Стечение на обстоятелствата

ДВАНАДЕСЕТА ГЛАВА

Гала не се страхуваше от смъртта. Много пъти бе я виждал отблизо. Нещо повече, той самият я носеше на хората. Но в негово изпълнение смъртта не беше нито страшна, нито мъчителна. Щеше му се да вярва, че и собственият му край ще бъде лек и мигновен. По принцип човек би трябвало да се страхува само от онова, което не се случва на всички. А щом това е неизбежно, щом непременно ще умреш, то какъв смисъл има да се плашиш? Боиш се или не се боиш — краят е един и същ. Пък и нямаше кой знае колко радост в живота му, че да съжалява за него.

На времето, когато той — недоучил студент по медицина — се срещна с „кръстника“ си, като наивен глупак си помисли, че животът в престъпната организация е един вечен празник. Огромните пари, които му плащаха за изпълнението на една-две поръчки годишно, му позволяваха да води напълно осигурен живот — през лятото да ходи на море, да си купува най-скъпите курви, да пие хубав коняк. Но с течение на годините все по-ясно съзнаваше, че ако иска да получи нова поръчка, трябва да живее скромно, незабележимо и предвидливо. Самотата беше цената на тези големи пари. Гала знаеше, че когато умре, никой няма да тъжи за него. Дори никой няма и да забележи, че него вече го няма. Струваше ли нещо такъв живот, та да съжалява за него? И от затвора не се плашеше. Винаги имаше под ръка една спасителна таблетка, която да му спести следствието и съда.

Но въпросът на Настя го свари неподготвен. Защо трябваше да обсъжда тези неща с една напълно непозната жена? От друга страна, се зарадва, че тя изостави хлъзгавата, деликатна тема и престана да го дразни. Не искаше близост с нея, поне не и сега.

Навън започна да просветлява. Гала седеше във фотьойла, а Настя на пода до него. Убиецът и неговата бъдеща жертва тихо си говореха за смъртта.

— Не е страшно да умреш, стига да не изпитваш болка — каза тя, сякаш беше прочела мислите му. — Ами ако всичко, което пише в книгите, е вярно? Животът след смъртта сигурно е много по-добър от действителния. Ти как мислиш?

— Не знам. Не съм чел такива книги.

— Интересно, дали Павлов се бои от смъртта?

— Такива като него винаги се боят. Иначе отдавна да се е застрелял, вместо да вдига крепости около себе си. А той все се пази, все се надява на нещо. И виж докъде я докара.

— Бълха го ухапала! — пренебрежително тръсна глава Настя. — Ще се изръси сто и четиридесет хилядарки и ще продължи да си живее спокойно. За какво му е да се самоубива? Този екземпляр на ръкописа е последен, друг наистина няма. Никой повече няма да го закачи.

— Ти нищо не знаеш…

— А ти да не би да знаеш повече? — недоверчиво проточи тя.

Гала си премълча и мислено се наруга за невъздържаността си. „Как можах да се изтърва така пред нея?! Добре, че нищо не забеляза.“

Опита се да отклони опасната тема.

— Колко време ти трябва да се приготвиш?

— Какво, време ли е вече? — трепна Настя.

— Спокойно, рано е още. Просто искам предварително да си разчета времето.

— Далече ли ще ходим?

— Не е твоя работа. Попитах те нещо — студено й рече Гала.

— Нали ти отговарям. Зависи от това къде ще ходим. Трябва да обмисля какво да си облека. Ако съм с дънки и маратонки, бързо ще се приготвя, но ако ще ходим на някое по-прилично място, ще ми отнеме повече време. Плюс душа, муцуната си да начервя, това-онова, девето-петнайсто. Нали разбираш?

— Отиваме на среща с Павлов. Това имай предвид.

Не беше така лесно да се обърка Гала.

— В такъв случай ми трябват от четиридесет и пет до петдесет минути.

— Каква точност — иронизира я той. — Според мен нито една жена няма реална представа за времето и затова винаги закъснявате.

— О-о, Михрютка, ти си бил главен експерт по жените. Личи си. Импотентните най-добре разбират от жени.

„Ама че си глупак! Сам си го изпроси! Не си пъхай пръста в устата й, че хапе! Една непредпазлива думичка — и веднага те намаза с говна!“ — мина му през ума.

— Какво каза? — сепна се Гордеев. — „Муцуната си да начервя, това-онова“ и нататък какво беше?

— Пето-десето — подсказа му Шестак.

— Не, друго беше. Просто ме парна по ухото.

— Девето-петнайсто — обади се Миша Доценко.

— Какво ли може да означава това? — напрегнато разсъждаваше полковникът. — Тя никога не е използвала тази фраза. Нещо трябва да означава. Мислете, бързо!

„Всичко е безсмислено — терзаеше се Настя. — Няма да го хванат. Но нищо по-добро не можах да съчиня. Гала е твърде умен, за да се опитам да предам информация по някакъв друг начин. Цялата ми надежда сега е в тях. Поне да знаех кой от нашите в момента ме слуша. По-лесно бих се ориентирала какво да говоря.“ — Гладна съм — капризно каза тя. — Да идем в кухнята. Заплюх се, ти готвиш! При теб по-добре се получава, Михрютка.

— Девет-петнадесет, девет-петнадесет — тъпо си повтаряше Коротков, седнал на задната седалка в микробуса. — Да е някакъв адрес: номер девет, апартамент петнадесети? Или обратно — номер петнадесет, апартамент девети? Да е номер на кола — нула, девет, петнадесет? Или петнадесет, нула, девет? Какво още може да е?

— Да не е час за тръгване на електричка от някоя гара? — предположи Доценко.

— Звъни, проверявай — разпореди се шефът му.

— Може да е някакъв телефонен номер, започващ с деветстотин и петнадесет или със сто петдесет и девет — налучкваше Коротков.

— Сто петдесет и девет — това е на проспект „Ленинградски“. А деветстотин и петнадесет? Коя ли е пък тази АТЦ?

— Ей сега ще изясня — скочи Юра.

Но нито едно от предположенията дори малко не се доближаваше до информацията, която Настя искаше да им предаде.

— Ще възразиш ли, ако опека месо? — учтиво я попита Гала, изваждайки от камерата парче свинско. — В микровълновата фурна бързо ще се размрази.

Беше решил през оставащото време да не се поддава на нейните подигравки, да спазва добрия тон и да бъде абсолютно невъзмутим. Дори и ако нарочно се държеше нагло и предизвикателно, той нямаше да се хваща на въдицата й. Но на Лариса сигурно й беше омръзнало да го дразни. Беше притихнала, сякаш усещаше предстоящата си смърт. И отново Гала изпита към нея нещо, което наподобяваше жал.

— Не възразявам — необичайно меко отговори тя. — Поне да си хапна за последно.

Едва след няколко минути Гала разбра, че пак е направил грешка. Но беше късно да я оправя. Нима наистина вече беше изхабен? Само през последния един час беше допуснал две грешки. Първо в разговора, за Павлов, а сега и когато тя произнесе това „за последно“. А той, кретенът, си бе премълчал, вместо да се учуди защо пък „за последно“? Премълча си, защото беше казала истината. Трябваше да се опита да я отвлече от тези мисли.

— Имаш ли някакво хоби? — попита, включвайки микровълновата фурна.

— Имам. Да доказвам теоремата на Ферма — отговори му сериозно тя.

— Все се шегуваш — намръщи се Гала.

— Че защо, не се шегувам. Този, който успее да намери доказателство на теоремата на ферма, ще получи Нобелова награда. Световна слава и вечни почести. Тогава и да умреш, не е страшно.

— Защо все за смъртта говориш? Погледни навън — слънцето изгрява, небето е синьо, птичките пеят. Животът е прекрасен, мадам! Ще си получите парите, ще си купите нова кола и ще заминете на почивка.

— А ти? — втренчено го изгледа Настя. — Ти какво ще правиш, като си получиш парите?

— Какво общо има тук теоремата на ферма? — недоумяваше Миша Доценко.

Гордеев се удари с юмрук по коляното.

— Идиоти! Ние всички сме идиоти! Кой знае телефона на Чистяков?

— Виктор Алексеевич, пет часът сутринта е…

— Майната му! Звъни веднага! Звъни ти казвам!

Виждайки, че Доценко се колебае, Гордеев грабна телефона.

— Кажи ми номера, аз сам ще поговоря с него.

— Как е месото? Добре ли е опечено?

— Добро е. От теб би излязъл чудесен кулинар, Михрютка. Защо не останеш да живееш при мен? Ще ти плащам като на домашен помощник. Няма да е много, но пък ще е сигурно. И главното — законно.

— Дояждай си и да тръгваме — сухо рече Гала.

Настя забеляза, че бе престанал да обръща внимание на номерата й. Какво ли би могло да означава това? Съсредоточава се преди финалния скок? Или е заподозрял нещо? Спешно трябваше да се смени тактиката. Това за теоремата на ферма наистина беше грубо. Но пък необходимо. Нима и сега нямаше да се досетят?

— Не излизайте никъде, ако обичате — помоли Гордеев. — Може пак да ми се наложи да ви потърся.

Коротков и Доценко мълчаливо гледаха шефа си.

— Той каза, че тези цифри могат да означават нещо такова: закономерността е съвсем друга и тя си има своя формула.

— Но защо? — в един глас възкликнаха и двамата.

— Много е дълго за обясняване. Накратко казано, ако правилно сме я разбрали, тя е искала да ни каже, че Гала действа по съвсем различна схема. Той има намерение да я убие не в жилището, както ние предполагахме, а някъде другаде. Там ще бъде убит и Павлов, като се инсценира самоубийство. На местопроизшествието ще бъдат оставени доказателства за причастността на Павлов и към двете убийства. Какво става в апартамента?

— Приготвят се да тръгват.

— Хитра гадина! Сега улиците са пусти, проспектът е прав като стрела и се вижда навсякъде. Ще ги изпуснем! По дяволите, къде ли ще я отведе? Най-вероятни са следните два варианта — или жилището на Муртазов, или вилата на Павлов. Има ли други предположения?

Когато Настя слезе заедно с Гала от електричката, не забеляза никого на перона от колегите си. „Изгубиха ни — помисли си обречено. — Явно не са ме разбрали. Не ми провървя.“

На касата двама мъже оживено спореха за нещо.

— Цял живот билетът ми до Москва и обратно е струвал два и осемдесет. Вече десет години пътувам! — горещеше се по-възрастният.

— От първи юли има увеличение. С два процента и седем десети. Прочети съобщението, не го ли виждаш? — убеждаваше го момък по шорти и тениска.

— Ами точно така, с две цяло и седем. Тогава защо ми взеха седем и петдесет и шест? — не отстъпваше първият мъж.

Настя по навик раздели наум новата цена на старата. Точно две цяло и седем се получаваше. „Този чука на отворена врата“ — мина й през ума и не можа да сдържи усмивката си.

— Още не могат да свикнат с цените — каза тя и изведнъж замлъкна.

Стана й леко и спокойно. Вече знаеше какво трябва да прави.

Дълго вървяха по пътя край някаква брезова горичка, прекосиха селцето и накрая стигнаха до вилите. Гала уверено отвори портичката и я поведе към една солидна дървена къща на два етажа. Парцелът беше голям. Освен къщата имаше тухлен гараж и барака, облицована с ламарина и с метална врата.

От съседния имот към тях тутакси се насочи някакъв опърпан мъж с голяма овчарка. Той леко провлачваше единия си крак. Лицето му беше силно брадясало, уморено и изпито. Външният вид на кучето беше „в тон“ с този мъжа — зле гледано, мръсно, с липсващ кичур козина под гърба.

— Добро утро — любезно поздрави Гала.

— Здрасти — измърмори брадясалият. — С мацка ли си дошъл? Или я водиш за стопанина?

Той противно намигна и дрезгаво се закашля.

— Александър Евгениевич ми поръча да дойда по-рано. Отвори ни, ще го почакаме — уверено му нареди Гала.

— Ще ви отворя, ще ви отворя, щом стопанинът така е заповядал — закима пазачът.

Кучето се спря, оголи зъби и изръмжа.

— Тихо, тихо — успокои го той. — Не ги ли познаваш, наши хора са. Този човек вчера идва, не помниш ли?

„Ама че странен пес — помисли си Настя. — Изглежда стар и болен, а очите и зъбите му са като на млад. И е породист, макар че по него има повече кал, отколкото козина.“

Тя бързо огледа двора — нямаше къде да се скрие. Съседните вили бяха далеч, пък и всички алеи, водещи към тях, се виждаха като на длан. „Къде са нашите? Да не са вътре? Ако Гала се усъмни в нещо, ако чуе и най-малкия съмнителен звук, веднага ще ме вземе за заложница. Няма да ме пусне нито на крачка от себе си. Какво каза този омърлян пазач? Че Гала вчера е идвал? Значи правилно съм се досетила. Той е правил рекогносцировка и е планирал мизансцена. Трупът на Павлов, трупът на шантажистката, а край тях — доказателствата. Павлов убива шантажистката и като разбира какво е направил, извършва самоубийство. А какво се кани да прави с пазача? Нали той ще бъде свидетел? Сигурно ще ме убие, ще се престори, че си тръгва, ще се сбогува с него и после незабелязано ще се върне. Вчера не си е губил времето — всички възможни изходи е огледал. Някъде тук трябва да има заключена врата. Но къде?“

Пазачът приседна на пейката и започна да търси ключовете.

— Ето, дръж — подаде връзката на Гала. — Отключи си сам. С този крак ми е трудно да се качвам по стъпалата.

— Да вървим — кимна Гала на Настя.

„Не трябва да влизам в къщата. В никакъв случай. Ако вътре има засада, мога да им попреча. Или той ще ме хване и ще ме държи пред себе си като заложница, или ще се окажа на линията на огъня. Какво да правя? — трескаво разсъждаваше тя. — Как да не вляза в къщата, без да предизвикам подозрения? И къде е тази заключена врата? Къде е?“

Отляво се разнесе заплашително ръмжене. Овчарката се приближи към Настя и муцуната й не бе никак дружелюбна. Настя машинално погледна надясно, търсейки път за отстъпление от враждебно настроеното животно. Никога преди не се беше страхувала от кучета, винаги бе успявала да намери общ език с тях. Но този пес не й вдъхваше доверие.

Лекичко се отдръпна и пак се огледа. На около десетина метра забеляза металната врата на бараката, заключена с внушителен катинар.

— Приберете кучето — рече сърдито.

— Не бой се, няма нищо да ти направи, то е добро — отговори й пазачът и някак странно я изгледа.

Кучето заръмжа още по-силно. Настя безпомощно потърси с очи Гала, който се беше качил на верандата и отключваше вратата с гръб към нея.

— Махнете най-сетне това куче! — нервно извика.

Гала се обърна. На лицето му беше изписано неприкрито злорадство.

— Не бой се, не хапе. Просто не те харесва. Такива вредни като теб през девет баира ги усеща — саркастично я информира.

Стопанинът на кучето равнодушно ги гледаше, без да прояви ни най-малко състрадание към Настя.

Тя направи още крачка надясно и кучето веднага я последва.

— Влизай в къщата — заповяда й Гала.

— Не мога, страх ме е — жално отвърна Настя, като продължаваше да отстъпва надясно към бараката.

Кучето, което упорито я следваше, изведнъж яростно залая.

— Ей, човече — ядосано подвикна Гала. — Прибери си песа. Стига си се правил на глупак.

До бараката оставаха само няколко крачки. Настя през глава се втурна към желязната врата, блъсна я с рамо и изчезна в тъмнината…

Нататък всичко стана някак много бързо, тихо и делнично. Операцията, която бяха подготвяли и разработвали повече от две седмици, приключи само за няколко минути без нито един изстрел.

Настя дойде на себе си от нечие горещо дишане право в лицето й. Протегна ръка, напипа кичур козина и веднага след това един грапав език я близна по бузата. С мъка се надигна. Рамото, с което беше блъснала вратата, я болеше нетърпимо. „Глупачка такава! — рече си, — можеше да се досетиш, че е необходимо само леко бутване.“ След малко разбра, че при падането си е ожулила коляното и си е счупила токчето.

Предпазливо погледна навън. Гала вече беше с белезници и тъкмо го качваха в колата. Колко ли време се бе търкаляла в тази барака? Излезе, седна направо на земята и с тъга заразглежда повредената си обувка и кървящото си коляно. Май и главата си беше ударила…

— Бойните загуби ли оценявате? — чу до себе си насмешлив глас.

Вдигна глава, видя куция пазач и измъчено му се усмихна.

— Добро куче имате. Нападна ме, но после ми се извини.

— Не ви е нападнало — сериозно й отговори той. — Просто добре се подчинява на команди. Пълно разбирателство цари между нас.

Настя сбърчи чело.

— Искате да кажете, че… Ами да, трябваше сама да се сетя.

Тя с шеговита досада захвърли обувката си, опита се да се разсмее и изведнъж високо се разрида. Това си беше класическа истерия — когато след дългото напрежение е достатъчен и най-слабият емоционален тласък. Сълзи се стичаха по бузите й, ридания разтърсваха раменете й. Изхлипа, хвърли се на врата на „пазача“ и зарови лице на гърдите му.

— Успокой се, хайде, успокой се — започна да я утешава той, галейки я нежно по гърба. — Всичко свърши, всичко ще бъде наред. Ти си истински юнак. Хайде, миличка, стига си плакала, виж, шефът ти идва насам. Хайде, красавице, изтрий си очичките.

— Трябвало е да станеш бавачка в някоя детска ясла — разнесе се умореният глас на Колобок. — Кой те е учил така добре да утешаваш момиченца?

— Цял живот с кучета се занимавам, Виктор Алексеевич. Какви ли не думи ти идват наум, когато се наложи да успокояваш някое от тях. Случвало ми се и по цял час да ги уговарям.

Настя подсмръкна и се отдръпна от широката уютна гръд на „пазача“.

Гордеев чак подсвирна.

— Бива си те, Анастасия! Имаш ли огледалце? Къде ти е чантата?

— Сигурно е останала в бараката.

— Кирил, донеси чантата, моля те — тихо рече „пазачът“.

През вратата, без да бърза, излезе овчарката, стискайки старателно със зъби Настината чанта.

— Странно име има кучето ти — учуди се полковникът. — Мислех си, че не е прието кучетата да се наричат с човешки имена.

— В родословното му дърво е записано такова име, че цяла седмица ще ти трябва, докато го изречеш — махна с ръка „пазачът“.

— Между другото, Анастасия, запознай се с Андрей Чернишев, близък приятел и колега на нашия Ларцев, от областното управление.

— Много ми е приятно — измънка Настя, отвори пудриерата си и се огледа. — Господи, ама че съм картинка!

На лицето й имаше високохудожествена смес от прах, кал и разтекла се козметика — особено там, където беше минал кучешкият език. Тя превърза коляното си с носната кърпичка, събу оцелялата обувка и понечи да стане.

— Андрюша, закарай я вкъщи — разпореди се Гордеев.

— А вие?

— Аз ще почакам Александър Евгениевич. Иначе ще се покажем невъзпитани — човекът ще пристигне с толкова пари и няма да намери никого.

Настя вече се беше посъвзела.

— Между другото, защо му е този гараж? Да не би да има кола?

— И още как. Само че икономисва бензина, затова рядко я кара. В Енск е карал само с краден бензин, но явно че тук, в Москва, още не се е запознал с когото трябва.

— И много ли пари ще носи? Интересно, на колко се оценява моето убийство?

— Любопитството ти е много нездраво, Анастасия. По-добре ми кажи защо накара Гала да се изкъпе.

— Исках да се съблече. Той сложи дрехите си на пералнята, а аз се облегнах на тях. Нали завесата в банята на вашия син не е прозрачна? Е, вярно, че успях само джобовете на ризата му да пребъркам. И добре, че аптечката стоеше върху пералнята. Но ръцете ми трепереха, сякаш крадях кокошки.

— Лошо. Глупаво си рискувала. Но понеже ти е за пръв път, ти прощавам.

— Намерихте ли оръжие у него при обиска?

— Намерихме една хитра играчка. Електрошокова мини палка с размери на джобно фенерче. Човек губи съзнание за петнадесет-двадесет минути, които са напълно достатъчни, за да инсценираш каквото си поискаш.

— Ето значи с какво е причакал Филатова до входната врата — замислено рече Настя. — Сигурно и мен се е канел със същото нещо… И все пак, Виктор Алексеевич, на колко е оценена смъртта ми?

— Убийството на човек обикновено струва колкото хубава кола. Сама можеш да пресметнеш, отчети и инфлацията.

— Наше производство или чуждо?

— Чуждо, разбира се. Това са все пак поръчкови убийци от висша класа. Обикновените килъри струват по-евтино.

— Виж ти — поклати глава тя, — колкото цял автомобил. При това съм куца. Андрей, карайте ме като безценен товар.

И като се опираше о ръката на брадясалия „пазач“, закуцука към колата.

Търпението й стигна само докато Андрей излезе на магистралата.

— Нищо ли няма да ми разкажете?

— Вие питате — ние отговаряме — пошегува се той. — Струва ми се, че бяхме минали на „ти“.

— Ти кога се появи тук?

— Вчера сутринта, веднага след като Ларцев разбра, че те се канят да се срещнат във вилата.

— Кои „те“?

— Убиецът и Муртазов.

— Откъде е разбрал?

— Муртазов му е казал. Гала така го бил притиснал, че Ларцев го заварил още топличък и не му се наложило много да го убеждава. Помолихме истинския пазач да изчезне за известно време. Гала дойде, огледа всичко, обиколи къщата, провери всички врати и прозорци. Оказа се, че той е предвидлив мъжага. Вчера остави някои доказателства за причастност на Павлов към убийството. Опасявал се е, че нещо може да се случи в квартирата ти и да не успее да те доведе жива дотук. След това би могъл да съобщи на когото трябва, че Павлов крие това-онова във вилата си.

— Гордеев знаеше ли?

— Там е работата, че нищо не е знаел. Вчера цял ден се опитвах да се свържа с Ларцев, но не можах да го открия. А поддържах връзка единствено с него. Знаеш как стоят милиционерските ни работи. Не посмях да се обадя на друг. Ами ако Володя не е искал шефът му да знае всичко? Не ме беше предупредил да се свържа с Гордеев, ако се случи нещо непредвидено.

— И какво е скрил Гала във вилата?

— Един бележник и два листа. Вероятно ги е взел от жилището на Филатова — за всеки случай, както казва Гордеев. Бележникът съдържа записки от юнската й командировка в Краснодар.

— А листчетата? Какво има на тях?

— Списъци с фамилни имена. На единия — деветдесет и четири, на другия — деветдесет и две.

— Сега разбирам. И после?

— После… На разсъмване пристигнаха момчетата и изпилиха халката на катинара. На външен вид е здрав, а в действителност вратата се отваря съвсем лесно. Но разбрах, че ти няма да обърнеш внимание на тази врата.

— Така е. Знаех, че някъде трябва да има заключена врата, помислих си, че може да е някой страничен вход или килер. Нещо от този род, само че вътре в къщата. За бараката не се сетих веднага, този катинар ме обърка.

— Точно на това разчитахме, за да заблудим Гала. Трябваше да те отделим от него. Момчетата казаха, че в квартирата не се е отлъчвал нито крачка от теб. Страхуваха се, че и на вилата ще е същото. Наложи се да дам команда на Кирюша да ти подскаже. Изплаши ли се?

— Да, но не от Кирюша — засмя се Настя. — Аз обичам кучетата, те никога не ме закачат. Страхувах се, че ще му омръзне да ме тормози и няма да имам повод да се придвижвам към бараката. Изобщо не знаех, че той го прави нарочно.

— Но ти се държа храбро, пък си и съобразителна — похвали я Андрей.

— Старая се.

— Кирюша страшно ми се разсърди, като му остригах част от козината, пък на всичко отгоре го накарах да се отъркаля в калта и не го пуснах да се окъпе в реката. Нацупи се, легна под пейката и изобщо не искаше да ме погледне. Но когато ме видя дегизиран като мърляв пазач, ми прости. Умничкият ми — ласкаво добави той. — Чуваш ли, Кирил, и теб хваля.

От задната седалка се разнесе одобрително ръмжене.

— Не съм много вътре в операцията — каза Андрей. — Може би пък ти ще ми дадеш някакво обяснение относно тези доказателства?

— Ами виж сега, Филатова се връща от командировка късно през нощта, а след два часа я откриват убита в жилището й. И никакъв бележник не намират. Следователно този бележник е бил взет от някой, който се е срещнал с нея през тези два часа, тоест от убиеца. У когото е бележникът, той е и престъпникът. Явно Гала винаги така се е презастраховал. Вземал е нещо от местопрестъплението, за да може при неблагоприятно стечение на обстоятелствата да го подхвърли като улика и да насочи подозрението към някой друг. А с листовете историята е друга. Тези фамилии са преписани от картотеката на зоналния информационен център. Това, че в единия списък фамилиите са с две по-малко, показва, че два от картоните са липсвали. Точно от тях се е страхувал Павлов и заради тях е била убита Филатова. Мисля, че знам коя е едната фамилия, но втората ме интересува повече. Тя трябва да е на някоя много важна клечка.

Колата се приближи до жилищния блок на „Щелковская“ и Настя съзря на пейката пред входа една позната рошава глава. Сбогува се топло с Андрей, погали Кирил по врата, обу си обувките и, накуцвайки заради различната им височина, тръгна към Льоша.

— Благодаря ти, скъпи — тихо му прошепна и го прегърна силно.

Искаше й се само едно — да измие от себе си мръсотията, потта, умората, напрежението и най-вече — образа на шантажистката Лариса Лебедева. Колко, хубаво бе да си невзрачната, ленивата, обикновената Настя Каменская, да носиш удобни обувки й нормални дрехи, да си прекарваш почивните дни със спокойния и надежден млад доктор на физико-математическите науки Льоша Чистяков, спасил ти днес живота.

Когато кожата й заскриптя от чистота, а косата й пак стана светла, Настя се появи в кухнята, където Льоша съгласно създадената традиция подреждаше масата по всички ритуални правила.

— Сядай, Настюша, готов съм. Ще празнуваме твоето бойно кръщение — тържествено произнесе той.

Тя притисна буза о рамото му.

— Слънчице мое — нежно му прошепна, учудвайки самата себе си, — ненагледни мой, ти си най-добрият от всички. Няма да те заменя за никого на света.

— Че кой ще се изкуши от теб, такава мързелива и без капчица домакински способности — пошегува се Льоша, опитвайки се да прикрие колко дълбоко е трогнат.

Докато Настя Каменская се възстановяваше, къпейки се във вълните на грижите, с които я обграждаше Льоша, на „Петровка“ кипеше работа. След задържането на Гала се водеха интензивни разпити на Павлов, Рудник и Муртазов. Вече можеше да се изясни и въпросът с фамилиите и с това кой друг като Антон е правил списък, но два месеца по късно, докато е бил в състава на бригадата, провеждаща инспектираща проверка в Енск. Делото се разплиташе с главозамайваща скорост, чувстваше се остър недостиг на хора, но Гордеев не искаше да закача Настя поне до утре. Освен това бе изпратил и двама души у Ларцев да му помогнат в подготовката на погребението и за панихидата на жена му.

Виктор Алексеевич сам разпитваше Гала. Още при задържането му беше разбрал, че този човек умее да губи достойно. Не беше оказал никаква съпротива, не се беше правил на възмутен и упорито държеше на своето: негов познат го помолил да му съдейства при уреждането на деликатна работа. Работата се състояла в това, че някаква журналистка с тъмно минало се опитвала да изкопчи пари от един напълно почтен човек и този човек искал в момента на предаването на парите да присъства негово доверено лице. Освен това бил помолен да се запознае по-отблизо с журналистката и да разбере дали тя не блъфира и може ли да й се вярва. И това било всичко — нищо криминално. Не се вмъкнал с взлом при нея, тя сама му отворила вратата и го пуснала, а на сутринта съвсем доброволно тръгнала с него извън града.

Самата засада на вилата беше доказателство за Гала, че са подслушвали жилището, в което бе прекарал нощта. Но той смяташе, че всичко, което бе казал, се вмества в тази версия. Освен, разбира се, това, за което бяха говорили под шума на леещата се вода. Той не можеше да си изясни ролята на Лариса. Беше готов да се закълне, че тя не го беше провокирала, не се беше опитвала да каже на глас нещо, което не бива, не му беше задавала коварни въпроси. Държала се бе точно като човек, който лесно се нагажда към ситуацията, който иска да си получи парите и не желае излишни неприятности. Но пък от друга страна, невъзможно бе да не е знаела, че жилището й се подслушва. Значи все пак е свързана с милицията.

Гала спокойно и обстоятелствено даваше показания и се придържаше към своята линия на поведение. Той добре си спомняше, че беше докосвал бележника и листите само с ръкавици и не би трябвало да има по тях негови отпечатъци, разбира се, ако не беше сгафил някъде. При това тези книжа не бяха иззети от него, а намерени във вилата на Павлов. Така че имаше шанс да им се изплъзне. Вярно, че му бяха направили биологическа експертиза, но резултатите още не бяха готови и можеше още малко да поразиграва ченгетата.

Гала добре знаеше, че каквито и показания да даде, ще доживее най-много до края на следствието, след това онези щяха да го намерят. Но той не се канеше да живее толкова дълго. При обиска по време на задържането му бяха взели всичко от джобовете, включително и спасителната таблетка с цвят на салата. Но той щеше да намери начин да си я върне. В края на краищата това не бе чак толкова сложно. Пакетът с иззетите вещи беше върху бюрото на Гордеев.

Виктор Алексеевич също не форсираше събитията. Той подробно го разпитваше за Павлов и за причината, поради която са го шантажирали за пари. Като че ли напълно бе повярвал на версията му или поне задаваните от него въпроси не излизаха от рамките на тази версия.

Най-сетне Гала реши, че е настъпил моментът.

— Имам една молба, ако ми позволите — обърна се към полковника.

— Моля — с готовност се отзова той.

— При обиска ми взеха лекарството, бих искал да си го изпия, боли ме стомахът. Може ли?

— Разбира се, разбира се — засуети се Гордеев, отваряйки пакета. — Това ли е?

Той извади „салатовото“ хапче и му го подаде с чаша вода.

— Ако трябва, да извикаме лекар? — загрижено го попита.

Гала се усмихна, поклати глава и сложи таблетката в устата си.

След работа Коля Селуянов и Юра Коротков решиха да изпият по едно кафе, преди да се приберат по домовете си.

— Погледни на Аска в бюрото, тя има цял буркан нес — каза Коротков и подаде на колегата си ключовете от кабинета на Каменская.

— Ще ме убие — поклати глава Селуянов.

— Ти ще се разкаеш и няма да те убие. Върви, върви — засмя се Коротков.

Сръбвайки от горещата тъмна течност, Селуянов попита:

— Какъв беше този фокус с цифрите? Аз така и не го разбрах.

— Никой нямаше да го разбере, ако Настя не бе споменала теоремата на ферма. Тогава Колобок се сети, че трябва да позвъним на Льошка Чистяков. Оказа се, че още във физико-математическата гимназия, където учели заедно, били правили упражнение да намерят формулата на простото число. Нещо такова, като при нас — да удариш петстотин от петстотин възможни. По принцип сигурно е постижимо, но засега май на никого не му се е удало. Тогава Аска предложила да намерят първо формулата на нечетното непросто число, а след това да тръгнат от обратното. Ти, казала, вземи числото девет, а аз ще взема числото петнадесет. Седели те, седели, решавали, решавали, а после отишли на кино. Гледали някакво френско криминале, сюжетът на което много приличал на нашия случай — престъпникът иска да подхвърли улики срещу някого и след това да инсценира самоубийство. И изведнъж Аска казала, че всичко й е толкова ясно, че дори не й се гледа вече, да си ходят, защото било по-интересно да търсят формулата на девет и петнадесет, отколкото да гледат филма. Та такава е историята. А аз като пълен глупак към какво ли не ги прикачвах тези цифри — и към адреси, и към номера на коли, и към телефони. Между другото, точно Льошка ни подсказа сцената пред билетната каса на гарата. Знаеш ли, когато хората са заедно толкова години, те си изработват някакъв техен език, непонятен за околните. Накратко, всички тези приказки, изречени пред касата, трябваше да означават — не блъскай отворена врата. Аска е умница и правилно ги превела от „птичи“ език на човешки — не влизай през вратата, която ще отключат, търси заключена.

— Но това е фантастика! — възхитено въздъхна Коля. — Понякога, като си представя на какво тънко косъмче виси цялата ни работа, чак страшно ми става. Ами ако този Чистяков не си беше вкъщи? Тогава какво?

— Смятай, че просто ни е провървяло. И си дай сметка колко пъти преди това е провървявало на Гала. Сега пак щеше да му провърви. Ако нямаше стечение на обстоятелствата, дело за смъртта на Филатова не би се възбудило.

— Да, балансът май не е в наша полза.

Гала седеше неподвижно пред Гордеев и се опитваше да си събере мислите. Изобщо не разбираше какво става. Уж му бяха казали, че смъртта ще бъде моментална и безболезнена. А какво излизаше?

Гордеев също мълчеше и внимателно наблюдаваше задържания убиец.

— Нещо не е наред ли? — рече му най-сетне. — Ако наистина ви боли стомахът, лекарството би трябвало да ви помогне. Това е темпалгин, много добро обезболяващо средство.

— Темпалгин? — разсеяно произнесе Гала. — От къде на къде темпалгин?

— Вижте, не мога да ви позволя да умрете насред кабинета ми — остро каза Гордеев.

От загрижеността му не остана и следа.

— Още през нощта подмениха „лекарството“ ви. Вие пък за съвсем калпави работници ли ни вземате? И замисълът ви беше разгадан още тогава.

— Лариса? — попита Гала само с устни.

— Разбира се — кимна полковникът. — Тя ви разиграваше като малко момченце и при това намери възможност да ни съобщи за вашите планове.

— Моите поздравления — усмихна се криво Гала. — Професионализмът на нашата милиция расте пред очите на изумената публика.

— Недейте, моля ви. Нека не си отправяме взаимни оскърбления. Нали аз не ви казвам колко много е паднал вашият професионализъм и колко грешки и глупости направихте. И още повече грешки направи вашата организация, но вече с наша помощ. Ние ви принудихме да действате в непривични за вас условия, накарахме ви да се занимавате с това, което по-рано не сте правил и не умеете да го правите. Затова сега сте тук, а не в самолета Москва-Баку.

— Муртазов?

— Естествено. Никой ли не ви е учил, че не бива да плашите бизнесмените с такива методи? Те затова и преуспяват в търговията, защото психиката им е нормална, а главите им — трезвомислещи. Добре могат да смятат, при това не само пари. А вие не умеете да се разбирате с хората, това не е по вашата специалност. Същината на вашата професия е да лишавате от живот хора, с които други ваши колеги не са могли да се разберат. Няма универсални специалисти. Случва се дори докторът на техническите науки да не може да си поправи кранчето вкъщи. А вие действахте толкова неграмотно, че дори една жена успя да се справи с вас.

Това беше последната капка. Гала се пречупи.

— Знаеш ли от какво най-много се страхувах? — говореше на другия ден Гордеев на Настя. — Страх ме беше да не си сбъркала прякора и Филатова изобщо да не е била убита от Гала. Тогава цялата комбинация щеше да иде по дяволите. Нищо нямаше да свършим. Нямаше да мога да компрометирам убиеца в очите на работодателите му, а планът включваше и това. Хайде признай си, Анастасия, наслуки ли го посочи?

— Почти — усмихна се тя. — Любовта му към историята го издаде. Ето, вижте.

Тя постави пред шефа си една снимка на полица с книги и дреболийки.

— Още от самото начало тази снимка ме смущаваше, само дето не можех да реша какво не й е наред. Все я гледах, мислех и нищо не измислях. И когато ми поставихте задачата с прякорите, някакъв механизъм в главата ми сработи. Тези стъклени фигурки са символи на годините по източния календар. Тигър, маймуна, петел, овца и така нататък. Не съм ходила в жилището на Филатова, но Зубов беше направил много снимки, от които разбрах, че там цари идеален ред и всяко нещо си е на мястото. Най-вече си личеше по събраните съчинения. А в подредбата на фигурките имаше някаква… ъ-ъ… неправилност ли, как да го кажа. Уж всички бяха подредени по реда, който следваха в календара. Всички с изключение на тези двете — змията и овена. Те са една до друга и леко под ъгъл, макар че в календара не са в тази последователност. Галските племена са имали езическо божество — змия с глава на овен. Убиецът е прекарал в жилището на жертвата много време, явно му е доскучало и си е намерил развлечение — решил да провери как ще изглежда змията, ако й се присади овча глава. За него поредността на фигурките не е имала значение и затова не ги е върнал по местата им. Пък може и да е забравил или нещо да му е отвлякло вниманието.

— Ама че работа — поклати глава Виктор Алексеевич. — И от такава дреболийка ти успя да направиш извод? Добре, че разбирам едва сега. Тогава, когато ми се обади, гласът ти звучеше толкова убедено, че аз изобщо не се усъмних в твоите „железни“ изводи.

— Да, но изводът ми се оказа правилен — възрази Настя.

— Ще видим — позасмя се Гордеев. — Ще попитаме Гала какво мисли по този въпрос.

Следобед полковникът пак разпитва задържания. Когато го отведоха, Виктор Александрович се отби в кабинета на Каменская.

— Е, Анастасия, имаш една бутилка от мен. Ама и мен си ме бива! — рече й сияещ. — Как можах да разпозная в онова сополиво момиченце такъв гениален детектив?

— Какво се е случило?

Настя вече беше „потеглила“ по друго дело и затова в първия момент не разбра за какво става въпрос.

— Анастасия, аз съм обикновен мужик и нямам задръжки. Взех, че попитах Гала за фигурките и езическия бог.

— И той какво ви отговори?

— Представи си, потвърди го. Оказа се, че си била права. Макар че още не мога да повярвам в това. Между другото, Лесников не се ли е мяркал? — рязко смени темата Гордеев. — През последните дни съвсем изоставихме делото на Шумилин.

— Там всичко е наред, Виктор Алексеевич. Ковальов не само че си изми ръцете, ами и Виноградов подкрепя. Така че Олшански и Лесников работят с всички сили.

— Е, слава Богу — въздъхна Гордеев.

Миша Доценко и Юра Коротков до уши затънаха в писания на отчети за операцията. Един въпрос не даваше мира на Миша и накрая той реши да го зададе:

— Юра, какво ли би станало, ако Гала се беше съгласил с Настиното предложение?

— С кое предложение? — вдигна глава Юра.

— Ами с онова, да преспи с нея, за да й докаже, че не е от милицията. Нима наистина щеше да й се наложи да…

Миша не довърши фразата си. Все още беше твърде млад този старши лейтенант Доценко.

— Знаеш ли, в нашата работа често има и радости. Но за да стигнеш до тях, най-често ти се налага първо хубаво да се отъркаляш в калта — уклончиво отвърна Коротков.

Той с нежност си помисли за Люда Семьонова. До десети юли оставаха още четири дни.