когато магията задейства, ме обхвана приятна възбуда и аз едва не ахнах. Не осъзнавах колко много ми бе липсвала магията и колко жива се чувствах, когато я правех. Чувството беше още по-осезаемо, след като живеех в адско място като това.

След това трябваше да призова елемента въздух, което беше лесно, тъй като беше навсякъде. Призоваването на елемента вода също не ме затрудни, след като тоалетната чиния беше пред мен, а и нямах никакви задръжки от хигиенично естество, след като призовавах магическите й свойства, а не използвах реално водата като съставка — поне не още. Да извлека магията от елемента огън, щеше да е по-трудно, имайки предвид, че алхимиците никога не оставяха кибрит близо до нас. И не беше изненадващо, тъй като, поне доколкото можех да съдя, това място беше доста пожароопасно. Нямаше достъпен източник на огън, така че се налагаше сама да го създам.

Госпожа Теруилиджър ме бе накарала да се усъвършенствам в създаването и контролирането на огнени топки. Изрекох шепнешком заклинанието и призовах малка, едва забележима искра пламък в дланта си. Но магията в нея беше достатъчно силна, за да се заредят с нея кристалите на солта. След това промълвих кратко заклинание, за да изчезне огнената топка.

Като скрих внимателно спринцовката в ръката си, пуснах водата в тоалетната чиния и излязох от кабинката.

Докато миех ръцете си, с изненада установих, че малко ми се вие свят. Дългото непрактикуване си казваше думата, особено като ми се наложи да призовавам огъня, а не да го взема направо от околната среда. Но тази умора се съчетаваше с опияняващото чувство на блаженство, което ми донесе преди малко използването на магията. Още по-въодушевяващо бе съзнанието, че не съм безпомощна, че мога да помогна на някой друг и да осуетя плановете на алхимиците. А това само по себе си беше много ценно.

Когато в столовата приближих масата на Дънкан с табла в ръка, изглежда, всички водеха лек, непринуден разговор. Но щом седнах, почувствах едно мълчаливо напрежение между тях. Те продължиха да разискват някаква историческа тема, но аз бях сигурна, че всъщност никой не се интересуваше от разговора.

— Когато идвах насам, Адисън ми каза да пропусна часа по изобразително изкуство — рече Джоуна накрая, усмихвайки се, сякаш бяхме хлапета в обикновена гимназия с нормални проблеми. — Добави, че Шеридан искала да се срещне с мен извън кабинета.

Сякаш над нас се спусна мрачен облак. Всички разбрахме подтекста.

— Не си губят времето — промърмори Лейси и стрелна поглед към мен. — Струваха ли си сутрешните номера?

— Донякъде — промълвих с нисък тон, докато разбърквах маникотите си. Стомахът ми не беше промит като този на Дънкан, но бях решила да се придържам към по-леки блюда. — Разполагам със спринцовка. Солта е в нея и готова за употреба. Но нямам дестилирана вода, за да направя разтвор. Ще бъде по-добре, ако можехме да подгреем водата със солта — додадох аз, — но и едно добро раздрусване ще свърши работа, стига да имам дестилирана вода. Преподавателите винаги имат бутилирана вода. Може би като заместител бихме могли да свием една от техните бутилки.

— Няма време — заяви Джоуна. — Дай ми спринцовката. Ще я напълня с вода от чешмата, ако някой ме скрие от камерата.

Потръпнах.

— Трябва да инжектираш разтвора в кожата си. Едва ли би искал да използваш чешмяна вода.

— Щом водата става за пиене, няма проблем — възрази той. — И при всички случаи едва ли ще е по-вредна, отколкото онова, с което възнамеряват да ме инжектират. Така че ще рискувам.

Но моите хигиенни принципи отчаяно се съпротивляваха.

— Ще ми се да имахме повече време.

— Да, но нямаме — сряза ме той безцеремонно. — Ти направи много и аз съм ти благодарен. Сега е мой ред да рискувам. Предай ми спринцовката на излизане от тук. Има ли нещо специално, което трябва да направя? С изключение на очевидното?

Поклатих глава, все още разстроена, макар да разбирах, че той имаше право.

— Инжектирай малко количество в татуировката си, както правят алхимиците, когато я опресняват. Не е нужно да си абсолютно точен. В организма ти ще проникне достатъчно, за да неутрализира тяхното мастило, пропито с внушение.

— Какво съдържа твоят разтвор? — попита Елза.

— Не й отговаряй — предупреди ме Дънкан. — Колкото по-малко знаем, толкова по-добре за всички нас — особено за Сидни.

Когато се нахранихме, сътрапезниците ни нарочно се скупчиха около Джоуна и мен, докато чакахме да върнем таблите, което ми даде възможност да му предам спринцовката. Оттук нататък нищо не зависеше от мен. Трябваше да вярвам, че Джоуна ще намери начин да разтвори субстанцията във вода и да си я инжектира, преди да го отведат.

Останалата част от деня се влачеше мъчително бавно, особено часът по изобразително изкуство. Джоуна не се появи и безпокойството ми растеше, докато се питах колко ли силна доза за промиване на мозъка е принуден да понесе. Дънкан, който се отнасяше несериозно към всичко това и нееднократно ми бе заявил колко съм безразсъдна, сега споделяше тревогата ми.

— Джоуна е добро момче — рече той. — Искрено се надявам планът ти да сработи. Виждал съм какво причиняват те на хората. Някои се връщаха наистина в много окаяно състояние.

Припомних си дългото пребиваване на Дънкан тук и изведнъж ме осени смайващо прозрение.

— Познаваш ли един тип, на име Кийт, който е бил тук? С едно око?

Лицето на Дънкан помръкна.

— Да, познавам го. Не бяхме толкова близки, докато беше тук. Той беше един от онези… които се върнаха в много окаяно състояние.

Последва „времето за изповед“ и Джоуна се върна. Изглеждаше сломен и изплашен и не каза нищо, докато продължаваше обичайният ни дневен сеанс. Шеридан го остави на спокойствие и вместо това насочи вниманието си към нас, останалите, които бяхме почти толкова потиснати, а настроението ни се помрачи още повече от мислите за случилото се с него. Аз почти се надявах, че тя ще го накара да говори, за да се опитам да разбера какво става с него, но Шеридан сигурно бе решила, че за днес му стига. Той просто седеше и слушаше с изцъклен поглед, с почти застинало изражение. Сърцето ми се сви.

Когато сеансът свърши и ни освободиха за вечеря, поведението му не се промени. Дънкан му нареди да седне на нашата маса, както направих аз, когато Рене се върна. Джоуна не каза нищо, докато ние бъбрехме за неща, които не ни интересуваха. Всички бяхме прекалено нервни, за да попитаме за това, което действително ни вълнуваше. Държанието му съответстваше на това, което се случва след опресняване на татуировката с особено голяма доза внушение. Въпросът беше дали Джоуна се преструва, или не? Ако се преструваше, общуването с него можеше да привлече вниманието към него. А ако не се преструваше, можеше да докладва за нас.

Вечерята на нашата маса тихо вървеше към своя край и Дънкан лапна последната хапка от десерта си — сладкиш „Шарлота“ с вишни, който приличаше на претоплен в микровълнова фурна.

— Странно, но това беше по-вкусно, отколкото очаквах — отбеляза той повече на себе си, отколкото на нас.

— Знаеш ли кое друго е по-добре, отколкото очаквах?

Всички вдигнаха глави, стреснати да чуят гласа на Джоуна за пръв път след опресняването на татуировката му. Звънецът иззвъня, обявявайки край на вечерята и призовавайки всички ни да станем. Джоуна също се изправи с табла в ръка.

— Аз — заговори тихо той. — Чувствам се страхотно. Нито на йота по-различен. — Отправи ми усмивка, която изчезна също толкова бързо, колкото се появи. — Ти ми спаси живота, Сидни. Благодаря. — Мина наперено покрай мен и се присъедини към опашката пред контейнера с отпадъците, оставяйки ме с увиснало чене.

Аз го последвах след няколко минути, все още сащисана. Той не ми каза нищо през останалата част от вечерта, но аз видях блясъка в очите му, когато се усмихваше. Все още беше същият Джоуна. Личността и умът не бяха увредени. Те не бяха успели да го пречупят — моята формула го бе защитила. Тази мисъл ми вдъхваше сила. От месеци моите похитители печелеха победа след победа над мен, заставяйки ме да се чувствам като че ли никога няма да мога да им се противопоставя. Но тази вечер го направих. Това беше малка победа, но беше реалност и аз я бях осъществила.

Толкова се гордеех със съобразителността и ловкостта си, че не обърнах внимание на нищо друго, когато по-късно се приготвях за лягане. Бях в женската баня заедно с още няколко момичета и мислено се поздравявах за успеха. Бях твърде разсеяна, за да видя приближаването на Ема или да се защитя, когато тя изневиделица ме блъсна в единия ъгъл. За миг не можех да повярвам, че се осмелява да го направи, докато ни наблюдаваха. Тогава осъзнах, че ме е издърпала точно под всевиждащото око на камерата, извън обсега й. Амилия и още две от техните приятелки заговориха на висок глас, заглушавайки ниския и заплашителен тон на Ема, докато тя ме притискаше в ъгъла, наведена напред.

— Татуировката на Джоуна бе опреснена днес — процеди съквартирантката ми. — Вкарали са му огромна доза — такава, която кара хората да забравят собственото си име. При все това всички казват, че не му е подействала. Казват още, че е заради нещо, което ти си му направила.

— Не разбирам за какво говориш — отсякох аз. — На мен ми прилича на зомбиран.

Тя ме бутна много по-силно, отколкото очаквах от нея, тъй като беше по-дребна от мен.

— Направи ли му, или не му направи нещо?

Изгледах я свирепо.

— Защо? За да отидеш да ме наклепаш и да излезеш от тук по-рано за добро поведение?

— Не — поклати глава тя. — Защото искам да направиш същото и на мен.