Стечение на обстоятелствата

ДЕСЕТА ГЛАВА

Той наистина пристигна. И още в първата минута усети нещо недобро. Този път беше различно. Нямаше я уговорената среща за предаване на поръчката, липсваше и ясно формулирана задача. Имаше само един телефонен номер, на който трябваше да се обади в определен ден и час. Гала се обади. Мъжът, с когото разговаря, цедеше думите със заповеден тон. Адреса и фамилията не знаел, можел само да му покаже човека. Гала се опита да възрази, че не работи при такива условия. Единак е, няма помощници, а да се заеме сам с всичко, е твърде опасно. Тутакси надменният възложител започна да му крещи, че изобщо не умеел да работи, че по предишния случай са възбудили дело, че милицията разполагала с отличителните му белези, а той се правел на велик майстор. Да правел каквото му се заповядало, нали затова му плащали. Трябвало да проследи жената и да я премахне. И непременно да вземе от нея четвъртия екземпляр на ръкописа.

— Точно така, мили мой, същия този ръкопис, който ти не можа да намериш предния път. Явно лошо си търсил. А може и да си го намерил? А? И сега заедно с тази женска искате да измъкнете от мен парици? На никого още не съм казал, но имам мно-о-го силни подозрения. Ако се опиташ да ми диктуваш условията, ще се обадя на когото трябва и ще му кажа, че своеволничиш и излагаш на опасност всички ни. При това и работата ти не е чиста. Така че недей да се перчиш, а си оправяй грешките.

Гала не очакваше такова развитие на нещата.

— Станало е някакво недоразумение — спокойно рече той.

— Слушай сега — поомекна малко събеседникът му. — Утре сутринта между седем и половина и осем нула-нула ще разхождам кучето в градинката пред метростанция „Красные ворота“. Ще ме видиш. В пет се срещам с нея пред „Елисеевския“, след това ще я заведа на ресторант. Нататък — грижата е твоя. Когато си готов, звънни ми на този номер, ще се договорим за хонорара. Това е.

Гала се задушаваше от гняв. Никога и на никого не беше позволявал да му крещи и да му говори с такъв каруцарски тон. Всичко се рушеше, ето че и в горните ешелони се бе промъкнала такава измет. По-рано възложителите бяха уверени в себе си, спокойни и пестеливи на думи, а не като този истерик. Но ако се елиминира емоцията, какво оставаше? Упреци за не добре свършена работа. Тях Гала ги отхвърли веднага. Разбра, че се е натъкнал на човек, който цял живот е бил началник. Добре познаваше тези методи за оказване на натиск върху подчинените. Не, Гала беше сигурен в себе си. Той много добре си спомняше всички разчети по предишната поръчка. Беше си тръгнал от жилището през нощта в петък срещу събота. Филатова би трябвало да отиде на работа чак в понеделник, но ако не отидеше, не биха я търсили още същия ден, щяха да го минат за отсъствие — сред научните работници това беше нещо обичайно. В дома й биха я потърсили най-рано във вторник, а дотогава всички миризми щяха да са изчезнали. Той помнеше, че бе оставил горните прозорчета отворени. Любовник едва ли би се появил — щом не вдига телефона, значи не си е вкъщи. Защо тогава са завели дело? Сигурно имаше някаква друга причина, но Гала нямаше никаква вина за това. Може работата да е във възложителя? Около него да са започнали душат? Може милицията да го подозира в нещо, а той да е бил свързан с убитата? Сигурно бе така. Но в такъв случай защо правеше втора поръчка, при това след по-малко от месец? Да не е полудял? Да се извика „изпълнител“ в същия град, в който разследват направено от него убийство, не беше разрешено. Още повече, че сегашната поръчка явно бе свързана с предишната, щом ставаше дума за същия ръкопис. Той можеше да се закълне, че ръкописът го нямаше в жилището. И картоните, които му бяха поръчали да търси, също ги нямаше. Затова пък имаше нещо друго…

На следващата сутрин Гала отиде пред „Красные ворота“ и без затруднение разпозна мъжа с бултериера, но вместо да си тръгне, остана. Проследи го до дома му, а след няколко минути — до работното му място. И макар че предния път заявката му беше дадена от друг човек, Гала не се съмняваше, че истинският възложител и в двата случая бе този солиден, добре облечен мъж, който уверено изтича по стълбите, показа служебния си пропуск и влезе в Министерството на вътрешните работи. Това беше неприятно. Но по-страшното предстоеше.

Като поразмисли, Гала реши да се възползва от връзката за екстрени случаи. Нямаше право на своя глава да изостави работата и да отпътува от Москва — дисциплината в организацията беше желязна. А повече от очевидно бе, че не бива да се захваща с тази поръчка.

Екстрената връзка беше сложна, но затова пък сработваше бързо и само след час и половина Гала вече говореше с човека, който трябваше да му разреши да си замине. Но стана друго.

— Поръчката трябва да бъде изпълнена — сухо му бе казано. — Допуснал си редица грешки, трябва да ги оправиш. Докато не ги оправиш, да не си мръднал от Москва. Налага се да си платиш за лошо свършената работа. И си дръж езика зад зъбите. Ако се справиш с всичко, ще те покрием, ако не успееш — знаеш какво те чака. Проблемът си е твой.

Негов проблем… Ето че попадна между два огъня. От една страна, поръчка, за която е почти сигурен, че е издънка. От друга, системата му отказваше помощ и защита. Защо? Не им ли трябва вече? Глупости, такива като него винаги им трябват. Такива като него са много малко, за да си позволят да ги разкарат. Какво става тогава? Да не би да си мислят, че той си е изпял песента, започнал е да допуска гафове и сега го търсят ченгетата? От къде на къде? Не може да са се хванали на приказките на този истерик и да му вървят по гайдата. И все пак… Той работи в Министерството на вътрешните работи, сведенията му би трябвало да са верни. Сигурно е това. Излиза, че тази гадина го е използвала, а сега вместо да се опита да му помогне, го залива с помия. Ама че лайно!

А те? Почти двадесет години работи за тях, няма нито една издънка, репутацията му винаги е била безупречна. Винаги стриктно е спазвал техните условия — да няма семейство, никакви постоянни жени и близки приятели. Да не поддържа връзки с роднините си. Да работи само там, където те му кажат, там, където шефът е техен човек, за да може, когато се наложи, да ходи в командировки без излишен шум. Още куп други ограничения, които той никога не беше нарушавал. И за всичко това хубава благодарност получаваше: при първата опасност — махай се, оправяй се сам. Те знаят, че няма да ги изпее на ченгетата, защото и самият той ще хлътне. Само историята с Филатова е достатъчна да му окачат въжето, още повече, че е служител на милицията. Пък и нищо не може да докаже, срещу тях разполага само с думи.

„Е, какво пък — рече си Гала. — Май наистина се налага да си оправя грешките.“

От оглушителния грохот на музиката и силната задуха Настя беше на ръба на припадъка. „Странно — мина й през ума, — съвсем не чувствам някой да ме следи. А колко приказки съм изслушала за пронизващи погледи, които дори с тила си усещаш, които изгарят гърба ти. Сигурно просто още съм неопитна или пък съм безчувствена.“

Когато не й останаха сили да се бори с гаденето в стомаха, грабна чантичката си, извини се и отиде в тоалетната.

В първия момент Павлов се уплаши, че тя просто ще изчезне, но после съобрази, че това не бива да го безпокои. Вече я беше показал на Гала, а от него нямаше къде да избяга.

В тоалетната Настя извади ампула амоняк, с рязко движение я отвори, намокри с течността носната си кърпичка и я притисна до слепоочията и челото си. Разнесе се остра миризма.

Тя приседна на пейчицата и притвори очи. „Проклети кръвоносни съдове! Не ме бива със здравето, пък детектив съм тръгнала да ставам! Да си бях стояла вкъщи, да си давам частните уроци и да пълня главите на разни генийчета със знания по математика и чужди езици. Хем спокойно, хем платено…“

— Добре ли сте? — дочу тих глас почти до ухото си.

Отвори очи и видя красива брюнетка с ефектна рокля в преливащи се цветове и разкошен чорапогащник — последен писък на модата.

— Добре ли сте? — настоятелно повтори тя.

— Зави ми се малко свят — измънка Настя.

— Трябва ли ви помощ?

— Не, благодаря ви. Амонякът ми се отразява добре. Ще поседя и ще ми мине.

Брюнетката се усмихна ласкаво.

— Ако искаш, мога да ти ударя инжекция — глюкоза и стимулант. Чантата ми е като аптека.

— Някой друг път…

Настя направи опит да се усмихне, но устните не й се подчиняваха.

— Хей, приятелко, ти си бледа като смъртница — взе да се безпокои жената. — Така няма да стане. Я си дай ръката.

Настя покорно протегна ръка. В главата й ярко проблесна мисълта, че ако Гала иска да я ликвидира още сега, не би могъл да го измисли по-добре. Едно мехурче въздух прескача от спринцовката във вената, оттам в сърцето и край. Ще я намерят в женската тоалетна и край нея ще се търкаля спринцовка със стимулант. Обикновена небрежност, никой не е виновен…

Междувременно тъмнокосата непозната бързо отвори пакет със спринцовки за еднократна употреба и последователно изтегли течността от две ампули. Държейки спринцовката в едната си ръка, с другата ловко пристегна маркучето и дезинфекцира мястото. Настя затвори очи. Беше й толкова лошо, че дори нямаше сили да се страхува. „Какво ми става днес?“ — вяло се запита. Такъв силен пристъп беше получавала само веднъж — тогава линейката я бе взела направо от улицата.

Преди иглата да проникне във вената й, успя да си помисли: „Не може да е Гала. На него му трябва ръкописът, а не знае къде живея. Или пък знае?“ Съдържанието на спринцовката започна да намалява. Жената се наведе над Настя, лицето й беше съвсем близко.

— Потърпи, миличка — прошепна й, — след пет минути ще си като нова.

Тя измъкна иглата от вената, внимателно прибра спринцовката в разкъсаната опаковка, мушна вътре и празните ампули и сложи всичко това в чантата на Настя.

— Хей, рижа приятелко, чуваш ли ме? Всичко съм ти напъхала в чантата. Ако кавалерът ти забележи следата от убождането, има с какво да се оправдаеш. Ти доста се позабави в кенефа, да не започне да нервничи.

— Благодаря ви.

Настя започна да усеща прилив на сили. Вече май можеше да стане.

— Имах късмет. Ако не бяхте вие, щях да припадна.

— Не аз съм ти късметът. С шеф си случила. Разбра ли ме, рижокоске? — усмихна се брюнетката. — Е, аз ще вървя.

Гала чакаше отвън на улицата и през стъклените врати на ресторанта забеляза, че жената, която беше с възложителя, влезе в тоалетната. Две-три минути след нея влезе ефектна брюнетка, която преди това пушеше във фоайето в компанията на някакъв снажен мъжага. Според Гала кавалерът й си беше чиста мутра, затова причисли жената с ярката рокля към евтините ресторантски курви.

Брюнетката първа излезе от тоалетната, хвана „мутрата“ под ръка и двамата се отправиха към изхода на ресторанта. Спряха недалеч от Гала. Мъжагата с вулгарен жест притисна жената към себе си.

— Какво стана?

— Нищо. Не е това, което си мислиш.

— Защо тогава се бави толкова време вътре?

— Сърдечен пристъп. Изчаква да й премине. Толкова е бледа, че е страшно да я гледаш. Е, добре, още не е късно. Към полунощ клиентелата ни ще се увеличи. Сама съм си виновна. Трябваше веднага да се сетя, че тя няма да вземе.

— Защо?

— Онзи тип, с когото дойде, е полковник Павлов от Министерството на вътрешните работи. Ариф ми го е показвал.

— Ама че си глупачка — ядоса се мъжагата. — Защо тогава се лепна за нея? Имаш ли акъл?

— Абе ти да не си мислиш, че полковниците не се забъркват с курви? — озъби му се брюнетката. — Че са образец за съветски морал!

„Значи фамилията му е Павлов. И даже е полковник. Ще го имаме предвид — отбеляза си Гала. — И още някой си Ариф. Това също ще го имаме предвид. Интересно, какво ли й е предлагала тази шафрантия? Наркотици? Едва ли, пласьорите предпочитат да си имат работа само с проверена клиентела. По-скоро нещо противозачатъчно, презервативи или таблетки някакви.“

Още щом Настя прекрачи прага на квартирата си, и телефонът иззвъня. Беше Гордеев, много разтревожен.

— Как си, детето ми? Измъчи ли се?

— Има такова нещо…

Тя взе апарата, отиде в кухнята и плътно затвори вратата. Опасяваше се, че на стълбите пред външната врата може да има любопитни уши.

— Всичко сработи. Изпратиха те. Все още не знаем дали е той или някой от помощниците. Но те проследи до входа. Така че това се уреди и засега всичко върви по план.

— Слава Богу, значи не съм страдала напразно.

— Слушай, Анастасия. Няма да те оставя сама през нощта. Само това ни липсва — да те откарат с „Бърза помощ“. Не приемам възражения, но имаш право на избор. Кого да ти пратя?

— Никого, Виктор Алексеевич. Ще се оправя все някак.

— Ти май не ме чуваш, Анастасия? Казах ти, че имаш право да избираш, а не да решаваш. Аз решавам. Кого?

— Тази от ресторанта не може ли? От първия път ми улучи вената.

— Тази не може. Вече са я видели. Какво ще кажеш за Захаров?

— Само не него — припряно, дори твърде припряно отвърна Настя.

— Коротков устройва ли те?

— Устройва ме. Но ми е жал да го закачаме. Той изживява страстен, но ограничен по време роман.

Колобок май се разсърди.

— Виж какво, скъпа, престани с тази твоя благотворителност. Романите на нашия Тристан ми поникнаха вече на пъпа. Не може да има всичките жени на тоя свят. Така че не ставай глупава!

Коротков пристигна тъжен — внушителната му фигура сякаш се беше смалила, широките му плещи бяха отпуснати.

— Толкова ли е сериозно? — съчувствено го попита Настя.

— Страшно е. Не знам какво да правя. По-зле е и от болест.

За влюбчивия Юра Настя винаги бе била изповедница, рамо за изплакване и спасителен пояс едновременно. Ако романът завършваше неуспешно, тя буквално за ушите го измъкваше от тъмната дупка на депресията, в която той всеки път беше готов да потъне. Но сега Настя и сама виждаше, че случаят със Семьонова е по-особен. Обикновено в разгара на поредното си увлечение Юра беше радостно въодушевен, очите му светеха, работата му спореше, сякаш му поникваха крилца. А този път беше потиснат и отчаян, като че ли влачеше тежък кръст. Настя не можеше да определи кое надделява у нея — съчувствието или безкористната завист. Любовните преживявания не й бяха достъпни нито под формата на окриление, нито във вид на тъга. Нежната привързаност беше най-голямото нещо, на което смяташе, че е способна. Може би някога все щеше да й се случи? Нали веднъж, преди повече от десет години, й се беше случило. Но оттогава не се бе повторило. Сигурно компютрите на два крака не можеха да имат силни емоции. Изглежда такава беше съдбата й.

— Как се чувства сърдечният ти приятел Александър Евгениевич? — поинтересува се Юра.

— Усуква го. Нито да, нито не, мъчи се да протака. По принцип се съгласи, но помоли за още няколко дни, уж да съберял парите.

— Като съдя по това къде ходи, май че не се и кани да ги събира. Не вярвам по служебния телефон да си решава проблемите. Или пък звъни от къщи? Най-вероятно просто е поръчал на някого. Не е лесно да се откажеш от началническите си навици.

— Добре, значи планът работи. Да видим кога ще се появи Гала за душата ми и за ръкописа.

— Не те ли е страх?

— Страх ме е. Ужасно се страхувам. Особено след днешната инжекция. Откъде я изровихте тази медицинска сестра?

— Заслугата е на Колобок. Той ти познава болежките.

— Трудно се играе с вързани очи. Само едни догадки. Чак ми е чудно, че досега успяваме да улучим „ваксата“. Да не чуе дяволът!

Настя побърза да чукне по дървената табуретка.

— Ася, може ли един нетактичен въпрос?

— Давай.

— Когато Захаров остана да спи тук…

— Е?

— Имаше ли нещо между вас?

— Защо се интересуваш?

— Колобок ми каза, че тази вечер си искала всеки друг, само не и Захаров.

— Колобок е стар дърдорко и интригант. Сложи чайника, ако обичаш.

— Имаше или не? — настоя Юра, палейки газовия котлон.

— Какво си се лепнал за мен? Имало ли, нямало ли…

— И все пак?

— Няма да ме разбереш, сърцето ти е твърде нежно. А моето е дървено. Колкото и да удряш по него, само глухи звуци издава. Да, спахме заедно. Но това беше всичко.

— Бива си те. А какво още трябваше да има според теб?

— Престани, Коротков. Нима си мислиш, че трябва да се влюбвам във всеки, който спи с мен само от спортен интерес?

— Но нали не само той е спал с теб, а и ти с него. Също от интерес?

— Толкова ли е важно за теб? Не ми слагай захар.

— Важно е. Опитвам се да разбера себе си. Не се сърди, Ася. Нека да поговорим за това, моля те.

— В такъв случай хайде да поговорим за теб.

Но не можаха да поговорят. Отново позвъни Гордеев.

— Анастасия, предупредиха ли те, че цялото жилище е претъпкано с микрофони?

— Не. Защо?

— За да не хукваме през глава и да задържаме всеки, който прекрачи прага ти. Може отначало само да те проверяват. Разбра ли?

— Да.

Настя бавно си допи чая, остави чашката в чинийката и високо и ясно изрече:

— Благодаря ви, другари, за благородството. Обещавам повече да не ви смущавам.

— Какво те прихваща? — учуди се Коротков. — Да не си бутнала масло?

Тя се разсмя с цяло гърло.

— Те ни слушат. Представяш ли си? И веднага са съобщили на Колобок за нашия поверителен разговор. А аз го нарекох стар дърдорко и интригант! Напразно ме предупреди. Сега трябва да внимавам за всяка дума.

— Глупости. Така е по-добре за работата.

— За коя работа? Ако Гала дойде да ме убива, няма да се занимава с устни коментари. Мълчешком ще си свърши работата и ще си иде.

— Мълчанието също е сигнал. Не си мисли, че всички са глупаци.

— Аз не си и мисля… — изведнъж изхлипа Настя. — Страх ме е, Юрка, ужасно ме е страх. Господи, само ако знаеше колко ми е страшно!

Прекараха нощта без сън, вслушвайки се в шумовете откъм стълбището, стряскайки се всеки път, когато асансьорът заработеше. На сутринта Коротков си тръгна.

През целия ден никой не позвъни на вратата, никой не разпитва съседите къде живее Лариса Лебедева. Настя излиза до магазина, купи си хляб и мляко и веднага се върна. Гордеев категорично й беше наредил да не се задържа дълго навън, защото кой знае какъв нещастен случай можеше да измисли убиецът. Квартирата беше под непрекъснато наблюдение, но на улицата не можеха да гарантират нейната безопасност.

Когато Настя се върна от магазина, на Гордеев му съобщиха, че няма „опашка“. Никой не се появи нито през този, нито през следващия ден. Гала не проявяваше интерес към шантажистката. Операцията беше пред провал. Изглежда не бяха улучили „ваксата“.

Гала беше достатъчно съобразителен и разбра, че телефонният номер, на който бе позвънил на възложителя, не беше нито домашният му, нито служебният. Той се отби в два-три магазина край жилището на Павлов и се убеди, че районът е към съвсем друга АТЦ. А цифрите, с които започваха телефоните в Министерството на вътрешните работи, ги знаеше наизуст.

Гала позвъни, чу телефонния секретар, остави кратко съобщение:

— Ще се обадя в двадесет и два и петнадесет — и окачи слушалката.

Останалото беше въпрос на техника — да проследи възложителя от местоработата до дома му и до апартамента, откъдето се обаждаше. С това Гала се справи лесно. Павлов натисна входния звънец, а не си отключи сам, което вдъхна на убиеца увереност, че действа правилно. Точно в 22,15 се обади от близкия автомат, съобщи, че всичко е готово, договориха се за предаването на хонорара, а после изчака Павлов да си тръгне. Внимателно се огледа наоколо. Сградата, в която се канеше да влезе, се намираше точно на „Садовое кольцо“ до Куркската гара. Доста оживено място, сигурно и в сградата не бе по-спокойно. Какво пък, още по-добре.

Гала безшумно се изкачи по стълбите — в отговорни моменти не си позволяваше да използва асансьор, защото можеше да заседне и да наруши плановете му. Постоя пред вратата, помисли още малко и после решително натисна бутона на звънеца.

— Кой е? — почти веднага се дочу глас зад вратата.

Явно домакинът още не си беше легнал.

— Полковник Павлов ме изпраща.

— Какво искате?

Мъжът имаше лек кавказки акцент. „Сигурно това е Ариф“ — рече си Гала.

— Отворете, ако обичате. Гласът ми е записан на телефонния секретар, можете да проверите. Точно в двадесет и два и петнадесет разговарях с полковника по телефона. Той ми даде адреса ви и ме праща да обсъдим някои подробности.

— Изчакайте.

Стъпките се отдалечиха. След известно време ключалката изщрака. С мълниеносно движение Гала блъсна мъжа в антрето и затръшна вратата. Преди да се опомни, с едната си ръка го стисна за гърлото, а с другата го сграбчи отзад за косата.

— Ти ли си Ариф?

— Да — изстена той.

— Знаеш ли кой съм?

— Да.

— Още по-добре. Разказвай, бързо.

— Какво да разказвам? — изхриптя Ариф.

— Каква игра играе твоят полковник? Засега ще те държа така, но може да стане и по-лошо. Искаш ли да те заболи?

— Пуснете ме, ще се задуша…

— Ще потърпиш. Е?

— Нищо не знам. Пуснете ме.

— Слушай ме внимателно, Ариф. Знаеш кой съм. Имаш два варианта. Или да умреш веднага, или аз да те отърва от полковника, а ти като отплата да ми помогнеш да изчезна. Ще идем там, където е войната, сигурно имаш приятели и роднини. Там няма да ни намерят. Ще говориш ли?

— Ще говоря, само ме пуснете.

— Не. Казвай.

Ариф Муртазов искаше да живее. Затова му се наложи да избира — или да живее в спокойната Москва, но близо до Павлов, или във воюващия Карабах, но без него. С всеки изминал ден Павлов ставаше все по-голямо бреме и все по-опасен за Ариф, искаше все повече пари, сега пък го въвличаше във второ убийство, а това никак не му харесваше. През последните два дни много бе мислил по този въпрос. Ариф се занимаваше с бизнес — в миналото незаконен, днес вече напълно легален — но именно бизнес, а не „мокра работа“. Категорично не искаше да се забърква в убийства.

Често си мислеше, че алчността е най-големият грях. На Павлов му досвидяха парите, излъга момичето и виж какви големи неприятности си докара. Нима си струваше заради тези нещастни десет хиляди? А Ариф се беше поддал на този непростим грях, беше се зарадвал, когато Павлов му каза, че за прекратяване на криминалното дело може да не плаща с пари, а да си го заслужи с вяра и искреност, да се разплати с преданост и взаимопомощ, пък парите — те са си пари, щом трябва да се плаща — никога не е късно. Павлов вече беше му изсмукал толкова пари, че щяха да му стигнат не за едно, а за десет углавни дела. И го използваше като момче за всичко.

Впрочем Ариф вече беше взел решение и оставаше да направи само последната крачка. Не се съмняваше, че гостът му ще изпълни заплахата си, но тогава нямаше да може да стигне до Павлов, дори и да му разкажеше всичко. Даже случайната смърт на Ариф щеше да бъде сигнал за опасност за Павлов и той веднага щеше да вземе мерки. Значи поне засега имаше шанс да остане жив.

И Ариф разказа всичко: за дисертацията на Филатова, за Енск, за картоните.

— А защо трябва да премахна журналистката?

— Тя знае нещо. Шантажира го с ръкописа.

— Ръкописът не е улика за убийството. Какво точно знае тя? Защо твоят полковник се страхува от нея?

— Не знам. Наистина не знам. Той мисли, че тя знае всичко.

— А ти какво мислиш? Опасна ли е наистина?

— Кълна се, че повече нищо не знам! Той не ми се доверява. Нарежда ми и аз изпълнявам. Задължен съм му.

— Ние всички сме задължени един на друг. Значи той те спаси от един затвор, за да те натика в друг. За съучастие в две убийства ще ти лепнат повече, отколкото за твоето вонящо злато. Съгласен ли си?

— Да. Пуснете ме.

— Рано е. Не си ми казал още всичко. Какви нареждания ти е давал след убийството на Филатова?

— Да отида на погребението и да слушам какво си говорят там.

— Друго?

— Да събера сведения за Филатова.

— Преди убийството?

— И отпреди и след това, когато заведоха дело.

— Защо?

— Искаше да се представи за неин стар любовник.

— И направи ли го?

— Да.

— Още какво?

— Да следя една жена от криминалното. За всеки случай.

— Каква жена?

— Анастасия Павлова Каменская. Казват, че била много ловка и съобразителна. Павлов се страхуваше от нея, искаше да провери дали не можем да я уличим в нещо.

— И уличихте ли я?

— Тя излезе в отпуска.

— Значи нищо не е открила. Ако беше заподозряна нещо, нямаше да излезе в отпуска.

— И ние така решихме.

— Но тя както е излязла, така и ще се върне. Тъкмо ще успее за второто убийство. Помислихте ли за това?

— Не. Тогава още я нямаше шантажистката. Мислехме си, че е обикновена журналистка.

— Добре. Та какво представлява тази Каменская?

— Нищо особено. Обикновена, незабележима. Една такава никаква. Не се забърква с мъже. Пък и никой няма да й се навие.

— Омъжена ли е?

— Не и не е била. Няма деца. Живее сама.

— Изгодна партия — измърмори Гала. — Кажи ми още веднъж защо Павлов се страхува от нея.

— Той си има свои хора на „Петровка“, които са му разказвали, че тя е уникум, разплитала и най-завързаните дела.

— Защо още не е разплела това дело, щом е такъв уникум?

— Павлов й мъти мозъка. Лично ходи при нея.

Гала усети, че нещата не се стиковат. Ако Каменская е толкова умна, Павлов никога няма да може да й размъти мозъка. За тази цел би трябвало той да е много по-умен от нея. А Павлов е глупак, много хитър и самоуверен, но все пак глупак — в това Гала се беше убедил. Значи би могло и да няма никаква феноменална Каменская, а това да са си бабини деветини, само че с каква цел? Следователно Павлов крие нещо от приятелчето си Ариф. Интересно кой кого е излъгал? Павлов ли е излъгал Ариф? Или тази Каменская ловко е измамила Павлов? Така или иначе, делото за убийството на Филатова трябваше да бъде спряно. На всяка цена. Гала не биваше да допусне да го търси милицията. А ако полковник Павлов е толкова глупав, че се е оставил една жена, па макар и от следствието, да го води за носа, нека си плаща за глупостта. Да върви на майната си началничето!

Леко разхлаби хватката си, давайки възможност на Ариф да си извърне главата.

— Няма да те предупреждавам, ти и сам разбираш всичко. Запомни — вие с полковника не можете да ме хванете. А аз вас — само за шест секунди. Знаеш, че не се шегувам. Той има ли оръжие?

— Струва ми се, да.

— „Струва ми се“ не ме устройва. Провери. Утре ще ти се обадя.

Гала излезе от сградата и без да бърза, се насочи към метрото. В главата му вече зрееше план. Време беше да се заеме с онази рижата.

Вече втора нощ Гордеев прекарваше в службата. Душата го болеше за Настя, особено след разговора й с Коротков. Колко ли я беше страх, горкичката! Все пак това не бе работа за жени. Но, от друга страна, тя така добре, така естествено се бе вписала в комбинацията, както едва ли би го направил един мъж. Гордеев мислено похвали Володя Ларцев, който, изготвяйки психологическия портрет на Павлов, бе ги предупредил да не го притискат и да не го принуждават да прибързва. Когато се опитваш да изнудваш някого и при това му даваш за размисъл броени часове, има опасност да не те приеме на сериозно. Натискаш го, сплашваш го, подтикваш го — значи позициите ти са слаби и се страхуваш, че жертвата може да размърда мозъчното си вещество и да съобрази, че не разполагаш с нищо срещу нея и че всъщност не си толкова страшен. Типичен метод за началническо въздействие — викове, натиск, обиди — и ти започваш да се чувстваш виновен, започваш да се оправдаваш, макар че греховете ти не са кой знае какви. У професионалния началник Павлов такава логика трябваше да сработи. И тя наистина бе сработила. Ако някой се държи спокойно, уверено и ти дава време да размислиш, значи „козът“ му е сериозен.

Гордеев разиграваше своята фина и сложна партия практически наслуки. Когато му съобщиха, че обектът е „посрещнал“ Павлов пред министерството, че го е проследил до дома на Ариф Муртазов, че е „гостувал“ на Ариф и се е насочил към проспект „Мир“, където е настанена Лебедева, той облекчено въздъхна. След двудневно буксуване схемата най-после бе заработила отново. Да знаеше и кой е той — този обект? По всички признаци това беше убиецът. Ами ако не бе така? Или пък беше убиец, но не този, който им трябваше?

„Дванадесет и половина след полунощ е. Настя сигурно пак не спи. Бедното момиче! Колко ли още трябва да чака, докато Гала се накани да я посети? Дали ще й издържат нервите?“ — мина му през ума.

Свърза се с тези, които наблюдаваха обекта.

— Седи върху перваза на прозореца във входа отсреща.

— Да не се е наканил там да нощува?

— Не мога да знам, ваше благородие. Да ида ли да го питам?

— Иди му помогни. Нека да си подремне. И момчетата трябва да си починат.

Гала седеше на перваза във входа срещу този, в който преди два дни беше влязла Лебедева. Умуваше как най-лесно да разбере номера на апартамента й. Преди не му се налагаше да се занимава с тези подробности, информацията винаги беше достатъчно пълна. Това се разбираше от само себе си — никой и нищо не биваше да го свързва с жертвата на нещастния случай. Не биваше да ги виждат заедно, а още повече пък нямаше право да се „осветява“, правейки справки. Такъв беше неотменният принцип.

Но този път го бяха накарали да работи по друг начин. Наистина и ситуацията беше различна. Ако всичко минеше така, както го бе замислил, нека да го видят, все едно после нямаше да могат да го намерят.

Дочу шум от двигател. Изпод свода се показа една кола, влезе в задния двор и спря пред входа на рижата журналистка. От нея слезе някакъв мъж, направи няколко несигурни крачки към входа, подпря се на стената и се спря. Личеше си, че е доста пиян. Колата отмина, а мъжът, очевидно решил да не се прибира вкъщи, залитайки, се довлече до пейката, седна и обхвана главата си с длани.

Гала скочи от перваза и бързо изтича надолу.

— Какво става, приятел, да не ти е лошо?

Постара се гласът му да звучи колкото се може по-съчувствено и дружелюбно. Пияният кимна.

— Ако искаш, да те изпратя?

— Не ща. Няма да се прибирам. Пак ще ми се разкрещи оная бясна кучка, цялата къща ще събуди.

— Тук ли ще седиш до сутринта?

— Защо до сутринта? Ще поизтрезнея мъничко, за да не се клатя, и ще се прибера. На миризмата не реагира, но щом ме види да се олюлявам, направо озверява.

— Жена ти ли?

— Тя. Рижа гадина! Мразя я.

— Чакай, жена ти да не е онази рижата красавица с дългите крака? Тя ли ти крещи?

— Не, не с краката — това е Лариска от четиридесет и осми апартамент. Моята прилича на раздърпан парцал. Ти какво — пияният подозрително изгледа Гала, — не познаваш ли Лариска? Не си ли тукашен?

— А, тукашен съм. Ей от оня вход. Наскоро се заселих.

— Как може да не познаваш Лариска? — продължаваше съкрушено той. — Всички мъже от околните блокове я познават. Имаше шикарна кола, западна. Веднъж седмично ей тука на двора лично с маникюрите си я миеше. Представяш ли си? Жена, а мие колата. Мечта, а не жена.

— А мъжът й? Не й ли помагаше? — колкото се може по-безразлично попита Гала.

— Охо-о-о, тя отдавна се разведе с него. Колата си я купи чак след развода. А през пролетта хоп! — няма я колата. Вече не я мие.

— Какво, откраднаха ли я?

— Блъсна я. Жената си е жена, какво искаш. Сега няма нито мъж, нито кола. Я ме погледай, ще се поразтъпча.

Мъжът се изправи и с несигурна крачка се запъти към входа.

— Как е?

— Още не си съвсем наред.

— Добре, ще поседя още. А ти какво се навърташ тук?

— Изпращах една позната до метрото и на връщане те видях. Май ще се прибирам вече, лека нощ.

— Всичко добро.

Пияният се олюля, опитвайки се да му махне за сбогом.

Гала пак се върна на перваза. Осветлението във входа не беше включено и ясно се виждаше пияният мъж на пейката. След двадесетина минути той се надигна, пак се поразтъпка напред-назад и като се убеди в своята устойчивост, потъна във входа. След още десет минути Гала излезе и се запъти пеш към Рижката гара. Там хвана едно частно такси и се прибра в квартирата си. Ключовете за нея беше взел от автоматичните багажни клетки на Ленинградската гара.

На оперативните работници, охраняващи убежището на Настя, им разрешиха да се сменят и да си починат.

Гордеев се отпусна в креслото. През нощта беше по-добре, не бе толкова горещо. Да можеше през деня да се спи, а нощем да се работи!

Позвъни на Настя.

— Лягай си, детето ми. Твоят ухажор също отиде да дремне.

— Не мога. Тресе ме.

— Недей така, Стасенка, дръж се. Момчетата са в съседния апартамент, няма да го изпуснат.

— Ами ако го изпуснат?

„Такава е нашата орисия — помисли си Виктор Алексеевич, — в никого да не бъдеш напълно сигурен и на никого да не се доверяваш изцяло. И все пак кой е този обект? Убиецът или не? Кой ще дойде да се разправя с шантажистката Лебедева?“

Настя полегна. Дългите безсънни нощи си казаха думата и тя потъна в тежка, болезнена дрямка. Присъни й се, че стои на някаква висока, абсолютно гладка скала, от която не може да слезе. Беше я обхванал неистов ужас. „Ще се пребия, ще се пребия — повтаряше си тя, — няма изход, стените са гладки и отвесни, няма за какво да се хвана. Ще умра, това е краят.“

В мига, в който страхът и отчаянието й достигнаха връхната си точка и станаха непоносими, я осени една мисъл: „Все някак съм се качила тук, значи трябва да мога и да сляза. Има изход някъде, само трябва да го намеря.“ Радостта и облекчението й бяха толкова силни, че се събуди. Погледна си часовника — беше спала точно осем минути.

Отново затвори очи.

… В някаква голяма стая Гордеев седеше на бюрото и пишеше съсредоточено нещо. Кой знае защо беше в униформа с пагони на полковник. В стаята беше и групата за задържане, но колко човека бяха, Настя не можа да ги преброи. Под прозореца спря камион, от кабината му слезе жена със светла коса и светлосиньо палто. „Но това е жена — помисли си Настя, — това не може да бъде Гала.“ Блондинката вдигна глава нагоре и погледът й се срещна с Настиния. Имаше немладо, но приятно лице с дребни черти. „Господи — премина през ума на Настя, — това е моята смърт, сега ще влезе в квартирата и аз ще умра.“ Жената влезе във входа. На Настя й се струваше, че ясно чува стъпките й по стълбището. „Виктор Алексеевич! — закрещя тя. — Сега ще умра! Направете нещо, спасете ме!“ Но Гордеев даже не вдигна поглед от листите. Жената със синьото палто влезе в квартирата. Настя се вкопчи в ръкава на полковнишкия кител: „Помогнете ми! Не я пускайте тук!“ Гордеев недоволно и някак гнусливо си издърпа ръката и се отмести. Момчетата от групата за задържане отстъпиха встрани, пропускайки блондинката. Тя строго погледна Настя. „Здравей, красавице“ — прошепна й. „Това е грешка — искаше да извика Настя, — не сте дошла при когото трябва, аз не съм никаква красавица, всички го знаят. Това е грешка!“ После почувства, че лети някъде назад, към тъмното. „Умрях“ — помисли си и с тази мисъл се събуди.

Към сънищата Настя се отнасяше с внимание. Смяташе, че съновидението е продукт на мозъчната дейност и че нищо не ти се присънва просто така. Да сънува смърт, за нея означаваше сърдечна недостатъчност или лек пристъп по време на сън. Трябваше да изпие един горещ чай, по-силничък и с повечко захар.

Измъкна се от леглото и се затътри към кухнята. Пръстите не я слушаха и нещо пробождаше връхчетата им — верен признак на пристъп. Смъртта — ясно, но какво означаваше всичко останало? Нима наистина не разчиташе на приятелите си? Нима чак до такава степен не им се доверяваше? И какво се получаваше? Значи дълбоко в съзнанието си допускаше, че Колобок е способен да я изостави в труден момент без подкрепа?

„Сигурно е така, защото ми е за пръв път — успокояваше се Настя. — Просто не ми се е налагало на собствен гръб да изпитам колко надеждно и отговорно се планират подобни операции.“ Но в съзнанието й упорито се натрапваше друго обяснение. През последните години толкова пъти й се беше налагало да прави анализ на разни комбинации и операции — както на успешно приключили, така и на провалени — че тя добре, дори твърде добре знаеше колко често стават гафове, колко често някой не си е досвършил работата, проявил е небрежност, разсеяност и е подвел другите. „Истината е, че колкото повече знаеш, толкова повече се терзаеш“ — заключи философски.

Володя Ларцев удовлетворено си помисли, че Гала или който и да беше този „обект“, фактически им свърши мръсната работа.

— Не ви принуждавам за нищо — спокойно рече той. — Можете да избирате. Ако не сте с нас, това с нищо не ви заплашва. Помислете си…

Събеседникът му нервно барабанеше с пръсти по коляното си.

— Струва ми се, че ме лъжете. Нима не могат да ме обвинят в съучастие?

— Непременно ще ви обвинят. Като ви казвам, че нищо не ви заплашва, имах предвид, че вашият отказ да ни сътрудничите няма да повлияе върху степента на вашата отговорност.

— А съгласието ще повлияе ли?

— Разбира се.

— Какво трябва да направя?

— Нищо. Не правете нищо, това ще бъде достатъчно.

— Искате да кажете да си мълча за това, което се случи днес?

— Правилно сте ме разбрал. Живейте си така, сякаш нищо не се е случило. Разберете, вие сте попаднал не между два огъня, а между три. От една страна, организацията, от друга — вашият приятел, и от трета — ние. Единственият начин да не се опарите е да стоите неподвижно.

— Прав сте. А ако ме помолят за нещо?

— Обещайте им. Но не правете нищо, преди да ми позвъните. Става ли? Всичко това няма да трае дълго, най-много три дни. Ще издържите ли три дни?

— Ще се опитам — въздъхна събеседникът. — Ама че весел живот — да стоиш и да чакаш кога ще те арестуват, при това не се знае и по кой член.

— Съгласете се, че е по-добре, отколкото да чакате кога ще дойдат и просто ще ви убият — резонно му възрази Ларцев.