Сребристи сенки

Глава 13 Сидни

Да омагьосваш сол, докато си в поправителен център, определено е по-сложно, отколкото когато си на свобода, но не беше невъзможно. Просто процесът беше по-бавен и по-трудоемък — трябваше да се измъкват малки количества сол и в кратките моменти на уединение в тоалетната да я зареждам с елементите. Далеч по-трудно се оказа осигуряването на спринцовките.

— Всеки ден някой е в помещението за очистване — или защото това е установен порядък, или защото някой е направил нещо — заяви Ема, когато й съобщих за проблема. — Просто ще разпространим мълвата, че всеки, който отива там, трябва да отмъква по една спринцовка и да ти я дава.

— Дори и да успеят да го направят, надзирателите, рано или късно, ще забележат, че липсват спринцовки — изтъкнах аз. — А и не съм сигурна, че е разумно да се „разпространява мълвата“ сред всички.

Ема поклати глава.

— Не съм глупава. Ще кажем само на определени хора, на които мога да се доверя — тези, които не желаят да промиват мозъците им и ценят способността си да мислят самостоятелно много повече, отколкото възможността да те издадат на висшестоящите. Те всички знаят, че с Джоуна нещо се е издънило. Ще запазят тайната ти в замяна на шанса да получат същата защита за себе си.

— Това не ме успокоява особено — промърморих аз. Последната среща с Ейдриън ме бе заредила с оптимизъм за бъдещето, ала това не означаваше, че настоящето не беше изтъкано от усложнения. — А и не решава проблема със спринцовките.

Вече почти бяхме стигнали до кабинета за следващия ни час, което означаваше, че разговорът трябва да приключи.

— Много лошо, че не можем да ги използваме повторно — изрече съквартирантката ми замислено.

Намръщих се.

— Пфу! И така не са достатъчно стерилни, след като нямаме достъп до дестилирана вода.

— Това, което ни е нужно, е свободен достъп до килерите с материалите на нивото за очистване. Ти знаеш къде са.

— Да — съгласих се. — Има само един малък проблем: никога няма да мога отново да се добера до тях с тази строга охрана наоколо.

Ема сви рамене и се усмихна.

— Не съм казала, че планът е идеален.

Но предложението й заседна в ума ми и не ми даваше мира, докато присъствах на занятията през този пореден учебен алхимистки ден. Разговорът с Ейдриън бе повдигнал духа ми, както и увереността, че той скоро ще говори с Карли. Отчаяно се надявах, че Кийт ще им даде някаква информация къде се намирам. Оттам нататък не знаех как точно ще ме измъкнат от тук, но вече си представях как освобождават всички останали затворници заедно с мен. Ако успеех да ги върна в свободния свят, защитени от възможността да се манипулира съзнанието им, това щеше да бъде добре свършена работа.

Превъртах думите на Ема в главата си, опитвайки се да разреша проблемите, възникнали пред мен. Това, от което се нуждаех в действителност, беше свободен достъп до етажа с килерите с материалите, които Шеридан ми бе наредила да подредя. За да се добера до тях, трябваше да се движа наоколо, без да ме забележат, което не беше лесно, но всъщност беше по-лесно, отколкото да се измъкна от стаята си. Заключването на стаите през нощта беше голям проблем.

Въпреки че Ема и още неколцина други ме наблюдаваха нетърпеливо през целия ден и бяха най-разтревожени за резултатите, в крайна сметка споделих проблема с Дънкан по време на часа по изобразително изкуство. Той никога не споделяше подробности от миналото си, но аз бях събрала откъслечна информация за нещата, които са важни за него. Разбира се, тайнствената Шантал беше едно от тях, освен това той понякога разказваше за художествените си занимания, преди да дойде тук. Едно от нещата, за които не говореше много, но аз бях забелязала, бяха техническите му умения и познанията му за различните уреди. Ежедневно някой от нас имаше проблем със статива и Дънкан винаги беше този. Който помагаше да се регулира. Дори съм го наблюдавала да помага на инструкторите, както онзи път, когато проекционният апарат на Харисън спря да работи.

— Знаеш ли как работят заключалките на вратите в стаите ни? — попитах го същия ден. Бяхме приключили с натюрмортите, при все че Дънкан ме увери, че това е доста популярно задание и скоро ще се върнем пак към него. Сега се трудехме над скучната задача да моделираме ръчно глинени купи.

— Заключват — отвърна той безцеремонно. — Възпрепятстват отварянето на вратите.

Едва се сдържах да не завъртя очи.

— Зная. Имам предвид, знаеш ли как…

— Да, да, зная какво имаш предвид — прекъсна ме той. — И няма защо да се безпокоиш за това. И без това вече играеш достатъчно опасна игра.

Озърнах се, но никой не ни слушаше, докато работехме на масата.

— Това не е игра! — изсъсках. — Това е сериозно. Мога да предпазя останалите от промиването на мозъците им. Както помогнах на Джоуна.

— И междувременно да съсипеш целия напредък, който си постигнала досега, и отново да се озовеш в единичната килия. — Малката бръчка между веждите беше единственият външен признак на безпокойството му. — Не мога да понеса изчезването на още един приятел, Сидни.

Примигнах, за да възпра напиращите сълзи, когато си спомних, че той беше първият ми съюзник тук. Беше ми предложил безкористното си приятелство заради това, което бе харесал в мен, а не заради онова, което бих могла да направя за него.

— Аз няма да изчезна — заговорих с по-мек тон. — Но се налага някоя нощ да се измъкна от стаята си. Всъщност довечера ще е идеално. Важно е. Мога да помогна на много хора.

Неговата купа, както и рисунката му, беше почти идеална. Започвах да се питам дали това се дължеше на вродени умения, или просто беше резултат от по-дългото му пребиваване тук.

— Всяка нощ ключалките се заключват чрез команди от централизирана система — каза той накрая. — Всъщност това е много прост механизъм — обикновен болт, който изскача от вратата и влиза в стената, като език на брава или резе на ключалка. Лесно може да заяде. Ако има някакво препятствие, няма да сработи.

— Няма ли автоматично да се подаде авариен сигнал до централната система? — запитах.

— Не и ако не са я променили през последната година. Преди осем месеца една врата се повреди, но никой от „висшестоящите“ не разбра. Узнаха за повредата чак когато едно от момчетата се измъкна от стаята си, опитвайки се да намери изхода.

Това беше полезно сведение, но и опасно.

— Отстраниха ли повредата?

— На онази врата? Да. Но доколкото зная, болтът по принцип не е особено надежден и лесно може да заяде. Ала това няма значение, тъй като ако надзирателите не заловят този, който се опитва да го блокира, камерите в коридора ще го засекат… — Дънкан внезапно ме стрелна с обезпокоен поглед. — Моля те, кажи ми, че няма наистина да се опиташ да избягаш.

— Оставам тук… засега. — Сведох поглед и леко докоснах идентификационния бадж, закопчан на блузата ми. Беше по-тънък от кредитна карта. — Нещо подобно може надеждно да блокира вратата.

— Не е зле — съгласи се той. — Но не забравяй, че между вратата и стената има тънък процеп, дори когато вратата е затворена. Не можеш просто да пъхнеш там този бадж.

— Нужно ми е нещо, което да го залепи там. — Заблъсках си главата, опитвайки се да си припомня кога за последен път бях видяла лепило наоколо. Не бях. Но когато погледът ми попадна върху бюрото на Адисън, открих нещо по-добро. — Дъвката ще свърши работа. Дори не е нужно да използвам баджа си… Мога просто да залепя дъвката върху мястото, откъдето изскача болтът, нали?

Дънкан се изкиска неволно.

— Дъвката е малка, но да, можеш.

— Иди я помоли за помощ или нещо подобно — казах му въодушевено. — Ще свия една дъвка, докато говориш с нея.

— Сидни. — Той посочи купата ми, а сетне неговата. — Как смяташ, кой от двама ни се нуждае повече от помощта й?

Погледнах поред двете купи и видях, че неговата може веднага да отиде в пещта, докато моята се беше килнала настрани.

— Не одобряваш плана ми. Не мога да те моля да откраднеш дъвката.

— Не одобрявам нелогичните планове — възрази той. — Много по-логично е ти да отидеш да я помолиш за помощ. Освен това имам нужда от нова грънчарска игла. Тази е тъпа.

— Всички са тъпи — напомних му аз. Дори и заради терапевтичния урок по изобразително изкуство алхимиците нямаше да оставят предмет, който би могъл да се използва като оръжие. — Но ще отида да я помоля за помощ.

Адисън винаги се дразнеше, когато й задаваха въпроси, но в същото време бях забелязала, че тя следи кой идва при нея и я моли за помощ. Аз бях една от малцината, които търсеха помощ от висшестоящите само в краен случай. Знаех, че някои от тях възприемат решението ни да им се доверим като знак, че са пречупили нашата съпротива. И така, при все че Адисън запази изражението си на крайно недоволство, докато дъвчеше дъвката си, не се поколеба да ми посочи защо моята купа не може да стои изправена и аз останах с впечатлението, че по-късно в досието ми ще се появят няколко забележки. Докато разговарях с нея, с крайчеца на окото си забелязах как Дънкан се придвижва към бюрото й. Почти престанах да дишам, ужасена, че тя ще се обърне и ще го види.

Но тя не го направи и пет минути по-късно, когато двамата се върнахме на работната маса, той незабелязано ми предаде две дъвки.

— Използвай ги разумно — предупреди ме той. — Или поне не върши нищо много глупаво тази нощ. Моля те, кажи ми, че имаш план как да не те хванат, щом излезеш от стаята си. Знаеш, че в коридора има камери.

— Имам план — отвърнах нерешително. — Но не мога да ти го кажа.

— Хей, стига ми да зная и това.

Въпреки притесненията ми за предстоящата рискована задача, все още бях преизпълнена с чувство на тържество за тази малка победа. Направо летях в облаците и бях съвършено неподготвена да ме свалят долу, когато Шеридан се обърна към мен по времето за изповед:

— Сидни, имаш ли нещо, което искаш да ни разкажеш?

Застинах и бих могла да се закълна, че сърцето ми прескочи няколко удара. Погледът ми се стрелкаше по лицата на застаналите в кръг, които ме наблюдаваха, докато се питах кой от тях ме е предал.

— Моля, госпожо?

— Вече си с нас от известно време — поясни тя. — Но досега си говорила много малко за миналото си. Всеки ден някой от групата споделя за нещо преживяно, но ти пазиш всичко само за себе си. Това не е съвсем честно, не смяташ ли?

Исках да й кажа, че това не е тяхна работа, но знаех, че трябва да съм благодарна, задето не са ме заловили за настоящите ми престъпления.

— Какво бихте искали да знаете, госпожо?

— Защо не ни разкажеш защо си тук?

— Аз… — Цялата ми по-раншна самоувереност се бе изпарила. Тайните планове да се измъкна от стаята, като блокирам ключалката, за да мога да създам магическа защита за другарите ми затворници, не ме плашеха толкова силно, както всички тези изпитателни очи. Нямаше значение колко се бях сприятелила с някои от тях. Не исках да им споделям своята история.

Но ти трябва да играеш играта, Сидни — напомних си. — Няма значение какво правиш, стига накрая да спечелиш.

Съсредоточих вниманието си върху Шеридан.

— Наруших няколко от най-важните правила на алхимиците. Потъпках основните им принципи и убеждения.

— Как? — настоя тя.

Поех дълбоко дъх.

— Имах романтична връзка с морой.

Погледът ми остана прикован в Шеридан. Боях се да погледна към останалите, защото макар всички тук да бяхме бунтовници, имаше различни степени на извършените грехове, а моят бе най-тежкият.

— Защо? — попита Шеридан.

— Госпожо? — намръщих се аз.

— Защо имаше романтична връзка с такова отвратително същество? Това не е само против принципите и убежденията на алхимиците. Това е против самата природа. Защо го направи?

В сърцето си имах готов отговор, но не му позволих да се отрони от устните ми. Защото той е прекрасен, чувствителен и забавен. Защото, когато сме заедно, излиза наяве най-хубавото от двама ни, ставаме по-добри хора благодарение на любовта си. Защото, когато сме заедно, разбирам своето място в този свят.

— Не зная точно защо — отвърнах, опитвайки се да намеря правдоподобния отговор, който тя би искала да чуе. — Защото мислех, че съм влюбена.

— В един от тях? — попита Шеридан. Тонът на гласа й, когато произнесе тях, предизвика у мен желанието да й зашлевя шамар.

— Той не приличаше на никого от тях — изрекох вместо това. — Изглеждаше много добър и много чаровен. Той беше… много добър във внушението. Не зная дали то не е част от всичко, което се случи с мен. Може би просто бях слаба.

— Не изпитваш ли срам? — продължи да човърка тя. — Не се ли чувстваш омърсена и използвана? Дори ако излезеш от тук, мислиш ли, че някой от себеподобните ти ще иска да те докосне, след като си позволила да те използват по този начин?

Това ме стъписа за миг, защото беше като отглас на страховете на Карли, когато веднъж ми обясни защо не може да разкаже на никого за това, което Кийт й бе сторил. Трябваше да дам някакъв разкаян отговор на Шеридан, но вместо това й сервирах вариация на това, което някога бях казала на Карли.

— Надявам се, че следващият, с когото ще бъда, ще вижда и ще цени в мен човека, който наистина представлявам. И нищо друго няма да има значение.

Шеридан ме изгледа със състрадателно изражение.

— Не мисля, че някога ще намериш такъв човек.

Вече съм го намерила — помислих си. — И той скоро ще дойде, за да ме освободи от тук и да ме отведе по-далеч от теб.

Ала на глас казах просто:

— Не зная, госпожо. — Да признаеш невежеството си, тук винаги беше най-безопасният отговор.

— Е — рече тя, — да се надяваме, че поне храниш по-малко илюзии за вампирите, макар и още да не осъзнаваш колко си се омърсила. Какви чувства изпитваш сега към него?

Не бях толкова глупава, че да изтърся истината на глас.

— Той ме предаде — отвърнах просто. — Трябваше да се срещнем през онази нощ, когато ме доведоха тук, а той така и не се появи. Бях измамена.

Това бе лъжа, която никой от тях не можеше да опровергае. Всъщност нито един алхимик не знаеше какво съм правила през онази нощ, когато ме отвлякоха. Нека си мислят, че са попречили на някаква наша среща с Ейдриън и заради това аз съм се настроила против него.

— Точно това правят те, Сидни — заяви Шеридан с доволно изражение. — Те мамят.

Когато ни освободиха, забелязах, че неколцина от затворниците — с някои от тях ми се струваше, че отношенията ни са на път да се подобрят — отново започнаха да избягват физически контакт с мен, както в началото.

— Защо е всичко това? — промърморих на Ема, която минаваше покрай мен.

— Шеридан им помогна да си припомнят колко си осквернена — обясни тя.

Сърцето ми се сви, докато се взирах след тях.

— Наистина ли го вярват? Мислех, че някои от тях…

Не можах да довърша, но Ема очевидно четеше мислите ми.

— Само се преструват, за да оцелеят тук? Някои наистина го правят, но дори и да не са им промили мозъците, те са научили достатъчно, за да знаят как да оцеляват тук. За целта трябва да стоиш по-далеч от всички, които могат да ти навлекат проблеми. Ти си пресякла границата — не, ти си я погазила жестоко и дори и да не осъждат това, което си направила, не могат да позволят на Шеридан и останалите да го заподозрат.

— А ти какво мислиш? — попитах я.

Ема ми се усмихна сковано.

— Мисля, че ти и твоето мастило сте отлична предпазна мярка, в случай че те се опитат да манипулират съзнанието ми. Но аз също ще стоя на разстояние. Ще се видим по-късно.

И тя се отдалечи забързано, а аз прекарах остатъка от деня, за да разработвам плана си. Искаше ми се да е по-надежден, отколкото беше. Когато вечерта бях в банята, лапнах една от дъвките на Адисън и я дъвках усилено, докато стана достатъчно лепкава; Когато излязох, я стисках в дланта си, а сетне, докато влизах в стаята ми, леко прокарах ръка по мястото на вратата, откъдето излизаше болтът. Надявах се, че механизмът лесно може да заяде, както бе казал Дънкан, и една дъвка ще е достатъчно. Едва не изхабих и двете, но размислих, че може да ми се наложи в бъдеще да използвам втората. Пъхнах я в чорапа си.

По-късно, когато светлините угаснаха, чух изщракването на вратата, но не знаех дали опитът ми е успешен. Измъкнах се от леглото и предпазливо се приближих към светлата ивица. Зачаках, ослушвайки се, за да разбера дали имаше някой отвън. Нямаше жива душа. Внимателно се опитах да отместя вратата и… успях. Болтът не се беше задействал. Въздъхнах дълбоко и се приготвих за следващата стъпка — да изляза незабелязано.

В миналото бях използвала магията за невидимост, веднъж дори за да проникна в едно от местните управления на организацията на алхимиците, което изглеждаше като ирония на съдбата, имайки предвид сегашното ми положение. Такива магии не бяха лесни, иначе — както бе отбелязала госпожа Теруилиджър — всички щяха да ги прилагат. Най-доброто прикритие изисква много магически съставки, а в идеалния случай — амулет. Но дори и тогава магията често може да се развали, ако някой те погледне в очите. Тук нищо не можеше да ми помогне, освен малкото заклинание, което знаех, както и моите собствени сили, за да го изпълня. Магията щеше да трае най-много трийсет минути и щеше да се развали, ако някой ме търси или ме погледне право в очите. Обаче щеше да ме защити от камерите, а аз залагах най-много на това, че по това време на нощта коридорите ще са пусти, тъй като надзирателите ни смятаха, че сме заключени и упоени.

Не знаех какви са смените на алхимиците, но очаквах дежурните да са по-малко през по-късните часове на денонощието. Затова се върнах в леглото за половин час, надявайки се, че дотогава всички ще са се оттеглили за една спокойна нощ. Преди да приближа отново до вратата, пъхнах една възглавница под завивките. С тази предохранителна мярка и плътната тъмнина, се молех леглото да не изглежда празно, ако някой погледне към мониторите за видеонаблюдение. Застанах до вратата и замърморих заклинанието възможно най-тихо, тъй като не желаех да издам пред Ема истинската си природа. Смисълът и концентрацията бяха много по-важни от силата на звука и аз почувствах в мен да се разгаря ободряващият прилив на енергия, докато изричах последните думи от заклинанието. Магията бе направена и часовникът тиктакаше. След като отново се уверих, че в коридора нямаше никого, бавно открехнах вратата, колкото да се промуша през пролуката, и отново я затворих. Това бе една от другите трудни части на магията за невидимост: само защото си невидим, това не означаваше, че и действията ти също са невидими. Ако някой види как вратата се отваря сама, щях да се издам, също както и ако се блъсна в някого в коридора, затова се постарах всичките ми движения да са бавни и предпазливи и да привличам колкото се може по-малко внимание.

Коридорът на общежитието беше безлюден, само камерите зорко бдяха. Забързах към прохода, където коридорите се пресичаха. Там се натъкнах на първия алхимик, застанал на стража — мъж с грубо изсечени черти на лицето, когото никога досега не бях виждала. Пишеше есемес на телефона си, застанал така, че да обхваща с поглед коридорите. Той не вдигна глава, а аз се изнизах бавно и тихо покрай него и завих по коридора, водещ към асансьорите. Все още ми се струваше удивително, че единственият изход от етажа не извеждаше навън в случай на извънредна ситуация. Явно алхимиците предпочитаха да рискуват нашия живот, отколкото да ни дадат дори и минимална възможност за бягство.

Когато стигнах до асансьорите, разбрах, че тук също са взети предохранителни мерки, за които не се бях сетила. Не можеше дори да натиснеш бутона на асансьора, без предварително да сканираш идентификационната си карта. Бях виждала как нашите тъмничари алхимиците го правят безброй пъти, но бях пропуснала тази важна подробност в плана си. Асансьорът беше недостъпен за мен, както и стълбището до него с аналогично контролиран достъп. В противен случай затворниците щяха постоянно да се опитват да се възползват от тях. Докато стоях и се взирах в асансьора, опитвайки да измисля как да преодолея този проблем, се разнесе звън, оповестяващ пристигането на асансьора. Побързах да се отдръпна настрани от зоната за видимост, преди вратите да се отворят. Миг по-късно отвътре излезе Шеридан.

Без да се поколебая, се шмугнах след нея, докато вратите все още бяха отворени, молейки се асансьорът да продължи да работи след последното сканиране на идентификационната й карта. Ако не, щях да остана залостена вътре за много дълго време. Късметът беше на моя страна и бутонът на етажа с оперативния център и залата за очистването светна, когато го натиснах. Спуснах се един етаж по-долу, вратите се отвориха и се показа празен коридор. Излязох забързано, като се опитвах да не мисля как на връщане ще успея отново да използвам асансьора.

Припомних си къде бяха килерите с материалите, но когато стигнах до тях, установих нещо, което не бях забелязала по-рано: за да се отворят, се изискваше електронна карта. Навярно Шеридан ги бе отключила предварително, когато идвахме заедно тук. Но този път късметът ми изневери. Времето на магията изтичаше, а аз още нищо не бях постигнала. Със съжаление трябваше да приема, че навярно се налагаше да се върна в стаята и да измисля по-добър план за утре. Поне ми оставаше още една дъвка.

Нечий смях привлече вниманието ми и аз се извърнах от килерите с материалите. Видях двама алхимици да завиват зад ъгъла и да продължават по коридора право към мен. Паникьосана. Се притиснах към стената. Наблизо нямаше никакви ъгли или ниши, където да се скрия. Ако късметът беше на моя страна, тези двамата щяха да ме подминат. А ако го стореха, ми оставаше надеждата, че сведеният ми надолу поглед ще ме спаси от зрителен контакт и разкриване. Доколкото знаех, това трябваше да е достатъчно.

Двамата спряха пред оперативния център и аз тъкмо се канех да въздъхна от облекчение, когато ме осени една идея и осъзнах, че навярно пропускам златна възможност. Затичах се към помещението, в което те влязоха, и успях да се вмъкна вътре, преди вратата да се затвори автоматично. Застинах и затаих дъх, ужасена, че някой ще ме забележи, но двамата алхимици, които бях последвала, дори не се обърнаха. Единственият човек вътре беше един тип с отегчено изражение и слушалки на ушите, който ядеше кисело мляко близо до стената с мониторите. Болшинството от екраните бяха тъмни и аз се досетих, че показваха нашите спални. Останалите монитори показваха класните стаи и коридорите, по-голяма част от които бяха празни.

Залата бе пълна с бюра и компютри и аз се промушвах покрай тях, когато отново ме порази чувството за нещо преживяно, напомняйки ми за онзи път, когато проникнах незаконно в архива на местното управление на алхимиците. Но тогава разчитах на по-силна магия за невидимост. Въпреки това, все още изпълнена с решителност, аз се оглеждах наоколо, докато най-накрая не намерих това, което търсех. Мъжът, който ядеше киселото мляко, бе свалил сакото си и го бе метнал върху облегалката на стола. Към малкото джобче на сакото бе забоден идентификационният му бадж. Нямах представа дали някои баджове имат по-голям достъп, отколкото други, но с този поне щях да вляза в асансьора и да се върна в стаята си, преди магията да се развали. Откопчах баджа от сакото му, докато той беше с гръб към мен, и го пъхнах в колана на панталона си. Когато първоначално видях алхимика със слушалките, си помислих, че прослушва звука от някоя от камерите за наблюдение, но когато го приближих, разбрах, че той всъщност слуша някаква метъл банда. Запитах се как ли биха реагирали началниците му на това.

Както и да е, това беше добро стечение на обстоятелствата за мен, а също и фактът, че двамата алхимици, които бях последвала, се бяха надвесили над някакви компютри и гръмко разговаряха. Бях сигурна, че мога да се измъкна и никой няма да забележи, че вратата се отваря. Ала преди да си тръгна, видях нещо друго, което ме накара да се поколебая, а след това да се запътя в посока, обратна на вратата. Това беше сензорен панел върху стената, с надпис, указващ, че оттам се управлява сънят на затворниците. Текущите показания сочеха, че системата е включена на нощен режим. Бяха изброени помещенията за затворниците: спални, коридори, столовата и класните стаи. Върху спалните беше отбелязано 27%, а върху останалите помещения — 0%.

Нивото на подавания газ, осъзнах аз. Когато бях в единичната килия, бях останала с впечатлението, че контролират ръчно подаването на упойващия газ, което звучеше логично, тъй като можеха тутакси да ме приспят, ако разговорът не поемеше в желаната от тях посока. Но съдейки по този панел, беше ясно, че сънят на обикновените затворници се регулира от централна автоматична система, която разпределя достатъчно количество газ, за да контролира нашия сън всяка нощ. Трите опции в долната част на сензорния панел подсказваха, че понякога се налагаше ръчна намеса: ПРЕВИШАВАНЕ НА ДОЗАТА — СПИРАНЕ НА ВСИЧКИ СИСТЕМИ, РЕСТАРТ И АВАРИЙНА СИТУАЦИЯ — ВСИЧКИ ПОМЕЩЕНИЯ НА 42%.

За секунда това обикновено число ми се стори зашеметяващо. Ако нормалните 27% концентрация на упойващ газ ни потапяха в дълбок сън, какво щяха да направят 42%? Отговорът последва незабавно: с такава силна доза щяхме на мига да изпаднем в безсъзнание. Нямаше да има дълбок сън. Ние щяхме да се повалим на практика в кома — което би било много удобно при масов опит за бягство.

Не знаех точно какво биха могли да измислят Ейдриън и Маркъс, когато ме намерят, но бях сигурна, че това може да предизвика сериозни проблеми при осъществяването на плана им. Спирането на подаването на упойващия газ нямаше да е достатъчно. Да се изключи оттук, щеше да е безсмислено, тъй като само с едно докосване с пръст системата щеше отново да се задейства. Някъде трябваше да има механично устройство, което бих могла да саботирам.

Обаче това не беше проблем, над който можех да се съсредоточа тази нощ. Хвърлих последен поглед към панела и се измъкнах незабелязано през вратата, както и очаквах. Оттук извърших бърз набег към килерите с материалите. Както всички останали врати, с които се сблъсквах, отварях и техните едва-едва, колкото да се промъкна вътре и да взема това, което ми беше нужно, там, където нямаше видеонаблюдение. Много скоро вече разполагах с две бутилки дестилирана вода, затъкнати в колана ми, и десетина спринцовки в найлонови опаковки с капачки, скрити на различни места в чорапите и сутиена ми. Не ми беше съвсем удобно, но беше необходимо всичко да е скрито под дрехите ми, за да му действа магията за невидимост. Изненадващата нощна находка бяха подправките, които се държаха в килерите с материалите: кетчуп, горчица и — сол. Възнамерявах през цялата седмица да измъквам от столовата по малко количество сол, но една открадната солница решаваше този проблем.

Натоварена с взетата скъпоценна стока, аз се отправих към асансьора. След като видях колко немарливо е нощното наблюдение в диспечерската зала, вече не се тревожех чак толкова, че охранителите могат да забележат как вратите се открехват сами. Когато стигнах до етажа, където живееха затворниците, охранителят, който пишеше есемес на телефона си, закрачи надолу по коридора, като чу звука на асансьора, но не видя никой да излиза. Аз отново се притиснах към стената, затаих дъх и забих поглед в пода, докато той минаваше покрай мен. Мъжът спря на няколко крачки от мен и се втренчи смръщено в асансьора, а аз не смеех да дишам. Дори да не ме погледне в очите, магията вече почти бе изчерпала силата си.

След няколко мъчителни секунди той най-сетне сви рамене и се върна на поста си. Аз се прокраднах покрай него, слава богу, без да ме забележи, и най-после се добрах до стаята, където едва не припаднах от облекчение. Там скрих внимателно всичките придобивки между матрака и чаршафа. Караха ни веднъж седмично да сменяме спалното бельо и преди два дни го бяхме направили. Това означаваше, че разполагам с още пет дни, за да използвам запасите си, преди да рискувам някой да забележи как спринцовка изпада от матрака ми, докато сменяме чаршафите.

Почти отмаляла от облекчение, най-сетне се сгуших под завивките. Въпреки че тялото ми бе изтощено, мозъкът ми работеше на пълни обороти, възбуден след среднощните ми набези. Отне ми известно време, докато заспя, и знаех, че Ейдриън ще се тревожи.

Както очаквах, когато се материализирах в двора на вила „Гети“, той вече крачеше неспокойно напред-назад. Извърна се рязко към мен, когато извиках името му.

— Слава богу, Сидни. — Забърза към мен и ме сграбчи в обятията си. — Нямаш представа колко се разтревожих, когато не се появи в обичайното време.

— Извинявай — пророних и здраво го прегърнах. — Трябваше да свърша една работа.

Той се отдръпна и ме изгледа изпитателно.

— Каква работа?

— О, нали се сещаш, такава, която включва влизане с взлом, кражба и магия.

— Сидни — изпъшка той. — Вече сме съвсем близо до откриването ти. Сега трябва да кротуваш. Осъзнаваш ли колко е опасно да кръстосваш тайно из онова място, докато вършиш тези твои „работи“?

— Да, осъзнавам — отвърнах, замислена за сензорния панел, контролиращ подаването на упойващия газ. — Както и че никак няма да останеш доволен, когато ти кажа, че много скоро ще се наложи отново да го направя.