Сребристи сенки

Глава 15 Сидни

Нямах време да омагьосам всички спринцовки наведнъж, тъй като можех да го правя само в редките моменти на уединение. Отначало омагьосах пет и ги дадох на Ема и на тези, на които можехме да се доверим.

Почувствах се окуражена, след като Ейдриън ми каза, че е взел адреса на Кийт от Карли, и едва имах търпение да дочакам днешната вечер, за да го разпитам за по-нататъшния им прогрес. След като знаех, че двамата с Маркъс се приближаваха успешно към целта, трябваше колкото се може по-скоро да разреша проблема с „аварийната ситуация“. Времето ме притискаше и тъй като не знаех докога ще действа откраднатата от мен идентификационна карта. Знаех, че щом мъжът докладва за загубата й, алхимиците ще я блокират и саботирането на цялата система щеше доста да се усложни, ако не можех да използвам асансьора. Налагаше се да действам бързо.

Ема остана впечатлена, когато чу, че съм била в оперативния център, ала не можеше да ми помогне при разрешаването на по-големия проблем.

— Контролният пулт за подаването на газа не е бил там?

— Беше там — отвърнах. — Включително и механизмът да ни упоят до безсъзнание по всяко време и във всяко място. Но на мен ми е нужен достъп до по-основните части — например тези, откъдето първоначално се подава наркотичният газ. Там, откъдето постъпва в тръбите на вентилационната система.

Съквартирантката ми поклати глава. Виждаше се, че искрено съжалява, задето не може да ми помогне.

— Нямам представа. И не познавам някой, който би могъл да знае.

Но аз познавах и по-късно повдигнах въпроса пред Дънкан в часа по изобразително изкуство. Докато Ема беше просто озадачена от въпроса ми, Дънкан се шокира.

— Не, Сидни, спри. Това е безумие. Достатъчно опасно е, че си блокирала подаването на газ в спалнята ви! Но на целия етаж? Истинска лудост!

Ние все още работехме над глинените купи и сега задачата ни беше да направим комплект еднакви купи, което илюстрираше идеологията на алхимиците за „съответствието“.

— Истинската лудост е това, че само с един бутон могат за секунди да ни накарат да изпаднем в безсъзнание.

— Е, и? — повдигна той вежди. — Ще го направят само в случай на бунт или нещо подобно. Никой от нас не е толкова глупав. — Когато не отвърнах нищо, очите му се разшириха. — Сидни!

— Да не би да ми казваш, че искаш завинаги да останеш тук? — попитах настоятелно.

Той поклати глава.

— Просто играй играта и ще можеш да се измъкнеш. Това е много по-лесно и много по-безопасно, отколкото да извършиш някоя щуротия, която неминуемо ще има злочест край.

— Да се измъкна от тук като теб? — Резкият ми отговор го накара да трепне, но аз изпитах само лека вина.

— Щях да съм се измъкнал, ако можех — промърмори Дънкан.

— Не го вярвам — отсякох. — Ти си тук толкова дълго, че би трябвало да познаваш играта по-добре от всеки друг. Би трябвало да казваш и правиш точно това, което е нужно, за да те освободят, ала вместо това ти се държиш така, че да останеш тук! Ти се страхуваш да действаш.

За пръв път видях в очите му да проблясва гняв.

— Как да действам? Какво точно очакваш от мен да направя, Сидни? И какво ме чака там, навън? Няма да имам сигурност. Те следят превъзпитаните алхимици до края на живота им. За да не бъда изпратен отново тук, аз трябва или да потъпча всичките си принципи за мороите, или постоянно да съм нащрек и да крия истинските си чувства. Ние никога не можем да победим. Ние сме прецакани завинаги. Родили сме се в система, с която не сме съгласни, опълчили сме й се и са ни заловили. Дали ще сме тук, или там, няма никакво значение. Ние нямаме никакво бъдеще.

— Ами Шантал? — попитах тихо. — Тя не е ли някъде там?

Ръцете му, толкова ловки с глината, потрепериха и се отпуснаха безсилно.

— Не зная къде е тя. Може би е изпратена в поправителен център в друга страна. Може би се е самоубила, за да не живее в лъжа. Може би са й наложили още по-тежко наказание. Да не мислиш, че единичната камера и еднообразните художествени проекти са единствените оръжия, с които те разполагат? Те могат да ни сторят много по-лоши неща. Много по-страшни от очистването и публичното осмиване. Да си смел и дързък, звучи добре на теория, но си има цена.

— Шантал е била смела и дръзка, нали? Затова ти се страхуваш. — Болката, изписана по лицето му, беше толкова силна, че едва се сдържах да не го прегърна… и в същото време исках здравата да го разтърся заради страха му. — Ти се ужасяваш да действаш. Защото може да свършиш като нея!

Дънкан преглътна и отново се зае с купата си.

— Ти не разбираш.

— Тогава ми помогни да разбера.

Той остана безмълвен.

— Чудесно — троснах се аз. — Сама ще си изясня всичко за системата за управление на газа и повече няма да те притеснявам. Предполагам, че можеш да продължиш по същия начин и да изхвърлиш и това.

Коленичих, сякаш бях изтървала нещо, и ловко извадих от чорапа си спринцовката с капачка, мушнах я в неговия и бързо спуснах крачола на панталона му, преди някой да е видял.

— Какво беше това? — изсъска Дънкан.

— Последната спринцовка от запасите ми с моето мастило, което блокира внушението. Запазих я за теб, но ти вероятно ще предпочетеш да не я използваш. Всъщност може би ще ги помолиш да ти опреснят татуировката с по-голяма доза, за да не можеш никога повече да мислиш самостоятелно.

Звънецът сложи край на часа и аз се извърнах, за да си тръгна, оставяйки го да зяпа слисано след мен. Същата вечер, докато се приготвях в банята за лягане, успях да заредя с магия още няколко спринцовки, които бях скрила в стаята ми. Отново направих номера с дъвката, за да блокирам ключалката на вратата, след като угасят светлините. Може и да не знаех къде точно се намира главният команден пулт за подаването на газа, но въз основа на проучванията и наблюденията ми бях стигнала до някои логически заключения. Ема видя, когато залепях дъвката на вратата и пророни с едва доловим глас:

— Сериозно ли си решила да го направиш?

Кимнах рязко и се нагласих в леглото с книга в ръка за задължителното време за четене преди сън. Когато по-късно светлините угаснаха, отново изчаках достатъчно дълго алхимиците от нощната смяна да заемат местата си, преди да се задействам. Покрих възглавницата със завивките, промърморих заклинанието за невидимост, после прикрепих откраднатата електронна карта към ризата ми, преди тихо да се промъкна през отключената врата. В коридора отвън се натъкнах на подобна обстановка като вчерашната: почти никаква активност от страна на мъжа, охраняващ прохода, където коридорите се пресичаха.

Прокраднах се надолу до асансьора и стълбите, като използвах картата, за да мина през вратата, която ги преграждаше. Контролният панел светна в зелено и аз въздъхнах облекчено, че все още имам достъп. При все че вратата на стълбището не беше съвсем тиха, успях внимателно да я отворя и да се промуша по-безшумно през нея, отколкото ако използвах асансьора с издайническия му звън. Трябваше да бъда много предпазлива и да я открехна съвсем малко, колкото да се промъкна. Когато се озовах на стълбището, забелязах нещо, което ми направи впечатление и когато бях в асансьора. Нямаше път нагоре. Единственият път беше само надолу.

„Как ще се измъкнем оттук?“, запитах се за стотен път. Това беше въпросът, над който размишлявах, откакто попаднах тук. Трябва да са ни вкарали по някакъв начин и очевидно алхимиците, които работеха тук, трябваше да влизат и излизат. Дънкан ми беше казал, че те имат свои жилища на други места, където живеят през дългите месеци на смените си, докато други алхимици не заемат местата им. Как ставаше това? Както и да е, това беше загадка, чието разрешаване щеше да остане за после. Засега се съсредоточих върху проникването на нивото, където се намираха оперативният център и залата за очистването. Проверявах всяка врата, която можех, и не открих нищо, което да прилича на машинна зала, каквато се надявах да намеря. Притеснена за времето, се върнах на стълбището, с ново заклинание подсилих магията за невидимост, което ми спечели допълнително още половин час. Нямаше да мога да го правя през цялата нощ, тъй като се изискваше голямо количество психическа енергия, но поне щеше да ми позволи да проверя следващото ниво по-долу.

Почти от три седмици кракът ми не беше стъпвал на този етаж, но когато пристъпих в коридора, застинах на място. На това ниво се намираше килията, в която три месеца ме бяха държали в непрогледна тъмнина. Не бях мислила много за това, откакто се присъединих към останалите, но сега, докато стоях и се взирах в еднаквите врати, ужасяващите спомени ме връхлетяха с пълна сила. Потреперих, припомняйки си колко ми беше студено, колко сковани бяха мускулите ми от продължителното спане върху грубия бетонен под. Споменът за онзи мрак бе смразяващ и аз останах потресена каква голяма разлика внася светлината, процеждаща се през малката врата на настоящата ми стая. Трябваше да събера цялата си воля, за да изтласкам старите спомени и да закрача по коридора, водена от своята цел.

Не го бях забелязала, когато ме освободиха, но всяка врата беше обозначена с буквата „Р“ и номера на стаята. Дали „Р“ означаваше размисъл? Общо бяха двайсет на брой, но нямаше никакви признаци, че всички са заети. Не се осмелих да използвам идентификационната карта, за да отворя някоя от тях. Интуицията ми подсказваше, че само алхимик с високо ниво на достъп може да ги отвори, а освен това, ако ги наблюдаваха, всеки лъч светлина можеше да се покаже върху екрана на някой монитор за видео наблюдение. Затова просто продължих, при все че ми се повдигаше при мисълта, че само на няколко крачки в момента някой страдаше, както бях страдала аз.

След като отминах тези килии, се спрях пред двойни врати с надпис „КОНТРОЛЕН ЦЕНТЪР“. Повечето от административните врати и тези на контролните зали бяха стъклени, но по тези не можеше да се отгатне какво има зад тях. Колебаех се дали да използвам картата си и да се вмъкна вътре, когато вратите се разтвориха и излязоха двама алхимици. Аз побързах да се изместя извън полезрението им. Слава богу, те се насочиха с бързи крачки в противоположна посока от мен. Тежките врати се затвориха твърде бързо, за да мога да се промуша между тях, но успях да надзърна вътре, преди да хлопнат със силен звук.

Неколцина алхимици седяха в малки кабини с гръб към мен, пред тъмни монитори, със слушалки на главите. Върху бюрата им бяха закрепени големи микрофони заедно с контролни панели, които не можех да разчета. Досетих се, че оттук се наблюдаваха затворниците в единичните килии. Всеки затворник беше под постоянно наблюдение, микрофонът изкривяваше гласа на оператора, а газът и светлината се контролираха от панела. Подозирах, че персоналът работи на смени, и това тук го доказваше. Нямах време да преброя колко точно са операторите, а и една част от залата беше извън полезрението ми, но видях поне петима.

Това, което още видях, при това е абсолютна яснота, беше надписът: „Изход“. Намираше се в противоположния край на залата, зад операторите и мониторите, но нямаше как да сбъркам големите червени букви. Сърцето ми запрепуска. Това беше мястото, откъдето се влизаше и излизаше! За няколко секунди се питах дали няма да е по-лесно да се прокрадна вътре и да изляза през заветната врата. Не, нямаше да е толкова лесно, признах си много скоро. Първо, не беше просто да се проникне в тази зала. Тежките двойни врати едва ли се отваряха и затваряха често, а и вдигаха достатъчно шум, така че все някой щеше да забележи, че се отварят сами. Дори и нито един от алхимиците да не ги наблюдаваше, някои от тях седяха прекалено близо, за да съм спокойна.

А и най-вероятно никой не можеше просто така да „излезе“ през този изход. Нямаше да се изненадам, ако там имаше отделна охрана, още електронни четци и всевъзможни цифрови кодове за вход и изход. Като начало, при наличието на толкова малко изходи, алхимиците навярно бяха изградили изключително надеждна противопожарна система. След като охранителните мерки на затворниците бяха толкова свирепи, че тъмничарите им бяха готови да поемат риск за собствения си живот, те със сигурност нямаше да оставят този изход свободен.

При все това ми беше трудно да се отдалеча от тази врата, знаейки какво има отвъд нея. Скоро, казах си. Скоро. По-нататъшното оглеждане на коридора не разкри нищо особено и аз се насочих обратно към стълбите. В този миг вратата се отвори и Шеридан излезе. Аз тутакси се залепих на стената и сведох поглед. С периферното си зрение видях, че тя се спря, сякаш търсеше нещо, а след това закрачи напред. Когато мина покрай мен, вдигнах глава и я проследих, докато тя продължи надолу по коридора с почти ленива походка. Най-сетне стигна до края, остана там няколко минути, а после се върна обратно при вратата с надпис „КОНТРОЛЕН ЦЕНТЪР“, зад която много скоро изчезна. Аз забързах към стълбите, преди тя да се е върнала. Беше ми останал само един, последен вариант: да се спусна надолу, до последното ниво.

Асансьорите не се движеха под това ниво, а стълбите също свършваха тук. Това беше единственият етаж, където никога досега не бях идвала, и нямах представа какво се случваше тук долу. Каква друга дейност можеше да развиват нашите тъмничари? Вратите, пред които се озовах, нищо не подсказваха. Бяха идентични с тези на горния етаж и аз се зачудих дали зад тях няма да се натъкна на още единични килии. Бяха отбелязани с буквата „У“ и числа, но не открих съответна командна зала, която да ме осветли какво можеше да означава тази буква. Вместо това открих три врати с надписи: „Машинна 1“, „Машинна 2“, „Машинна 3“. Зад тях чух бръмченето на генератори и някакво друго оборудване. Нямаше четец на електронни карти, а само старомодна механична ключалка.

Напънах мозъка си и си спомних заклинанието за отключване, което веднъж бях копирала за госпожа Теруилиджър и което отваряше обикновена ключалка. Промърморих латинските думи, призовавайки магията в себе си, надявайки се, че няма нищо необикновено в тази ключалка. Силата се надигна в мен и миг по-късно ключалката изщрака. Главата ми се замая за кратко, но аз не обърнах внимание и започнах разузнаването си, отключвайки другите врати, пред които се изпречвах.

Зад първата се откри помещение с пещ и друго отоплително и климатично оборудване, но нямаше никакви съоръжения, свързани с подаването и управлението на наркотичния газ. Второто помещение се оказа моят джакпот. Освен генератора и тръбопроводната системи открих огромен резервоар. Върху корпуса му бе изписана химическа формула, която ми приличаше на успокоително вещество. От него излизаха четири тръби, като върху всяка от тях бе указан номерът на нивото. Освен това върху всяка бе монтиран ръчен вентил, който можеше да се регулира. Всички вентили бяха поставени в положение „включен“.

Не видях никакви сензорни датчици, които да сигнализират някаква промяна на това ниво. Рискувайки, завъртях вентила на етажа на затворниците в положение „изключен“. Не се включиха никакви сирени или светлини. Окуражена, аз едва не изключих и останалите, но бързо осъзнах, че така щях да разкрия стореното дотук. Може би тук нямаше сензори, но алхимиците незабавно щяха да забележат, ако се изключи подаването на газ към единичните килии. Те контролираха газа ръчно и можеха да наблюдават текущите резултати. Изключването на газа на етажа на затворниците щеше да повлияе на съня им, но това нямаше да бъде забелязано от алхимиците. Може би дори нямаше да бъде усетено и от затворниците. При всички случаи алхимиците не ни позволяваха осем часа сън; едва ли на някого щеше да е трудно да заспи през нощта.

Да не изключвам газа в единичните килии, беше тежко решение, но в момента нищо не можех да направя за събратята ми по неволя там. За тях нещата трябваше да останат в сегашното си положение, а аз бях длъжна да изключа подаването на газа на моя етаж за колкото е възможно по-дълго време. Съдейки по размера на резервоара, минаваше известно време между зарежданията, но накрая някой щеше да дойде и да открие, че вентилът е изключен. Това, което трябваше да ме притеснява, беше графикът им за поддръжка.

В същата зала открих още един резервоар, върху който също бе изписана химическа формула, за която не бях сигурна какво означава, но можех да се обзаложа, че това беше различно вещество, което понякога усещах, докато бях в единичната килия — караше ме да се чувствам тревожна и параноична. Те не го използваха толкова често, колкото успокояващото, но аз за всеки случай изключих вентила за моя етаж. Не ни трябваха допълнителни стимуланти, за да се настройваме подозрително един към друг.

Приключила с работата си, побързах да се махна от тук, сподавяйки любопитството си за третата машинна зала и вратите, отбелязани с буквата „У“. Бях изпълнила задачата си за тази вечер и трябваше да се върна в стаята, преди силата на магията за невидимост да започне да отслабва. Освен това знаех, че Ейдриън ще се разтревожи, ако закъснея прекалено много. Качих се по стълбите, за да се върна на затворническото ниво, и надникнах през стъклото на вратата, преди да я отворя. Никой не се виждаше от другата страна. Открехнах я леко, за да не се регистрира движението от камерите, промуших се и…

… и се блъснах в Шеридан.

Тя се е криела нарочно в чупката на стената до вратата на асансьора, така че не съм могла да я видя, когато погледнах през прозорчето на асансьорната кабина. Аз се оглеждах за дежурещи, а не за някой, който ме търси. А тя явно ме търсеше — или някой като мен. Погледите ни се срещнаха и тя ме видя. Магията бе развалена.

— Сидни! — възкликна Шеридан. Това бе последното, което чух, преди да видя тейзъра4 в ръката й. Почувствах остра болка и ме обгърна мрак.

Когато се събудих, всичко още тънеше в мрак. За един удар на сърцето си помислих, че отново съм в единичната килия. Но не, това беше различно. Нямаше груб бетонен под и все още бях в затворническата униформа. Вместо това лежах на студена метална маса, с вързани ръце и крака.

— Е, Сидни — изрече познат глас, — съжалявам да те видя тук.

— Зная, че си ти, Шеридан — процедих през стиснати зъби. Опитах се да се извия и да разхлабя ремъците, но не успях. — Не е нужно да се криеш в тъмното.

Тесният лъч светлина, преминаващ през филтър на тавана, беше достатъчно ярък, за да освети красивото й, но жестоко лице.

— Не аз се крия в тъмнината. Ти си в тъмнина, защото душата ти е забулена в мрак. Ти не заслужаваш светлината.

— Тогава защо съм тук, а не в килията си?

— Килията е, за да осъзнаеш греховете и грешките си — отвърна тя. — Ти изигра добро представление, но явно не си се научила на нищо. Пропиля шанса си за размисъл и изкупление. Освен това се нуждаем от отговори относно последните ти действия. — Тя вдигна пред очите ми откраднатата идентификационна карта. — Къде и как се сдоби с това?

— Намерих я на пода — отвърнах бързо. — Май трябва да сте по-внимателни.

Шеридан изпусна драматична въздишка.

— Не ме лъжи, Сидни. Това не ми харесва. А сега да опитаме отново. Къде намери картата?

— Вече ти казах.

Остра болка прониза внезапно цялото ми тяло. Беше странна смесица от усещания, плъзгащи се по кожата ми и възпламеняващи всичките ми нервни окончания. Ако можете по някакъв начин да обедините неприятните усещания при електрошокови удари, жиления на пчели и тънки прорези по кожата, може би ще добиете представа за това, което изпитах. Продължи само няколко секунди, но изкрещях от болка.

Светлината, осветяваща Шеридан, угасна, потапяйки ни в тъмнина, но когато инквизиторката ми заговори, беше ясно, че не е помръднала.

— Това беше най-слабият заряд, само за проба. Моля те, не ме карай да го правя отново. Искам да зная как си се сдобила с идентификационна карта и какво търсеше.

Този път не я излъгах. Просто останах безмълвна.

Болката се завърна със същата сила, но този път продължи по-дълго. Докато траеше, не можех да сформирам нито една мисъл. Всяка частица от съществото ми беше концентрирана върху тази ужасна, мъчителна агония. Едно от нещата, които обичах в интимната ни връзка с Ейдриън — освен очевидното, като например колко безумно секси и добър любовник е той — беше, че това бе един от редките моменти, когато постоянно мислещият ми мозък се изключваше, позволявайки ми да се отдам докрай единствено на физическите възприятия. Нещо подобно се случваше и сега, с тази разлика, че физическите усещания бяха твърде далеч от онези, с които ме даряваше Ейдриън. Мозъкът ми не можеше да мисли за нищо. Съществуваха единствено моето тяло и болката.

Когато изтезанието спря, в очите ми напираха сълзи и аз едва чух въпросите на Шеридан. Добави и нови, като: „Как избегна камерите?“ И „Как излезе от стаята си?“. Нямах време да отговоря, дори и да исках, преди болката да се възобнови. Когато след цяла вечност спря, тя продължи с въпросите. После цикълът се повтаряше.

Но време на кратките паузи успях някак си да формулирам една свързана мисъл, за да разбера тактиката й. Тя ме засипваше с различни въпроси с надеждата, че ще бъда дотолкова доведена до предела на болката, че ще се прекърша и ще отговоря на нещо — каквото и да е. Вероятно в началото това дори нямаше да има значение за тях. Целта им беше да ме накарат да говоря и аз имах усещането, че затворниците в моето положение не са можели да се спрат, щом словесният поток веднъж се отприщи. Навярно са били завладени от силното желание да кажат всичко, само и само болката да спре. Аз определено се раздирах от този порив и трябваше да захапя до кръв устните си, за да не изрекат това, което тя искаше да чуе. Опитах се мислено да се съсредоточа върху лицата на тези, които обичах — на Ейдриън и приятелите си. Това помагаше по време на затишията, но щом изтезанието започнеше отново, всяка мисъл и образ се заличаваха от съзнанието ми.

— Ще повърна — пророних в един момент. Не знаех колко дълго продължаваше това. Секунди, часове, дни. Шеридан не ми повярва, докато не започнах да кашлям и да се напъвам. Беше друг вид гадене, не медицински предизвикано, както при очистването. Това беше отговорът на тялото ми на натоварване, много по-голямо, отколкото физически можеше да понесе.

Някой приближи към мен от противоположната страна на помещението, развърза ремъците и ме обърна настрани, докато избълвах малкото, което имах в стомаха си. Не знаех дали успяха да поставят някакъв съд под устата ми, а и не ме беше грижа. Това беше техен проблем.

Когато най-силните напъни стихнаха, като през мъгла долових, че Шеридан говори е някого в другия край на стаята.

— Иди и доведи един „съучастник“ да ни помогне — нареди тя.

— Между никого от тях няма особена привързаност — отвърна скептично мъжки глас. — Познавам такива като нея. Това, което няма да стори заради себе си, може да направи заради някой друг.

Чу се звук на затварящата се врата — знак, че колегата й е излязъл. Когато ме почистиха и отново завързаха, от думите й ме осени ужасяващо прозрение. Някой ме беше предал! Шеридан е търсила точно мен, затова магията за невидимост беше развалена. Аз бях достатъчно глупава, за да си въобразя, че с неутрализирането на татуировките им със соленото мастило ще създам някаква връзка между мен и останалите. Единственото положително от цялата авантюра беше, че успях да изключа упойващия газ, както планирах, но на каква цена?

Дотук успях да стигна с размишленията, защото изтезанията се подновиха — и колкото и да беше невероятно, бяха още по-мъчителни. Не повърнах навярно защото тялото ми нямаше сили дори за това, но противно на волята ми, писъците ми огласиха стаята. Ненавиждах се, задето им показвах слабостта си, задето признавах, че ми въздействаха… ала това беше всичко, което можех да направя, за да не им разкрия по време на паузите всички тайни, които таях. Няма да говоря — заклех се. — Въпреки това отстъпление, въпреки виковете на нечовешка болка аз им показвам, че те не са толкова могъщи, колкото си мислят.

— Защо ни принуждаваш да продължаваме, Сидни? — попита Шеридан с издевателски състрадателния си тон. — Нрави ми се не повече, отколкото на теб.

— Искрено се съмнявам в това — изхъхрих.

— А аз смятах, че си постигнала голям напредък. Бях почти готова да те възнаградя за доброто поведение. Може би със среща с близките ти. А може би с това.

Тънкият лъч я освети отново и нещо проблесна в ръката й. Беше моят кръст, малкото дървено кръстче, което Ейдриън бе изработил за мен, с ръчно изрисувани нежни пролетни цветя грамофончета. Веднъж те вече се бяха опитали да ме подкупят с него, когато ме доведоха тук, сякаш един материален предмет може да ме пречупи. Ала като го видях сега, сърцето ми сякаш щеше да се пръсне — при все че навярно би могло да се дължи на изтезанията — и очите ми се замъглиха от сълзи на тъга, не на болка.

— Можеш да го получиш сега — мило рече тя. — Би могла да го получиш и ние бихме могли да спрем болката. Ти трябва само да ни кажеш това, което искаме да знаем. Наистина прекрасна вещ. — Вдигна го, любувайки му се, и за мой пълен и абсолютен ужас, го окачи на шията си. — Ако не го искаш, аз ще го задържа.

Едва не й казах, че е изработен от вампир, ала се боях, че може да го унищожи. Затова останах безмълвна, докато яростта бушуваше в гърдите ми — поне докато мъчението не започна отново, и тогава остана само агонията.

Изгубих представа за времето, докато колегата й не се върна. Идването му ме избави от болката и се включиха още няколко прожектора, включително и един, светещ неприятно в лицето ми.

Светлината разкри, че мъжът не се бе върнал сам.

— Погледни, Сидни — подкани ме Шеридан. — Доведохме един твой приятел.

Мъжът довлече някого до масата. Ема. Едва не я обвиних на секундата в предателство. В крайна сметка тя беше идеалният кандидат. Трябваше да компенсира престъпленията на сестра си, както и своите. Вече бе получила от мен соленото мастило и нямаше какво да губи, ако ме издаде, особено ако можеше да ги убеди в невинността си. Освен това тя беше единственият човек, който знаеше, че миналата нощ бродих свободна из коридорите на поправителния център.

При все това… видях в очите й ужас, който ме накара да преглътна обвиненията си. Може би тя беше най-вероятният предател, но ако не беше, не биваше да посявам съмнение, че би могла по някакъв начин да е съпричастна към плановете ми.

— Кой е казал, че тя ми е приятелка? — попитах вместо това.

— Е, тя ще сподели преживяването ти — осведоми ме Шеридап. — Ако това не е добра основа за едно приятелство, не зная какво друго би могло да бъде. — Кимна отсечено и Ема бе извлечена настрани от полезрението ми. Друг помощник пристъпи напред и ми помогна да седна, за да виждам по-добре какво става: завързваха Ема върху метална маса като моята.

— М-моля ви — заекна тя, безсилна срещу ремъците, както аз бях. — Аз не зная нищо. Нямам представа за какво е всичко това.

— Права е — подкрепих я. — Тя не знае нищо. Губите си времето.

— Не ни пука дали тя знае — заяви Шеридан жизнерадостно. — Ние все още искаме да узнаем това, което ти знаеш. Ако методите на убеждаване, които използваме, не постигат целта си, може би ще станеш по-сговорчива, ако видиш как се прилагат на другите.

— Убеждаване — процедих с отвращение. — Това означава буквата „У“ върху вратите. Намираме се на най-долното ниво.

— Точно така — кимна Шеридан. — Миналата нощ си направила малка екскурзия, съдейки по всички врати, които си отваряла с откраднатата карта. Кажи ни защо не си била засечена от камерите, иначе…

Тя кимна отново и за част от секундата, преди Ема да закрещи, аз разбрах какво се бе случило. Тя не ме беше предала. Никой не го е сторил. Аз сама се бях издънила. Тревожех се, че мъжът, чиято карта свих, може да докладва за изчезването й и те ще я анулират. Без съмнение, той бе докладвал, ала вместо да я блокират, алхимиците бяха решили да видят дали някой ще я използва. Системата им навярно регистрираше всеки път, когато е била сканирана. Аз бях пълна глупачка, оставяйки им идеална следа, която да проследят, и единствено магията за невидимост ме бе спасила да не ме заловят веднага. Надявах се, че съм проверила достатъчно много места, за да прикрия намеренията си, особено след като машинните зали не се нуждаеха от електронна карта за достъп. Съществуваше голям шанс никой да не се досети точно какво бях направила.

Ала това нямаше да спаси Ема от изтезанията, на които аз бях подложена. Кожата ми настръхна, докато наблюдавах как тялото й се сгърчи от болката, и отново ми призля, но по съвършено друг начин.

— Тя не е виновна за това! — възкликнах, когато те спряха. — Що за извратени чудовища сте, за да сте способни на това?

Шеридан се засмя.

— Никой не е изцяло невинен — поне не тук. Но ако ти наистина вярваш, че тя е невинна, тогава е още по-печално, задето я оставяш да страда така.

Втренчих се в Ема, разкъсвана от колебание. Нима можех да се откажа от плановете си? И в същото време как бих могла да позволя това да продължи? Колебанията ми бяха приети за отказ и те възобновиха процедурата. Не можех да продължа да гледам безучастно и когато направиха следващата пауза, аз изтърсих:

— Какво си мислите, че съм правила? Търсех изход!

Шеридан вдигна ръка, за да спре невидимия инквизитор, контролиращ процеса на изтезанието.

— И успя ли да го намериш?

— Мислиш ли, че щях да съм тук, ако го бях намерила? — срязах я аз. — Единственият изход, който видях, беше в контролния ви център, а той беше строго охраняван.

— Как си се придвижвала, без да те забележат? — настоя тя.

— Избягвах камерите.

Шеридан кимна и Ема бе подложена на по-силна болка, тялото й се мяташе като парцалена кукла, докато се опитваше да се справи с вълните на агонията, преминаващи през нея.

— Аз отговорих! — възкликнах.

— Ти излъга — отвърна Шеридан студено. — Няма начин да си избегнала всички камери. Никой не е забелязал нищо върху мониторите през цялото време, но след като прегледахме отново внимателно записите, видяхме един кадър, върху който се вижда как вратата на стълбището се открехва едва-едва сама. За малко да го пропуснем и го забелязахме чак след повторното превъртане на касетата. Обясни.

Запазих мълчание, мислейки, че ще мога да издържа да гледам как отново измъчват Ема. Но не можах. Не и след като знаех, че страда заради моите действия. Писъците й сякаш изпълниха всяка част на помещението, а тя се мяташе и извиваше под ремъците в отчаян опит да облекчи болката. Опитах се да се убедя, докато крясъците неспирно продължаваха, че това е само временен дискомфорт, че Ема е знаела какво рискува, когато започна да ми помага. Нали голямата цел оправдава страданията на един човек?

Тази студена логика почти ме убеди, докато не видях сълзите, стичащи се по лицето й. Тогава се пречупих.

— Магия! — изкрещях, опитвайки се да надвикам писъците й. — Направих го с магия. — Шеридан даде знак мъчението да спре и ме погледна очаквателно. — Придвижвах се наоколо с помощта на магия. Човешка магия. И ако смятате, че измъчвайки я, ще ме накарате да ви кажа нещо повече за това, много грешите. Можете да изтезавате и нея, и всеки друг на това място, но няма да кажа повече нито дума. Ако говоря за магията, ще намеся и други хора отвън, а в сравнение с тях тези тук не означават нищо за мен.

Донякъде блъфирах. Не бях сигурна дали наистина бих могла да издържа една масова инквизиция на останалите затворници, но Шеридан или ми повярва, или имаше по-големи грижи.

— Не мислех, че това ще се повтори отново — промърмори тя.

— Винаги се случва. Накрая — обади се един от колегите й. Посочи в тъмнината Ема на един от помощниците си. — Развържи я и я върни в стаята й. Не е ясно каква вредна пропаганда е била разпространена. Ще трябва да направим масово опресняване на татуировките.

Сърцето ми се сви. Бях успяла да защитя само половината от затворниците. Спринцовките с останалото мастило все още бяха скрити под леглото ми.

— На никого не съм успяла да повлияя, ако за това се тревожите — заявих аз.

— Казах ти, че тук няма невинни — каза Шеридан. — Отведете Ема на етажа й, а Сидни върнете на масата.

— Казах всичко, което имаше да ви казвам — протестирах, когато помощниците пристъпиха напред. Ема беше извлечена навън. — Изтезанията ви не постигнаха успех преди.

Шеридан се засмя с нисък гърлен смях и светлините отново угаснаха.

— О, Сидни. Сега, след като зная какво представляваш, ни най-малко няма да се чувствам виновна да увелича интензитета. Не знаем всичко за хората, владеещи магията, но едно нещо сме научили през годините: те са удивително издръжливи. Така че да започваме.