Стечение на обстоятелствата

ТРЕТА ГЛАВА

От моргата на улица „Росолимо“ изпращащите Ирина Филатова в последния й път се отправиха към Пятницкото гробище близо до Рижката гара, където беше погребана майка й. Оказа се, че желаещите да се простят с Ирина са учудващо многобройни. Юра Коротков вървеше сред тълпата, като здраво държеше под ръка Люда Семьонова, приятелка и колежка на покойната. Трябваше му човек, добре познаващ обкръжението на загиналата и способен по време на траурната церемония да отговаря на въпросите му, а не да изпада в истерия.

Володя Ларцев, който заедно с Миша Доценко беше разпитвал жените, го бе посъветвал да се обърне към Семьонова, а на интуицията на Ларцев Юра Коротков се доверяваше безрезервно.

— Сигурно си мислите, че съм безчувствена, нали? — тихо попита Людмила. — Толкова много близки съм погребала през живота си, че започнах да се отнасям към смъртта философски. Ако част от хората умираха, а други не, то тогава смъртта можеше да се счита за трагична несправедливост. Защо точно този човек умря, а не някой друг, защо на едни им е съдено да живеят вечно, а на други не? Но тъй като скоро не се предвижда да станем безсмъртни, то смъртта трябва да се приема като нещо нормално и неизбежно. Не съм ли права?

— Не знам — сериозно рече Коротков. — Не съм готов да ви отговоря. Познавате ли онзи с бащата на Филатова?

Той кимна към едър тъмнокос мъж с мустаци и дръпнати очи.

— Бившият й съпруг, Руслан Баширов. А до него е новата му жена.

Улавяйки изумения поглед на събеседника си, Людмила бледо се усмихна.

— Такава си беше нашата Ирка. Никога с никого не се караше. Винаги казваше, че най-ценното нещо в живота са добрите взаимоотношения с хората. Ако мъж и жена се разделят, това не означава непременно, че някой от тях е лош. Просто са престанали да се чувстват добре заедно. Малко ли причини може да има за това. Но ако хората не могат да живеят заедно и да спят в едно легло, това пък не означава, че им е забранено да общуват и да си останат приятели. Между другото, новата жена на Руслан се отнася прекрасно към Ирина… тоест отнасяше се. Ирка даже и на гости им ходеше със своите обожатели.

— Наистина, не е съвсем обичайно — съгласи се Юра. — Освен съпруга й дошли ли са и… как по-деликатно да се изразя… мъжете, с които Ирина…

Той се запъна. Обстановката на гробищата не му позволяваше да употреби думата „любовник“.

— Не се притеснявайте, Юра. — Семьонова леко го стисна за лакътя. — Аз самата съм бивш следовател. Задавайте ми каквито искате въпроси. И можете да бъдете сигурен, че аз на свой ред няма да ви задам такива, на които вие не можете да отговорите.

— Людочка — искрено прошепна Коротков, — вие сте чудесна! Ако не бяхте омъжена, веднага щях да ви направя предложение.

— Ами направете го — неочаквано просто отвърна Семьонова.

— Не се шегувайте така. Все пак на погребение сме…

Юра лекичко погали пръстите й, спокойно лежащи на ръката му.

— Аз не се шегувам. — В гласа й се прокрадна горчивина. — Вие се жените за мен, а той — за майка си. И ще си ходим взаимно на гости.

„Позната история — тъжно си помисли Коротков. — Обожава властната си нетърпима майка и цял живот я сравнява с жена си, която неизменно губи при сравнението. По-голямата част от познатите ми съпружески двойки живеят точно така.“

— Защо Филатова не се е омъжила повторно? — запита гласно. — Доколкото разбирам, не са й липсвали ухажори.

— Възрастта, Юра, възрастта. След тридесетте жените са принудени да общуват или с плесенясали ергени, които безумно се страхуват да не ги заведат в гражданското, или с женени мъже. За да се омъжиш за някого от първата категория, трябва да си пълна идиотка, а от втората — трябва да го разведеш. На Ирина й липсваше ентусиазъм да направи такова нещо. А и жилищният проблем… Тя категорично отказваше да доведе съпруг в миниатюрния апартамент при стария си и болен баща. А разведените нямат жилища. Те ги оставят на жените и децата си.

— Е, не всички оставят къщите на жените си. Много от тях правят замени — възрази Юра.

— Ирка никога не би се омъжила за мъж, който, отивайки при любовницата си, започва делба с жена си и децата си — уверено рече Люда. — Тя не можеше да търпи използвачите и скъперниците. По едно време се канеше да се включи в жилищна кооперация, но в последния момент работата се развали.

— Защо?

— Нещо стана с парите, на които тя разчиташе. А дългове никога не правеше. Дори и само до заплата не вземаше заем. Тя изобщо си беше смахната на тази тема — да не е в тежест на някого и на никого нищо да не дължи. Такъв принцип си имаше. Цял живот всичко си правеше сама и никого не молеше за помощ. И то не от гордост, не че се правеше на абсолютно независима, съвсем друга бе причината. Случва ти се например да поискаш услуга от някого и на човека му е неудобно да ти откаже, макар че това му причинява определени проблеми. Той ти помага, а в душата си проклина и теб с твоите молби, и себе си, че не може да отказва. На Ирина никак не й се искаше да попада в такава ситуация. Макар че тя самата е много отзивчива и, между другото, ако някой не може да каже „не“, то това е точно тя.

Людмила постоянно се объркваше и говореше за приятелката си в сегашно време.

— Та какво се е случило с парите й за кооперацията?

Юра се насочи към темата, която му се стори любопитна.

— Да не би да е очаквала наследство?

— Не знам — въздъхна Людмила. — Било е преди да дойда на работа в института. Тя веднъж само спомена за това. Пък и не съм я разпитвала. Ако ви интересуват нейните мъже, то ей оня там, със сивата риза, виждате ли го — това е нейната последна любов. Работи в руското бюро на Интерпол. Високият пълен блондин през двама души от вас е преподавател в нашата академия. С него Ирина се раздели миналата година. В смисъл, че романът им свърши. А иначе си контактуват. Контактуваха — поправи се Семьонова. — Нещо не виждам Корецки, макар че той непременно би трябвало да е тук.

— Защо? — наостри уши Юра. — Кой е този Корецки?

— Женя Корецки — хирург от нашата ведомствена поликлиника. С него беше най-дългият роман на Ирина, продължи по-дълго дори и от брака й. Женя наблюдава баща й, Сергей Степанович. Черния му дроб. Така че той е един вид член на семейството.

— Слушайте — почти простена Коротков, — вашата приятелка имала ли е поне един роман с човек извън милицията или специално си ги е избирала от МВР?

— Че откъде да намери други? Целия си живот прекара вкъщи и на работа. С други просто нямаше къде да се запознае. Само двадесетгодишните обикалят по дискотеки и студентски забави, а жените на нашата възраст се задоволяват с професионалното си обкръжение. Веднъж Ирина беше завързала връзка по време на отпуска си. Така се опари, че после тиквите на плета духаше. Като го гледаш интелигентен, красив, умен, а се оказа, че два пъти е съден. Да бяхте я видял само каква беше тогава!

— Каква беше? Страдаше ли? — заинтересува се Юра.

— Нито минута! Моментално скъса с него. И то не защото е бил съден, присъдите му били за пътни произшествия, а защото скрил това от нея и й направил предложение за брак, готвейки се да се разведе. Трябвало е да му бъде ясно, че точно на нея, като майор от милицията, никак не й отива да се омъжва за два пъти осъждан.

— Как е разбрала за присъдите му, щом ги е криел?

— Случайно. Това я вбеси. Ирина не можеше да понася да я нравят на глупачка. Доколкото знам, този Валера е бил единственият мъж, с когото истински се е разделила. Сякаш го отряза. А всички останали дори не се досещат, че романът им с Ирина е свършил. Нали ви казах, тя с никого не беше в лоши отношения. Създаваше у своите „бивши“ илюзията, че всичко си е наред, обаче обстоятелствата така се стичат, че ту има много работа, ту е в командировка, ту пък няма свободна квартира. Искрено е благоразположена към кавалерите си, само дето не иска да спи с тях. Иначе щяха ли да бъдат сега тук, на гробището?

Панихидата свърши. Шестима яки мъже вдигнаха ковчега на раменете си и процесията бавно потегли към гроба. Юра потърси с поглед момчетата от оперативно-техническия отдел, които заснемаха със скрити камери погребението.

— Вгледайте се внимателно — обърна се после към Людмила. — Има ли тук много хора, които вие не познавате?

— Почти няма. Повечето са наши, от института. Онези момичетата там са от информационния център, от тях Ира вземаше статистическите данни. Тези, които са до баща й, са роднини. Зад нашия шеф върви някакъв мъж, когото не познавам. И в самия край, двамата мъже с големите гладиоли — тях също не съм ги виждала. Странно е все пак, че Корецки го няма.

Коротков се спря. Той самият не разбираше защо не му се щеше да пуска Людмила Семьонова, която доверчиво се опираше на ръката му. Но да продължава така, ставаше неприлично.

— Благодаря ви, Люда — рече й тихо. — Няма да ви измъчвам повече. Вървете да се простите с Ирина. Време ми е да тръгвам.

Той премина през бавно движещата се тълпа, като само за секунда забави крачка край ниския мургав мъж с рогови очила, а след това и край двамата мъже с огромни букети от гладиоли, почти напълно закриващи лицата им. Сега беше вече сигурен, че видеокамерата ще хване и тримата в едър план.

Докато вървеше по Крестовския мост, почти задушавайки се от тежкия, лепкав зной, Юра Коротков се мъчеше да се настрои към делото на Плешков, на което трябваше да посвети следващите няколко часа. Но мислите му отлитаха някъде встрани, където един тихичък гласец упорито му повтаряше: „Аз не се шегувам. Оженете се за мен.“

„… Тя изнасяше на плещите си целия план на отдела. Свършваше своите теми, включваше се в чужди. Трудеше се като товарен кон. В събота почиваше, в неделя и по празниците си вземаше работа за вкъщи. Нашият шеф буквално я експлоатираше. А на нея й беше неудобно да си вземе свободен ден…“

„… Доста се страхуваха от нея, особено когато й даваха текстове за рецензия. Ирина Сергеевна беше много придирчива, хващаше се за всяка дума. Когато ми върна дисертацията, всички бели полета бяха изписани с молив, можете ли да си представите? Всички полета на абсолютно всички страници. А накрая беше приложила още няколко листа със забележки. И то не защото съм толкова тъп. Просто всички дисертации така ги четеше. Затова пък колегите знаеха, че ако се съобразят с нейните забележки и поправки, работата ще мине без никакви проблеми. Точно затова повечето се стараеха да й пробутат дисертациите си, а тя на никого не отказваше, макар че винаги беше страшно заета. Имаше и такива, които като си вземеха дисертацията със забележките, започваха да тръбят, че „самата Филатова я е чела“, и не поправяха нито буква. Репутацията на Ирина Сергеевна беше желязна. След нейните поправки работата можеше и да не се чете, а направо да се праща в научния съвет за защита. Някои се възползваха от това. А когато веднъж тя откри измамата, стана една! Не я домързя, дойде на защитата, изказа се като неофициален опонент и в буквалния смисъл срина дисертацията със земята. Всичко можеше да прости — и мързела, и глупостта, но не можеше да търпи мошениците. Те я изкарваха от кожата й…“

„… Врагове? У Ирина? Че откъде да ги има?!“

„… Тайничко Ирка доста хора не я обичаха. Но главно тези, които не я разбираха. Ами съдете сами — все още млада, привлекателна, ползваща се с огромно внимание от страна на мъжете и изцяло отдадена на работата си. Значи нещо не е наред. И за какво толкова ще се трепи? Пред ръководството ли искаше да се покаже? На тридесет и четири години става водещ научен сътрудник, а според сегашните изисквания такава длъжност се заема само от доктор на науките. За какво й е такова издигане? Но тези, които я познаваха, знаеха, че на нея й е интересно това, с което се занимава. Много пъти ми е казвала, че още от детството любимият й въпрос е бил: „Защо?“ Защо става така, а не иначе? Защо става това, защо онова? И в криминологията си остана такава „питанка“, все си блъскаше главата, опитваше се да разбере защо престъпността е такава, а не онакава…“

„… Ние всички я товарехме с проблемите си. Тя умееше да слуша. И да утешава. Ставаше ти по-леко, като поговориш с нея. Тя ни беше вместо психотерапевт. И винаги ни даваше един и същ съвет — постъпвай така, както на теб самата ти се иска, не върви срещу природата си, не се насилвай…“

„… Филатова беше злопаметна, не умееше да прощава. Но да отмъщава — не, беше твърде мека за това. Тя си правеше някакви изводи и след това не ги променяше, ако ще и целият свят да се обърне. Слагаше на човек етикет за цял живот и дори от самия него не го криеше. Веднъж един наш сътрудник взел от нея доста голяма сума назаем, уж за една седмица, а й я върнал чак след два месеца. Филатова нито веднъж не му напомнила, нито го попитала, макар че били в съседни стаи и се виждали по двадесет пъти на ден. Но когато той пак я помолил за същото, тя му отговорила: „Володя, ти си хубаво момче, но няма да ти дам пари назаем. Не си коректен и аз вече ти нямам доверие.“ Представяте ли си, казала му го пред всички. Такава си беше…“

„… Ние се чудехме защо Ирина не пише докторска дисертация. Никой не се съмняваше, че ще се справи. А тя се шегуваше, че й било рано още да се погребва, че не си била походила още. Разбира се, можехме да я разберем — докато в съвета са нашите зубри, станали доктори на науките чак на петдесет, никой няма да пусне Филатова, твърде млада беше. И все пак, струва ми се, че нашият шеф я беше притиснал, особено след като постави жестоки изисквания за длъжностите, заемани от водещи научни сътрудници. Във всеки случай, в плана на института за хиляда деветстотин деветдесет и втора година фигурира и нейната монография…“

„… Ирина Сергеевна болезнено преживяваше, че в министерството науката я нямаха за нищо. Имаше страхотно самообладание, но и бесен темперамент. В министерството се наслушваше на всякакви гадости по свой адрес и по адрес на института, премълчаваше, стискаше зъби, а в моя кабинет даваше воля на гнева си. Много тежко й беше през последните два-три месеца, когато Павлов от Щаба на МВР на Русия започна да се заяжда с нея. По няколко пъти й връщаше документите за доработване, и то точно на нея, на която цял живот нищо не й се е налагало да преработва. Повярвайте ми, ако в света съществуват гениални криминолози, то Ирина Сергеевна е от тях. А Павлов — този неграмотен тъпак, бърка криминологията с криминалистиката, а в думата „перспектива“ четири грешки допуска. Аз като началник правех всичко възможно да я защитя от него, но къде ти! Тя, милата, съвсем се беше оклюмала, дори веднъж ми каза: „Може би наистина на никого не сме потребни. Само да излезе книгата ми, и ще се заема с журналистика…“

… Преди да си тръгне за вкъщи, Настя Каменская остави в кабинета до бюрата на Ларцев и Коротков лаконична бележка:

C>

„Павлов от МВР на Русия. Не е спешно, само за общата картина. Целувам ви. А. К.“

C$

Възложителя не се тревожеше. Само малко беше недоволен. Той вече знаеше, че след изпълнението на поръчката са възникнали непредвидени усложнения и че вместо дело за нещастен случай се води следствие за умишлено убийство. Но в края на краищата, какво значение имаше? Лично за него разследването не представляваше никаква опасност. Главното бе, че Филатова вече я нямаше…

Спомни си своята първа среща с нея. Беше преди половин година, през януари. Седеше пред него спокойна, съсредоточена, готова да изслуша и да обмисли съображенията му. А той самият сякаш не се чуваше какво говори, объркваше се в думите и не можеше да откъсне очи от ръцете й, опитвайки се да улови поне някакъв признак на вълнение. Знае или не знае — това измъчваше Възложителя. Кой би могъл да предположи, че така ще се срещнат? От време на време тя вдигаше очи и се усмихваше. Струваше му се, че го прави някак по-особено, с подтекст, но той се овладяваше, стараеше се да се успокои и да вникне в разговора, който водеха. А тя сякаш не забелязваше вълнението му и нейните ръце не трепереха.

След тази първа среща Възложителя бързо забрави страховете си. Беше сигурен, че добре познава жените, а те не умееха твърде дълго да се сдържат и да мълчат. Ако тя знаеше или поне се досещаше кой е той, би се издала.

После имаше и втора среща, и следваща… Така се случи, че през февруари им се наложи да се срещат почти всяка седмица. Възложителя се вглеждаше в лицето й, в походката й, вслушваше се в нейния спокоен, почти лишен от интонация глас и не откриваше никакви признаци на нервност. „Не, не знае“ — облекчено въздъхваше, но още в следващата минута му се причуваше зъл сарказъм в нейните шеги, едва сдържана ярост в монотонната й реч, а в усмивката й съзираше насмешка. Скоро разбра, че Филатова пише книга. От този момент нататък нервите му се опънаха до скъсване — като магнит го теглеше тази загадъчна жена. Използваше всеки, дори и най-незначителния повод да се срещнат, за да преживее за пореден път мъчителните си съмнения и накрая да въздъхне облекчено — не, все пак не знае.

Книгата на Филатова също беше повод за разговор.

— Кога възнамерявате да я пишете? — бе я попитал Възложителя. — Вие сте толкова претоварена с работа.

Тя бе го погледнала открито и дружелюбно.

— Ще ви открия една малка тайна. Книгата вече е написана. Просто досега нямах възможност да я издам.

— Защо? Да не е нещо свръхсензационно? — пошегувал се бе Възложителя.

— Никаква сензация няма. Да се издаде книга, практически е невъзможно, ако ти си никой и никой не те познава. А сега вече имам име и репутация.

— И как ще се нарича вашето творение?

— Заглавието все още е само ориентировъчно — „Криминология. Корупция. Власт.“ Нещо от тоя род.

— И за какво се отнася, ако не е тайна?

— Дълго е за обяснение — бе се намръщила Филатова. — По-добре ще е да ви донеса ръкописа. Пък може и да ми подскажете дали не става да се издаде срещу хонорар. Нали знаете, че при нас за такова нещо не плащат. Съгласен ли сте? Още утре ще ви я донеса.

Тя се бе надигнала да си ходи. Възложителя стремително бе скочил и се бе втурнал към закачалката да й подаде кожуха, но неволно бе закачил с лакът пепелника и фасовете се бяха разсипали по масата…

— Не бъдете толкова нервен, Владимир Николаевич — бе му казала Филатова с ръка върху дръжката на бравата. — До утре.

Февруари се бе случил топъл и кишав, в стаята бе било задушно дори и при отворен прозорец. Възложителя бе почувствал, че ръцете му се вледеняват.

„Значи все пак знае…“

Колата зави от „Садовое кольцо“ по улица „Каляевская“.

— А сега накъде? — попита Захаров.

— Все направо. Знаеш ли, радвам се че ме потърси. — Настя го докосна по рамото. — Как се сети?

— Не се иска много акъл — усмихна се Дима. — Този младият, черноокият — и той ли работи във вашия отдел?

— Доценко ли? Да. Защо, нещо да не е сгафил?

— Добро момче е — одобрително кимна Дима. — Умее да разпитва. С къси изречения, без нито една излишна дума, без никакъв натиск. Лекичко те насочва, не можеш да се усетиш. Толкова бях ядосан, а успях да си спомня буквално целия разговор в колата. Добро момче — повтори той. — Такива като него са незаменими в работата със свидетелите.

— Да, незаменим е. И все пак защо ме потърси?

— И аз не знам — сви рамене Захаров. — Жал ми е за нея.

— За кого ти е жал? — учуди се Настя.

— За тази… Филатова. Ама че глупост! — измънка той. — Познавах я само половин час, абе колко съм я познавал — даже за името не я попитах, заради нея три денонощия висях в ареста и изведнъж разбирам, че ми е мъчно за тази жена.

— И ме чака два часа на улицата, за да ми съобщиш това?

— Ако трябва да бъда честен, бих искал да ти кажа, че ще се радвам да помогна. Вие там в криминалното сте кадърни и опитни, но всичко се случва. Може пък да потрябвам. Никога не ми е било така мъчно за жертвите, както сега. Явно с нещо ме е впечатлила. Така че имай го предвид.

— Благодаря. Много трогателно — възсухо отвърна Настя. — Сега надясно по моста. Поне разбираш ли, че ти самият си все още под подозрение?

— Ще потърпя, какво да се прави — миролюбиво рече Дима. — Хубав квартал, озеленен, тих. Тук ли живееш?

— Тук живеят родителите ми. А аз на „Шчелковская“.

Сбогувайки се с Настя, той задържа ръката й и се взря в нея.

— Не си се променила. Все си същото момиченце в дънки и с дълга конска опашка. На колко години стана?

— На тридесет и две — усмихна се Настя.

— И не си се омъжила?

— Не ме разсмивай. Още веднъж ти благодаря, че ме докара.

Когато възникна въпросът за смяна на жилището, основният аргумент на Настиния пастрок беше, че „за трима драскачи кухнята няма да стигне“. Докато Настя учеше в гимназията и университета, а Леонид Петрович практикуваше или, както се казва, работеше „на терен“, тристайното жилище беше наполовина затрупано с книгите и ръкописите на майка й, която беше известен учен лингвист. След това и Настя започна да си завоюва разни ъгълчета за своите безбройни листчета и чудновати разчети. А когато и Леонид Петрович приключи с практическата си работа и се премести от Районното управление на МВР във Висшето задочно юридическо училище на милицията като преподавател по оперативно-следствена дейност, в жилището стана наистина тясно.

Сега Настя живееше отделно, в другия край на Москва, но често ходеше в апартамента на родителите си, особено откакто майка й замина за две години на работа в Швеция. За разлика от Настя Леонид Петрович беше добър домакин, не му тежеше да си готви, но най-привлекателно от всичко беше, че апартаментът се намираше близо до „Петровка“. Когато Настя останеше да нощува там, сутрин можеше да си поспи четиридесет минути повече.

Настанила се удобно в мекия фотьойл, тя наблюдаваше как пастрокът й разопакова колета, който майка й беше изпратила. Леонид Петрович извади малка плоска кутийка.

— Твоите играчки. Сигурно вече имаш пълен комплект?

— Съвършенството няма граници — пошегува се Настя, докато я поемаше. — Татко, какъв е Богданов?

— Богданов ли? Бившият началник на Главното управление на вътрешните работи на Москва? Ти добре ли си, миличка?

От удивление Леонид Петрович изпусна списанието по криминалистика, което му беше изпратила жена му.

— Не този. Богданов от академията, от катедра „Организация на разследването на престъпленията“.

— А — облекчено въздъхна пастрокът й. — Познавам го. Сродни катедри, познаваме се всичките. Защо се интересуваш от него?

— За всеки случай. А познаваш ли Идзиковски от Интерпол?

— Чувал съм фамилията му, но лично не го познавам. Други въпроси?

— А с Ирина Сергеевна Филатова от Научноизследователския институт на МВР срещал ли си се?

— Случвало се е. Ти какво, моралния ми облик ли проверяваш? Настася, стига си го увъртала. Казвай какво има?

— Филатова умря — изстреля Настя.

— Не може да бъде! — Леонид Петрович изохка и приседна на дивана. — Може би става въпрос за друга Филатова? Тази беше съвсем млада, красива.

— Същата е, татенце. Била е убита.

Настя стана от фотьойла, настани се на пода до пастрока си и отпусна глава на коленете му.

— Единствената версия, с която разполагаме засега, е убийство от ревност. А Филатова е имала връзки все с офицери от МВР. И аз ще стоя в краката ти като вярно куче, докато не ми разкажеш как и от какво живеят научните работници и преподаватели. За какво се карат помежду си, какви доноси пишат, какви стъпки предприемат, за да накиснат някого, как свързват двата края и така нататък. Става ли?

Леонид Петрович се усмихна горчиво.

— Ето че и на теб ти се случи това, от което най-много се страхувах. Да водиш разследване сред своите. Ти дори не можеш да си представиш колко е трудно. Особено когато си млад. Милиционерският кръг е тесен. И не просто тесен, а много тесен. Не можеш да се обърнеш, без да се натъкнеш на познат, роднина на познатия, колега на роднината, бивш ученик, съсед на началника и така нататък. В този тесен кръг е невъзможно да попиташ някого за нещо, да не говорим за разпит, защото какви сериозни разговори могат да се водят между свои? Ти говориш с човек, когото подозираш в извършване на престъпление, а той на доводите ти отговаря: я остави, ние сме си свои хора, нали разбираш? И те тупа по рамото. И ти предлага да пийнете. А ако нещо не е както трябва, бъди сигурна, че веднага ще звънне на твоя Гордеев, с когото или са били на почивка заедно, или на някой банкет са си пили водката, или са някакви познати. На какво прилича това, Виктор Алексеевич, я си озапти хората, не става така, разбираш ли, обидно ми е. С една дума, да се отровиш.

— Не — тъжно поклати глава Настя. — Няма да се отровя. Колобок изобщо няма да ме допусне до тях. Нашите момчета ще го отнесат. Как мислиш, тате, защо Колобок ме държи настрана?

— Умът ми не го побира.

Леонид Петрович я погали по косата.

— Може би са му известни твоите… м-м-м… меко казано, твоите особености?

— Откъде ще знае? Освен ако ти не си му казал. Но ти не си, нали?

— Разбира се, че не съм. Защо да издавам на Гордеев тайните ти, макар че с него се познаваме отдавна. Ето ти впрочем още един пример за теснотата на нашия кръг. И изобщо запомни, с това се отличават две професии — правото и медицината. Само че ако в медицината династиите са на почит, при нас не са. Счита се, че ако бащата е лекар, майката е лекарка и синът също е лекар, то това е семейна привързаност към идеалите на хуманизма. А ако юристът е син на юрист, то всички си мислят, че той непременно е некадърник и баща му го е уредил.

— Защо е така?

— Има известна истина в това. Все пак МВР дълги години имаше и престиж, и власт, и съответно — възможности. Част от синчетата и разни роднини действително бяха „парашутисти“. Но другата част е съвсем различна. Понякога е трудно дори да се обясни. Ето ти например си типична милиционерска дъщеря. Прекрасно завърши физико-математическата гимназия, пред очите ти беше блестящата кариера на майка ти, от една страна, и от друга — този твой супер математик Льошка. А ти? Отиде в милицията. Можеш ли да ми обясниш защо?

— Не мога — въздъхна Настя. — Сигурно е от гена.

— Какъв ген? — чукна я лекичко по носа Леонид Петрович. — Родният ти баща никога не е работил в милицията.

— Да, но си ме възпитавал ти — резонно отбеляза тя. — Не се отплесвай, татенце, разкажи ми за вашите околонаучни работи.

Отиваше си и вторникът, шестнадесети юни. Денят, в който погребаха Ирина Филатова. Денят, в който освободеният след седемдесет и два часа арест Дмитрий Захаров реши, че би удушил със собствените си ръце убиеца на своята случайна спътничка. Денят, в който отдавна и здраво жененият Юра Коротков ни в клин, ни в ръкав се влюби в свидетелката Люда Семьонова — тридесет и девет годишна, омъжена, майка на две деца. Денят, когато над нищо не подозиращия полковник Виктор Гордеев преплува леко светло облаче, което той така и не забеляза.

Следващите дни показаха, че Леонид Петрович се бе оказал пророк. Коротков, Ларцев и Доценко, които работеха по делото на Филатова и проверяваха версиите за убийство с користна цел или от ревност, идваха на работа измъчени и раздразнителни.

— Всичките да пукнат дано! — викаше нисичкият побелял Володя Ларцев след разговора си с преподавателя от Академията на МВР Богданов. — Аз го питам за Филатова, а той е втренчил в мен студените си очи и изведнъж процежда през зъби: „Вие кой вуз сте завършил? А, Московския! Сигурно професор Овчаренко ви е чел оперативно-следствена работа? Веднага се вижда, че на нищо не ви е научил. Вие изобщо не умеете да водите разпит“. Бива си го, а?!

Подозренията на Коротков за отсъстващия от погребението хирург Корецки излязоха безпочвени — в качеството си на стар семеен приятел той беше останал в жилището на Филатови да помага в подготовката на помена. От всички проверяеми по версията „ревност“ докторът беше най-приятният събеседник, но според Коротков това вероятно се дължеше на факта, че сътрудниците на Главното управление на вътрешните работи бяха зачислени към друга поликлиника, което лишаваше Корецки от възможността небрежно да подхвърли: „Кой ви е началник? Гордеев? А-а, познаваме се, познаваме се, аз съм го лекувал.“

Всички мъже, в това число и бившият съпруг на Филатова, и безмилостно зарязаният Валера с двете присъди за автотранспортни произшествия, имаха желязно алиби и пълна липса на мотиви за убийство. Семьонова не бе преувеличила, твърдейки, че Ирина е умеела да организира личния си живот, без да предизвиква у никого нито ревност, нито подозрения.

Користни мотиви също не се забелязваха. Ирина и баща й живеели само на двете си заплати, не се занимавали с търговия, не били богати наследници. От скъпоценностите в жилището бяха намерени две златни верижки — едната на Ирина, другата — на майка й, и три венчални халки — на самата Ирина и на родителите й. По думите на баща й, Ирина предпочитала среброто, но и сребърните неща не бяха кой знае колко, макар да свидетелстваха за изискан вкус. Филатова харчела много пари за книги, обичала скъпата козметика, най-вече парфюмите. Дрехите й, напротив, били евтини и, както се изрази Миша Доценко, всекидневни. Не, не се виждаха никакви признаци семейството да е имало някакви други доходи освен заплатите. Нито кола, нито вила. Оставаше неизяснен въпросът с парите за жилищната кооперация, които Ирина уж е трябвало да получи отнякъде. Баща й изобщо не знаеше нищо за тези пари, както и за това, че тя се е канела да се включва в някаква ЖСК5: „Ирочка беше много потайна. За радостни събития никога не ми съобщаваше предварително — винаги постфактум. А за неприятностите си въобще не споменаваше.“ Въпросът така си и остана неизяснен, но за Ларцев и Доценко той загуби актуалност, тъй като това се беше случило през 1987 година, т.е. преди пет години.

Изглежда делото бе попаднало в задънена улица.

— С любовта и парите, тези двигатели на прогреса, приключихме — дълбокомислено заяви Ларцев. — Преминаваме към по-малко вълнуващи проблеми.

И той сложи пред Юра Коротков Настината бележка.

— Ще се заемеш ли? Аска моли да й обрисуваме Павлов от Министерството на вътрешните работи на Русия. Досещаш ли се защо?

— Какво значение има? Щом моли — ще й го обрисуваме.

Юра бързо грабна бележката, мъчейки се да скрие радостта си. Та това си беше жив повод да позвъни на Людмила!

„Стегни се, глупако! — мислено се наруга. — Тя отдавна те е забравила. Много си й притрябвал!“ Но някаква коварна ръка упорито изтикваше на преден план в съзнанието му нейните тихи думи: „Не се шегувам. Оженете се за мен.“

Ако бе истина, че пари при пари отиват, а злото никога не идва само, то и любовта би трябвало да води любов. И сигурно беше така, защото влюбеният в свидетелката Семьонова детектив Юра Коротков научи от разговора си с нея нещо, което отново повдигна считания за приключен въпрос относно убийството на Филатова поради несподелена любов.

Служител от Щаба на МВР на Русия — полковникът от милицията Александър Евгениевич Павлов, според Людмила Семьонова е ухажвал Ирина, при това съвсем напористо и твърде своеобразно. Отначало имало едва ли не всекидневни посещения в института с цветя и подаръци, публично целуване на ръце, канене на всички сътрудници от отдела да опитат прясната торта, донесена от него, възклицания: „Ирочка, аз съм ваш роб! Ирочка, вие сте самото съвършенство!“ Това истински забавлявало Ирина, тя мило се усмихвала и се шегувала с ухажора си, но той изобщо не се обиждал.

Внезапно всичко се променило. Цветята, пиенето на чай и комплиментите секнали. Павлов престанал да идва в института и се превърнал в злобното момченце, което дърпа плитки и се старае да ощипе колкото се може по-болезнено точно това момиче, което най-много му харесва. Той буквално тормозел Ира, постоянно връщал подготвените от нея документи, непрекъснато я викал в министерството. Но тя понасяла всичко, издръжливостта и търпението й били безкрайни. Щабът бил основният потребител на научната продукция на отдела и не бивало да се карат с отговорните особи. Влюбеният Павлов бил в устата на всички, а Ирина я наричали великомъченица и колективно й съчувствали.

— Спомням си, че веднъж й казах: „Отдай му се поне един път. Може пък да престане да ти досажда.“

— А тя? — попита Юра.

— Погледна ме с такава ярост, та чак онемях. Отвърна ми, че по-скоро би се отдала на някой просяк в подлеза, отколкото на него. Макар че — добави Люда, — външно Павлов е доста импозантен, нищо отблъскващо няма в него. Този жребец Богданов от академията според мен е десет пъти по-грозен. Е, разбира се, всеки си има вкус!

— А може би е било въпрос на принципи? Но един Господ знае на какви.

Юра отмести празната чаша за кафе и се пресегна за пепелника. Седяха в едно кафене на открито до големия хотел, наслаждавайки се на приближаващата се вечер, която щеше да донесе прохлада.

— Людочка, нали не бързате? Разкажете ми още нещо за вашата приятелка — помоли Коротков.

— Не, не бързам. Мъжът ми замина с децата при роднини в Мариупол. От десети юли излизам в отпуск и ще замина при тях да поема родителската вахта.

Юра обмисляше чутото току-що и съобразяваше как най-добре да се възползва от получената информация.

Неочаквано събеседничката му добави:

— Юрочка, не се измъчвайте. Всичко е изписано на лицето ви. Ние имаме съвсем нормални семейства. Аз съм по-възрастна от вас с цели пет години. Вие сте изтерзан и затормозен от работата си, а аз съм уморена от безкрайните конфликти вкъщи. Ако сте съгласен с това, че в живота трябва да има и светли петна, то можете да разчитате на времето до десети юли.

— А после? — глупаво попита Коротков, безсилен да откъсне поглед от очите й.

— За „после“ няма да мислим отсега. Животът е дълъг и непредсказуем. Това, между другото, беше любимият израз на Ира.