Сребристи сенки

Глава 4 Ейдриън

Имах толкова много въпроси към майка ми, че не знаех откъде да започна. Ала най-вече ме вълнуваше какво правеше тя сега тук, тъй като съвсем доскоро излежаваше присъда заради лъжливи показания и възпрепятстване на разследване за убийство.

— По-късно ще имаме достатъчно време да поговорим — настоя тя. — Сега закъсняваме за самолета. Хей, момче от човешката раса, можеш ли да ни намериш един куфар?

— Името му е Трей — казах аз. — И не ми е камериер, а съквартирант. — Отидох до дрешника и извадих куфара, който бях купил при пристигането ми в Палм Спрингс. Мама го взе и започна да опакова вещите ми, все едно отново бях осемгодишен.

— Заминаваш ли? — попита Трей, шашнат не по-малко от мен.

— Предполагам, че да. — Замислих се и внезапно идеята ми се стори страхотна. Защо да се измъчвам още тук, насред пустинята? Сидни изчезна. Джил все по-успешно се учеше да блокира телепатичната ни връзка благодарение на пиянските ми изстъпления напоследък. Освен това й оставаше само месец до завършването на гимназията. — Да — заговорих по-уверено. — Наистина заминавам. Наемът за квартирата е предплатен за цялата есен, така че ти можеш да останеш тук.

Трябваше да се махна от това място, където всичко ми напомняше за Сидни. Тя присъстваше навсякъде, накъдето и да погледна, не само в този апартамент, но и в „Амбъруд“ и дори в целия Палм Спрингс. Всичко тук ми напомняше за нея. Не се бях отказал да я търся, но можех да продължа да го правя от някое друго място, което нямаше да ми причинява толкова силна болка. Може би това беше новото начало, от което се нуждаех.

Това… а и майка ми се бе върнала! Тя много ми липсваше, разбира се, не както Сидни, а и с нея почти нямах никакви контакти. Майка ми не желаеше да се свързва с мен в сънищата, а баща ми отказваше да изпълнява ролята на пощальон. Тревожех се как Даниела Ивашков оцелява в затвора, но като я наблюдавах сега, ми се струваше, че престоят там изобщо не й се бе отразил. Както винаги беше елегантна, стилно облечена, с безупречен грим и се движеше из стаята със същите целеустремена увереност и авторитет, тъй присъщи за нея — и изиграли важна роля при арестуването й.

— Ето — рече тя, като ми подаде нещо от скрина. — Сложи си ги. Едва ли ще искаш да ги декларираш в багажа си.

Сведох поглед и видях искрящо творение на бижутерското изкуство от диаманти и рубини, инкрустирани в платина — копчета за ръкавели, подарени ми от леля Татяна. Тя ми ги бе дала за „специални случаи“, сякаш имах всякакви основания да нося хиляди долари на ръкавите си. Може би щеше да бъде различно, ако бях останал в кралския двор. В Палм Спрингс те представляваха неудържима съблазън и веднъж ги заложих, тласкан от отчаяната нужда да се сдобия с пари в брой. Преди да ги пъхна в джоба си, за няколко мига ги стиснах толкова силно, че ръбовете на скъпоценните камъни се врязаха в дланта ми.

Майка ми приключи с подреждането на куфара за по-малко от десет минути. Когато изтъкнах, че е опаковала само малка част от вещите ми, тя махна нетърпеливо с ръка.

— Нямаме време. Ще ти купим всичко необходимо в кралския двор.

Така, значи. Отивахме в кралския двор. Не бях твърде изненадан. Семейството ми притежаваше няколко резиденции по целия свят, но кралският двор на мороите в планината Покъноу в Пенсилвания беше основното им местожителство. Честно казано, беше ми все едно къде ще отидем, стига да беше по-далеч оттук.

Заварих в дневната да ни очаква бдителен пазител. Майка ми го представи като Дейл и добави, че е нашият шофьор. Сбогувах се неловко с Трей, който още изглеждаше объркан от внезапния поврат на събитията. Попита дали искам да предаде някакво съобщение от мен на Джил и останалите, което ме накара да се замисля. Накрая поклатих глава.

— Не е нужно.

Джил щеше да разбере защо имах нужда да замина, защо трябваше да се откъсна от спомените и провалите си. Всичко, което можех да й кажа лично, щеше да бледнее пред това, което тя щеше да узнае чрез връзката ни. Можеше да разкаже истината на останалите или да измисли някакво убедително оправдание за заминаването ми. Еди щеше да си помисли, че бягам, но оставането ми тук през последните три месеца ме беше приближило само до нещастието, но не и до Сидни. Може би промяната на обстановката беше точно това, от което се нуждаех.

Майка ми бе запазила за двама ни билети в първа класа за самолета до Пенсилвания, а Дейл седеше от другата страна на пътеката. След като толкова дълго бях водил скромен студентски живот, подобно разточителство отначало ме смути, но колкото по-дълго седях до майка ми, толкова по-естествено ме се струваше. Стюардесата ми предложи напитки, но пулсиращата болка в главата ме застави да помоля само за чаша вода. А освен това исках на бистра глава да чуя това, което майка ми имаше да ми казва.

— Прибрах се у дома преди една седмица — поде тя, сякаш е била на почивка. — Естествено, бях много заета да подредя всичко, но ти за мен си на първо място.

— Как разбра къде да ме намериш? — попитах. Местонахождението ми бе свързано с Джил и се пазеше в пълна тайна. Никой не би рискувал да й го разкрие.

— Получих озадачаващо съобщение — смръщи тя вежди. — Анонимно. В него се казваше, че „в момента ти е много трудно“ и се нуждаеш от мен. Съдържаше адреса и строги указания да не го споделям с никого, тъй като в момента изпълняваш много важна мисия по заповед на кралицата. Дочух някои неща за мисията ти — за усилията ти да ни защитиш от стригоите. Много впечатляващо.

В момента му е много трудно. Това бяха думите, с които Джил ме защити снощи пред останалите, задето бях забравил за ревюто й. Едва не изпъшках. Никой нямаше да рискува сигурността на Джил, разкривайки местонахождението ми пред мама — с изключение на самата Джил.

— Някой знае ли, че си тук? — попитах.

— Разбира се, че не — отвърна майка ми с обидено изражение. — Никога не разкривам толкова важни за бъдещето на мороите тайни. Ако съществува начин да се унищожат стригоите, аз ще изпълня своя дълг и ще ти помогна във вашата… макар че трябва да призная, скъпи, че ми се струваш малко неразположен.

Явно майка ми смяташе, че провеждаме някакво разследване за стригоите в Палм Спрингс, и аз нямах намерение да я разубеждавам. Надявах се, че няма да има причини да се задълбочаваме по темата, след като вече бях с нея.

— „Неразположен“ е слабо казано — промърморих.

— Какво се е случило? — Тя отпусна ръка върху моята. — Какво не е наред? Ти се справяше толкова добре. Доколкото разбрах, отново посещаваш колеж, нали? А и освен това изпълняваш важна мисия за кралицата.

Изведнъж осъзнах, че съвсем забравих за останалите два предмета. Дали трябваше да държа изпити? Или да предам дипломен проект? По дяволите. Бях толкова ошашавен от пристигането на майка ми и възможността да избягам, че всяка мисъл за „Карлтън“ се изпари от главата ми. Навярно бях провалил и последната възможност да завърша успешно колежа. Обаче гордостта в гласа й ме трогна и не посмях да й кажа цялата истина.

— Да, бях зает — отвърнах уклончиво.

— Тогава какво не е наред? — настоя тя.

Срещнах погледа й и съзрях в очите й искрено състрадание, което малцина можеха да видят. Преди да я изпратят в затвора, за повечето хора тя беше високомерната аристократка Даниела Ивашков, студена и безразлична към мненията на околните. Аз също я познавах такава, но в тези редки, драгоценни мигове за мен тя беше само майка. И внезапно разбрах, че искам да споделя с нея истината… или поне приемлива версия.

— Има… ами има едно момиче, мамо.

Тя въздъхна.

— О, Ейдриън, само това ли е?

— Не е само — възкликнах гневно. — Тя беше Момичето. Тази, която промени всичко. Тази, която промени мен.

— Добре, добре — съгласи се тя, опитвайки се да ме успокои. — Извинявай. Какво се случи с нея?

Опитах се да измисля как най-убедително да представя истината.

— Семейството й не ме одобрява.

Сега бе ред на майка ми да се вбеси, предполагайки, естествено, че става дума за момиче морой.

— Но това е нелепо! Ти си потомък на едни от най-благородните моройски фамилии — Тарус и Ивашков. Самата кралица не би могла да желае по-знатен произход. Ако семейството на това момиче не те одобрява, то те несъмнено са били заблудени.

Едва не се усмихнах.

— Ами можем да се съгласим с това.

— Тогава какъв е проблемът? Ако тя е възрастна… о, Ейдриън, кажи ми, че е голямо момиче, а не някоя непълнолетна.

— Пълнолетна е.

По лицето на майка ми пробягна вълна на облекчение.

— В такъв случай тя е способна сама да взема решения и да бъде с теб, независимо от мнението на семейството й. А ако предпочита да се съобразява с тях, тогава не те заслужава и ще ти е по-добре без нея.

Исках да й кажа, че нещата не бяха толкова прости, ала тя не бе възприела добре увлечението ми по Роуз. Да имам връзка с момиче дампир, беше непростимо. А с момиче от човешката раса — немислимо.

— Мисля, че е свързано с личността ми, а не с родословието ми — казах вместо това.

Майка ми цъкна неодобрително.

— Е, в такъв случай ще видим дали ще се осъзнае. Кой не би искал моето момче? Междувременно се надявам, че няма да позволиш на това да те съсипе. Какво става с теб и момичетата, скъпи? Защо те или не означават нищо за теб, или са всичко? Винаги такава крайност.

— Защото аз не правя нещата наполовина, мамо. Особено когато става дума за любов.

Когато се приземихме, включих телефона си и прочетох есемес от Джил: „Да, аз бях. Зная, че дойде в Палм Спрингс заради мен, но ми е струва, че ти е време да смениш обстановката. Когато разбрах от Лиса, че са освободили майка ти, си помислих, че за теб ще е добре да я видиш, затова ви помогнах да се съберете. Надявам се, че всичко е наред“.

„Ти си супер, сладкишче“ — написах в отговор.

Нейният ме накара да се усмихна.

„Още не знаеш и половината. По останалите ти два предмета трябва да предадеш дипломен проект, а не да се явяваш на изпити. Двамата с Трей преровихме апартамента ти и открихме някои от отхвърлените ти проекти и ги предадохме. Не съм сигурна дали ще ги приемат и дали ще получиш заверка, но е по-добре от нищо.“

Ясно. Джил, за разлика от мен, беше следила моите занятия. Аз бях започвал и захвърлял доста проекти, така че нямах представа кои бе предала тя, но при настоящото положение това навярно беше по-добре, отколкото всичко, което бих могъл да подготвя за дипломната оценка. Сега всичко беше в ръцете на съдбата.

Но едно нещо ме озадачаваше, докато Дейл ни откарваше с колата към кралския двор. Майка ми каза, че се е върнала преди седмица. Джил й бе дала адреса ми, което несъмнено я бе накарало да дойде лично, но беше ли необходимо? При все че местоположението на Джил беше тайна. Лиса можеше да осигури надежден начин на майка ми да се свърже с мен веднага след освобождаването си, ако го беше поискала от кралицата. Защо не го бе сторила? Сякаш майка ми съзнателно е отлагала срещата с мен, докато Джил не й бе писала за моите проблеми, и тя чак тогава се е задействала. Дори всичко да беше наред, родната ми майка пак би поискала веднага да се свърже с мен… нали?

Може би прекалено много задълбавах или, както се казва, търсех под вола теле. Не бих могъл да се съмнявам в любовта на майка ми. Каквито и да бяха недостатъците й, тя все още беше загрижена за мен и като я видях жива и здрава, при това в такава добра форма, си припомних тревогите за нея, докато беше в затвора. Всеки път, щом се опитвах да заговоря за това, тя сменяше темата.

— Всичко свърши — заяви тя просто, докато приближавахме с колата към строго охраняваните главни порти. — Излежах присъдата си и това е всичко. Единственото, което трябва да знаеш, е, че престоят в затвора ме накара да преразгледам приоритетите си и да осъзная кои са важните неща в този живот. — Докосна нежно бузата ми. — И ти си на първо място сред тях, скъпи мой.

Кралският дворец на мороите приличаше на университет с множеството стари готически сгради, простиращи се на голяма площ, с дългогодишния бръшлян по стените и широките красиви дворове. Всъщност в света на хората той представляваше строго специализиран частен колеж за елита. Правителствените служители и някои членове на кралски моройски фамилии живееха тук постоянно, а освен това имаше и сгради за гости и всякакви услуги, улесняващи живота. В известен смисъл беше като малък затворен град.

Очаквах мама да ни отведе в семейната градска къща, но колата спря пред една от сградите за гости.

— След като толкова дълго си живял сам, дори не мога да си представя, че ще искаш да живееш с мен и баща ти — обясни тя. — По-късно може да ти потърсим постоянно жилище, но междувременно кралицата разреши да се настаниш тук.

Бях изненадан, но тя беше права за едно — действително не желаех баща ми да следи кога излизам и се прибирам от къщи. Или пък самата тя. Не че възнамерявах да се впусна в щури купони и среднощни оргии. Дойдох тук, за да сложа ново начало, решен да използвам всички възможни ресурси, за да помогна на Сидни. Но след като беше положила толкова усилия да ме намери, предположих, че майка ми ще пожелае да ме държи под ключ.

Служителят на рецепцията в сградата ми връчи ключа за стаята и мама ме прегърна на раздяла.

— Имам уговорена среща, но предлагам да се видим утре. Става ли? Поканили сме гости на вечеря. Сигурна съм, че баща ти ще се радва да те види. Ела, за да наваксаме с новините. Вече всичко ще е наред, нали?

— Разбира се — уверих я. По-голямата част от деня вече бе изминала — в пътуването, както и заради часовата разлика. — Не ми остана много време, за да се забъркам в неприятности. Навярно ще се обадя утре привечер.

Тя отново ме прегърна, а аз се запътих към стаята ми, която се оказа нещо като апартамент с една спалня, каквито можете да откриете във всеки петзвезден хотел. След като оставих куфара в спалнята, проведох няколко телефонни разговора и започнах да обмислям следващите си планове. Сетне взех набързо един душ (първият ми за деня) и незабавно излязох. Ала не за да се впусна в дворцови развлечения.

Разбира се, на някого срещата ми с Роуз Хатауей и Лиса Драгомир може да се стори истинско дворцово развлечение.

И двете живееха в сграда, която тук се наричаше кралски дворец, при все че отвън имаше същата университетска фасада. Ала отвътре цялото могъщество на моройската история стъписваше ведно с великолепието на Стария свят: величествени коридори, осветени от кристални полилеи, по чиито стени висяха портрети на моройски монарси, царували през вековете. Покоите на кралицата неотдавна бяха обновени, обзаведени по-скоро в съответствие с личния й вкус, а не като кралски кабинет. Радвах се, че тя бе избрала за себе си други стаи, а не тези, в които бе живяла — и умряла — моята леля. Понякога идването тук ми се струваше прекалено сюрреалистично и без онзи спомен да ме преследва.

Когато пристигнах, момичетата бяха в дневната на Лиса. Лиса седеше върху дивана с кръстосани крака, заобиколена от книги и учебници, а Роуз се бе настанила в едно кресло, с главата надолу и дългата й тъмна коса се стелеше като ветрило върху килима. Когато влязох, тя тутакси скочи на крака с дампирска ловкост и грация. Забърза към мен и ме дари с кратка приятелска прегръдка.

— Наистина си тук. Отначало помислих, че е шега. Предполагах, че ще останеш с Джил.

— В този момент тя не се нуждае от мен — отвърнах и отидох да прегърна Лиса, която се надигна от дивана. — Заета е с приключването на учебната година и един куп други задачи.

— Не е нужно да ми го казваш — въздъхна Роуз и завъртя очи към Лиса. — Животът с тази госпожица Само-зубрене-без-отдих е пълна скука, никакви забавления.

Лиса се усмихна снизходително на най-близката си приятелка.

— Изпитите започват утре.

— А моите току-що свършиха — осведомих ги аз.

— И как се справи? — попита Лиса и отново се настани на дивана.

Огледах книгите и учебниците й.

— Да кажем, че далеч не съм вложил толкова много старание като теб.

— Видя ли? — изсумтя Роуз. Тя се пльосна в креслото и скръсти ръце.

На свой ред аз се настаних на един стол между двете и се замислих за мъглявите ми шансове да завърша успешно семестъра.

— Мисля, че Лиса постъпва съвсем правилно.

На осемнайсет години, Лиса беше най-младата кралица в историята на мороите, избрана сред хаоса, последвал убийството на моята леля. Никой нямаше да я осъди, ако не отиде в университет или просто се дипломира задочно. Обаче Лиса остана вярна на дългогодишната си мечта и постъпи в престижен университет, убедена, че сега, като монарх, за нея е още по-важно да има солидно образование. Тя посещаваше университета в Лихай, който се намираше само на няколко часа път от кралския двор, и успяваше да си взема изпитите с отлични оценки, докато междувременно управляваше неспокойната нация. Двете със Сидни щяха отлично да се разбират.

Лиса сложи крака върху малката масичка за кафе и аз призовах духа, за да зърна за кратко аурата й. Излъчваше топлина и задоволство, както би трябвало, с блестящи златисти сияния, характерни за владеещите магията на духа.

— Тогава ще ме разбереш, че се налага да съкратя срещата. Налага се да запомня някои дати и места, преди да си легна, тъй като утре рано сутринта ще потегля за университета. Ще остана в кампуса до края на изпитната седмица.

— Няма да те задържам — уверих я. — Просто исках да те помоля за нещо.

Лиса ме погледна с лека изненада и аз разбрах, че е смятала идването ми за приятелска визита.

— Разбра ли още нещо за случилото се със Сидни?

Леката изненада се превърна в силно недоумение.

— Пак ли за това? — попита Лиса. Бях уверен, че въпросът й прозвуча по-остро, отколкото бе възнамерявала. Никой извън малката ни общност в Палм Спрингс не знаеше какво означаваше Сидни за мен, а между младата кралица на мороите и Сидни не съществуваха дружески отношения както между моята любима и Роуз.

Всъщност при споменаването на Сидни Роуз се намръщи.

— Все още ли я няма?

Лиса ни изгледа последователно.

— Не зная нищо повече, отколкото преди няколко месеца, когато ме попита за това. Отправих няколко запитвания. Алхимиците ми казаха, че има ново назначение и информацията за това е строго секретна.

— Това е лъжа! — избухнах аз. — Те я отвлякоха и я изпратиха в един от проклетите си поправителни центрове!

— Същото ми каза и преди и освен ако ситуацията не се е променила, добави още, че не разполагаш с никакви доказателства за твърдението си — отвърна Лиса спокойно. — Без това едва ли мога да ги обвиня в лъжа… и честно казано, какво право имам аз да питам какво правят алхимиците със своите хора?

— Имаш право, защото деянията им са в разрез с основните правила на приличието и уважението към останалите. Те я държат насила и я изтезават.

Лиса поклати глава.

— Отново ти повтарям, че това не е нещо, в което мога да се намеся. Пазителите често залавят дампири, избягали от тренировки, и ги наказват. Какво ще стане, ако алхимиците се опитат да ни дават указания как да реагираме в подобни случаи? Ние ще отговорим това, което ти казвам в момента: това не е в нашите правомощия. Те отговарят за своите хора, а ние — за нашите. Е, ако някой от моите хора беше застрашен от тях, тогава — да, щях да имам пълното право да им окажа натиск.

— Но няма да го направиш, защото тя е човек — уточних без заобикалки. Всички големи надежди, с които бях дошъл тук, започнаха да повяхват.

Поне Роуз изглеждаше изпълнена с искрено съчувствие.

— Наистина ли я изтезават?

— Да — отвърнах. — Е, искам да кажа, че не съм разговарял с нея или с някой, който е бил във връзка с нея, за да кажа точно какво правят със Сидни, но познавам човек, който е наясно със ситуации като нейната.

Тъга заради мен проблесна в светлозелените очи на Лиса, толкова подобни на очите на Джил.

— Ейдриън, осъзнаваш ли колко заплетено звучи всичко това?

Възмущение и гняв ме изгаряха отвътре едновременно заради моята безпомощност и защото алхимиците бяха заблудили Лиса с лъжите си.

— Но това е самата истина! Сидни се сприятели с нас. Тя престана да се държи като правоверен алхимик, който ни смята за дяволски изчадия. Стана наш приятел. По дяволите, тя се отнасяше с Джил като със сестра — каква жестока ирония, след като собствената й сестра я предаде. Попитай Еди. Той е присъствал там, когато е била отвлечена.

— Но не е видял какво се е случило след това — довърши Лиса. — Не е видял дали е била отведена, за да бъде изтезавана, както ти твърдиш. Не е видял дали не е била изпратена някъде другаде, по-далеч от вас, приятели. Може би алхимиците просто провеждат някакво „лечение“, ако смятат, че общуването с вас е повлияло по някакъв начин върху тяхната идеология и основните им принципи.

— Те са направили много повече от това — изръмжах аз. — Усещам го с всяка своя клетка.

— Лиса — поде Роуз нерешително. — Сигурно има нещо, което можеш да направиш…

Надеждата отново избуя в гърдите ми. Ако Роуз беше на моя страна, може би бихме могли да убедим и други неофициално да ни помогнат.

— Виж — подхванах въодушевено. — Ами ако пробваме друг похват? Вместо отново директно да разпитваш алхимиците, ти би могла да изпратиш… не зная… ударен отряд, за да разузнае евентуалното й местоположение? — Идеята ми се струваше блестяща. Маркъс не разполагаше с достатъчно ресурси, за да провери всички центрове в списъка си, но навярно бихме могли да привлечем на помощ морои и още дампири.

Роуз се оживи.

— Аз изцяло съм готова да помогна. Сидни е моя приятелка, а и вече имам опит с…

— Не! — възкликна Лиса и стана. — Казвам „не“ и на двама ви! Чувате ли се какви ги говорите? Молите ме да изпратя „ударен отряд“, който да нахлуе в обекти на алхимиците? Та това е равносилно на обявяване на война! Можете ли да си представите как ще изглежда, ако нещата се обърнат? Ако те изпратят екипи от хора, за да ни разследват?

— Имайки предвид морала им, няма да се учудя, ако вече са се опитвали — промърморих язвително.

— Не! — повтори Лиса. — Не мога да предприема нищо повече, не и ако случилото се не се отнася пряко до мои поданици. Бих искала да помогна на всички на този свят — да, включително и на Сидни. Ала в момента моите отговорности и дълг са към моя народ. Ако се налага да поема рискове, то ще е единствено заради нашата нация.

Изправих се, преливащ от гняв, разочарование и един куп други емоции, които не можех точно да определя.

— Мислех, че ти си различен монарх. Че си кралица, която подкрепя правдата и се бори за справедливост.

— Да, такава съм — рече тя, явно полагайки големи усилия да остане спокойна. — И в момента се боря да извоювам повече свобода за дампирите, подкрепям мороите, които искат да се защитават сами, старая се с всички сили да прокарам декрета за възрастта на дампирите, както и новия закон за кворума за кралските фамилии, за да може собствената ми сестра да престане да се укрива! И докато правя всичко това, посещавам занятията в университета и се опитвам да пренебрегвам гръмогласната фракция, която продължава да настоява да се откажа от престола. Дори не ме питай колко време ми остава за личен живот. Това достатъчно ли е, за да те удовлетвори, Ейдриън?

— Е, ти поне имаш някакъв личен живот — промърморих и се запътих към вратата. — Извинявай, че прекъснах ученето ти. Късмет с изпитите!

Роуз се опита да ме повика обратно и мисля, че дори понечи да ме последва, но Лиса я извика. Никой не тръгна след мен. Аз напуснах кралските покои и закрачих по извитите коридори на двореца. Ярост и огорчение кипяха в мен. Бях толкова сигурен, че ако се обърна към Лиса лице в лице — при това дори трезвен! — и обясня за какво става дума, тя ще направи нещо за Сидни. Разбирах, че алхимиците блокират всички официални опити на моройската кралица, но тя несъмнено можеше да сформира група начело с Роуз Хатауей, за да разузнаят наоколо! Лиса ме разочарова. Твърдеше, че е кръстоносец на правдата, но на практика доказа, че е бюрократ като всички политици.

Отчаянието се промъкваше в мен, тъмно и коварно, нашепвайки ми какъв глупак съм бил да дойда тук. Как можах наистина да повярвам, че нещо ще се промени? Стори ми се, че Роуз беше готова да помогне, но бих ли могъл да я убедя да действа зад гърба на най-добрата си приятелка? Вероятно не. Роуз беше здраво приклещена в системата. А аз бях още по-здраво приклещен в неспособността си да помогна на Сидни. Бях напълно безполезен за нея, за всички и всичко…

— Ейдриън?

Тъкмо прекрачвах входния портал на двореца, когато чух някакъв глас зад гърба си. Извърнах се и видях симпатична девойка морой със сиви очи и тъмна къдрава коса, крачеща забързано към мен. За миг емоционалната буря, връхлетяла ме преди малко, замъгли съзнанието ми и уменията ми да разпознавам. Сетне включих.

— Нина?

Лицето й се озари от широка усмивка и тя неочаквано се хвърли към мен и ме сграбчи в здрава прегръдка.

— Наистина си ти — възкликна щастливо. — Толкова се тревожех, че си изчезнал. Не отговори на нито един от есемесите или обажданията ми.

— Не го приемай лично — уверих я, задържайки вратата отворена. — Не съм отговарял на никого. — Беше самата истина. Когато Сидни бе отвлечена, аз направо изчезнах от лицето на земята.

Невероятните й сиви очи се взираха с безпокойство в мен.

— Наред ли е всичко?

— Да, да. Искам да кажа, не. Сложно е.

— Е, аз разполагам с много свободно време — заяви тя, когато двамата излязохме навън в топлата лятна нощ. — Можем да си вземем нещо за хапване и да поговорим.

Поколебах се, неуверен дали имах нужда да излея душата си, търсейки нечия утеха. Бях се запознал с Нина по-рано през тази година, малко след като тя бе върнала към първоначалната й същност сестра си, превърната в стригой. Нина също владееше магията на духа и ми помогна, когато се борех да задържа част от силата на магията в кръвта на сестра й, необходима за възстановяването на стригой. Смятах, че инжектирането на тази магическа кръв може да действа като ваксина, която да предотврати насилственото превръщане на хора, морои и дампири в стригои. Освен това сестра й Олив беше обект на любовта на Нийл, ако мога така да се изразя. Двамата се бяха срещнали няколко пъти и може би помежду им бе имало кратко увлечение, макар че, когато Олив изведнъж изчезна от сцената и престана да общува с него, Нийл тъгуваше и страдаше по нея, сякаш са били заедно от години.

— Аз съм добър слушател — рече Нина, когато не отговорих.

— Не се и съмнявам — усмихнах й се аз. — Просто не ми се ще да те потискам и обременявам с проблемите си.

— Да ме потискаш и обременяваш? — изсмя се горчиво тя. — Желая ти късмет в начинанието. Преди всичко духът вече върши страхотна работа в тази насока, така че имаш жестока конкуренция. Откакто върнах Олив към живите, аз… не зная… случвало ли ти се е нещо подобно? Да те обгърне тъмна, зловеща пелена на печал и отчаяние?

— Да — кимнах. — Определено съм го изпитвал.

— Е, напоследък, изглежда, ми е ежедневен посетител, което прави живота още по-прекрасен, както не се съмнявам, че можеш да си представиш. А междувременно след всички изпитания, които преживях заради Олив, тя избяга, за да дири някакво проникновение, реши, че се нуждае от „време за усамотение“, за да помисли за всичко, което се е случило! Някак си винаги успява да прекрати нашите сънища, които създавам с магията на духа, преди да успея да поговоря с нея. Исках да тръгна да я търся, но Соня настоява да остана тук, за да й помогна с изследванията й върху магията на духа. Настаниха ме в тузарско жилище, но аз не разполагам с постоянни доходи, за да се издържам, затова се хванах на работа като секретарка на половин ден в двореца. Или иначе казано, върша „клиентски услуги“ за шайка егоцентрични и самовлюбени благородници от кралско потекло. Е, това просто е нов кръг на ада. — Нина изведнъж замълча, спомнила си с кого разговаря. — Не се обиждай.

Засмях се, навярно за пръв път от много време.

— Не се обиждам, защото зная точно какъв типаж имаш предвид. Между другото, ако се чуеш със сестра ти, кажи й, че разбива сърцето на бедния Нийл.

— Няма да забравя — отвърна Нина. — Смятам, че той е едно от нещата, за които тя размишлява.

— Това добре ли е, или зле? — поинтересувах се.

— Нямам представа — засмя се тя.

Аз също прихнах и неочаквано реших да приема предложението й.

— Добре. Да вървим да си вземем нещо за хапване… макар че, ако трябва да съм честен, след последните двайсет и четири часа… бих предпочел да пийна. Предполагам, че не мога да те изкуша? — Навярно идеята беше ужасна, но това никога преди не ме бе спирало.

Нина сграбчи ръката ми и ме поведе през поляната към отсрещната сграда.

— Слава богу! — въздъхна. — Вече започвах да си мисля, че никога няма да го предложиш.