Старгейт

5Дешифрирането в Крийк маунтин

Докато взимаше завой след завой по лъкатушещото двулентово шосе дълбоко в Скалистите планини в Колорадо, Даниел, който никога не се беше отличавал с добро шофиране, смяташе за нужно да поглежда в пътната карта всеки път, когато тръгваше да завива. И като капак на всички опасности кихаше непрекъснато. Зад дясното му рамо задната седалка беше обсипана с влажни носни кърпички.

И най-сетне, след цели четири дни на път, който трябваше да отнеме 36 часа, той видя знака.

„Крийк Маунтин, Охраняема зона на правителството на САЩ“.

Той отклони от шосето гълтащата бензин и изпускаща пара кола — черен Додж Чарджър модел 68 с касета на най-големите хитове на Елвис, пъхната постоянно в 8-пистовия касетофон, и пое по стръмния, ограден от дървета път към входа. Когато видя войниците при портала, изпита такова облекчение, че наду клаксона и им помаха.

Като спря на портала, той се сблъска с двама не особено весели морски пехотинци с ръце на кобурите. Единият от тях излезе от будката и се приближи до колата.

— Аз съм Даниел Джексън — каза той, все едно че мъжете на входа трябваше да го очакват. — Мислех си, че няма да успея да стигна дотук.

— Документите ви?

Даниел светкавично се пресегна и сграбчи нещо от седалката и преди пехотинците да успеят да извадят оръжието си, той кихна в него и го метна над рамото си. После подаде купчината документи, дадени му от Катрин, на пазача, който внимателно ги прегледа. Даниел кихна отново.

— Доста сте настинал, доктор Джексън — отбеляза войникът, оглеждайки засипаната с боклуци вътрешност на колата.

— Ъ-хъ. Алергии — обясни му Даниел. — Винаги става така, когато пътувам.

Когато вдигнаха бариерата и му махнаха да минава, Даниел прилъга Доджа да изкачи един последен хълм и излезе на разчистения участък сред гората, където се надяваше да открие всички бараки от гофрирана ламарина, джипове и тежката артилерия, които свързваше с думите „военна база“. Наместо това, откри над двадесет цивилни автомобила, паркирани близо до входа на голяма пещера, изсечена в планинския склон. Единственият признак, че това наистина е военно съоръжение, беше групата морски пехотинци, които правеха упражнения на разчистения участък зад боровете. Даниел намери място за паркиране и изключи мотора, който продължи да пухти, докато той слизаше от колата и отваряше багажника. Най-накрая изтрещя шумно и замря.

Високият войник, който ръководеше упражненията, дотича зад Даниел, докато той се мъчеше да извади огромната си торба с книги от багажника.

— Даниел Джексън? — попита плувналият в пот войник. Но преди изнуреният от път археолог да успее да отговори, мускулестият войник вече го беше сграбчил за ръката и радостно я разтърсваше.

— Аз съм Ковалски. Подполковник Адам Ковалски. Къде се губите? Доктор Лангфърд помисли, че сте променили решението си.

— Реших да дойда с кола. Отне ми повече време, отколкото бях очаквал. — Мъжът беше висок метър деветдесет и пет, беше плувнал в пот и прекалената му дружелюбност не бе по вкуса на Даниел. — Значи това е военна база?

— Не съм упълномощен да разисквам това — изрецитира войникът стандартния отговор от учебника. Даниел не можа да сдържи усмивката си.

— Не, сериозно. Това да не е нещо като лагер за военни учени, резервоар за мозъци или нещо такова?

— Не знам каква степен на допуск до секретни документи имате, сър, и докато не разбера, не мога да обсъждам този въпрос.

Даниел хвърли на войника един поглед в смисъл „както и да е“, след което отново се зае със задачата по изваждането на книгите си от багажника, сега вече с допълнителния проблем от това, че някой го гледа.

— Да ви помогна ли? — Ковалски пристъпи напред. Даниел се опита да го предупреди:

— Внимателно. Това са книги и наистина са…

Ковалски повдигна торбата с една ръка и тресна багажника с другата.

— … тежки.

Даниел, който не беше някакъв слабак, донякъде се разтревожи от лекотата, с която Ковалски успя да повдигне книжния товар. Той тръгна след войника към входа на пещерата, като си мислеше, че той може би е един от най-силните хора на света.

Минаха през две огромни бетонни врати и влязоха в мрачен, приличен на пещера коридор. Когато очите му привикнаха към светлината, Даниел видя, че се намират в голяма зала с излъскан бетонен под. За негово учудване единствените две неща в залата бяха малка сива барака от гофрирана ламарина и будката на пазача до нея. Ковалски даде знак на пазача, без да забавя ход, и вратите на малката барака автоматично се отвориха. Даниел го последва в малката постройка.

— Всички наричаме това място телефонната будка — обясни Ковалски — като в „Действай сръчно.“

Даниел нямаше представа какво означава това, дори когато стаята около тях се разтресе и започна да слиза надолу. Малката стаичка всъщност беше асансьор, и то такъв, който се спускаше с много голяма бързина. На Даниел му се стори, че между етажите има доста разстояние. Той гледаше отминаващите цифри: 5, 6, 7… Ковалски, явно свикнал с това, подаде на госта дъвка.

— Изравнява налягането в ушите.

Даниел взе дъвката и нервно я задъвка. 13, 14, 15…

— Ъъ, за кой точно етаж сме ние?

Ковалски отвърна с каменно изражение:

— Това е секретна информация, сър.

Този път Даниел разбра, че е шега, но не смяташе, че е смешна. 21, 22, 23… Даниел отвори уста да каже още нещо, но асансьорът спря пред номер 28. Вратите се отвориха към коридор, стерилен като в болница. Даниел последва подполковника през бръмченето на неонови лампи, покрай затворени врати на канцеларии и зад няколко ъгъла, все по-дълбоко в подземния антисептичен лабиринт, докато Ковалски не спря внезапно и почука на една от вратите.

— Доктор Майерс? Тук ли сте, сър?

Вратата рязко се отвори и отвътре надникна лъскавата глава на мъж на средна възраст с изпъкнали очи. Той примига срещу Даниел зад бифокалните си стъкла, преди да каже:

— Вие трябва да сте новият.

Той излезе в коридора с изражението на човек, страдащ от лошо храносмилане.

— Джексън, нали? Аз съм доктор Фред Майерс, доктор по филология от университета в Харвард.

Надутият му начин на изразяване бързо му осигури неприязънта на Даниел, който от самото начало започна да се дразни. Разбира се, Даниел беше чувал за него — да си професор в университет като Харвард означаваше да си член на влиятелни консултативни съвети, да ти публикуват статиите в най-уважаваните списания и да се ползваш от всички привилегии, които ти осигурява членството в академичната върхушка. От друга страна обаче на Даниел въобще не му пукаше за Майерс. Той бе един от онези елитни професори от Кулата от слонова кост, които от години не бяха показвали и грам оригинална мисъл. От друга страна знаеше, че без тяхната помощ никога нямаше да получи стипендията и помощния персонал, за да напредне в собствената си кариера. И освен това, въпреки че никога нямаше да си го признае, той жадуваше да получи одобрението му.

— Къде, по дяволите, съм попаднал? — почуди се Даниел на глас.

— В един скапан силоз за ядрени ракети — прозвуча носов женски глас зад тях.

— Доктор Шор — Ковалски се извъртя на пети — докато доктор Джексън не получи допуск до секретна информация, не сме…

— О, я си затваряй устата, Ковалски, свръхразвит тестис такъв — изрепчи му се грубо тя, като по някакъв начин успя да накара забележката си да звучи като флиртуване. От канцеларията в другия край на коридора излизаше жена на около 40 години. Ниска, набита и агресивно секси, тя беше типът жена, която човек най-малко очаква да открие на работа в подземен военен бункер. Като се запъти право към Даниел, тя обясни с провлачен тексаски говор.

— Не се притеснявай, миличък. Това място е напълно преустроено, но по принцип все още е военно съоръжение, тъй че тези тикви се държат така, сякаш мястото е тяхно.

Даниел се усмихна. Знаеше, че тази жена му харесва.

— Както и да е. Здрасти. Аз съм Барбара Шор, показният астрофизик на екипа.

Сенките на очите й бяха в тон с тъмно синия цвят на костюма й и от това приличаше на жена, която човек може да срещне по-скоро в зала за боулинг. Те се ръкуваха и размениха няколко приказки в продължение на около една минута, преди тя да се обърне към Ковалски.

— Подполковник, хайде да заведем този приятен мъж в новия му кабинет и бъдете мил с него, или можете да забравите масажа, който ви обещах. — Въпреки змийския й тон беше очевидно, че харесва високия военен.

Ковалски сдържа усмивката си, обърна се и поведе групата надолу по коридора към една врата, означена 28–42. Той бутна вратата и заяви:

— Ето тук ще работите.

Даниел не можеше да повярва на очите си. „Кабинетът“ му беше с размерите на малка складова база. Стените, високи над шест метра, бяха покрити с големи отпечатъци с въглен и фотографски увеличения на йероглифи. На дългата работна маса беше сложено и включено голямо количество компютърно оборудване. На две по-малки маси имаше разнообразни артефакти, а полицата за книги бе претъпкана с всички възможни изследвания върху тълкуването на йероглифите (включително и фотокопия на всичко, което Даниел беше публикувал по въпроса). Имаше преносим касетофон, кафе-машина и малък хладилник. Но вниманието на Даниел бе привлечено и задържано най-вече от стената право срещу работната маса. На стената беше закрепено нещо кръгло и огромно, от пода до тавана, и беше покрито с чаршаф с големината на парашут. Даниел реши, че това трябва да е каменната плоча, покривният камък, който Катрин му беше показала на снимките. Той издърпа чаршафа на земята и разкри странното съкровище, открито в Гиза преди толкова години.

Това беше мигът, заради който бе изминал целия път от Лос Анджелис, и той не го разочарова. Изумен и зарадван, той стоеше там и зяпаше древния камък.

Междувременно Катрин Лангфърд се появи на вратата, кимна за поздрав на останалите и влезе в стаята. Като почака известно време, тя извести присъствието си на Даниел.

— Радвам се, че успяхте да дойдете при нас.

Даниел се обърна и я погледна. Устните му се размърдаха в опит да каже нещо, но от тях не излезе нищо. Той още веднъж погледна огромния монолит, преди да й зададе логичния въпрос.

— Къде намерихте това нещо?

— Платото на Гиза през 1928 година — обясни тя и се приближи до него. — Виждате, че има два кръга йероглифи. С помощта на доктор Майерс успяхме да разчетем вътрешния пръстен, който представлява много ранна форма на йероглифно писмо. Но външният ни взе здравето. Символите, както виждате, не приличат на нито един от онези, които познаваме. — Катрин го остави да погълне информацията и след това разклати стръвта под носа му.

— Въпреки че показахме тези знаци на неколцина експерти, включително и на един-двама от хората, които онзи ден си излязоха по време на сказката ви, никой до този момент не е успял да ги разгадае. Като Шамполион с Розетския камък и ние смятахме, че двата надписа може да са паралелни преводи, но ако са, не можем да открием приликите. Не ни помага и фактът, че текстът е изписан в кръг без никаква видима пунктуация.

Докато доктор Майерс се впусна в пространно обяснение за различните програми за дешифриране, които са използвали, вниманието на Даниел беше привлечено от превода, написан на преносимата черна дъска близо до камъка. Известно време той слушаше с половин ухо, но накрая го прекъсна:

— Това е напълно погрешно.

Той отиде при дъската, изтри думата „Време“ и написа „Години“.

— Извинете, не ви разбрах! — задъха се Майерс и излезе напред да защити превода си. Погледна към Катрин за подкрепа, но тя му направи знак да се отдръпне, което той стори неохотно.

Даниел нямаше никакъв проблем с йероглифите. През последните три години беше научил едва ли не перфектно този мъртъв език, предшественик на писмената система, използвана от фараоните. Въпреки че много от символите оставаха същите, граматиката беше коренно различна. На света имаше вероятно не повече от десет човека, които можеха да разчетат тези ранни символи. Даниел погрешно сметна, че доктор Майерс е един от тях и заговори на изтъкнатия си колега през рамо, докато работеше.

— Използвали сте Бъдж, нали? Защо продължават да преиздават книгите му? — Като триеше и пишеше отгоре с невероятна скорост, Даниел навлезе в някакъв хипнотичен ритъм, опитвайки се да улови не само буквалното значение, но и смисъла на ръкописа. Изведнъж спря озадачен.

— Виж, това е странно — каза той повече на себе си. След думата кебех има адвербиално седжеменеф с делим предлог — Той се обърна бавно към Майерс и попита: — В неговия саркофаг? — Даниел сгърчи лице, сякаш неадекватността на превода му причиняваше физическа болка. — Не мисля, че е така — каза снизходително той. — Смятам, че „зазида и зарови“ е малко по-точно.

Докато Даниел продължаваше да работи, останалите в стаята си размениха невярващи погледи. Всички те бяха гледали Майерс, чиито научни степени и академични награди бяха поставени на видно място в рамки по стената на кабинета му, да се бори седмици наред, за да преведе надписа. Скоростта на Даниел беше невероятна. След няколко минути той привърши и отстъпи назад от дъската, като застана при камъните, той прочете на публиката си дума по дума (или йероглиф по йероглиф) древния надпис.

— Текстът започва оттук и гласи: „Един милион години на небето е Ра, бог на слънцето. Зазида и зарови тук за вечни времена своята…“

Той отиде при дъската и използва гъбата като меча на Зоро, за да ликвидира последната дума от превода на Майерс: — … не „Врата към небесата“. Правилният превод е: Старгейт (Звездна порта).

След това той прочете надписа още веднъж. Всички се взираха в Даниел, поразени от тази внушителна демонстрация на умение. Доктор Шор мина на пръсти зад Майерс, прошепна нещо в ухото му и го потупа по задника.

— Добре де — Даниел искаше да задържи превъзходството, което беше получил. — Би ли ми казал някой защо армията държи на работа един астрофизик и един археолог в ядрен силоз за изучаването на египетски таблици, които са на пет хиляди години?

— Според рапорта, който имам са на десет хиляди. На вратата стоеше мирно един безукорен войн. Полковник Джек О’Нийл. Гладко обръснат, с висока военна пострижка, той бе човек, претърпял пълна и коренна промяна. Изразът в очите му вече издаваше не човек, преследван от духове, а самоувереност и власт.

Ковалски, забелязал нашивките със сребърни орли на униформата на О’Нийл, рязко застана мирно:

— Сър!

— Свободно.

О’Нийл отвори черната си папка, извади някакъв документ и го подаде на Ковалски да го разгледа. В този мъж нямаше нищо необичайно на вид, но независимо от това той стряскаше. Излъчването му бе коренно противоположно на това на учените в стаята. В същото време той изглеждаше напълно спокоен, свит на кълбо и готов за атака. Настроението в кабинета, още преди Ковалски да върне документа, бе станало мрачно, сякаш са открили гърмяща змия по време на търсенето на великденски яйца.

— Катрин Лангфърд, името ми е О’Нийл. Полковник Джек О’Нийл от канцеларията на генерал Уест. Аз поемам нещата от този момент нататък. — Катрин, в недоумение как да разбира това, се обърна към Ковалски, който вдигна поглед от документа, по-изумен от другите, и кимна.

Даниел не беше чул нищо след думите „десет хиляди години.“ Когато Катрин и останалите започнаха да засипват О’Нийл с въпроси, той изведнъж ги прекъсна.

— Чакайте малко. Десет хиляди години ли? Съжалявам, но това е невъзможно. Та египетската цивилизация въобще не е съществувала преди.

— Всъщност — доктор Майерс видя възможност да разкаже на Даниел нещо, което той не знаеше, — звуковите и радиокарбонните тестове C-14 са решаващи. — Майерс посочи масите, на които се намираха „случайните находки“ от експедицията на Лангфърд — колекция фрагменти от сечива и парчета керамика. — Тези артефакти от свързани и застъпващи се пластове според тестовете принадлежат към същата епоха. Освен това — сега започваше да става направо надменен — те очевидно са епипалеолитни и неолитни. Вероятно са сродни с натуфийските в Палестина, следователно са поне толкова стари.

Даниел, който се опитваше да изцеди повече информация от тях, опита един друг подход.

— Това са покривни камъни. Под тях би трябвало да има гробница.

— Нещо, много по-интересно от купчина кокали, миличък — започна да обяснява Шор, но бе прекъсната от О’Нийл, който пристъпи между тях.

— Извинете, доктор Шор, но това е секретна информация.

— О, стига, полковник — измърка астрофизичката, — той е част от екипа.

О’Нийл я погледна като петел зърно. Когато видя, че с флиртуване до никъде няма да стигне, тя се обърна към шефа си:

— Катрин, какво, по дяволите, става тук?

Катрин направи знак на всички да запазят спокойствие. През дългите години, в които се беше занимавала с този проект, беше издържала на толкова много бури и претърпяла толкова големи неуспехи, че знаеше как да се справи и с това с лекота. Освен всичко се бе научила чрез компромиси да постига точно това, което иска. И в същото време не й се нравеше О’Нийл и начинът, по който генерал Уест го беше изпратил тук, без предупреждение. Предполагаше, че има нещо общо с пристигането на Даниел.

— От този момент нареждам — съобщи О’Нийл — никаква информация да не се подава на невоенен персонал без моето писмено разрешение.

Даниел, който представляваше пълното олицетворение на невоенен персонал, попита полковника дали не се шегува.

— Току-що изминах с кола целия път от Лос Анджелис дотук. Какво точно искате да правя тук? О’Нийл отговори с глас като бръснач:

— Вие сте преводач, така че превеждайте. После се обърна към Ковалски:

— Подполковник, искам цялата информация, която не се отнася директно до тези таблици, да бъде изнесена от това работно място и незабавно да се занесе в канцеларията ми. До извършването на това вие сте единственият упълномощен да остане в тази стая.

При това той се обърна и тръгна да излиза от стаята. Не съвсем наясно, Ковалски извика след него:

— Вашата канцелария ли, сър?

О’Нийл, който вече беше на вратата, му хвърли един поглед през рамо.

— Ще ми трябва и канцелария.

— Тъй вярно, сър!

Преди той да се отдалечи на разстояние, откъдето да не ги чува, Шор извика:

— Кой беше този маскираният?

Каза го достатъчно силно, за да може О’Нийл да я чуе.

Катрин вече беше в движение. Тя се спусна през вратата след О’Нийл. Ковалски и останалите от научния екип останаха да се гледат в недоумение. Той се надяваше, че ще се съобразят със заповедите, защото не беше в настроение да ги налага насила.

На Даниел все още му се щеше да повярва, че нещо не е разбрал.

— Не може сериозно да искате да ограничите достъпа ми до информация, момчета — каза той на Ковалски. — За да имам възможност да разгадая написаното на този камък, ще ми трябва информация. Иначе какво, по дяволите, правя тук въобще?

На Ковалски положението не му харесваше повече, отколкото на Даниел. Какво още можеше да добави? Всички бяха чули заповедите, които беше получил с такава категоричност. Вътрешно той се разкъсваше. Уест му бе отнел командването на проекта след почти три години, тъкмо когато наближаваха крайната цел. Сол в раната прибавяше и фактът, че заместникът му беше този странен тип О’Нийл, който според документите беше възстановен на служба, за да поеме работата.

— Квартирата ви е ей-там, точно от другата страна на коридора. Ако се нуждаете от нещо, незабавно ме уведомете.

— Не чухте ли какво ви попитах току-що? — Даниел беше пред избухване. Животът му си беше достатъчно голяма каша и без тези своеволни военни глупости. — Как очаквате да разчета това нещо без никаква информация?

Ковалски не обичаше да му се крещи. Той беше от онези хора, които се държат с теб така, както и ти с тях. А това не беше подходящ момент да му се пили на главата.

— Имам заповеди — каза той без всякаква интонация. После посочи вратата, а изражението на лицето му подтикваше Даниел и останалите да я използват.

Даниел не можеше да повярва на ушите си.

— Винаги ли изпълнявате заповедите? Винаги?

— Реално погледнато, да.

— Полковник, може ли за момент — в коридора Катрин настигна О’Нийл — Мисля, че ми дължите някакво обяснение. Лично бях уверена от генерал Уест, че ще имам пълна автономност.

— Плановете се променят — сви рамене той.

— Очевидно — каза търпеливо Катрин, — но смятам, че е редно да се доуточните.

О’Нийл се опита да се измъкне с хитрост:

— Както разбрах, хората в щаба смятат, че нещата тук доста са се поразхлабили. А сте довели и още един цивилен.

— Полковник О’Нийл — по тона й личеше, че не се е хванала на въдицата, — Джексън беше одобрен. О’Нийл не искаше да лъже, затова замълча. Катрин усети това и зададе въпроса право в целта:

— Това няма нищо общо с него, нали? За какво е всичко това? Защо ви вкараха и вас?

Полковникът обмисляше всички отговори, които можеше да й даде. След като беше прочел досието на Даниел, Уест реши, че това е най-успешният им удар и сметна, че е време да вкара тежката си артилерия. Нещо у Катрин накара О’Нийл да се реши да й каже истината.

— Тук съм в случай, че успеете.