Старгейт

7Седмият символ

Рано на разсъмване в мразовитата утрин сред боровете един Кадилак лимузина от Военновъздушната база Лоури в ренвър премина пропускателния пункт и след няколко минути плавно спря пред зейналия като паст вход, който инженерният корпус беше изсякъл в планината. Няколко висши офицери набързо събрани от различни части на страната, слязоха бързо от колата и тръгнаха към входа. В центъра на групата, една крачка пред другите вървеше около петдесет-годишен военен със сурово изражение. Предната част на изопнатият му син мундир бе натежала от медали. Това беше генерал Уест. Той се ползваше с уважението и страха на всички, които служеха под негово командване, и беше известен с три неща: че винаги взима правилни решения в моменти на напрежение, че избухва в свръхчовешки пристъпи на гняв, когато заповедите му не се изпълняват точно както е искал, и че е най-добрият играч на покер във всички подразделения на въоръжените сили.

Групата премина през огромните бетонни врати — първата защитна линия на силоза, и навлезе в хладния мрак на вътрешността на планината. Обувките им трополяха по бетона като копита. Качиха се в чакащия асансьор и поеха по дългия път надолу.

Когато вратите се отвориха на 28-мия етаж, О’Нийл ги очакваше.

— Джек О’Нийл, как си, войнико? О’Нийл му стисна ръката и излъга.

— Добре съм.

Уест кимна, но знаеше, че не е така. След като започнаха проблемите на О’Нийл, той четеше всички документи подписани с името му, с които армията разполагаше, особено докладите за психичното му състояние, пристигащи от болницата за ветерани. Цели две години Уест чакаше подходящия момент, за да го използва отново. Това беше идеалната мисия.

— Ами Сара? — попита генералът. — Моите хора ми казаха, че се е държала малко нервно.

О’Нийл отговори уклончиво:

— Някои дни са по-добри от други, но тя се оправя.

От своя страна О’Нийл не си правеше никакви илюзии защо го е извикал генералът. Думите, които офицерът му беше казал тогава в дома му, още отекваха в ума му. Не е бил повикан обратно въпреки състоянието си, а заради него.

Когато групата продължи към заседателната зала, Уест прошепна на полковника:

— Трябва да ти кажа няколко неща, които не можех да включа в доклада.

Подполковник Ковалски — неохотен придружител — отвори вратата на заседателната зала. Когато Даниел влезе с всички карти, книги и разпечатки, които заплашваха да се изсипят от ръцете му, го посрещна неприятна изненада.

— По дяволите — каза той на себе си. Очакваше разговор на четири очи с понички и кафе с прословутия генерал Уест. Това му изглеждаше достатъчно заплашително. Тази стая обаче беше претъпкана както с военен персонал, така и с членове на научния състав, всички облечени официално. Даниел си беше със същите дрехи, с които се беше събудил преди трийсет минути. Той хвърли един замъглен поглед наоколо и разпозна няколко лица: докторите Майерс и Шор бяха там, някои от техниците, с които не му беше разрешено да разговаря от съображения за сигурност, и разбира се, О’Нийл.

Залата не приличаше на останалите в силоза. Беше подредена просто, но с вкус. Повечето място се заемаше от голяма кръгла махагонова маса, заобиколена от двадесет стола с прави облегалки. Даниел се почуди как са успели да докарат масата тук долу, при положение, че беше по-голяма от асансьора. От някъде беше внесена елегантна фигура от цветя, а кухненският персонал беше отрупал една маса с ястия, многократно превъзхождащи по качество кашата, която той беше чоплил през последните две седмици. В цялата обстановка имаше нещо надуто и лъскаво, сякаш беше попаднал на коктейл, организиран в офицерския клуб в Уест Пойнт.

Това никак не беше хубаво. Ако бяха нещо като археолозите, пред които беше застанал в Ел. Ей., тези хора щяха да решат, че теорията му за покривния камък е поредното антинаучно „ала-бала“. Нещата се влошаваха от факта, че всички те знаеха какво е заровено под камъка, докато той стреляше напосоки.

Забеляза Катрин, която разговаряше с група униформени военни. Тя намигна на Даниел, после заситни към него по килима, повела единия от мъжете.

— Даниел — възрастната жена се радваше, че го вижда, — ето един човек, с когото искам да те запозная. Това е генерал Уест.

Все още натоварен с документи, Даниел направи всичко възможно да подаде ръка на по-възрастния мъж.

— Здрасти — каза Даниел.

— За мен е удоволствие най-сетне да се запозная с вас, професоре. — Уест имаше вид на човек, който винаги знае какво да каже. — Прочетох няколко от вашите статии, преди да подпиша документа за участието ви тук. — Той не се свенеше да използва ласкателства.

— Така ли? — Даниел беше и изненадан, и изпълнен с подозрителност. — Как ви се сториха?

В този въпрос имаше елемент на предизвикателство, като че ли Даниел искаше Уест да докаже, че ги е разбрал. Последното нещо, което Катрин искаше, бе някакъв конфликт между тези двама души, затова се опита да смени темата. Но Уест й направи знак, че желае да отговори на въпроса. Той погледна Даниел право в очите — навик от покера, след което блъфира.

— Имам само една критика. Позволете ми да ви го обясня с военни термини — поде Уест. — Толкова внимание отделяте за защита на фланговете си, че не успявате да вложите достатъчно мощ за превземането на целта. Докато пишете, вие през цялото време гледате назад през рамо, понеже се чудите какво ще си помислят за вас академиците.

— Е, научните методи на моя…

— Майната им на научните методи, синко. Има само две обяснения: или нямаш куража да видиш сметката на общоприетата мъдрост. Или — и той направи драматична пауза — общоприетата мъдрост има право, а ти си просто една шибана откачалка. Дай да видим кое от двете е вярно.

Генералът се обърна към Катрин и се извини за езика си, после викна на насъбралите се.

— Внимание всички! Много път изминахме, за да чуем това. Дайте да се захващаме за работа и да видим какво има да ни каже този млад човек.

Даниел отиде в предната част на залата и застана с гръб към голямата колкото стена черна дъска. Той огледа стаята, като се усмихваше на всички, сякаш това бе първото сутрешно занятие от новия семестър.

— Ако сте готов, можете да започвате — каза кисело Уест.

— А, добре. Така, донесъл съм някои неща, някои копия. Не знаех, че ще има толкова хора, затова ще трябва да ги ползвате на групи.

— Уест взе едно от навитите на руло фотокопия, без да откъсва поглед от Даниел.

Когато залата утихна, обяснението му започна.

— Така, очевидно това, което виждаме, е снимка на покривните камъни. Във външния кръг са символите, които приехме, че са думи за превод. Ъъ, можете ли да преместите тези неща?

Даниел разгърна същата голяма звездна карта, която беше „придобил“ преди две нощи, и я разпростря върху масата. Докато правеше това, той скришом погледна към О’Нийл, но не получи реакция. Като огради едно от съзвездията той продължи лекцията си.

— Това е съзвездието Орион — обяви той — и въпреки че е изрисувано малко по-различно, то съвпада с този символ на таблиците, покривния камък. Тези символи не са фрагменти от неизвестен език. Те са всъщност каталог на съзвездията.

— Извинете, професоре — започна досадният доктор Майерс, — но този символ не би ли могъл да означава съзвездието Воловар?

— Или Цефей, или дори Арго? — попита доктор Шор. — Повече или по-малко те имат една и съща форма.

Даниел се усмихна. Въпросите му даваха възможност да се изфука малко. Той порови из камарата документи, откри дебелата книга на Бъдж, запрелиства я и започна да обяснява.

— Разбира се, картата, която използвам в момента, показва гръко-римската система за организиране на звездите в съзвездия. Но плочите, които искаме да разчетем, са написани много по-рано, като е била приложена астрономията на египтяните. Той задържа книгата отворена, така че всички да я виждат, и отговори на задалите въпроса. — В по-старата система звездите са свързани по малко по-прост начин. Погледнете Бетелгиус, най-ярката звезда в Орион, както е изобразена на тази по-стара карта — каза той, като посочи в книгата. — Както виждате, тя е идентична със символа от плочите.

Всички, които седяха близо до по-малката карта, трябваше да се съгласят — двете очертания съвпадаха идеално.

— Сега, ако съм прав — продължи Даниел, — картушът, който се намира в средата на централния покривен камък, организира тези съзвездия-символи в уникална последователност, която образува адрес.

— Адрес ли? — попита Катрин. — Искате да кажете координати?

— Точно така. Ключът се крие в централната част на таблиците. Той извади от джоба си черен флумастер и нарисува символите от картуша вертикално по черната дъска. Когато Даниел се обърна, за своя радост видя, че дори полковник О’Нийл се беше навел напред и с интерес очакваше следващите му думи.

— Картушът всъщност е карта. Това, което ни дава, са седем точки, необходими за очертаването на пътя към дадено назначение.

— Седем точки ли? — попита доктор Шор. Даниел начерта на дъската триизмерен куб, после отбеляза всяка стена на куба с точка.

— Да. За да открием местоназначението във всяко триизмерно пространство, трябва да намерим две точки, определящи точната височина, две точки за ширината и две за дълбочината.

Всеки път той изтегляше по една линия между точките на срещуположните страни на куба и в крайна сметка се получиха три пресичащи се линии.

— Картушът ни дава тези точки.

Генерал Уест зададе очевидния въпрос.

— Имате шест точки, а казахте, че ни трябват седем.

— Да, тези символи определят точно положението на крайната точка, но за да се състави карта на пътя към дадено място, трябва да имаме отправна точка.

— Много ми е неприятно, че трябва да повдигна този въпрос — изкиска се безкрайно неприятният доктор Майерс, на когото очевидно му доставяше удоволствие, че прави точно това, — но на картуша има само шест символа. Къде е седмият?

Даниел не можеше да повярва, че от всички хора точно доктор Майерс не разпознаваше седмия знак. Щеше да е много просто да унизи проядения от червеи педант. Даниел обаче реши да обърне цялата работа на игра.

— Това, което казва моят уважаван колега, е, че за неспециалист символите изглеждат само шест. За откриването на седмия са нужни опитни египтолози като нас, тъй като отправната точка не е вътре в картуша, както бихме могли да очакваме, а тук долу, под него.

Даниел допълни скицата, като нарисува елипсата, ограждаща съзвездията-символи, и накрая с две движения — знака с формата на обърнато У, който излизаше от долната част на картуша. Завършената рисунка изглеждаше като високо овално огледало, сложено на два крака.

— Този символ най-отдолу е отправната точка. Това е рисунка на мястото, където е намерена таблицата. — Даниел започна да рисува йероглифа на дъската. — Нали виждате тези две, ъъ, две такива смешни човечета от двете страни на пирамидата с един слънчев лъч точно отгоре. Това е и древният йероглиф за Земя. Слънчевият лъч означава бога Ра.

Даниел зачака някакъв коментар, въпрос, каквото и да е. Още една публика ли щеше да си излезе от лекцията му с отвращение? Всички се взираха в рисунката, опитвайки се да проумеят последствията от онова, което им беше казал. Тъй като всички те знаеха какво е заровено под покривния камък, знаеха и какъв ще е следващият логичен ход. Както можеше да се предположи, първа проговори Катрин.

— Той го направи — обяви тя и стовари юмруци върху масата.

— Какво съм направил? — попита Даниел.

Доктор Майерс все още хранеше съмнения.

— На устройството няма подобен символ — припомни той на всички.

— Може би има йероглифен еквивалент или някакъв друг вид изображение.

Какво беше чул Даниел току-що?

— Устройство ли? — попита той без да се обръща отделно към някого. — Какво устройство?

Доктор Шор примигна. Току-що беше нарушила заповедта за непредаването на секретна информация на Даниел. Тя погледна Ковалски, а той й отвърна с поглед, който казваше: „Затваряй си устата да не стане беля“.

Катрин се изправи на крака. Погледна първо полковник О’Нийл, после генерал Уест.

— Смятам, че трябва да му го покажете. Той е единственият човек, който може да го идентифицира.

Уест погледна О’Нийл и се престори, че обмисля. Всъщност беше взел решението по време на разговора си с Даниел преди няколко минути.

— Покажете му го.

О’Нийл кимна на Ковалски. Той отиде при задната стена и приплъзна един капак, под който се разкри контролно табло, натисна едно копче и цялата стена започна да се плъзга настрани. Зад нея се разкри огромен прозорец в ниша, който гледаше към една много по-голяма стая отдолу. Още преди да отиде на прозореца, за да види какво има в стаята, Даниел внезапно проумя колко чудовищно голям е силозът за ядрени ракети, преустроен или не. Целият лабиринт от канцеларии със стола, който му се беше струвал толкова обширен, беше само малка част от общото пространство.

По пода на силоза беше струпана всевъзможна сложна машинария за операции от изключително високо техническо естество. А в центъра на този стоманен пейзаж от компютри, жици, сензори и стоманени плоскости се намираше огромен пръстен. Същата загадъчна чудесия, която Катрин видя да се възправя от един прашен гроб в средата на нищото преди повече от шейсет години. Сега той изглеждаше като централния компонент на една единствена безкрайна лъскава машина.

— Какво, по дяволите, е това? — бе единственият въпрос на Даниел.

— Старгейт — това е твоята Звездна порта — отвърна му Катрин.

Даниел усети как мозъкът му отказва, сякаш при този приток на странна информация умът му беше засякъл. Дебелият пръстен, повече от три пъти по-висок от него, беше качен на издигната стоманена платформа. От пода до платформата откъм вътрешната част на пръстена се издигаше широка рампа. Сега, когато беше изчистен и излъскан, материалът не можеше да се сбърка с метал. Той изглеждаше по-скоро на опал, полупрозрачен, но леко пречупващ светлината около себе си в няколко цвята едновременно.

— Намерили сте това нещо в Египет? — Даниел не можеше да повярва. Искаше да зададе още въпроси, но чу отсечената заповед на генерал Уест.

— Заведете го долу и вижте дали може да идентифицира седмия символ. — Когато О’Нийл тръгна към вратата, Уест добави: — Вие не, полковник. Трябва да поговорим.

Катрин поведе Даниел и дузина любопитни зрители надолу по тясно спираловидно стълбище до „Кабината“, където шепата техници, които извършваха надзор двадесет и четири часа в денонощието, видимо се смутиха от внезапното нахлуване на тази голяма група в спокойното им работно помещение.

Затъмнената стая се стори на Даниел като умален вариант на Залата за контрол на полетите в Хюстън, която беше виждал при изстрелване на космически кораби. Повечето от присъстващите се скупчиха около дебелия плексигласов прозорец за наблюдение. Даниел понечи да ги последва, но Катрин го дръпна при един видеоекран, на който в близък план се виждаха части от пръстена. Камерата от силоза беше насочена към онзи участък от пръстена, където в кристалната повърхност беше издълбан символът на Скорпион.

Камерата даде достатъчно близък план, за да може Даниел да оцени невероятно детайлната декоративна резбарска работа, вложена при изработването на пръстена. Виждаше се и един от седемте триъгълни обкова, закрепени по външния ръб на пръстена. Бяха изработени от ковано злато и във всеки от тях бе вграден голям къс обработен кварц.

В зеленикавата светлина на монитора Катрин внезапно му се стори дребна и съсухрена. Двамата седнаха пред екрана и тя заобяснява.

— Макар и да не осъзнавахме, че символите на покривните камъни са съзвездия, ние знаехме, че те отговарят на символите, гравирани по устройството Старгейт. Проблемът е, че не бяхме разбрали за седмия символ. Да видим сега дали можете да го откриете.

— Мич! — Катрин повика при себе си един от техниците, мъж със сънлив поглед, горе-долу на годините на Даниел. Надписът на табелката на ревера му гласеше: Техн. Спец. Опер. М. Стори. Катрин му обясни какво иска.

— Няма проблем, дайте да завъртим колелото — каза техникът и изписа дълга серия команди на компютъра. След няколко секунди Скорпион изчезна встрани от екрана и на негово място се появи Норма, а след това Змиеносец.

През плексигласа Даниел виждаше как вътрешната част на Старгейт се върти като колело в по-големия, неподвижен пръстен. В основата на устройството към вътрешната половина на пръстена беше закрепена специална апаратура. Електрозадвижваните й гумени колела отговаряха за въртенето на пръстена. Един по един символите преминаваха по екрана: Везни, Воловар, Дева, Кратер. Постепенно посетителите в кабината започнаха да се скупчват около монитора, за да видят какво става. Даниел стресна всички, когато внезапно извика:

— Задръж!

Той се наведе напред и няколко секунди внимателно разглеждаше образа на екрана. Триъгълник с кръгче, кацнало на върха. После бавно вдигна черния си флумастер и за най-голяма изненада на Техн. опер. Стори изрисува символа от картуша точно върху символа, изолиран на монитора. Очевидно това бе един и същи символ, но просто достатъчно различен, че да пропуснеш приликата, ако не знаеш какво търсиш.

— Това е Земята — възкликна Шор.

— Таласа! — каза Майерс.

— Еврика — преведе Даниел.

— Било ни е под носа през цялото време. Стори вдигна вежди и погледна посетителите напълно объркан.

За Катрин обаче всичко изведнъж стана пределно ясно. Тя се спусна към задната част на залата, грабна вътрешния телефон и заговори приглушено с генерал Уест на горния етаж. Когато се върна при групата, тя издаде заповедта, която цял живот беше чакала да даде.

— Хайде да направим една проба.

Тези прости думи като магическо заклинание преобразуваха кабината в лудница от шумна активност. Един униформен войник закрещя разпределението на ролите, техниците се разтърчаха към постовете си, подвиквайки през стаята за последните показания, редица големи принтери се включиха със спазми и с много писъци в стакато започнаха да бълват данни.

— Добре, Мич, дай да го подкараме пробно — каза Катрин, като си издърпа един стол до този на техника Стори. Тя кимна на доктор Шор, която извика първата серия цифрени координати.

Стори зачука по клавиатурата с показалците на двете си ръце, (колко жалко за 10-те му пръста (Victor from http://bezmonitor.com)) като по някакъв начин успяваше да запомни правилно цифрите, а след това натисна Enter. В същата секунда плъзгащото се вътрешно колело на Старгейт се завъртя, докато отгоре застана Телец. Като някаква чудовищна ключалка с комбинация пръстенът отчете движението с шумно изщракване. В този момент големият обков около най-горният кварцов камък се разцепи на две. Като половинки на мида двете му части се плъзнаха встрани. Сега парчето кварц с големината на юмрук беше свързано с центъра на пръстена посредством видима пътечка.

— Шеврон едно скачен — провикна се Стори. Колелото обърна посоката си, докато отгоре застана втората фигура на картуша — Змиеносец. Но този път се отвори един от подобните на мида шеврони близо до долната част на Старгейт. При това стаята започна да се изпълва с някакво нискочестотно бучене, което с напредването на процедурата по отключването ставаше все по-силно. Постепенно всичко в стаята започна леко да трепти.

— Шеврон три скачен — предупреди Стори стаята. После докато продължаваше да чука по клавишите, без да вдига поглед от клавиатурата, каза на Даниел:

— Направи ми една услуга и хвани тази чаша за кафе. Даниел се пресегна и сграбчи чашата, която се придвижваше с вибрации към ръба на масата.

— Благодаря.

— Няма защо.

— Шеврон пет е скачен.

Докато отделните части на „адреса“ се насочваха към горния край на Старгейт, а виещото бучене от машината се усилваше, атмосферата в стаята ставаше все по-напрегната. Даниел повтаряше наум имената на съзвездията: Змиеносец. Козирог, Еднорог, Стрелец, Орион и накрая седмия символ — Земя.

— Шеврон седем е скачен!

Щом седмия знак застана на мястото си, друсането в стаята намаля и премина в дълбок плътен тон. Звучеше почти като най-ниската възможна нота на стар орган. Даниел погледна Катрин, а очите му питаха дали това се е очаквало.

Преди да има възможност да отговори, кабината се изпълни с втора „нота“, по-висока от първата, която нахлу през предпазния прозорец. Звукът произведе смущаващ ефект върху Даниел, но той искаше да зададе на Катрин един въпрос.

— Шшшт… — С пръст на устните тя затвори очи и каза:

— Слушай.

Даниел се заслуша. Прозвуча трета нота, после четвърта, всяка следваща с малко по-висока честота. Странното беше, че всяка нота беше толкова различна от другите, макар и да се сливаха. Тогава той разбра. И когато прозвуча седмият и последен тон, той се усмихваше. Пръстенът беше произвел една единствена хармонична нота, много по-сложна, отколкото Даниел, страстен поклонник на класическата музика, можеше да си представи. Това не беше музика, но беше красиво.

Тогава започна да става нещо много по-странно. Като бледи змии, издигащи се във въздуха под звуците на свирката на факир, от кварцовите камъни, разположени по предната част на Старгейт, заизлизаха седем струи светлина. Сродна с лазерни лъчи, но очевидно подчинена на различни физични закони, светлината започна да струи към центъра на пръстена. Буквално се изливаше, сякаш някой беше пуснал система от градински маркучи и от тях бе заструила течна светлина. Лъчите, изливащи се нагоре от най-долните камъни, се държаха не по-различно от онези, които идваха отстрани или отгоре. Някак подобни на ярки течни въжета, те се поклащаха към центъра в произволен виещ се танц, преди да се разпръснат във въздуха.

— Супер гот — ахна Стори.

Катрин и Даниел го погледнаха в съгласие, после се спогледаха онемели.

Когато филизите светлина се удължиха, те се вплетоха едни в други и бързо започнаха да се разстилат, докато образуваха тънък слой плътна трептяща повърхност като тънък лист живак, разпънат върху празния център на пръстена.

Деликатната красота на картината заедно със странната хармония на тона предизвика вълна от еуфория у мъжете и жените в кабината. Всички се обръщаха, за да намерят потвърждение на обзелото ги чувство, като се усмихваха на останалите.

Но секунди по-късно настроението се промени драматично. Миражът натрупа маса и започна да се плиска напред-назад като гъста локва развълнувана вода. След това избухна в стаята като гигантски ветрен конус, внезапно посегнал да сграбчи лицата им. Всички неволно се дръпнаха рязко назад, а някои паднаха на пода. Някой започна да пищи да го изключат, да го изключат, но преди да имат време да реагират, енергията беше засмукана бясно обратно през пръстена и изстреляна от другата страна с поразяваща, безбожна скорост, което създаде илюзията за тунел от устремна светлина или за бучащ кръгъл водопад, изливащ се право надолу към ада с два милиона километра в час. Само че този не се изливаше надолу. Беше обърнат настрани, насочен към далечната стена на силоза, и се носеше стремглаво към някакво място, много по-далечно от ада.

В този момент вече всички компютри в кабината надаваха писъци като при заколение, светлините пулсираха, със съскане се сипеха разпечатки, а техниците, прикрепени към всяка от машините, се мъчеха с всички сили да се справят с входящата информация.

Катрин изкрещя на хората, стоящи най-близо до прозореца за наблюдение, за да провери дали войниците около Старгейт са добре. За щастие бяха.

— То се насочва само! — извика един техник в дъното на стаята. Доктор Шор прескочи някакъв захвърлен кабел и се втурна да види какво има при него. Мъжът й показа детайлна схема на вселената с пулсираща на екрана синя точка, която представляваше Земята. През монитора започна да преминава малко червено кръстче, което напусна земята и пое през галактиката, докато накрая спря в другия края на екрана. С разширени от изумление очи Шор извика на Катрин.

— Спря в една точка на Цирийската галактика. Станало е грамадно. Може да е луна или нещо такова, може би голям астероид.

— Цирийската галактика ли казахте? — Даниел се чешеше по главата. — Това не е ли…?

— От другата страна на познатата вселена? Да, там е — Катрин беше нервна, но очевидно се наслаждаваше на момента.

Телефонът иззвъня и Стори бързо го вдигна, без да спира да чатка по клавиатурата. Беше генерал Уест, който се обаждаше от стаята точно над тях. Докато техникът слушаше, на лицето му постепенно се изписа недоверие.

— Какво? — попита невярващо той, но в следващия момент тонът на гласа му се промени. — Да, сър. Тъй вярно, сър, веднага, сър.

— Какво има? — надвика шума Катрин.

— Искат да изпратим сонда през пръстена — обясни Стори с разширени от скептичност очи.

— Сонда ли? — Катрин нямаше представа какво иска генералът. Тъкмо се канеше да вдигне отново телефона, когато видя, че двама войници вкарват някакво устройство с големината на хладилник с дълга механична ръчка — Подвижната Аналитична Лабораторна Сонда, Палсът, както още го наричаха, беше избутан до основата на една рампа, която водеше към Старгейт. Това беше огромно чудато едноръко стоманено чудовище, произведено от Кал Тек в Лос Анджелис, което изглеждаше като шейната на Дядо Коледа, преустроена за двадесет и трети век: миниатюрни видеокамери, устройство за атмосферни тестове, автоматизирана химическа лаборатория, тънки като лист хартия радарни чинии за улавяне на радиовълни. Неугледната чудесия бе изградена в продължение на три години и струваше няколко милиона долара.

Докато сондата се подготвяше, един взвод от осем-девет тежко въоръжени морски пехотинци влезе на бегом и зае защитни позиции около Старгейт. Даниел се изсмя. „Кого, по дяволите, очакваха да нахлуе и да им провали мизерното тестче? Още един блестящ пример за военна параноя“ — помисли си той.

Телефонът отново иззвъня. Този път доктор Майерс беше готов за скок.

— Доктор Майерс слуша. Да, генерале. Да, сър, подготвени сме да проконтролираме всяка активност, изпратена през Портата. Да, сър, би трябвало да може да запише този вид предаване, да.

Веднага щом затвори, Майерс незабавно се отправи към една от компютърните редици и заобяснява нещо на техниците. Повечето погледи в стаята все още бяха приковани в Катрин и очакваха нарежданията й. Макар да й беше неприятно, че я държат в неведение за сондата, тя огледа хората в стаята и ентусиазирано извика.

— Хайде да я изпратим през пръстена и да видим какво ще стане.

Техниците в силоза закачиха сондата на дебела метална верига като онези, с които се изтеглят до първото спускане влакчетата на панаирите. Когато свършиха, те се обърнаха и погледнаха към заседателната зала над кабината. Генерал Уест кимна, за да потвърди пускането на сондата.

Техниците се разбягаха от рампата точно когато веригата се задвижи с поклащане. Докато сондата се търкаляше като танк нагоре по рампата към яростната светлинна буря, Даниел напрегнато попита Катрин:

— Няма ли просто да се разбие в стената?

— Не би трябвало.

Даниел отстъпи няколко крачки назад към дъното на кабината-в случай, че Катрин е сбъркала. Когато сондата стигна до върха на рампата и навлезе в енергийното поле, се чу ясно доловимо покачване на мощността. Веднага щом първите атоми на машината бяха видимо засмукани в тунела, цялото й тяло беше погълнато от енергийното поле и някаква Ослепителна Бяла Светлина избухна във всички ъгли на стаята.

Когато успяха да се обърнат и да погледнат отново, сондата я нямаше.

Висшите военни в кабинета за миг избухнаха в одобрителни викове, докато не осъзнаха, че тестът не е приключил.

Онемял, изумен, зашеметен, Даниел се обърна за обяснение към Катрин.

Възрастната жена помръдна вежди и каза:

— Започва да става вълнуващо, нали?

— Какво се случва сега? — Даниел забеляза, че техниците все още не се отлепват от мониторите.

— Чакаме да видим дали сондата може да изпрати данни обратно през портата — обясни му Майерс.

Изчакаха една минута, но не се случи нищо. Даниел прошепна на Катрин.

Вие колко време сте се занимавали с това?

— Баща ми го откри при Гиза, когато бях дете. Но египетското правителство го отстъпи чак през седемдесет и четвърта. После трябваше да го вземем от англичаните, а после ни отне векове да получим финансирането.

— От Пентагона ли? — Даниел не скри отвращението си.

Това попадна на болното място. Катрин се озъби.

— Занимавам се с този проект от деветгодишна възраст. Отне ми повече от петдесет години да намеря парите — без тях целият проект щеше да бъде зачеркнат. Вие какво щяхте да направите?

Точно тогава доктор Шор извика:

— Нещо постъпва!

Сега беше ред на техниците да нададат вик. Всички погледи се обърнаха към доктор Шор, която наблюдаваше постъпващите през портата данни. След няколко секунди сигналът започна да замира.

— Губим го. Стигнахме 30 процента. 5 процента.

Когато доктор Шор обяви, че сигналът е замрял, вътрешният пръстен на Старгейт се завъртя от само себе си и се затвори.

Катрин се присъедини към повечето от останалите техници, струпани около работното място на доктор Шор. Даниел се наведе към Стори и го попита какво става.

— Сондата — обясни му той — ни изпращаше данни, но всичко е дигитално кодирано и компресирано. Ще им отнеме няколко минути да го декомпресират, да декодират предадената информация и да видят дали има нещо, дето да си струва.

Докато групата техници, водени от доктор Майерс, се тълпеше около редица компютри в дъното, въздухът в стаята толкова се сгъсти от очакване, че общото кръвно налягане на присъстващите се покачваше главоломно.

След няколко секунди доктор Майерс обяви:

— Готово!

Сега стаята обезумя. Всички започнаха да се поздравяват и да размахват победоносно ръце във въздуха. Целият състав от учени започна да се прегръща — разполагаха с изключително важни, подробни данни за едно място в най-отдалечения край на вселената. След месеци бъхтене в тези далечни подземни тунели вече започваше наистина вълнуващата — от научна гледна точка — част. Напълно непознати хора се пляскаха по ръцете като волейболисти. Майерс се приближи към Даниел и във възбудата си понечи да го прегърне, но в последния момент се ограничи с ръкостискане.

— Поздравления, сериозно. Свършихте изумителна работа.

А миг по-късно доктор Шор залепи на бузата му пет-шест целувки с думите:

— Ти си направо гений, без майтап. Даниел се усмихна и благодари за комплиментите. Не можеше да си спомни някога да е виждал група университетски учени обзети от такава радост. Докато празненството продължаваше, той намери Катрин и я дръпна встрани.

— Смятате да преминете през това нещо, нали?

— Да, точно затова е цялата тази работа. Докато произнасяше тези думи, в кабината влязоха група войници и заеха места около главния компютър. Двама от войниците, очевидно запознати със стаята, започнаха да обикалят, да вадят портативни твърди дискове и да събират бележници. Иззеха цялата информация, току-що получена от Палс.

Отначало много от празнуващите не забелязаха какво става, а тези, които обърнаха внимание, нямаха никаква представа какво правят мъжете. Но държанието на войниците даде ясно да се разбере, че не са изпратени да отварят бутилки с шампанско. Доктор Майерс отиде при тях и ги попита право в лицето:

— Какво става тук? Какво означава всичко това?

Точно тогава вътрешният телефон отново иззвъня и докато импровизираната веселба се превръщаше в серия яростни спорове, Катрин се втурна да го вдигне. След миг тя изкрещя с цяло гърло:

— Тишина!

След това се върна към разговора си с генерал Уест с цялото нетърпение на шестнайсетгодишно момиче, разговарящо с кавалера си за бала накрая на годината. За двадесет секунди тя произнесе „разбирам“ поне десет пъти, като с всеки следващ път изражението й ставаше все по-мрачно. Сега всички утихнаха загрижено. Тя затвори телефона и се обърна към стаята.

— Генералът казва, че е много доволен и че трябва да се гордеем с работата, която сме свършили тук. Каза още, че всички сме уволнени. Те поемат нещата оттук нататък.